Дженифър Браун
Списъкът на омразата (4)

4.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Джини Бейкър, шестнайсетгодишна.

Една от най-добрите ученички в гимназията явно е казвала довиждане на приятелите си, преди да влезе в клас, но вместо звънец, в ушите й е иззвънял първият куршум. Според свидетели, Бейкър е била една от нарочените жертви на Ливъл, защото в суматохата се е скрила под масата и той е трябвало да се наведе, за да я застреля.

„Тя изкрещя: «Помогни ми, Мег!», когато той се наведе и насочи пушката към нея — спомня си Меган Норман от същия клас. — Но аз не знаех какво да правя. Нямах представа какво става. Дори не бях чула първия изстрел. Всичко стана толкова бързо! Чух само госпожа Флорес да крещи да се скрием под масата и да сложим ръце на главите си. Така и направихме. Случайно се оказах под същата маса, където се криеше Джини. И той стреля в нея. Не каза нищо, просто се наведе, насочи пушката в лицето й, стреля и се отдалечи. Тя замлъкна. Вече не ме молеше да й помогна. Помислих, че е мъртва. Изглеждаше мъртва.“

Не успяхме да открием майката на Бейкър за коментар. Бащата, който живее във Флорида, определя случилото се като „най-жестоката трагедия, пред която може да се изправи един родител“. И добави, че ще се премести в Мидуест, за да помогне на Бейкър да премине през серията пластични операции, предписани от лекарите за възстановяване на лицето й.

* * *

— Майка ти тръгна ли на работа? — попита ме Стейси.

Бяхме на опашката за обяд и пълнехме таблите си. Бяхме заедно в предишния клас по английски. Часът мина напрегнато, но се преживяваше. Две момичета си разменяха бележки през цялото време и мястото на Джини остана празно, но иначе мина кротко. Госпожа Лонг, учителката по английски, беше една от малкото, подписали онова благодарствено писмо към мен. Когато влязох в стаята, очите й се насълзиха, но не каза нищо. Само ми се усмихна и кимна. Изчака да заема мястото си и започна часа. Слава богу!

— Да — отвърнах на въпроса на Стейси.

— Мама каза, че в онзи ден, след събитията, твоята й се е обадила да поговорят.

Спрях с чинията със салата над таблата.

— Така ли? И за какво?

Стейси не вдигна поглед към мен, продължи да се взира в подноса пред себе си. Отстрани погледнато, никой не можеше да каже със сигурност дали сме заедно, или тя просто е имала нещастието да се нареди до мен на опашката. Вероятно така искаше тя. За нея беше по-безопасно да изглежда просто лош късмет.

Тя взе една купичка с желе с цвета на дъгата и го сложи в таблата. Аз направих същото.

— Нали я знаеш майка ми — измърмори тя. — Казала на твоята, че не иска семейството ни да бъде свързвано с вашето. За нея майка ти е лош родител.

— Уау! — Усетих нещо нередно в стомаха си. Определено ми домъчня за мама, въпреки че отдавна не си позволявах да чувствам такива неща към нея. Вината разкъса вътрешностите ми. Далеч по-лесно ми беше да си мисля, че за нея аз съм най-лошата дъщеря, която й е съсипала живота.

Стейси сви рамене.

— Майка ти казала на моята да ходи на майната си.

Това категорично беше в стила на майка ми. Но можех да се обзаложа, че след това е изтичала в стаята си и се е разплакала. Тя и госпожа Бринкс бяха приятелки от петнайсет години. И двете замълчахме. Не знам за Стейси, но аз мълчах заради онази глупава буца в гърлото ми — тя се надигаше все повече и не ми позволяваше да говоря.

Платихме, вдигнахме таблите и тръгнахме към „Парламента“ да намерим места за обяд.

Обикновено това не изискваше никаква мозъчна дейност. Миналата година със Стейси неизменно сядахме в далечния край, на третата маса отзад напред. Целувах Ник, намествах се между него и Мейсън и всички се хранехме заедно, смеехме се, грабехме от таблите, унищожавахме салфетки, всичко.

Стейси тръгна пред мен и спря на помощната маса да си сложи малко кетчуп. Аз също си сипах в една чашка, въпреки че нямаше с какво да го ям. Просто не исках да видя колко чифта очи са се вторачили в мен. Сигурна бях, че са повече от половината. Тя вдигна отново таблата си и тръгна, сякаш не знаеше, че съм зад нея. Аз я последвах. Сигурно беше по навик, но по-скоро причината се криеше във факта, че не знаех какво друго да направя.

