Дженифър Браун
Списъкът на омразата (31)

31.

Домът на Джесика миришеше на ванилия. И блестеше от чистота, както и микробусът, с който майка й ни докара до тях. Цветовете в къщата бяха взети сякаш от бляскава реклама. Синьо като незабравка, тревистозелено и слънчево жълто, от което ме заболяваха очите, когато се взирах прекалено дълго в него.

Седнахме на масата в кухнята — Джесика, Меган, Чери Менсли, Макензи Смит и аз — и хапнахме още топли солети, приготвени лично от майка й, докато ни е чакала да свършим училище. Тя ни ги поднесе в овална купа с ръчно изрисувани сключени за молитва ръце, заедно с малки чинийки, пълни с горчица, сос за барбекю и топено сирене. Джесика и Чери говореха за Дъг Хобсън, хванат по бели гащи във физкултурния салон след тренировката миналата седмица. Смееха се и тъпчеха солети в устата си толкова безгрижно, че изведнъж ми се стори, че седя в киносалон и ги гледам на екрана. Меган и Макензи четяха статия от някакво списание за новата мода в прическите за тази година. Аз седях в далечния край на масата и хапвах соленки.

Майката на Джесика беше над мивката, усмихваше се на дъщеря си и се смееше с момичетата всеки път, когато те разказваха забавна история, но без да се намесва директно в разговора им. Опитах се да не обръщам внимание на факта, че усмивката й угасва всеки път, когато погледът й попаднеше върху мен.

Приключихме със соленките и се качихме в стаята на Джесика. Тя пусна някаква песен, не я бях чувала. Останалите започнаха да припяват, затанцуваха, заговориха една през друга, издавайки пискливи звуци, каквито се съмнявах, че моите гласни струни можеха да произведат. Седнах на леглото и се загледах в тях, като се усмихвах несъзнателно. Ако в този момент тетрадката беше в мен, щях да нарисувам всяка една, както изглежда в този момент. Като никога, имах усещането, че в този момент виждам действителността.

След малко майката на Джес почука на вратата, подаде глава и обяви, че вечерята е готова, с усмивка, която откри перфектните й зъби. Всички слязохме долу и намерихме домашно приготвена пица. Три вида. Коричката беше перфектна — златиста и хрупкава. Месото беше перфектно изпечено. Зеленчуците — перфектно меки. Количествата чесново масло и сирене също бяха перфектни. Всичко беше прекалено перфектно, за да става за ядене.

Не можех да не се запитам какво би станало с тази жена, ако не бях застанала между Джесика и Ник и тя бе изгубила своето момиченце. Дали щеше да продължи да приготвя перфектни пици, да реди лимони в големи купи за декорация в кухнята и да пали свещи с аромат на ванилия? Не изглеждаше човек, който би насърчавал грубостта. Знаела ли е, че дъщеря й ме наричаше Сестра Смърт преди това? Била ли е разочарована от нея заради поведението й към мен? И от себе си, че е възпитала такава дъщеря? И какво би направила, ако беше моя майка? Кое щеше да я нарани повече — фактът, че дъщеря й е простреляна, или че е била съучастник на стрелеца?

След вечеря се качихме в колата на Джесика и потеглихме. Майка й остана на прага да ни маха с ръка, като че ли бяхме ученици, тръгнали на първата си училищна екскурзия.

Пътят до фермата беше дълъг и посипан с чакъл. Не след дълго вече нямах идея къде сме. Пътувахме по някакъв селски път, за който не бях и подозирала, че съществува.

Къщата на Алекс представляваше стара тухлена постройка, скрита изцяло зад горичка от японски ябълки. През прозорците не се виждаше светлина, това правеше къщата някак зловеща, въпреки че алеята отпред беше пълна с коли.

Щом свихме по алеята, видяхме голяма отворена порта към обширно пасище и Джесика подкара по тревата. Наоколо приличаше на огромен паркинг, сякаш целият град се бе стекъл тук. Джесика приближи автомобила до другите спрели коли, намери място и спря. Изсипахме се навън и отляво ни посрещна надута до дупка музика. Пред нас беше плевнята, вратата беше широко отворена, по тревата играеха светлини в различни цветове.

