Дженифър Браун
Списъкът на омразата (34)

34.

— Не може да ни изоставиш сега — горещеше се Джесика. На челото й се появи дълбока бръчка и издаде раздразнението й. — Остават само няколко месеца. Имаме нужда от теб. Ти се ангажира вече.

— Обаче вече не съм ангажирана. Махам се и точка — отвърнах, заключих шкафчето си и тръгнах към вратата.

— Господи, какъв ти е проблемът? — спусна се след мен тя и изсъска в гърба ми. За миг ми се стори, че старата Джесика напира да излезе на повърхността и чух в главата си истинския въпрос: „Какво ме гледаш, Сестро Смърт?“. Това улесни нещата.

— Даскалото ми е проблем — казах през зъби. — Скапаните ти приятели също са ми проблем. Искам да ме оставите на мира. Искам просто да завърша и да се махна от тук. Защо не можеш да разбереш? Защо винаги ме притискаш да съм каквато не съм?

Продължих напред, без да й дам възможност да ме настигне.

— Кога ще престанеш с това „Аз не съм една от вас“, Валъри? Колко пъти да ти повтарям, че си. Мислех, че сме приятелки.

Спрях, обърнах се и я погледнах в очите. Това беше грешка. Чувствах се ужасно виновна. Виждах болката в очите й, но знаех, че трябва да се откача от нея. Да се махна от Ученическия съвет. От Меган. От Алекс Голд, който ме ненавиждаше и се страхуваше толкова много от мен, че ми бе изпратил Джош за бавачка, а Трой ме бе заплашил. Трябваше да си спестя болката и объркването.

Не можех да разкажа на Джесика какво се бе случило на купона. Тя вече бе доказала, че е готова на всичко, като бе принудила Меган да се сприятели с мен. Вероятно щеше да разбие вратата на Трой и да го арестува. Виждах, че е готова да накара всички в гимназията да ме приемат, независимо дали го искат, или не. Но на мен ми бе дошло до гуша да бъда неин проект за благотворителност. Винаги под подозрение, винаги в светлината на прожекторите. Не можех повече.

— Сгрешила си. Не сме приятелки. Правех всичко само защото се чувствах виновна за тетрадката. Те не ме искат, Джесика. Аз също не искам да съм там. Ник не можеше да понася тази групичка, аз също.

Лицето й пламна.

— Ако не си забелязала, Ник е мъртъв, Валъри. Вече няма значение какво е мислел. И ако трябва да съм честна, никога не е имало значение, освен за няколко минути през онзи втори май. Но аз си мислех, че ти си различна. По-добра. Ти ми спаси живота, забрави ли?

Присвих очи и ги впих в нейните, като се опитвах да демонстрирам равна на нейната самоувереност.

— Не си ли разбрала още? Не съм искала да спася точно теб. Целта ми беше той да спре да стреля. На твое място можеше да е всеки друг.

Тя не издаде емоциите си, само дишането й стана рязко и накъсано. Гърдите й започнаха да се повдигат и отпускат в невъзможен ритъм.

— Не ти вярвам — каза след малко. — Не вярвам на нито една твоя дума.

— Може да не вярваш, но това е истината. Съветвам те да завършиш онзи проект без мен.

Обърнах й гръб и тръгнах напред. Вече протягах ръка към стъклената врата, когато гласът й ме спря:

— Мислиш ли, че за мен е лесно? — извика тя.

Обърнах се. Тя стоеше там, където я бях оставила. На лицето й бяха изписани толкова много и различни емоции, че не можах да го позная. Пусна раницата на земята и тръгна към мен, сложила ръка на гърдите си.

— Не е така. Все още сънувам кошмари. Все още чувам изстрелите. Все още… виждам Ник всеки път, когато те погледна. — Тя се разплака. Брадичката й се набръчка като на малко дете, но гласът й звучеше стабилен и силен. — Преди… не те харесвах. Няма как да променя това. После се наложи да се боря с приятелите си, за да те включа. Да се боря и с родителите си. Но поне се опитвам.

— Никой не е искал това от теб — отвърнах аз. — Никой не е искал да ме правиш своя приятелка.

Тя заклати глава.

— Грешиш. Втори май го поиска от мен. Аз оцелях и това промени всичко.

— Ти си побъркана — казах, но гласът ми потрепна, несигурен, виновен.

— А ти си егоистка — отвърна тя. — Ако си тръгнеш сега, значи си просто една егоистка.

Направи няколко крачки към мен, но в този момент единствената мисъл в главата ми беше да избягам оттам, без значение дали щях да изляза егоистка. Бутнах вратата и изхвърчах навън. Скочих в колата на мама и потънах на седалката. Дробовете ми натежаха, стана ми студено. Брадичката ми затрепери и нещо ме стисна за гърлото.

— Тръгвай — казах и мама подкара към къщи.