Познатата банда седеше в далечния ляв ъгъл. Видях Дейвид. Мейсън също беше там. Дюк. Бриджит. И доведеният брат на Бриджит, Джоуи. Дейвид погледна към нас, махна на Стейси и погледът му помръкна, когато се спря на мен. Помаха вяло и към мен, но бързо прибра ръката си. Усетих неудобството му.

Стейси остави таблата си между Дюк и Дейвид и седна. Дюк веднага подхвана разговор с нея — нещо за YouTube — и тя се засмя, изписка:

— О, да. Видях го!

Застанах на няколко крачки от масата с таблата на ръце, без да знам какво да правя.

— О, да — погледна ме изненадано Стейси, като че ли чак сега осъзнаваше, че съм я следвала през цялото време. Като че не бяхме минали заедно през цялата зала. И не бяхме говорили. Тя погледна Дюк, после отново мен и каза: — Да, ъмм… — стисна устни объркано, но събра смелост и продължи — Вал… май няма повече столове.

Дюк сложи ръка на раменете й и онази нейна хлъзгава усмивчица отново пробяга по устните й.

Дейвид се надигна да ми намери стол или да ми предложи своя. Той не обядваше. Почти никога.

Дюк ритна крака на стола му и го разлюля. Не погледна към Дейвид, но той спря, усети се и седна обратно. Сви смутено рамене и зарея поглед колкото може по-далеч от мен. Дюк отново започна да говори със Стейси — беше се навел много близо до ухото й. Тя се закиска. Дори и Дейвид насочи цялото си внимание към нещо, което му казваше Бриджит. Ник го нямаше и „семейството“ ме изритваше. Или аз самата се бях ритнала отзад, не знам.

— Няма проблем — казах, въпреки че май никой не ме слушаше. — Ще седна другаде. Не се безпокойте.

Замислих се дали не е време да се махна от тук и да седна някъде отвън, сама, където никой нямаше да ме тревожи, и по-важното — аз нямаше да тревожа никого. Така беше най-добре. За какво щяхме да си говорим иначе? Те бяха продължили живота си през лятото, аз прекарах моето в безуспешен опит да си изградя нов живот.

Обърнах се и огледах кафенето. Странно, всичко изглеждаше като преди. Същите деца седяха на същите места. Същите кльощави момичета ядяха същите салати. Същите мускулести момчета нагъваха протеини и си разменяха закачки. Същите невидими тълпи се криеха по ъглите в опит да станат още по-невидими. Шумът беше оглушителен. Господин Кавит сновеше между масите и подвикваше:

— Ръцете на масите, деца! Ръцете на масите!

Единствената промяна беше у мен.

Поех дълбоко въздух и тръгнах напред, като се опитах да не слушам пискливия смях на Стейси. „Нали това искаше? — си казах. — Искаше да разкараш Стейси. Искаше да се върнеш в «Гарвин». Искаше да си докажеш, че няма защо да се криеш. Искаше го, ето — имаш го. Това е само един обяд. Стегни се и давай напред.“ Сведох очи към таблата и пода пред себе си и излязох в коридора.

Спрях пред „Парламента“, облегнах глава на стената и затворих очи. Издишах шумно. Треперех цялата и пръстите ми, стиснали таблата, започнаха да изстиват. Изобщо не бях гладна, единственото, което исках, беше този кошмарен ден да мине по-бързо. Бавно се смъкнах по стената, оставих подноса на пода, опрях лакти на коленете и хванах главата си с две ръце.

В съзнанието си се върнах в единственото място, където бях в безопасност: там, където беше и Ник. Видях се да седя на пода в стаята му с плейстейшъна в ръка и да крещя:

— Не ме оставяй да победя! Майната ти, Ник, бори се!

Ник зае позата, с която се правеше на идиот — с изплезен на една страна език, странно разтегната в кретенска усмивка уста, плюс леко подсмъркване на всеки две-три секунди.

— Ник, казвам ти, засечи ме! Не, сериозно, не ме пускай! Мразя, когато ме оставяш да победя. Обидно е.

И още смях, и още викове, и после в един момент, когато се направи на чалнат и загуби нарочно играта:

— По дяволите, Ник! — извиках и го фраснах по ръката с дистанционното, докато моят герой се пъчеше в победна поза на телевизора. — Казах ти да не го правиш. Господи!

Скръстих ръце на гърдите си и обърнах поглед настрани.

Той се засмя силно и блъсна лекичко рамото ми с неговото.