Смях и весели писъци се издигаха над музиката заедно с типични за фермата звуци — лай на куче, мучене на крави и хор на жаби около езерото.

Джесика, Меган, Макензи и Чери буквално хукнаха към плевнята, възбудени и подскачащи в ритъма на музиката. Тръгнах бавно след тях, дъвчейки долната си устна. Сърцето ми биеше в гърлото, краката ми тежаха, сякаш бяха от олово.

Вътре беше претъпкано, нямаше как да открия Джесика и останалите сред морето от хора. Тръгнах напред, доколкото можех, и скоро се намерих пред огромно корито, пълно с лед и напитки. Имаше предимно бира, но след щателно претърсване в продължение на няколко минути открих бутилка с газирана вода и я измъкнах. След смъртта на Ник не бях пила алкохол и не бях сигурна, че ще мога да се справя.

— Не искаш ли една от тези? — извика някой зад мен. Обърнах се и видях Джош с протегната към мен бира. — Това е купон, човече.

Той взе газираната вода от ръката ми и я хвърли обратно в леда, после изрови друга бутилка бира от коритото и я отвори.

— Ето, вземи — подаде ми я той и се усмихна така, че откри всичките си зъби.

Поех бирата с треперещи ръце. Спомних си Ник. Спомних си времето, когато ходехме заедно на купони. И се кискахме, представяйки си как хора като Джесика и Джош се забавляват на техните партита. Помислих си колко щеше да се разочарова Ник, ако ме видеше да пия бира с Джош. Но вече нямаше значение какво мисли той, защото го нямаше. Тази мисъл промени нещата. Надигнах бутилката и отпих голяма глътка.

— С Джес ли дойде? — изкрещя Джош в опит да надвика музиката.

Кимнах и отпих отново.

Заслушани в музиката, двамата се загледахме в тълпата. Джош допи бирата си и хвърли шишето към камарата от празни бутилки, скрита зад няколко бали сено наблизо. Отиде до коритото и си взе друга, залитайки едва забележимо.

Отпих още една глътка и с изненада видях, че бутилката ми е наполовина празна. Краката и ръцете ми започнаха да се затоплят. Главата ми олекна и аз започнах да си мисля, че купонът е наистина страхотен. Отново надигнах бутилката и заклатих глава в ритъма на музиката.

— Искаш ли да танцуваш? — попита ме Джош.

В първия момент погледнах зад себе си, убедена, че не говори на мен. На онези събрания на Съвета Джош едва поглеждаше към мен. И не бих казала, че се пребиваше да ми предложи стол на масата за обяд. Промяната беше… внезапна.

Той се засмя.

— На теб говоря.

Аз също се засмях. И то не кратко и тихо, което ме изненада още повече. Отново надигнах бутилката. Оказа се празна. Хвърлих я зад балите със сено и извадих нова от леда. Джош я взе от ръцете ми, отвори я и ми я подаде отново.

— Вече не танцувам — казах и отпих. — Кракът ми…

Но когато погледнах надолу, видях, че кракът ми не се различава по нищо от всеки друг крак. И като се замислих, установих, че скоро не бях усещала да тупти. Отново надигнах бутилката.

— Хайде — каза Джош, прегърна ме през раменете и се наведе към мен. — Никой няма да забележи.

Отпих от бутилката и облизах устни. Джош миришеше хубаво. На сапун. От онези мъжки сапуни, които използваше Ник. Изведнъж усетих желание, беше толкова силно, че ме заболя. Почувствах се ужасно самотна, като птица в клетка. Затворих очи и облегнах глава на ръката му. Нещата заплуваха зад затворените ми клепачи. Усмихнах се, отворих очи и изгълтах останалата бира. Хвърлих я върху купчината и хванах ръката му.

— Какво чакаме тогава? — извиках. — Хайде да танцуваме.

Удивих се колко бързо си спомних движенията, върнаха се при мен без никакви усилия. Някога танцуването беше едно от любимите ми неща, а в съчетание с алкохола във вените ми беше много трудно да остана в реалността. Бях танцувала в прегръдките на Ник хиляди пъти и сега си спомних гъделичкането от дъха му по врата ми, спомних си думите в ухото ми, докато ми казваше: „Много си красива. Училищните танци са голяма досада, но поне се уредих да танцувам с най-красивото момиче в даскалото“.

