Дженифър Браун
Списъкът на омразата (41)

41.

— Ще ме изчакаш ли? — попитах мама. — Ще се забавя само минутка.

— Тук ли? — зяпна ме тя. — В офиса на редакцията? Какво ще правиш тук?

Тя надникна от прозореца на колата към тухлената постройка с големи букви „СЪН ТРИБЮН“ отпред.

— Това е за един училищен проект — казах аз. — Проект за мемориал. Трябва да направя едно проучване, да говоря с една жена, която работи тук.

Сигурна бях, че всички предупредителни камбани в главата на мама зазвъняха в хор. Беше се прибрала късно от работа и знам, че беше уморена, но ето че трябваше да ме откара извънредно до кабинета на доктор Хелър, а после и до офиса на „Сън Трибюн“ без никакви обяснения от моя страна, освен едно: „Ще ти разкажа по-късно, обещавам“.

Явно се съмняваше, че правя онова, което й казвах, че правя, но беше толкова благодарна, че нямахме полицейски ескорт и аз се прибрах у дома без белезници, че си замълча.

— Всичко е наред, мамо — казах с ръка на дръжката на вратата. — Повярвай ми този път.

Тя се вгледа продължително в мен, после протегна ръка и отметна косите от рамото ми.

— Вярвам ти — каза тихо.

Усмихнах й се.

— Веднага се връщам.

— Направи каквото трябва — каза тя и се облегна назад. — Ще те чакам.

Слязох от колата и влязох през двойната врата на „Сън Трибюн“. Седнал във фоайето, един охранител ми показа с пръст книгата за посещение. Записах се, той обърна книгата към себе си и прочете името.

— По каква работа? — попита той.

— Трябва да говоря с Анжела Даш.

— Тя очаква ли ви?

— Не — признах си аз. — Но е писала много за мен и предполагам, че ще иска да ме види.

На лицето му се изписа съмнение, но все пак взе телефона и измърмори нещо в него.

След няколко минути една закръглена брюнетка в тясна до сцепване дънкова пола и излезли от мода ботуши се появи и ми направи знак да се приближа. Отвори вратата и ме пропусна в офиса.

— Аз съм Валъри Лефтман — казах веднага.

— Знам коя си — отвърна тя с плътен, малко мъжки глас.

Тръгна бързо по коридора и аз се запрепъвах след нея. След малко потъна в малък прашен кабинет, където не влизаше никаква светлина, освен синкавите отблясъци от монитора на компютъра й. Влязох след нея.

Тя седна зад бюрото си.

— Боже, колко пъти съм се опитвала да се свържа с теб! — каза тя, насочила поглед към монитора. Пръстите й затракаха бясно по клавиатурата. После хванаха мишката. — Но майка ти и баща ти те пазеха като орли.

— Много късно разбрах, че крият кой ме е търсил. Но мисля, че тогава не бих говорила с вас. Тогава не говорех с никого. Дори и с моите родители орли.

Тя ме стрелна с поглед и отново заби поглед в монитора. Явно не проявяваше интерес.

— Какво те води тук сега? Вече си готова да говориш ли? Защото, ако е така, трябва да ти кажа, че нямаме нужда от теб. Тази история е изстинала отдавна. Като изключим опита за самоубийство и минутата мълчание на годишнината, няма какво повече да изстискаме от нея. Стрелбата е изтъркана новина.

Макар Анжела Даш да не приличаше на жената, която си бях представяла, тя действаше точно като нея, което ме предизвика. Свалих ципа на якето си и извадих вестника със статията, който бях взела от стаята на Джини.

— Искам да престанете да пишете за това — казах аз. — Моля ви!

Пръстите й замръзнаха върху мишката. Тя свали очилата и ги избърса с края на ризата си. После ги сложи отново и примига.

— Моля?

Посочих към вестника.

— Това, което пишете, не е вярно. Нищо не е така, както е описано в статията ви. От нея излиза, че всички сме преодолели шока и в училище сега е един перманентен празник на любовта и разбирателството, а не е така.

Тя извъртя очи.

— Никога не съм казвала, че е празник на…

— Според вашите думи Джини Бейкър е някаква маниачка и само тя не е успяла да преодолее случилото се, за разлика от нас, които бодро крачим напред — продължих аз. — Това също е лъжа. Вие изобщо не сте говорили с Джини. Не сте говорили с никого. Единствената ви връзка е господин Ангерсън и сипете лъжите, поднесени ви от него. Той не иска да загуби работата си, затова държи да изглежда, сякаш всичко в гимназията е наред.

Тя облегна лакти на бюрото и се усмихна гаднярски.

— Значи лъжи, а? А ти откъде черпиш информацията си?

— От извора — отвърнах. — Аз ходя на училище всеки ден. И виждам какво правят децата, какво мислят. Виждам, че Джини Бейкър не е единствената, която все още страда. Виждам, че онова, което вижда господин Ангерсън, и онова, което му се иска да вижда, са две различни неща. Вие никога не сте били там. Нито за миг. Никога не сте идвали и в моя дом. Никога не сте посещавали наш футболен мач, танцова забава или някакво състезание. Не сте отишли и в болницата да видите какво става с Джини.

Тя стана рязко от стола.

— Откъде знаеш къде съм била и къде не?

— Престанете да пишете. Забравете за нас. За училището. Оставете ни на мира.

— Ще послушам съвета ти — каза тя преднамерено учтиво. — Но надявам се, ще ми простиш, ако предпочета съвета на редактора си пред твоя.

За първи път ми направи впечатление колко ниска и дребна изглеждаше зад бюрото си тя. А аз винаги бях мислила за нея като за огромна и силна дама.

— Извини ме, но имам работа — каза тя. — Ако искаш да видиш истината, може би е добре да помислиш и да напишеш книга. Аз бих могла да ти помогна.

Изведнъж разбрах, че единствената история за гимназия „Гарвин“, която щеше да бъде казана в този вестник, беше историята, която Ангерсън искаше да представи пред света. Че Анжела Даш беше мързелива и лоша журналистка и би казала всичко, което той поиска от нея. Че истината никога нямаше да бъде чута. И аз не можех да направя нищо.

Или можех?

Излязох бързо навън. Мама ме чакаше в колата.

— Свърши ли работа? — попита ме тя. — Направи ли си проучването?

— Всъщност, да — отвърнах. — Разбрах всичко, което исках.