— Какво, какво? Искаш честна игра? Ти си момиче и имаш нужда от малко помощ.

— Така ли? Ще ти покажа аз една помощ!

Захвърлих плейстейшъна и се спуснах да го гъделичкам, а той се засмя още по-силно.

Започнах да го налагам на шега по раменете и гърдите с юмруци. Заслушана в смеха му, забравих да се цупя. Не беше често срещана картинка, но когато Ник беше в настроение за шеги, беше заразно.

— Ох, не, звяр такъв! — не спираше да повтаря той с преправен писклив гласец между смеховете. — Олеле, боли!

Натиснах го още повече, започнах да го ръчкам в ребрата, да го боря. Изтъркаляхме се по земята и неочаквано се оказах под него. Той ме хвана за ръцете и ги притисна към пода. И двамата дишахме тежко. Ник се наведе съвсем близо до мен.

— Знаеш ли, понякога е добре някой да те остави да спечелиш — каза сериозно той. — Не е хубаво винаги да си на губещата страна. Някои хора искат да ни накарат да се чувстваме загубеняци, но ние не сме. От време на време трябва да побеждаваме.

— Знам — казах и се запитах дали осъзнава какъв победител се чувствах само от факта, че бях в неговите прегръдки.

 

 

— Може да седнеш при мен — извади ме един глас от дневния ми сън.

Отворих очи и се приготвих за втората част от подигравката. „Може да седнеш при мен, когато адът замръзне“. Или „Може да седнеш при мен… ама друг път“. Но онова, което видях, ми спря дъха.

Над мен стоеше Джесика Кембъл. Лицето й не издаваше никаква емоция. Беше облечена в екип за волейбол и косата й беше вързана на опашка.

На практика гимназия „Гарвин“ се управляваше от Джесика. Тя беше най-популярната, но без проблем можеше да е и най-жестоката, защото всеки искаше да е до нея и беше готов да направи всичко, за да й се хареса. Кристи Брутър първа ми измисли прякора „Сестра Смърт“, но Джесика го произнасяше толкова презрително и хладно, че щом я чуех, започвах да се чувствам мъничка и тъпа. Тя накара Джейкъб Кини да се заяжда с Ник по коридорите и каза на господин Ангерсън, че двамата пушим трева сутрин в колата ми на паркинга, което беше пълна лъжа, но ни изкара едно отстраняване от училище за няколко дни. Тя не си правеше труда да ни коментира зад гърба ни. Правеше го директно в лицата ни. Беше начело на нашия списък. Името й беше подчертано. С удивителен знак накрая.

Тя трябваше да има голям белег на бедрото си. Тя трябваше да е мъртва. Тя беше онази, чийто живот спасих. Преди миналия май аз мразех Джесика. Сега не знаех какво трябва да чувствам към нея.

За последен път я видях разтреперана от страх пред Ник, покрила с ръце лицето си. Пищеше неистово, дереше се с цяло гърло. Беше изпаднала в делириум от страх. Но така бяха всички в „Парламента“ в онзи момент. Бих могла да иззлобея, че именно тя се държа най-недостойно от всички, но някак си не можех да се насладя на тази мисъл, защото веднага си спомнях какво бе станало после. Трябваше да се радвам, че я видях в онова унизително състояние, но нещо ми пречеше.

— Какво? — измърморих аз.

Тя посочи към „Парламента“.

— Можеш да седнеш на моята маса, ако искаш — каза тя.

Без усмивка, без мръщене. По лицето й не можеше да се прочете нищо. Реших, че е поредният капан. Нямаше начин Джесика наистина да ме покани на своята маса. Сигурно ме викаше, за да ме скапе от подигравки, знаех си го.

Поклатих бавно глава.

— Тук ми е добре. Благодаря.

Тя се загледа в мен, наведе глава на една страна и задъвка бузата си. Не си спомнях да е дъвкала бузата си преди. Така изглеждаше някак… уязвима. Напрегната. Дори малко изплашена. Не бях свикнала да я виждам такава.

— Сигурна ли си? Ние сме само със Сара, а тя работи върху някакъв проект по психология. Дори няма да разбере, че си там.

Погледът ми се плъзна от нея към масата, където сядаше обикновено. Сара беше там, свела глава над тетрадката, но около нея имаше още десетина деца. Всички бяха от бандата на Джесика. Не вярвах, че ще пропуснат да ме забележат. Не бях глупава. Не бях и толкова отчаяна.