Другото парче беше бавно и аз позволих на Джош да ме притисне плътно до себе си. Облегнах се на гърдите му и затворих очи. Ръкавите на рокерското му яке триеха брадичката ми и аз поглъщах дълбоко този звук, както и миризмата на обработена кожа и грубото й докосване до моята. Затворила очи, можех да си представя, че вдишвам якето на Ник и усещам един от циповете до ухото си. Почти го чувах как ми казва, че ме обича. И винаги ще ме обича.

Фантазията ми беше толкова реална, че когато отворих очи, погледнах в неговите и вместо тези на Ник, видях Джош, се изненадах.

— Мисля, че трябва да глътна малко чист въздух — казах смутена. — Главата ми се върти. Май пих прекалено бързо.

Тръгнахме през тълпата и скоро се оказахме отвън. Пред входа имаше доста деца, целуваха се, пушеха или се натискаха в такт с музиката, достигаща до тях през отворената врата. Ние завихме зад ъгъла към страничната стена на плевнята, там нямаше никой. Джош седна и се подпря на стената, аз се отпуснах до него и прокарах ръце по челото си. Бях започнала да се потя.

— Благодаря ти — казах след малко. — Не съм танцувала не помня откога. Изгубила съм тренинг.

— Няма проблем — отвърна Джош. — Аз също имах нужда от малко почивка — усмихна се той.

Усмивката му беше искрена. Партито наистина беше супер. Нямаше нищо общо с представата, която си бяхме създали с Ник.

Внезапно тревата в близост до нас зашумя, от мрака изникнаха три момчета и тръгнаха към нас. Разпознах единия от тях, беше братът на Меган, Трой. Бях виждала другите двама и друг път с него, но не знаех как се казват.

— Я да видим кой се е скрил тук? — каза Трой, застана пред нас и скръсти ръце на гърдите си. — Закачаш се с гаджето на убиеца, така ли? Голям смелчага си бил. Чух, че стрелбата по хора я възбуждала.

Усмивката на Джош угасна като крушка и той изкриви устни в подигравателна гримаса, която познавах толкова добре.

— С нея ли? Абсурд, човече. Просто я наглеждам. Заради Алекс. Да не вземе да направи нещо.

Думите му се забиха в корема ми като юмрук. Усетих обидата физически. Толкова ме заболя, че сама се изненадах от реакцията си. Как съм могла да си помисля, че Джош ме харесва? Каква глупачка съм била! Не видях действителността каквато е. Старата сляпа Вал в действие. Главата ми забуча, сълзите напълниха очите ми. „Идиотка! — наругах се наум. — Пълна идиотка!“

— Благодаря, но нямам нужда от бавачка — казах, опитвайки се да звуча твърдо, да демонстрирам безразличие, но потрепването на гласа ми ме издаде. Стиснах устни за момент. — Влизай вътре — казах, когато успях да се овладея и да се отдръпна от него. — Аз си тръгвам.

Трой клекна пред мен, стисна коленете ми с ръце и заби поглед в лицето ми. Беше прекалено близо, за да се чувствам добре.

— Да, Джош, може вече да си тръгваш. Аз ще се оправя със Сестра Смърт.

— Окей — каза Джош, стана и се омете набързо. Преди да завие към входа, ме погледна през рамо за последен път. Мога да се закълна, че зърнах съжаление в погледа му, но можех ли да вярвам на очите си вече? Бях най-лошият четец на мисли на света и спокойно можех да дам да напишат на челото ми: НАИВНИЦА.

— Ако тя откачи — каза Трой толкова близо до мен, че косата ми се повдигаше при всяка негова дума от изпуснатия въздух, — ще й отговоря в неин стил.

Той сви пръсти и опря показалец в слепоочието ми, сякаш държеше пистолет. Отдръпнах се изплашено.

