Дженифър Браун
Списъкът на омразата (35)

35.

— Продължаваш да мълчиш? — каза доктор Хелър и се настани на стола си. Подаде ми кока-колата и аз я поех, без да отговоря. Не бях обелила и дума, откакто дойде да ме вземе от приемната. Не му отговорих, когато ме попита искам ли кола, нито когато ми каза, че ще отиде да вземе нещо за пиене за мен и за себе си и веднага се връща. Седях сърдита на дивана, облегната назад, със скръстени пред себе си ръце и мрачно изражение.

Двамата поседяхме известно време в пълна тишина.

— Донесе ли ми онази тетрадка? Много искам да видя рисунките ти — каза той.

Поклатих отрицателно глава.

— Искаш ли да изиграем една партия шах?

Станах от дивана и седнах срещу него пред шахматната дъска.

— Знаеш ли — каза бавно той, правейки първия си ход, — започвам да си мисля, че нещо те ядосва.

Той вдигна поглед към мен и се усмихна.

— Някога четох една книга за човешкото поведение. Затова познавам безпогрешно, когато някой е ядосан.

Не отговорих нито на думите му, нито на усмивката. Огледах фигурите на дъската и направих своя ход.

Продължихме да играем в мълчание. Бях твърдо решена да не кажа нито дума. Да се скрия отново в онова удобно място, тихо и самотно, което ме спасяваше в болницата. Да се свия в себе си и да продължа да се свивам, докато изчезна. Да не говоря никога повече. С никого. Но с доктор Хелър беше трудно да се мълчи. Той питаше прекалено много. И беше толкова безопасен.

— Искаш ли да ми кажеш нещо по този въпрос? — попита той и преди да мога да реагирам, сълзите намокриха лицето ми.

— Джесика и аз вече не сме приятелки — казах. Извъртях очи и избърсах ядосано бузите си. — Нямам представа защо се разплаках за това. Ние никога не сме били истински приятелки. Толкова е глупаво!

— Защо стана така? — попита той, заряза играта и се облегна назад. — Да не би накрая да е решила, че си прекалено загубена, за да й бъдеш приятелка?

— Не — почти извиках. — Джесика никога не би казала такова нещо.

— Тогава защо? Може би Меган?

— Не.

— Джини?

— Не съм виждала Джини от онзи първи ден в училище.

— Хм — поклати глава той и се загледа замислено в дъската пред нас. — Значи причината е в теб?

— Тя още иска да е моя приятелка. Но аз не мога.

— Защото се е случило нещо?

Погледнах го косо. Беше скръстил ръце и прокарваше палец по долната си устна, както правеше винаги когато измъкваше информация от мен. Въздъхнах.

— Това няма нищо общо с причината, поради която разкарах Джесика.

— Просто съвпадение? — обади се той.

Не отговорих. Поклатих глава и оставих сълзите да се стичат свободно надолу.

— Просто искам това да свърши. Искам целият театър да свърши. Така или иначе, никой няма да ми повярва — прошепнах аз. — На никого не му пука.

Доктор Хелър се наведе напред и се загледа дълбоко в очите ми.

— На мен ми пука. И за двете.

Повярвах му. Ако на някого му пукаше какво бе станало на партито и какво бе направил Трой, това безспорно беше доктор Хелър. И онова, което ми се струваше удобно да държа в себе си само преди седмица, сега изведнъж натежа като воденичен камък в мен и заболя, наистина заболя.

Разказах му всичко. Той седеше на стола и ме слушаше, очите му се разширяваха все повече, мускулите му се стягаха, докато говорех. Когато свърших, заедно се обадихме на полицията, за да разкажа за Трой. Обещаха, че ще проверят нещата. Вероятно не можеха да направят нищо повече. Особено като се има предвид, че не бях сигурна дали оръжието беше истинско. Но не ми се изсмяха. Не казаха, че си го заслужавам. Не ме обвиниха в лъжа.

Когато сеансът свърши, доктор Хелър ме изпрати до приемната. Мама седеше сама и четеше списание.

— Сега трябва да кажем на майка ти какво се е случило — каза той.

Мама вдигна поглед и ни погледна изплашено. Устните й оформиха едно „о“, докато местеше поглед от мен към него и обратно.

— А ти ще си налягаш парцалите и ще се стегнеш — погледна ме строго той. — Не може да зарежеш всичко сега. Аз няма да го позволя. Ти измина труден път. Но имаш още много работа.

Обаче аз не бях в настроение за работа и когато се прибрах, намерих сили само да се просна на леглото и да заспя.

По пътя разказах всичко на мама, включително и за избухването на татко на магистралата, когато ме отвеждаше от онази ферма. Тя ме изслуша безстрастно, сякаш не проявяваше интерес към всичко това, и когато свърших, не каза нищо. Но щом се прибрахме, веднага се обади на татко. Изкачих стълбата, заслушана в гласа й, ядосан и обвиняващ, който веднага започна да го упреква, че е знаел, но не й е казал нищо. Че ме е откарал у тях, без да й се обади. И най-важното, че не е у дома, където му е мястото.

