Дженифър Браун
Списъкът на омразата (42)

42.

Страхувах се, че може да съм закъсняла прекалено много и няма как да се включа отново в проекта за мемориала, но си струваше да опитам. Оставаха само две седмици до края и аз исках да споделя с Джесика идеята си.

Влязох в стаята и очаквах да видя целия Съвет, но се оказа, че вътре беше единствено Джесика, наведена над някакви тетрадки.

— Здрасти — казах от прага. Тя вдигна поглед. — Къде са другите? Мислех, че има събрание.

— Здрасти — отвърна тя. — Отложихме го. Стоун е болен. Аз уча за финалния тест. — Тя потърка веждите си и ме изгледа. — Искала си да дойдеш на събранието? Мислех, че приключи с нас.

— Имам една идея за мемориала — казах, затворих вратата след себе си и седнах на чина до нейния. Извадих написаното, по което бях работила цяла нощ — основните моменти от плана ми — и й го подадох. Тя го взе и започна да чете.

— Да — усмивката на лицето й започна бавно да расте. — Да, много е добро. Супер е.

Погледна ме изпод вежди.

— Имаш ли нужда от превоз?

Усмихнах й се широко.

— С удоволствие.

Първата ни спирка беше домът на госпожа Клайн. Беше малка симпатична къща, боядисана в кафяво, с грижливо поддържана цветна градина отпред и мършава оранжева котка на стъпалата към верандата.

Джесика зави по алеята и изключи двигателя.

— Готова ли си? — попита ме тя.

Кимнах. Истината беше, че може би никога нямаше да съм напълно готова, но беше нещо, което трябваше да направя.

„Виж какви са нещата в действителност — казах си наум. — Виж каква е реалната картина.“

Излязохме от колата и изкачихме стълбите до входната врата. Котката измяука мързеливо и се скри в близкия храст. Натиснах звънеца.

Някакво малко куче започна да лае бясно отвътре, един глас му изшътка, но без резултат. Най-после вратата се отвори и една дребна жена с безцветна коса и огромни очила се вторачи в нас. В ръцете си държеше бебе с раздалечени очи и биберон в уста.

— С какво мога да помогна? — попита ни тя и притвори вратата.

— Здравейте, госпожо Клайн — казах нервно. — Ъм-м, аз съм Вал…

— Знам коя сте — каза безизразно тя. — Какво искате?

Думите й се изсипаха върху мен като парченца лед и аз усетих как смелостта ми се изпарява. Джесика ме погледна и сигурно видя страха ми, защото мина напред.

— Извиняваме се за безпокойството — каза тя, — но бихме искали да поговорим с вас за минутка. Става дума за един проект, който включва и вашия съпруг.

— Мемориал — добавих, без да се замисля, и в същия момент усетих, че лицето ми пламва. Смутих се, че споменаваме съпруга й пред нея. Сякаш това по някакъв начин правеше смъртта му по-реална за тази дребна и изстрадала жена, която трябваше да отгледа детето си сама.

Тя се вгледа дълго и изпитателно в нас. Като че ли обмисляше нещата с огромно внимание. Може би се страхуваше, че носех със себе си пушка, че ей сега ще я извадя и ще оставя децата й кръгли сираци.

— Добре — каза накрая тя и отвори вратата малко по-широко. В същото време се отмести, за да ни направи място да влезем в претъпканата с мебели стая зад нея. — Но мога да ви отделя само няколко минути.

— Благодаря — каза Джесика и мина напред.

 

 

Четирийсет минути по-късно бяхме пред къщата на Аби Демпси — изпълнено с емоции посещение за Джесика, която беше приятелка на Аби и която не се бе виждала с родителите й от погребението досега. А след още един час вече говорехме с по-голямата сестра на Макс Хил, Хана, седнали на градинските столове в гаража им.

С настъпването на вечерта отидохме в болницата при Джини Бейкър и в продължение на половин час я наблюдавахме как плаче сред планина от салфетки. Джини се чувстваше ужасно. Искаше да си отиде вкъщи. Но предишната вечер беше счупила огледалото си и бе опитала да си пререже вените. Щеше да се наложи да остане още и това я правеше още по-нещастна. Поговорихме малко с майка й във фоайето.

Към осем часа вече се превивахме от глад, но ни оставаше още едно посещение. Джесика спря на близката бензиностанция и си взехме по един сандвич с пържени картофки. Обадих се на мама да я предупредя, че ще закъснея, и едва не извиках от радост, когато ми каза, че няма проблем, само да внимавам. Точно така ми казваше и преди стрелбата. Седнахме в колата и излапахме сандвичите и картофите.

