Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hate List, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora(2015)

Издание:

Автор: Дженифър Браун

Заглавие: Списъкът на омразата

Преводач: Маргарита Терзиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Хеликс Прес“

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-129-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3425

История

  1. —Добавяне

36.

Не бях ходила на гроба на Ник, но знаех точно къде е. През първите няколко месеца след стрелбата пускаха кадрите от погребението му по новините на всеки десет секунди. Освен това бях чула достатъчно хора да говорят за това погребение и имах представа.

Не казах на никого, че ще ходя днес. На кого можех да кажа? На мама? Тя щеше да се разплаче, да ми забрани, вероятно щеше да тръгне след мен и да крещи през отворения прозорец на колата. На татко? Та ние не си говорехме. На доктор Хелър? Щях да му кажа, но когато го видях последния път, още не знаех, че ще ходя. Сигурно трябваше да му кажа. Той щеше да ме откара до гробището и сега кракът нямаше да ме боли толкова силно от това ходене. На приятелите? По един или друг начин ги бях прогонила от живота си, всички до един.

Преминах през няколко редици добре поддържани гробове с нови полирани надгробни камъни, обкичени със свежи цветя, и го намерих между дядо му Елмър и неговата леля Мейзи. Бях чувала и за двамата, но не ги познавах.

Застанах пред гроба и се загледах в плочата. Вятърът, който вече подканваше зимата да си стяга багажа, се уви около краката ми и аз потръпнах. Всичко изглеждаше правилно — отчаянието ми, пробождащите болки в гърдите от усилието, вятърът, сивото небе. Такава беше атмосферата около гробовете, нали? Поне така ги даваха по филмите. Студени и мрачни места. Дали се е случвало някога да грее слънце, когато човек посещава гроба на любим човек? Съмнявах се.

Надгробната плоча на Ник не се отличаваше с нищо от другите наоколо. Скритите зад облаците лъчи хвърляха тъмни сенки върху изписаните думи. Но аз успях да ги разчета:

НИКЪЛЪС АНТЪНИ ЛИВЪЛ

1990–2008

обичан син

Думите „обичан син“ ме изненадаха. Бяха малки, в курсив, почти скрити в тревата. Като че авторът се извиняваше. Замислих се за майка му.

Естествено, бях я виждала по телевизията, но не я възприемах като реална фигура. Познавах я като „Ма“, както я наричаше Ник, винаги готова да отстъпи, винаги мила с мен. Винаги някъде на заден план, сякаш искаше да ни остави на мира. Не ни задушаваше с присъствието си, не ни учеше как да се държим. Беше готина майка. Често си я представях като мащеха и се забавлявах с това.

Естествено, неговата „Ма“ би искала Ник да бъде запомнен като „обичан син“. И естествено, го бе направила по най-непретенциозния начин — беше му го прошепнала с малки букви върху надгробния камък. Просто шепот. „Ти беше обичан син. Обичам те. Дори след всичко това. Все още помня обичния си син. И няма да го забравя.“

Върху надгробната плоча имаше метална ваза и в нея беше сложен букет от изкуствени сини рози. Наведох се и докоснах едно от крехките цветчета. Зададох си въпроса, дали Ник би искал цветя на гроба си и се изумих, че не знам нищо за това. Три години бяхме заедно, а аз не си бях направила труда да го попитам обича ли цветя, розите ли са му любимите цветя и дали и на него неестественият син цвят на пластмасовите цветя му изглежда абсурден. Изведнъж фактът, че не знаех, ми се видя истинска трагедия.

Паднах на колене и стиснах зъби, когато кракът ми изкрещя от болка под мен. Протегнах ръка и проследих с пръст името му. „Никълъс“. Изкисках се, когато си спомних как го подигравах за името.

 

 

— Никълъъъс — припявах и се показах с танцова стъпка от ъгъла между кухнята и трапезарията, хванала снимката в рамка, която бях свалила от лавицата над камината. — Ах, Никълъс. Ела при мен, Никълъс!

