Дженифър Браун
Списъкът на омразата (39)

39.

Трябваше да захапя ръката си, когато слязох от асансьора на четвъртия етаж и се оказах в психиатричното отделение на болницата. Стомахът ми се сви, връхлетя ме ужасното чувство, че ако направя само една грешна стъпка, някой ще изникне зад ъгъла с усмирителна риза, ще ме завлече в старата ми стая, ще ме накара насила да остана и да се включа в онези идиотски групови терапии. Ще ме принуди да слушам отново шизофреничния глас на доктор Дентли: „Нека да повторя онова, което чух, госпожице Лефтман, нека да сме наясно“.

Отидох до стаята на медицинските сестри. Една сестра с тупирана коса обърна поглед към мен. С изненада установих, че не я познавам, което означаваше, че или съм била дрогирана през цялото време, докато бях тук, за да запомня лицето й, или беше нова. Тя също не показа с нищо, че ме познава, затова заложих на втората възможност.

— Да? — попита тя с онази подозрителна и отегчена физиономия, присъща за всички медицински сестри. Сякаш идвах да помогна на някой от пациентите й да избяга и да й провали деня.

— Идвам при Джини Бейкър — казах кротко.

— От семейството ли сте? — попита тя и зарови из документите пред себе си, като че ли бях никой.

— Аз съм й доведена сестра — излъгах и изненадах дори себе си заради лекотата, с която го направих.

Сестрата вдигна поглед от документите към мен. Изглежда, не повярва, че съм сестра на Джини, но какво можеше да направи? Да поиска ДНК тест? Въздъхна, кимна наляво зад рамото си и каза:

— Четиристотин двайсет и първа, от лявата страна.

После се върна към документацията, а аз тръгнах по коридора, молейки се да не налетя на някой, който знаеше, че не съм доведена сестра на Джини, особено на доктор Дентли. Спрях пред четиристотин двайсет и първа стая, поех дълбоко въздух и влязох, преди да размисля.

Джини беше полулегнала, ръката й беше свързана с маркучета и жички за монитор. Гледаше в телевизора, но погледът й не показваше, че следи предаването. На масичката пред нея имаше голяма пластмасова чаша с капаче и сламка. Майка й седеше до нея и също бе вперила поглед в телевизора, където се вихреше някакво драматично дневно токшоу. Нито една от тях не говореше. Нито една не изглеждаше да си е ресала косите днес.

Госпожа Бейкър първа погледна към мен. Тялото й се напрегна едва забележимо и устните й се разтвориха, когато осъзна коя съм.

— Извинявам се за безпокойството — казах, поне направих усилие да кажа, но от устата ми излезе по-скоро скърцане, отколкото глас.

Джини се обърна към мен и аз за пореден път се стреснах от обезобразеното й лице. За пореден път изпитах жал към нея. Всеки път, когато видех хлътналите й скули и изкривените устни, се стрясках, сякаш ги виждах за първи път.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Извинявам се за безпокойството — повторих смутено. — Исках да говоря с теб.

Майката на Джини стана и мина зад стола, сякаш се криеше от нещо. Нямаше да се учудя, ако го вдигнеше над главата си, като звероукротител, за да ме прогони с него.

Очите на Джини се взряха в майка й, после отново в мен, но нито една от тях не проговори. Направих крачка напред.

— Аз бях в четиристотин и шестнайсета стая. — Не знам защо реших да й го кажа, но излезли от устата ми, думите ми се сториха на място. — От тази страна на коридора е по-добре, защото сомнамбулите са в четиристотин и петдесета.

В същия момент чух познат глас и скърцане на евтини обувки по коридора. Веднага разбрах, че ще ме изгонят, което беше гадно, защото, макар да не знаех какво искам да кажа на Джини, знаех със сигурност, че още не съм го казала.

— Е, как сме днес, Джини? — чух гласа зад себе си и доктор Дентли влезе в стаята.

Той отиде до леглото и вдигна ръката й да премери пулса. Не спираше да говори колко добра група събрали тази сутрин, да пита как е тя, чувствала ли безпокойство, как е спала тази нощ. Изведнъж забеляза, че и двете жени бяха вперили поглед в мен. Обърна се и на лицето му се изписа изненада.

— Валъри! — възкликна той. — Какво правиш тук?

— Здравейте, доктор Дентли. Идвам на посещение.

Той приближи, сложи ръка на гърба ми, между лопатките, и ме побутна леко към вратата.