— Не, наистина, няма нужда. Много е мило, но не виждам смисъл.

Тя сви рамене.

— Както решиш. Но можеш да дойдеш винаги, ако поискаш.

Кимнах.

— Ще го запомня.

Тя тръгна към залата, но спря.

— Ъъъ, може ли да ти задам един въпрос?

— Предполагам.

— Много хора се питат защо се върна в гимназията.

А, ето. Сега ще започне да ме обижда, да ми каже, че никой не ме иска тук, да ми се присмее. Усетих в мен да се издига познатата стена.

— Защото това е моето училище — казах и без да искам, минах в отбрана. — Нямам по-различна причина от другите да го направя. И училището каза, че мога да се върна.

Тя отново задъвка вътрешната страна на бузата си.

— Права си — каза накрая. — Ти не си застреляла никого.

Тя изчезна в залата, а аз се вцепених от внезапно връхлетялата ме мисъл: тя не се заяждаше с мен. Говореше искрено. Не си въобразявах — Джесика Кембъл не изглеждаше както обикновено. Беше някак си променена.

Вдигнах таблата и изхвърлих храната в кошчето. Вече не бях гладна.

Седнах отново на пода и се извъртях така, че да мога да виждам какво става в „Парламента“. „Виж какво става наистина там, Валъри“ — чух гласа на доктор Хелър в главата си. Отворих раницата и извадих тетрадка и молив. Загледах се в децата вътре. Наблюдавах ги какво правят и нарисувах, каквото видях — глутница вълци, приведени към таблите. Дългите им муцуни се хилеха, зъбеха, усмихваха. Освен Джесика. Нейното вълче лице ме гледаше крадешком. Огледах рисунката си и с изненада видях, че физиономията й приличаше повече на кучешка, отколкото на вълча.

 

 

2 май, 2008

7:41 сутринта

„Не помниш ли нашия план?“

Когато Кристи Брутър падна на пода, залата избухна в писъци и настъпи невъобразим хаос. В първия момент можех да се закълна, че сънувам всичко това. Че все още съм у дома, в леглото. Всеки момент мобилният ми щеше да звънне наистина и Ник щеше да ми каже, че отива с Джеръми на Синьото езеро за цял ден и няма да идва на даскало.

Но в следващия миг Ник забърза напред, Уила падна на колене до Кристи, обърна я по гръб и кръвта бликна. Беше навсякъде. Кристи дишаше, но звучеше ужасно, сякаш се опитваше да поеме въздух през купа, пълна с пудинг или нещо подобно. Уила стискаше ръцете й и непрекъснато й повтаряше, че всичко ще се оправи.

Коленичих до Уила и притиснах раната с длан.

— Имаш ли мобилен? — извиках към Уила.

Тя поклати глава — не. Моят беше в раницата, но в този хаос нямах престава къде да я търся. По-късно видях на записа от охранителната камера, че лежи на пода зад мен, цялата в кръв. Докато гледах тези записи, ми се стори странно, че гледам право към нея. Но в объркването си не можах да разбера, че е моята. Просто нямаше начин да свържа в едно „раница“ и „кръв“.

— Аз имам — обади се Рейчъл Тарвин. Тя стоеше зад Уила и беше невероятно спокойна, сякаш живееше сред изстрели.

Рейчъл извади телефона от дънките си и го отключи. Започна да набира номер, но в същия миг се чу нов пукот и писъците се удвоиха. Последваха още два изстрела. И нови три.

Тълпата залитна в нашата посока и аз отскочих назад, изплашена, че ще ме смаже.

— Не ни оставяй! — извика Уила. — Тя ще умре. Не можеш да ни оставиш. Имам нужда от помощ!

Но децата ни повлякоха и преди да се усетя, се пързалях по пода върху кръвта на Кристи в капан от деца, опитващи се да намерят изход от залата. Някой ме удари с лакът по устната и усетих вкуса на кръв в устата си. Друг стъпи върху крака ми с цялата си тежест. Надигнах се на пръсти, доколкото можех, да видя какво става. Кристи изглеждаше невъзможно далеч, а пред мен вече ставаше нещо още по-страшно.

Масата, където обикновено се хранеха децата от Ученическия съвет, беше покрита с кръв. Под нея имаше две неподвижни тела. Зад тях Ник обръщаше другите маси и разчистваше столовете от пътя си. От време на време приклякваше и оглеждаше отдолу, изваждаше някой изпод масата, казваше нещо и размахваше пушката. Отново се чу пукот и залата още веднъж гръмна в писъци.