— Може би идеята не е чак толкова добра — казах аз, замаяна от цялата тази мазнина.

— Шегуваш ли се? — извика Джесика и набута в устата си последната хапка. — Идеята е страхотна. И ние сме на финала. Не се разколебавай сега.

— Просто си мисля, че може, вместо да помогнем, да ги нараним още повече. Мисля си, че…

— Мислиш си, че те е страх да отидеш у Кристи Брутър. Разбирам те, Вал, но така или иначе, отиваме.

— Но тя беше причината всичко това да се случи. Ем-пе тройката ми…

— Тя не е причината това да се случи. Ник е причината. Или съдбата. Или нещо друго. Няма значение. Отиваме.

— Не съм сигурна.

Тя смачка празната опаковка от сандвича на топка и го метна на задната седалка. Завъртя ключа и моторът забръмча.

— Аз съм сигурна. Отиваме.

И излезе от паркинга. Нямах избор. Отивахме.

— Боли, но само понякога — каза ни Кристи, седнала между майка си и баща си. Докато говореше, гледаше единствено в Джесика. Не можех да я виня. На мен също ми беше трудно да я гледам в очите. — Дори не може да се нарече болка. Просто леко придърпване. Сякаш нещо в тялото ми не е наред. Най-лошото е, че повече няма да мога да играя софтбол. Вече имах предложение за стипендия. Татко ме тренираше. А сега…

Баща й я прекъсна, като потупа с ръка коляното й.

— Татко е щастлив, че те е тренирал толкова години — каза той. — И сега се радва, че има дъщеря, която е жива и може да отиде в колеж.

Майката на Кристи измърмори нещо, което ми заприлича на „Амин“, и изтри с малкия си пръст една сълза в крайчеца на окото си. Госпожа Брутър не бе казала много по време на разговора ни. Седеше до Кристи, от време на време потупваше дъщеря си по коляното и кимаше одобрително на казаното от нея с неизменна търпелива и не много убедителна усмивка, която не слезе от лицето й през цялото време. Кимна отново, когато бащата на Кристи спомена, че се моли всеки ден за дъщеря, която да има дълъг живот и да е щастлива, дори и без да играе софтбол.

— Вие… — започнах, но се обърках. Не знаех какво точно исках да ги попитам.

„Вие обвинявате ли ме? — Ето какво исках да попитам. — Обвинявате ли ме сега? Иска ли ви се Ник да ме беше убил? Сънувате ли ме в кошмарите си?“ Устата ми се отвори и затвори. Преглътнах тежко и замълчах.

Господин Брутър изглежда видя притеснението ми, защото сложи лакти на коленете си, наведе се напред и ме погледна право в очите.

— Ние научихме много за прошката, след като това се случи — каза той. — Не искаме никой да страда повече. Никой. Онази трагедия беше достатъчна.

Кристи се загледа в ръцете си. Джесика се размърда притеснено.

— Има герои, които загинаха за своето училище — каза кротко господин Брутър. — Има и герои, които за малко не умряха за своето училище. И такива, които спряха стрелбата. Които се обадиха на 911, когато Кристи падна. Които притискаха раната, за да не изтече кръвта й. Има герои, които… които изгубиха любимите си хора. Ние сме признателни на всички.

Джесика се пресегна и сложи ръка върху моята. Изведнъж се изпълних — О, боже, възможно ли беше! — изпълних се с чувство на гордост.

Когато се прибрах у дома изтощена до край, мама и Мел седяха на дивана в хола и гледаха телевизия.

— Стана късно — каза мама, увита като пашкул около Мел. Беше качила краката си на дивана и видимо се чувстваше удобно. Никога не я бях виждала да се чувства така с татко. — Започнах да се тревожа за теб.

— Извинявай — отвърнах, — но трябва да свършим проекта преди дипломирането.

— Ще успеете ли? — попита ме Мел и аз с изненада установих, че нямам нищо против въпросите му. Всъщност Мел беше готин тип. И караше мама да се усмихва повече, което веднага го определяше като страхотен тип.

— Ами, завърших предварителното проучване. Направих всички интервюта.

Той кимна одобрително.

— Оставих ти вечеря във фурната — каза мама.

— О, не, благодаря — казах аз. — С Джес хапнахме на крак.

Пристъпих напред и застанах зад дивана.

— Мисля да си лягам — казах и целунах мама по бузата. Не го бях правила от години и тя ме погледна изненадано. — Лека нощ, мамо — казах и тръгнах към стаята си. — Лека нощ, Мел.

— Лека — извика Мел, заглушавайки думите на мама.