Дженифър Браун
Списъкът на омразата (33)

33.

Изчаках татко да си тръгне, качих се на пръсти в стаята си, легнах по корем на леглото и заспах. По някое време мама влезе да ми каже, че е време за терапията, но аз я отпратих, като й обещах да преместя часа при доктор Хелър за довечера. Излъгах я, че съм останала до късно с Джесика и трябва да поспя още малко.

Но след като си тръгна, се обърнах по гръб и за втори път от няколко часа насам забих поглед в тавана. Не можах да заспя. Повъртях се още малко, но накрая станах и я помолих да ме закара при Беа.

— Божичко! — плесна с ръце Беа и се вгледа в лицето ми, когато един час по-късно влязох в студиото й. — Олеле!

Не каза нищо повече. Върна се към работната маса, където правеше някакво бижу. От време на време клатеше съжалително глава и цъкаше с език.

Аз също не й казах нищо. Исках да ме оставят на спокойствие. Исках да рисувам, да се освободя от всичко натрупано в мен.

Извадих от шкафа ново платно, сложих го на статива и се загледах в него. Взирах се толкова дълго, че по едно време ме хвана страх, че мама ей сега ще дойде да ме вземе, а аз още не бях започнала. Нямаше да има какво да й покажа, освен чисто платно, съдържащо хиляди образи, но само за мен.

Най-после хванах четката и я вдигнах над палитрата, без да знам кой цвят да избера.

— Знаеш ли — измрънка под носа си Беа, хвана с ноктите си едно блестящо зелено мънисто от кутията пред себе си, измъкна го и го наниза на недовършената гривна, — някои хора мислят, че четката прави картината. Колко заблудени са тези хора!

Вгледах се в четката. Ръката ми започна работа без команда, както бе правила много пъти преди това. Обгърнах четката така, че космите да са в дланта ми. Усетих ги да се извиват в шепата ми.

Опрях върха на дръжката в платното и натиснах. Първо леко, после все по-силно. Дръжката потъна в платното и направи малка дупка в центъра. Издърпах я и огледах дупката, после направих още една, на няколко сантиметра от първата.

Бих излъгала, ако кажа, че знаех какво правя. Нямах никаква идея какво искам да създам, докато работех. Знаех само, че ръцете ми си вършат работата и че с всеки нов пробив на платното душата ми се изпълваше с невероятно облекчение. Скоро дупките станаха десет. Оцветих ги в червено. Около тях сложих много черно, пръснах и няколко водни капки, които изглеждаха като следи от сълзи.

Седнах на трикракото столче и огледах работата си. Беше мрачно, грозно, диво. Като лице на чудовище. Или може би гледах собственото си лице? Не можех да преценя. На кого беше това лице? На нещо тъмно и зло. Или беше моето?

— И двете — измърмори Беа, сякаш бях задала въпроса си на глас. — Разбира се, че и двете. Но не би трябвало да е. Боже мой, разбира се, че не.

Изведнъж разбрах какво трябва да направя. В известен смисъл Трой беше прав. Аз не бях за там. Не бях за Джесика, не бях за Меган, още по-малко за Джош. Не ми беше мястото на този купон. Не ми беше мястото в Ученическия съвет. Нито при Стейси и Дюк. Нито при родителите ми, които страдаха толкова много.

Кого заблуждавах? Никога не съм била напълно и за Ник. Защото го предадох, накарах го да си мисли, че вярвам в това, в което вярваше той, че ще бъда до него, независимо какво би направил, дори и да убиеше.

Беа грешеше. Аз бях и двете — и чудовището, и тъжното момиче. И не можех да ги разделя.

Пуснах четката на пода. Тя изтрака по дървото, капки боя хвръкнаха към дънките ми. Тръгнах към вратата и се опитах да не слушам окуражителните думи, които Беа крещеше след мен.