Дженифър Браун
Списъкът на омразата (28)

28.

Седях на леглото и се възхищавах на новия розов лак, с който бях лакирала ноктите на краката си. Не бях използвала розовия лак толкова дълго, че не бях сигурна дали не е развален. Около гърлото на шишенцето имаше засъхнали бучки, а съдържанието беше разделено на два пласта — на дъното беше розово, а по-нагоре прозрачно. Беше много гъст, наложи се да добавя няколко капки разредител, но нещата май се получиха.

Обикновено носех черен лак. Или син. Понякога тъмнозелен или гадно жълт. Но някога, много отдавна, използвах розов. Всичко около мен беше розово. Цялата аз бях розова. После ми писна и минах на черно. Но и от черното ми дойде до гуша. Не знам.

Знам само, че накрая любопитството ми надви и аз измъкнах изпод мивката в банята старата кутия с лакове на Прекрасната Валъри, небесната принцеса, и лакирах пръстите на краката си в бонбонено розово. Нищо нямаше да ми стане, ако ноктите ми бяха розови за няколко дни, нали?

Все още чаках лакът да изсъхне и подухвах лекичко с уста към тях, но без да си давам зор, когато на вратата ми се почука съвсем тихо.

Наведох се към уредбата и намалих звука.

— Да?

Вратата се открехна и през пролуката се подаде главата на татко.

— Може ли да поговорим? — попита той.

Кимнах с глава. От онзи случай с Бритни/ Брена в неговия кабинет не си бяхме говорили, а оттогава бяха минали две седмици.

Той влезе и прекоси стаята с повишено внимание, сякаш минаваше през минно поле. Пътьом избута с крак една купчина с дрехи от пътя си. Забелязах, че е с обувки. Спортни обувки. И дънки. И поло. Всекидневни дрехи, но беше ясно, че се готви да излиза.

Той седна на края на леглото ми. В началото не каза нищо, просто се загледа в лакираните ми крака.

Инстинктивно свих пръсти, но веднага се сетих, че ще си разваля лака, и ги отпуснах. Само един нокът се бе размазал. Изчистих с палеца останалия по него лак и се загледах в краката си. Изведнъж ми се сториха толкова открити и грозни с този гол нокът и порозовялата около него кожа. Сякаш бях започнала, но след време бях забравила, че искам да се направя красива.

— Нов цвят? — попита той. Дошъл от татко, въпросът ми се стори някак неестествен. Имаше ли бащи, които забелязваха новия лак по ноктите на дъщерите си? Не знаех, но бях абсолютно сигурна, че нашият не беше от тях, затова въпросът му ме свари неподготвена.

— Не. Всъщност е много стар — отвърнах неловко.

— А! — Той помълча още малко. После започна несигурно: — Слушай, Вал, относно Брайли…

„Брайли — повторих наум, — точно така, името й беше Брайли“.

— Татко… — отворих уста, но той вдигна ръка и ме спря. Преглътнах тежко. Едно изречение, започващо със „Слушай, Вал, относно Брайли“ не предвещаваше приятен разговор. Бях абсолютно убедена в това.

— Изслушай ме — каза той. — Майка ти…

Той се запъна. Устните му се разтвориха и затвориха няколко пъти, сякаш не знаеше как да продължи. Лежащите в скута му ръце започнаха да мърдат безцелно, раменете му се смъкнаха.

— Татко, нямам намерение да казвам на мама. Няма защо да ми… — започнах аз, но той отново ме прекъсна.

— Има защо. Има защо…

Замълчах. Пръстите на краката ми започнаха да изстиват. Загледах се в тях, очаквайки розовото да се промени в лилаво или металносиньо, както цвета на онези пръстени, измерващи настроението ти. Май не трябваше да захвърлям гадното жълто в миналото с лека ръка. Зачудих се кой говореше в момента в главата ми, старата Валъри или новата. След стрелбата това чувство ме връхлиташе отново и отново, сякаш се променях според момента.