— Предвид обстоятелствата, не мисля, че е добре да идваш тук. Госпожица Бейкър има нужда от…

— Няма нищо — обади се Джини. Доктор Дентли спря да ме бута. Всички погледнахме към нея и тя кимна. — Нямам нищо против, че е дошла.

Доктор Дентли и майка й я погледнаха, сякаш си беше изгубила напълно ума. Запитах се дали доктор Дентли няма да реши да я изпрати в отделението за шизофреници.

— Наистина — каза Джини.

— Е… — започна несигурно доктор Дентли, — въпреки това, трябва да те прегледам…

— Ще изчакам в коридора — предложих аз.

Джини кимна леко. Явно нямаше голямо желание да остава насаме с доктора.

Излязох навън много по-спокойна, вече бях разпозната и допусната да остана. Седнах на пода и се заслушах в тихия глас на доктора, идващ от стаята на Джини.

Но скоро той бе заглушен от приближаващи стъпки. Майката на Джини излезе в коридора. Видя ме седнала до стената и спря, но само за миг. Ако бях по-разсеяна, можеше дори да не забележа мигновеното й колебание. Прочисти гърло, вторачи се в пода и продължи напред. Изглеждаше уморена, сякаш не бе спала от години. Сякаш през целия си живот не е имала нито една спокойна нощ. Сякаш, ако я бяха сложили в стая четиристотин петдесет и шеста, до Роланд, който обичаше да седи по цели нощи на леглото, да чопли струпеите по лактите си и да пее стари песни на великите групи от осемдесетте, щеше да си е вкъщи.

Тя ме подмина, но изведнъж размисли, спря и се обърна към мен.

— Не можах да го предвидя — каза тихо.

Продължих да я гледам. Не бях сигурна, че очаква от мен да кажа нещо.

Госпожа Бейкър погледна отново пред себе си. Гласът й бе лишен от тон, сякаш се бе изхабил и вече не можеше да върши работата си добре.

— Може би трябва да ти благодаря, че спря стрелбата — каза тя и забърза по коридора, по-далеч от мен. Надникна в стаята на сестрите, после блъсна двукрилата врата и излезе от отделението. Може би трябваше да ми благодари, но… не го направи. Не напълно.

И въпреки това се почувствах по-добре.

След малко излезе и доктор Дентли, подсвирквайки си.

— Доктор Хелър ми каза, че се справяш добре — каза ми той. — Надявам се, че продължаваш да си взимаш лекарствата.

Не отговорих. А и той не очакваше отговор. Продължи по коридора и каза в движение:

— Трябва й почивка, затова не стой дълго.

Поех няколко пъти дълбоко въздух и влязох обратно в стаята. Джини триеше очите си с мокра кърпичка.

Отидох до най-отдалечения от нея стол и седнах.

— Какъв идиот! — изплака тя. — Искам да се махна от тук, но той няма намерение да ме пусне. Казва, че съм заплаха за самата себе си и няма право да ме изпише. Тъпотия.

— Да — казах аз. — Самоубийците остават тук поне три дни. Но повечето стоят доста по-дълго, защото родителите им се страхуват. Майка ти страхува ли се?

Джини се засмя тъжно и издуха носа си.

— Направо се побърква. Нямаш представа какво е.

За миг замълчахме и обърнахме погледи към телевизора. Предаваха някакво магазинно предаване. На екрана се виждаше снимка на тъмнокоса тийнейджърка звезда. Не изглеждаше нито ослепителна, нито щастлива. Просто едно дете. Стори ми се, че прилича малко на мен.

— Когато Ник се премести в града, ние се сприятелихме — заговори неочаквано Джини и разкъса тишината. — Беше в моя клас през първата година.

— Така ли? — Ник никога не бе споменавал, че с Джини са били приятели. — Не знаех.

Тя кимна.

— Говорехме си. Аз го харесвах. Беше интелигентен. И мил. Много мил.

— Така е — казах аз.

Ето че с Джини намерихме нещо общо. Значи не само аз бях забелязала доброто му сърце. Въпреки грозните белези по лицето й, които й бе причинил, тя също го виждаше.

Джини облегна глава назад и затвори очи. Сълзите се процедиха през миглите й, но тя не ги избърса. И двете мълчахме. Наведох се към кутията със салфетки. Извадих една и изтрих внимателно мокрите й скули.

Тя потрепна, но не отвори очи, нито се опита да ме спре. Движенията ми станаха по-смели, пръстите ми следваха извивките на лицето й под салфетката. Попих влагата от кожата й и се отдръпнах на стола си.

Тя заговори отново. Гласът й беше дрезгав, тих.

