Дженифър Браун
Списъкът на омразата (30)

30.

— Предполагам, че вече знаеш, че татко се изнесе — казах на доктор Хелър, докато изучавах рафтовете с книги зад него.

Той зае обичайната си поза: единия крак през облегалката на стола, десният показалец мързеливо проследява контура на долната устна, очите се взират замислено в мен.

— Майка ти ми каза — кимна той. — Какво мислиш за това?

Свих рамене и вдигнах поглед към фигурките върху горния рафт. Порцеланов слон, незабравими моменти между лекар и дете, парче полиран кварц. Подаръци от клиенти.

— Знаех, че все някога ще стане така. Не бях изненадана.

— Понякога дори и очакваните неща ни нараняват.

— Не знам. Мисля, че преживях липсата му много отдавна. Очаквах да боли, но… по-скоро се чувствам облекчена.

— Разбирам те.

— Между другото, благодаря ти, че успокои мама за анорексията — казах, изоставих библиотечния шкаф и се облегнах назад.

Той кимна.

— Все пак, трябва да ядеш. Знаеш го, нали?

— Знам. И ям. Дори наддадох с едно кило. Не е проблем. Не пазя диета.

— Вярвам ти. Майка ти просто се тревожи за теб. Възрастните невинаги разбират шегите на младите. Позволи й от време на време да те вижда, че ядеш. Съгласна?

— Съгласна — кимнах аз. — Прав си.

Той се усмихна и замахна във въздуха с юмрук.

— Още една точка в моя полза. Трябва да започна да го правя за пари.

Засмях се.

— Ох, щях да забравя. Направила съм нещо за теб — скочих и извадих от раницата си едно платно.

Той вдигна вежди и се наведе напред да го вземе.

— Нямаше нужда — каза, но пое картината и я завъртя в правилната посока.

Беше портрет, който бях нарисувала в студиото на Беа миналата събота.

— Това е невероятно — каза той. После повтори с повече ентусиазъм: — Това наистина е невероятно. Нямах представа, че можеш да рисуваш.

Минах зад него и погледнах в моя „Портрет на Хелър“. Не беше човекът с кестенявата коса и изпълнените със съчувствие очи, когото виждах всяка събота в кабинета му, а истинският, както го виждах аз: спокойно езеро, слънчев лъч и път, идващ от мрачните дълбини, където живеех аз.

— Аз я харесвам — кимнах на себе си. — Много. Веднъж се мотаех наоколо, видях една жена да излиза от студиото до мола, и влязох. Тя ми разреши да рисувам при нея, без да ми взима пари. Започнах и една тетрадка. Там рисувам нещата, както ги виждам в действителност. Не както всички искат да ги видиш, а каквито са в действителност. Много ми помага. Някои хора мислят, че това е нов Списък на омразата, но няма значение. Отговарям им, като рисувам и тях.

Той постави внимателно картината на масата до себе си.

— Може ли да видя тази тетрадка? Искаш ли да ми я донесеш следващия път?

Усмихнах се засрамено.

— Да. Добре, ще я донеса.