— Ще съжаляваш — провикна се той някъде от хола. В гласа му имаше смях и макар че го дразнех заради името, което толкова мразеше, знаех, че иска да ме хване не за да ме накаже, а на игра. — Само да те пипна…

И изскочи иззад ъгъла с едно „Аха!“. Изписках и побягнах със смях през кухнята, а от там към банята.

— Никълъс, Никълъс, Никълъс! — крещях с цяло гърло. Чувах смеха и пъшкането му точно зад себе си. — Никълъс Антъни.

— Хванах те! — скочи той и ме хвана през кръста малко преди да достигна до банята. — Сега ще си платиш!

Метна ме на земята, легна върху мен и започна да ме гъделичка, докато не се разписках.

Изглеждаше толкова отдавна!

Проследих отново името на студения камък. И отново. Имах чувството, че докосвам стария Ник. Онзи, който ме гъделичкаше на пода пред банята на втория етаж на неговата къща. Чувствах го по-жив от всякога.

— Не те мразя — прошепнах и го повторих по-силно. — Не те мразя.

 

 

Едно врабче на дървото вляво от мен ми отговори. Претърсих с очи клоните и листата, но не го открих.

— Време беше — чух глас зад себе си.

Скочих и се обърнах светкавично, падайки на колене от въртенето, а оттам на задник. На бетонната пейка зад мен седеше Дюк, беше се навел напред, ръцете му се люлееха между краката.

— Откога си тук? — попитах и сложих ръка на гърдите си, за да се успокоя.

— Идвам всеки ден, откакто това се случи. А ти?

— Нямах предвид това.

— Знам.

Загледахме се един в друг. Погледът на Дюк ме предизвикваше. Гледаше ме, както куче гледа друго псе, докато се готви за бой.

— И какво правиш тук? — попита след малко.

Продължих да го гледам, този път готова да отвърна на предизвикателството.

— Не можеш да ме прогониш — казах. — Не знам защо ме обвиняваш за това. Ти беше най-добрият му приятел. Би трябвало да го спреш.

— Вие пишехте заедно онзи списък — възрази той.

— Ти спа у тях два дни преди стрелбата — извиках, после добавих по-меко: — Можем да се джафкаме цял ден. Няма смисъл. Това няма да върне никого.

Една кола спря на пътеката, възрастен мъж излезе от задната седалка и тръгна към близкия гроб с букет цветя в ръка. Загледани в него, видяхме как пада на колене и навежда глава толкова силно, че брадичката почти докосна гърдите му.

— Полицаите ме разпитваха и мен — каза Дюк, все още загледан в стареца. — Подозираха, че съм замесен, защото двамата прекарвахме много време заедно.

— Наистина ли? Не съм знаела.

— Разбира се, че не си — каза той и лицето му потъмня. — Ти беше „горката Валъри“. Ти беше простреляната. Ти беше опечалената. И заподозряната. Изобщо не си мислила за нас. Дори не попита как се справяме ние. Просто ни забрави.

Погледнах го смаяна.

Дюк беше прав. Не бях попитала Стейси по време на онова нейно посещение как се справят останалите. Не се обадих на никого. Не изпратих имейл. Нищо. Дори не се сетих за тях.

— Боже мой! — прошепнах и неочаквано чух гласа на Джесика в главата си: „Каква егоистка си, Валъри!“. — Съжалявам, Дюк. Не се бях замисляла…

— Детектив Панзела само дето не спеше у дома, човече. Взе ми компютъра, всичко. Но аз наистина не знаех нищо. Ник не бе обелвал и дума за стрелба пред мен. Нито ме предупреди.

— Не ме предупреди и мен — казах тихо. — Извинявай, Дюк…

Дюк кимна, бръкна в джоба си за цигара и запали.

— В началото се чувствах пълен глупак. Мислех си, че явно не сме били толкова добри приятели, щом не знаех нищо. Чувствах вина. Сякаш трябваше да знам и да направя нещо. Да му помогна. Но сега… не съм толкова сигурен. Предполагам, че не ни е казал, за да ни го спести.

Изсумтях язвително.

— Е, ако е мислел да ни го спести, не е успял.

— Така си е — изхили се Дюк.

Старецът се надигна с мъка, уви плътно якето около себе си и тръгна обратно към колата. Останах загледана в него.