— В края на годината тръгнах с Крис Съмърс. Крис ме видя да говоря с Ник и побесня. Разтрепери се от ревност. Така започна всичко. Ако не бях приятелка с Ник, Крис нямаше да го тормози толкова. Той се държеше толкова лошо с него!

— Джини, аз… — започнах, но тя ме прекъсна.

— Трябваше да спра да говоря с Ник. Трябваше, защото Крис просто не можеше да го преглътне. „За какво ти е да си приятелка с тоя ненормалник?“ — удебели гласа си тя, имитирайки Крис.

— Но Крис беше… — започнах за втори път, но тя отново ме прекъсна.

— Не мога да се отърва от мисълта, че… ако не бях приятелка с Ник тогава… или, ако бях останала негова приятелка и бях разкарала Крис… може би… — гласът й секна и лицето й се сгърчи. — Сега и двамата са мъртви.

Водещият на забавното шоу по телевизията се разгорещи. Сложи на врата си един от онези големи златни знаци за долар, направи някакъв знак към камерата и каза нещо, но аз не го чух. Джини отвори уста, издуха носа си, затвори я и се загледа в него.

— Вината не е твоя, Джини — казах аз. — Не ти си причината за това. И… м-м, съжалявам за Крис. Знам, че го харесваше.

С други думи, Джини е могла да види хубавите черти на Крис, което някак си я правеше по-добра от мен, защото аз не бях успяла. Дали това правеше Ник и Крис не толкова различни? Защото и двамата показваха на света не единствената и не най-добрата страна от себе си?

Джини отмести насълзените си очи от телевизора и погледна право в мен.

— Исках да умра от мига, когато Ник ми причини това — каза тя и посочи с пръст лицето си. — Нямаш представа колко много операции изтърпях и ето, погледни ме на какво приличам. Докато стреляше, не исках да умирам. Молех се да не ме улучи. Но сега ми се струва, че беше по-добре да умра. Слушам какво си говорят хората, когато мислят, че не ги чувам. „Колко жалко! Какво хубаво момиче беше!“ Беше! Като че вече съм в миналото. Не че красотата е най-важното нещо на света, но… — Гласът й отново се изгуби, но нямаше нужда да завършва изречението. Знаех какво има предвид. Да си красив, не е най-важното, но да си грозен, е.

Не знаех какво да й кажа. Тя говореше толкова открито за това, толкова директно. Загледах се в дънките си. На бедрото ми имаше малка дупка. Пъхнах пръст в нея.

— Знаеш ли — продължи тя, — не си спомням ясно онзи ден. Но знам със сигурност, че ти нямаш нищо общо. И го казах в полицията. С Джесика отидохме в управлението и дадохме показания. Мама и татко се ядосаха. Мисля, че не искаха да им отнемам възможността да обвиняват някой, който още е жив. Непрекъснато ми повтаряха, че няма как да знам цялата истина. И че съм забравила много неща. Но аз знаех, че ти не си застреляла никого. Видях те да тичаш след него, да се опитваш да го спреш. Видях те да коленичиш до Кристи Брутър. Искаше да й помогнеш.

Пръстът ми ровеше в дупката на дънките. Джини се отпусна назад и отново затвори очи, изглеждаше изтощена. И сигурно беше така.

— Благодаря ти — казах. Съвсем тихо. Повече на дупката в дънките, отколкото на нея. — Съжалявам, наистина съжалявам за това, което ти се случи. Не че мнението ми има значение, но все още смятам, че си красива.

— Благодаря — прошепна тя и отново затвори очи. Гърдите й се повдигаха равномерно и спокойно, сякаш се готвеше да заспи.

Погледът ми попадна на вестника, оставен на стола, където седеше майката на Джини. Заглавието на първата страница изкрещя в лицето ми:

ЖЕРТВА НА СТРЕЛБАТА В ГИМНАЗИЯ „ГАРВИН“ НАПРАВИ ОПИТ ЗА САМОУБИЙСТВО. ДИРЕКТОРЪТ ТВЪРДИ, ЧЕ СИТУАЦИЯТА В ГИМНАЗИЯТА ВСЕ ОЩЕ Е МЪЧИТЕЛНА.

Естествено, статията бе написана от Анжела Даш. Внезапно ми хрумна една идея. Взех вестника в ръка, сгънах го и го пъхнах в раницата си.

— Мисля, че е време да те оставя да поспиш — казах на Джини. — Имам да свърша една работа. Ще дойда пак — добавих плахо.

— Добре — отвърна тя, без да отвори очи.