Дженифър Браун
Списъкът на омразата (27)

27.

— Съжалявам, момичета, но не може да се храните повече тук — каза един ден господин Ангерсън. — Започват ремонтни работи и работниците ще минават от тук.

Джесика и аз взехме подносите и се изправихме. Работниците излизаха и влизаха цяла сутрин от сградата, чуваха се чукове, оксижени и други машини, и беше невъзможно човек да се съсредоточи върху нещо. Монтираха нови врати на класните стаи — без прозорци — а по стените, на мястото на стъклата от двете им страни, слагаха някакви противокуршумни панели. Новите врати се заключваха автоматично отвътре след затварянето им, което означаваше, че ако ти се наложи да отидеш до тоалетната по време на часа, трябваше да почукаш, за да ти отворят след това. Всичко се правеше за нашата безопасност, щяхме да седим в малки крепости и да сме напълно защитени, в случай че някой се вмъкнеше в училище с бомба или автомат.

— Добре — отвърна Джесика.

Спогледахме се, обърнахме се едновременно към кафенето и се загледахме във вътрешността му.

— Ела — каза тя с командорския глас на старата Джесика, който си спомнях толкова ясно. — Ще седнеш при мен.

Заметна косата си с онзи самоуверен жест, изпъчи гърди и тръгна напред.

— Здравейте — каза високо, разбута няколко празни стола и седна на най-близкия до масата. Разговорите секнаха на мига.

— Здрасти, Джес — отвърна единствено Меган, но съвсем тихо и без да се усмихне. Човек можеше да си помисли, че онзи момент, когато трите надувахме балони в стаята на госпожа Стоун, беше просто халюцинация. — Здрасти, Вал.

Опитах се да се усмихна, но за отговор не можеше да става и дума. Устните ми се бяха парализирали.

— Мислех, че вече се храниш в коридора — каза Джош. — С нея.

— Ангерсън сложи край на това — отвърна Джесика, седна и се обърна към мен. — Хайде, Вал, сядай. Никой няма нищо против.

Някой изцъка с език, докато го казваше, но не разбрах кой.

Седнах и се фокусирах върху храната си, но знаех, че просто няма да мога да ям. Изведнъж месото доби вид на пластмаса, а сосът около него ми заприлича на кафеникаво желе. Стомахът ми се разбунтува.

— Джес, ще ходиш ли на купона във фермата на Алекс?

— Да, и двете отиваме.

— Кои двете?

Джесика посочи с вилицата си към мен.

— Помолих Вал да ми прави компания.

— Абсурд — каза Джош надменно.

— Защо? — погледна го Джесика. — Какъв ти е проблемът?

В гласа й се долови нотка на раздразнение, нотка, която също познавах добре от миналото. Колко пъти го бях чувала, отправен към мен? „Какво ме зяпаш, Сестро Смърт?“, „Страхотни обувки, Сестро Смърт“, „Мислиш ли, че бих говорила с твоите скапани приятели, Сестро Смърт?“. Само че този път надменният глас не беше отправен към мен, а към приятелите, над които властваше вече две години. Усетих облекчение и веднага се почувствах виновна заради облекчението. В онзи момент не можех да преценя кой се бе променил повече — аз или Джесика.

— Всъщност още не съм питала нашите дали ще ме пуснат — измънках аз и я погледнах. — Мисля да говоря с тях през уикенда.

Тя махна с ръка. Цялото й внимание бе насочено към другия край на масата. Очите й заприличаха на две цепки, следящи всеки, който би се осмелил да покаже недоволство, че съм на масата. Държеше здраво вилицата и не изпускаше нищо от поглед. Настроението около масата рязко се смени.

Всички се умълчаха и сведоха погледи към таблите си. Някои от тях измърмориха нещо, достатъчно силно, за да разбера, че става дума за мен, но не толкова, че да чуя какво.

Чух само едно: „Дали ще донесе и тетрадката си?“ Някой се изсмя. И после: „Може да си доведе и гадже“.

Това преля чашата. Колко тъпо от моя страна да си въобразя, че можех да се впиша след всичко, което се случи! Въпреки че беше минало толкова време. И с Джесика на моя страна. „Да видиш как стоят нещата в действителност“ — това искаше доктор Хелър от мен. Ето, сега виждах действителната картина и нищо от нея не ми харесваше. Всичко си беше като преди. Само че преди можех да впиша имената им в Списъка на омразата и да изтичам при Ник, за да ме успокои. Сега бях друг човек и не знаех какво да направя, освен да избягам.

— Как забравих! — казах внезапно, станах и взех подноса си. — Трябва да напиша един доклад по английски и да го предам за шестия час, иначе ще ми пишат двойка. Ох!

Опитах да се засмея, но устата ми беше толкова суха! Можех да се закълна, че зъбите ми тракаха, докато говорех.

Отнесох таблата до гишето, изхвърлих храната в кошчето и забързах към изхода, дочувайки гласа на доктор Хелър в ухото си: „Ако продължаваш да слабееш, майка ти ще трябва да те вкара в болницата да те изследват отново за анорексия“. Насочих се директно към тоалетната в крилото по техническите предмети и се заключих в една от кабинките. Останах там до биенето на звънеца и си обещах по никакъв повод да не ходя на онзи купон.