Започнах да сглобявам нещата. Ник. Пушката. Пукотевицата. Писъците. Мозъкът ми зацепваше бавно, но постепенно набираше скорост. Не виждах смисъл в ставащото. Но може би имаше. Бяхме разигравали такъв сценарий, не бяхме говорили директно, но все пак.

— Чу ли за онази стрелба в училището в… май беше Уайоминг? — бе ме попитал една вечер Ник по телефона. Беше преди няколко седмици. Седях на леглото и лакирах ноктите на краката си. Телефонът беше на нощното ми шкафче, а аз говорех по микрофона. Един от милионите разговори, които бяхме провеждали, не по-важен, нито по-маловажен от всички останали.

— Да — отвърнах и изтрих стария лак от последния нокът. — Страхотия, нали?

— Чу ли какви гадости говориха по медиите за извършителите? И как нямало никакви предупредителни знаци?

— Да, но не знам подробности. Не го изгледах цялото.

— Продължават да твърдят, че момчетата били много популярни, всички ги обичали, не били самотници и такива глупости. Лъжи.

Замълчахме за момент и аз използвах времето да включа MP3 плейъра към компютъра.

— Медиите лъжат. Знаеш го.

— Да.

Отново мълчание. Прелистих някакво списание.

— И какво мислиш? Мислиш ли, че можеш да го направиш? — попита ме той.

— Какво да направя?

— Да застреляш онези идиоти. Кристи, Джесика, Тинъл и компания?

Загризах нокътя на пръста си и се зачетох в думите под една снимка на Камерън Диас. Ставаше дума за чантата, която носеше.

— Предполагам — измърморих и обърнах страницата. — Но аз не съм особено популярна, така че няма да е същото.

Той въздъхна. Звукът излезе от високоговорителя като гръм.

— Да, права си. Но аз мога да го направя. Мога да им пусна по един куршум. За никого няма да е изненада.

И двамата се засмяхме.

Той грешеше. Всички се изненадаха. Особено аз. Толкова се изненадах, че не спирах да си мисля, че е някаква грешка. Трябваше да се намеся и да я спра.

Обърнах се към вратата, избутах от пътя си две момичета, които се прегръщаха и плачеха, сбутах се с децата на вратата, тръгнали в посока, обратна на тази, където аз исках да отида, където никой друг не искаше да ходи, и с всяка стъпка ставах по-силна и по-уверена. Изблъсквах без проблем изпречилите се пред мен тела. Изхвърлях ги от пътя си, някои от тях просвах на земята, където се плъзгаха в кръвта и се спираха в стената, бързах. Постепенно се затичах. Тичах и блъсках, тичах и блъсках, въздухът излизаше от мен със свистене.

— Не — крещях, докато си пробивах път с лакти. — Не! Почакай!

Най-после намерих малка пролука и се хвърлих натам. Видях едно непознато дете да лежи на пода на около две крачки от мен. Беше с лице към пода и тилът му беше целият в кръв. Нови изстрели отвлякоха вниманието ми от мъртвото момче.

— Ник! — изкрещях.

Бях в средата на помещението, откъдето не можех да го видя. Навсякъде имаше прекалено много хора. Спрях и се огледах, въртях бясно глава във всички посоки.

Видях позната фигура вляво от мен. Ник вървеше към господин Клайн, учителя по химия. Господин Клайн отстояваше позицията си, разперил ръце над малка група деца. Беше силно зачервен и потен или мокрите петна бяха сълзи, не знам. Насочих се към тях.

— Къде е тя? — изрева Ник.

Децата зад господин Клайн изпищяха, захлипаха и се притиснаха едно в друго.

— Остави пушката, приятел — каза господин Клайн. Гласът му трепереше, въпреки че се мъчеше да запази твърдост и спокойствие. — Пусни я и ще поговорим.

Ник изпсува и ритна близкия стол. Той полетя към краката на господин Клайн, но учителят не помръдна. Дори не трепна.

— Къде е тя?

Господин Клайн поклати бавно глава.

— Не знам за кого говориш. Остави пушката и ще го обсъдим…

— Млъквай! Затвори си шибаната уста. Кажи ми къде е кучката Тинъл или ще ти пръсна тъпата глава.

Опитах се да тичам по-бързо, но краката ми сякаш бяха от гума.