След малко чух външната врата да се отваря и мърморенето на мама се поднови. Отворих тихо вратата и надникнах през перилата. Татко стоеше в коридора с ръце на хълбоците и гледаше ядосано.

Забелязах, че е в спортни дрехи, което беше странно, защото беше работен ден, а той никога не напускаше кантората си, преди да се стъмни. Но щом се загледах, видях няколко петна от боя по ризата и реших, че днес сигурно не е ходил на работа, за да боядиса апартамента на Брайли. Техният апартамент. Върнах се, затворих вратата и отидох до прозореца. Брайли седеше в колата и го чакаше.

Мама продължи да шепне и да нарежда загрижено.

— Какво да направя?

Кратка пауза и после неговият глас:

— Върни я в лудницата, ето какво ще ти кажа. Изобщо не вярвам на оня психиатър, дето ги разправя, че имала напредък.

Малко след това външната врата се затвори с трясък. Отново застанах на прозореца и го проследих с поглед. Той се качи в колата и отпраши с Брайли.

Не мина много време след излизането му, и усетих движение пред вратата. Франки бе отворил безшумно вратата и седеше, облегнат на рамката. Изглеждаше някак по-възрастен с късата си, блестяща от гела коса и дългата риза, закопчана донякъде над маркова тениска и избелели дънки. Лицето му беше неестествено спокойно и невинно, постоянните розови петна по бузите му придаваха вид на засрамен. Може би наистина беше засрамен. Предвид живота, който трябваше да води.

Откакто татко се изнесе, Франки почти се пренесе у своя най-добър приятел Майки. Бях дочула мама да казва на майката на Майки, че й трябва време да оправи нещата с голямата си дъщеря и много била благодарна, че приемали Франки в дома си. Предположих, че промяната у брат ми се дължеше на времето, прекарано с Майки. Майката на приятеля му беше от онези перфектни родители, които не биха допуснали детето им да ходи с пънк прическа, още по-малко да стреля в училище. Франки беше добро дете. Дори и аз го отчитах.

— Здрасти — каза той. — Добре ли си?

Кимнах и седнах.

— Да, добре съм. Само малко уморена.

— Наистина ли ще те изпратят отново в болница?

Извъртях очи.

— Това са глупости. Той просто иска да ме разкара от живота си.

— Трябва ли да се връщаш? Искам да кажа, луда ли си?

Сподавих смеха си. Всъщност засмях се мъничко и главата веднага ме заболя. Не. Не бях луда. Поне аз така си мислех.

— Просто са ядосани в момента — казах аз и поклатих глава. — Ще го преживеят.

— Ако отидеш… — започна той, но спря и потропа по таблата на леглото с изгризаните си нокти. — Ако отидеш, ще ти пиша.

Прииска ми се да го прегърна. Да го утеша. Да му кажа, че няма да се наложи, защото няма да ходя в някаква си тъпа лудница. Просто ще стоя настрана от татко и той ще се успокои. Исках да му кажа, че семейството ни ще се оправи. Всичко ще се промени към по-добро.

Но не казах нищо от това. Не казах нищо, защото така ми се стори по-добре. А и можех ли да зная как ще се развият нещата?

Лицето на Франки изведнъж светна.

— Татко ще ми купи бъги — каза развълнувано. — Вчера говорихме по телефона. В неделя ще ме вземе да ми покаже как да го карам. Не е ли страхотно?

— Страхотно е — казах, опитвайки се да звуча възторжено. Зарадвах се да го видя усмихнат и развълнуван отново, въпреки че не повярвах дори за миг, че татко ще му купи нещо. Това щеше да бъде прекалено… бащинско, а ние и двамата знаехме, че нашият татко не е по бащинските работи.

— Ти също ще можеш да го караш — каза Франки. — Ако… отидеш някога у татко.

— Благодаря. Ще бъде готино.

Той се повъртя още малко, както правят момчетата, когато им се налага да стоят някъде, без да знаят какво да предприемат. Ако бях добра сестра, щях да му кажа да тръгва, да отиде при неговите си забавления. Но всъщност нямах нищо против да поседя още малко с него. Той излъчваше нещо, което ме караше да се чувствам добре. Надежда.

Но не успях да го задържа дълго.

— Добре. Трябва да тръгвам към Майк — каза той и стана. — Тази вечер ще ходим на църква. — Той наведе глава, сякаш да ходи човек на църква, е малко излагащо. — Ами… ще се видим — измънка смутено и изчезна.

Потънах отново между възглавниците и се загледах в галопиращите за никъде коне на тапета. Затворих очи и се опитах отново да си представя, че яздя един от тях, както си представях като малка. Но не успях. Виждах само как конете се дърпат от мен и ме хвърлят от гърбовете си на твърдата земя. Те имаха лица — на татко, на господин Ангерсън, на Трой. На Ник. Моето.

След малко се обърнах по гръб и забих поглед в тавана. Изведнъж осъзнах, че трябва да направя нещо. Не можех да променя миналото. Но ако исках да се усетя отново цяла, трябваше да се сбогувам с него. „Утре — казах си, — утре е денят.“