— Разкарай се! — извиках и се опитах да стана, но ръката му, опасно близко до раната на бедрото ми, ме стисна още по-здраво. — Ох! Боли ме! Пусни ме, Трой!

— Какво става? — ухили се той. — Май не си толкова смела без гаджето си. — Устните му се доближиха толкова близо, че усетих малки капчици слюнка по лицето си. — Алекс ми каза, че ще дойдеш на купона. Но както виждам, новите ти приятелчета нямат желание да бъдат с теб на танците.

— Алекс не ми е приятел. Тук съм с Джесика — отвърнах аз. — Няма значение. И без това си тръгвах. Пусни ме.

Пръстите му се забиха дълбоко в бедрото ми.

— Сестра ми беше в кафенето — изсъска той. — Благодарение на теб и на изперкалото ти гадже видя приятелите си да умират пред очите й. И досега сънува кошмари. Той си получи заслуженото, но ти мина метър. Това не е честно. Ти също трябваше да пукнеш, Сестро Смърт. Всички мислят така. Я се огледай. Къде е Джесика, щом казваш, че държи на теб? Дори и онези, с които си дошла, не те искат.

— Пусни ме! — казах отново и се опитах да махна пръстите му от себе си. Но той ги заби още по-дълбоко.

— Знаеш ли, гаджето ти не е единственият, който има оръжие. — Той стана бавно, бръкна в колана на дънките си и извади нещо малко и черно. Насочи го към мен и лунната светлина го огря. Ахнах и се притиснах в стената.

— Такова оръжие ли използва оня психар? — попита той и огледа замислено пистолета. После го насочи към крака ми. — Познаваш ли го? Не е трудно човек да се снабди с такова сладурче. Баща ми крие своя между гредите в мазето. Ако искам, мога да пратя няколко души на небето, както направи Ник.

Отместих поглед и се опитах да се стегна, да събера сили, да стана и да избягам. Но очите ми не можеха да се откъснат от блестящия метал в ръцете на Трой, крайниците ми омекнаха, мускулите ми останаха неподвижни. Ушите ми започнаха да звънят като в деня на стрелбата и изведнъж усетих, че не ми достига въздух. Образите от Парламента нахлуха в съзнанието ми.

— Спри — успях да прошепна. Сълзите ми потекоха и аз ги изтрих с треперещи ръце.

— Стой настрана от сестра ми и приятелките й — каза той.

— Това е тъпо, Трой — намеси се един от приятелите му. — Хайде, че изгубих настроение. Знаеш, че това чудо дори не е заредено.

Трой се втренчи в мен. На лицето му бавно изгря усмивка. Завъртя пистолета пред очите ми и се изсмя, сякаш всичко това беше една голяма шега.

— Прав си — каза на приятеля си. — Да тръгваме.

Пъхна пистолета обратно в колана и тримата завиха към входа за плевнята.

Останах седнала на земята. Гърлото ми произведе странен звук, не точно плач, не точно стон, а нещо между тях. Имах чувството, че всеки момент в очите ми ще се съберат толкова сълзи, че ще ги пометат от орбитите им. В главата ми беше останала една-единствена мисъл — да се махна от там. Изправих се на крака и се затичах през пасището към пътя, тичах с всички сили въпреки болката в бедрото. Всеки път когато раненият крак стъпваше на земята, цялото ми тяло започваше да пулсира.

Продължих да бягам, докато гърдите започнаха да ме болят от липса на въздух, после продължих да вървя, първо по покрития с чакъл път, после и по павирания, следвайки посоката към магистралата. Спрях за малко, седнах и опрях гръб в ниската ограда до езерото да си поема дъх и да дам възможност на крака ми да почине. Допълзях до водата, легнах по корем и наплисках лицето си със студената вода. После седнах, дънките ми попиха калта от земята, но на мен не ми пукаше. Загледах се в небето. Беше ясно и изпълнено с обещания.

Най-после стигнах до магистралата и от там се добрах до бензиностанцията. Извадих телефона си и набрах номера на татко. Онзи, който добавих към контактите си последен, мислейки си: „Никога няма да го набера. Никога няма да му се обадя“.

След второто повикване той отговори.

— Татко — извиках аз. — Можеш ли да ме прибереш?