— Казах й — заговори най-после той. — Разказах всичко на майка ти.

Не казах нищо. Не знаех какво да кажа. Как да постъпя?

— Не го прие добре, разбира се. Ядоса се. И ме помоли да си тръгна.

— О! — пророних объркано.

— Ако това има значение за теб, искам да ти кажа, че обичам Брайли. Обичам я от много време. И сигурно ще се оженим.

Това наистина имаше значение. И променяше нещата. Но не в посоката, в която той си мислеше. С тъжно удовлетворение си помислих, че най-после ще имам „мащеха“. Предвид контекста на живота ми, това пасваше идеално. Усетих тръпка на съжаление. Една „мащеха“ щеше да ни сближи още повече с Ник.

В стаята се възцари тишина. Зачудих се какво ли мисли сега, защо продължава да седи. Може би търсеше опрощение? Чакаше да му кажа, че всичко е наред? Или си бе подготвил прочувствена реч, имаща за цел да ме разнежи и аз да приема Брайли в живота си?

— От… кога сте… заедно? — попитах накрая.

Той вдигна очи и погледна директно в моите. За първи път го гледах право в очите и се изненадах да видя колко дълбоки са те. Винаги съм си го представяла едноизмерен. Никога не бях мислила за него извън работата му. А той никога не изразяваше други емоции, освен нетърпение или гняв.

— Случи се много преди стрелбата в училище. — Той се засмя тъжно. — Тази трагедия по някакъв начин отново ни сближи с майка ти. И стана още по-трудно да я напусна. През последните няколко месеца разбивах сърцето на Брайли стотици пъти. Бяхме решили да се преместя при нея през лятото. Досега щяхме да сме женени. Но стрелбата…

И той, като толкова други през тези месеци, остави изречението да виси след тези думи, сякаш те самите обясняваха всичко за всичко. Но аз разбрах какво имаше предвид. Онзи инцидент промени всичко. За всеки. Дори и за Брайли, която нямаше нищо общо с гимназията „Гарвин“.

— Не можех да оставя Джени след това. Тя изстрада достатъчно. Уважавам майка ти и не искам да я нараня. Но просто не я обичам. Не и по начина, по който обичам Брайли.

— Но все пак ще го направиш — казах аз. — Ще си тръгнеш.

Той кимна бавно.

— Да — каза тихо. — Това е единственият честен начин. Трябва да си тръгна.

Исках да намеря в себе си частица, която да се разбунтува. Да ме накара да извикам: „Не можеш да си тръгнеш! Няма да си тръгнеш“. Но не намерих. Защото истината беше, че си бе тръгнал много отдавна и ние и двамата знаехме това. Аз бях причината да остане още малко, въпреки че искаше да е другаде. По свой собствен начин той също беше жертва на онази стрелба. Беше от онези, които не успяха да избягат.

— Ядосана ли си? — попита ме той и този въпрос ми се видя по-странен от предишния.

— Да — отвърнах. И наистина бях. Само че не бях сигурна дали съм ядосана именно на него. Но не мисля, че той искаше да чуе тази част от разсъжденията ми. По-скоро искаше да разбере дали ми пука достатъчно, за да се ядосам.

— Ще ми простиш ли някога? — попита ме той.

— А ти ще ми простиш ли някога? — отвърнах и се вгледах в очите му.

Той остана загледан в мен известно време, после стана и тръгна към вратата. На прага не се обърна. Просто натисна дръжката и излезе.

— Не — каза от там, без да поглежда към мен. — Може това да ме прави лош баща, но не съм сигурен, че ще мога. Независимо от заключението на полицията, аз знам, че си била замесена, Валъри. Ти си написала онези имена в тетрадката си. Написала си и моето име там. А животът ти не беше толкова лош. Може да не си натиснала спусъка, но си помогнала за тази трагедия.

Той отвори вратата и спря отново.

— Съжалявам. Наистина. Ще оставя новия си адрес и телефон на майка ти — каза и се скри бавно от погледа ми.