— Помниш ли, когато отидохме заедно до Серендипити? Водния парк? — попитах го, наблюдавайки стария човек.

— Да — засмя се той. — Ти мрънкаше през цялото време. Непрекъснато хленчеше, че си гладна, че ти е студено, за какво ли не. Не му даде да се отпусне.

— Да — кимнах и върнах поглед на гроба. „Никълъс Антъни“. — А в края на деня вие изчезнахте. Със Стейси ви търсихме дълго и накрая ви намерихме да ядете „Орео“ с онези две руси мацки от Маунт Плезънт…

Усмивката на Дюк се разшири.

— Те бяха много яки.

Кимнах.

— Така беше. Помниш ли какво казах на Ник, когато ви намерихме?

Погледнах към Дюк. Той поклати отрицателно глава, все още усмихнат. Ръцете му продължаваха да се люлеят между краката.

— Казах му, че го мразя. Казах точно тези думи: „Мразя те, Ник“. — Наведох се, вдигнах един сух лист и го стрих между пръстите си. — Как мислиш? Дали му стана ясно, че не го мисля сериозно? Нали не е умрял с мисълта, че го мразя? Знам, че беше много отдавна и след това се сдобрихме. Но понякога ме тревожи, че може да не го е забравил и че през онзи ден… когато стреля по нас… когато се опитах да го спра, си е спомнил, че съм казала такива неща и затова се е застрелял. Мислел си е, че го мразя.

— Може наистина да си го мразела.

Замислих се, но след малко поклатих глава.

— Обичах го. Обичах го много. — Засмях се измъчено и отново поклатих глава. — „Моята любима грешка“ — ето какво би казал Ник, ако бях една от героините в неговите Шекспирови трагедии.

Чух звук и се обърнах към Дюк. Той се бе преместил в единия край на пейката и потупваше бетона до себе си. Изправих се и седнах до него. Той хвана ръката ми и я стисна леко. Носеше ръкавици, топлината им проби през моите и се разля из цялото ми тяло.

— Мислиш ли, че го е направил заради мен? — попитах тихо.

Дюк се изплю между краката си и се замисли.

— Мисля, че не е знаел защо го прави, човече.

Никога не бях помисляла за подобна възможност. Но в това имаше смисъл. Може би не знаех какво е намислил Ник именно защото самият той не е знаел, че ще го направи.

Дюк пусна ръката ми, която без неговата ръкавица бързо изстина отново, и ме прегърна. Почувствах се странно, но не ми беше неприятно. В определено отношение Дюк беше по-близък с Ник, отколкото бях аз. Може би затова изведнъж ми се стори, че ръката на Ник обгръща раменете ми и усещам неговата топлина. Облегнах глава на рамото му.

— Може ли да те попитам нещо? — погледна ме той.

Кимнах.

— Щом си го обичала толкова много, защо не си идвала тук досега?

Задъвках устната си.

— Защото не вярвах, че е тук — казах замислено. — Той беше навсякъде, където погледнех, и не мислех, че може част от него да е тук.

— Нали знаеш, че беше най-добрият ми приятел?

— И мой също.

— Знам — каза той. В гласа му се долови леко раздразнение, но само за миг. — Предполагам. Както и да е.

Останахме на пейката в мълчание, загледани в гроба на Ник. Вятърът се засили, небето притъмня и листата започнаха да се въртят около краката ми на все по-малки кръгове, гъделичкайки глезените ми. Потреперих. Дюк махна ръката си от раменете ми и стана.

— Трябва да тръгвам.

Отново кимнах.

— Доскоро.

Останах на пейката няколко минути след него. Продължих да се взирам в гроба на Ник, докато очите ми се насълзиха и пръстите на краката ми се вкочаниха от студа. Най-после станах и махнах един паднал върху плочата лист.

— Сбогом, Ромео — прошепнах с устни.

Тръгнах, треперейки от студ, и не се обърнах нито веднъж, въпреки че знаех, че повече няма да дойда на гроба му. Той беше „обичаният син“ на мама. Издълбаните в камъка думи не споменаваха нищо за мен.