— Не знам къде е, момче. Не чуваш ли сирените? Полицията идва. Всичко свърши. Пусни пушката и…

Още един пукот. Очите ми се затвориха инстинктивно. Когато ги отворих отново, видях господин Клайн да пада с все още протегната напред ръка. Падна бързо и се търколи на една страна. Не знаех къде е уцелен, но очите му се отнесоха, сякаш вече не беше в кафенето.

Вцепених се на място с пищящи от изстрела уши, горящи очи и остра болка в гърлото. Не казах нищо. Не направих нищо. Просто гледах как господин Клайн трепери и се гърчи на пода.

Криещите се зад гърба му деца сега се оказаха между Ник и стената зад тях. Бяха шест-седем души, продължаваха да се притискат едно в друго и да скимтят от страх като кутрета. Най-отзад видях Джесика Кембъл. Тя се бе привела, сякаш се канеше да седне. Бедрото й опираше в стената. Беше вързала косата си на опашка, но русите кичури се бяха измъкнали от ластика и падаха около лицето й. Трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха.

Последният изстрел беше толкова близо до ушите ми, че имах чувството, че съм оглушала. Не успях да чуя какво казваше Ник, но част от думите му бяха „махайте се“ и „разкарайте се“. Размахваше пушката и крещеше като луд. В началото децата не поддадоха, но той изстреля един куршум, уцели Лин Йонг в ръката и те се разпръснаха, увличайки Лин със себе си. Само Джесика остана притисната в стената.

И аз разбрах, веднага разбрах какво ще направи. Все още не чувах добре, но не дотам, че да не чуя как й крещи и тя как крещи, без да знае на кого. Устата й беше широко отворена за сметка на стиснатите очи.

„Боже мой! — помислих си. — Списъкът! Той избива хората от списъка!“. Отново се понесох напред, но този път имах чувството, че бягам по пясък. Усещах краката си тежки и уморени. Като че ли някой бе пристегнал гърдите ми с ремък, изкарвайки въздуха от мен, и в същото време ме дърпаше назад.

Ник отново вдигна пушката. Джесика закри очи с ръце и приклекна още повече към стената. Нямаше да стигна навреме.

— Ник! — изкрещях.

Той се обърна към мен, ръката му държеше здраво пушката. Видях го да се усмихва. От всички спомени, които щях да съхраня за Ник Ливъл, тази усмивка на лицето му, когато се обърна, ще остане най-дълго в съзнанието ми. И някъде дълбоко в него, в дъното на очите му, мога да се закълна, че видях любов. Видях истинския Ник. Видях го затворен здраво в тялото на новия Ник и го видях да се моли да го пуснат навън.

— Недей! — извиках отново и продължих да напредвам към него. — Спри, Ник! Спри!

Ник ме погледна объркано. Усмивката остана, но той ме гледаше, сякаш не можеше да разбере защо тичам към него. Като че аз бях тази с проблемното поведение. Беше изненадан. Не можах да го чуя добре, но съм сигурна, че ми каза нещо от рода на: „Не помниш ли нашия план?“. И това като че забави устрема ми, защото не си спомнях нищо за никакъв план. И когато го каза, прозвуча зловещо — беше с отнесен поглед, сякаш нямаше нищо общо със ставащото в „Парламента“. Просто не беше на себе си.

Той поклати леко глава — колко глупава бях да забравя нашия „план“ — и усмивката му се разшири. Обърна се към Джесика и отново вдигна пушката. Хвърлих се към него с единствената мисъл: „Не мога да гледам как Джесика умира пред мен“.

Мисля, че се спънах в господин Клайн, всъщност знам със сигурност, че се спънах, защото записите го показваха. И така, спънах се в господин Клайн и се ударих странично в Ник. Двамата направихме няколко крачки, отново се чу пукот и аз изгубих пода под краката си.

После си спомням само, че лежах наполовина скрита под масата и на четири крачки от господин Клайн, а Ник гледаше пушката в ръцете си с искрена изненада. Беше толкова далече от мен, нямах представа как за нула време се оказах така далече от него! Помня също, че Джесика Кембъл вече не стоеше до стената, мисля, че я видях в гръб, да тича с другите деца към вратата.

После… по-скоро почувствах, отколкото видях, но също и видях все пак как кръвта излиза на талази от бедрото ми, гъста и червена. Опитах се да кажа нещо на Ник — не си спомням какво — и повдигнах глава, исках да стана. Ник се загледа към мен. Пушката остана между нас. Очите му приличаха на стъклени. Пред очите ми бавно започна да се стеле сива мъгла, имах чувството, че олеквам с всяка секунда или ставах по-тежка, знам ли, и накрая всичко потъмня.