Дженифър Браун
Списъкът на омразата (25)

25.

Тъкмо завивах по коридора към крилото по природни науки, когато Меган извика името ми и се затича след мен. Забавих крачка и хвърлих притеснен поглед към кабинета на госпожа Стоун. Събранието на Ученическия съвет щеше да започне всеки момент.

— Валъри, чакай — извика тя. Опашката й заподскача след нея, докато тичаше. — Искам да говоря с теб.

В друг случай щях да продължа напред; Меган бе показала ясно, че ме смята отговорна за случилото се, и знаех много добре, че каквото и да ми кажеше, нямаше да е приятно.

Но нямаше къде да се скатая. По това време на деня в това крило коридорите бяха празни. Всички спортисти бяха във физкултурния салон. Останалите вече си бяха по домовете.

— Здрасти — каза задъхано тя, когато ме настигна. — На събранието на Съвета ли отиваш?

— Да — отвърнах колебливо и скръстих отбранително ръце пред гърдите си. — Джесика ме помоли да дойда.

— Отлично, да вървим заедно — каза тя.

Втренчих се в нея, после бавно тръгнах към кабинета на госпожа Стоун. След няколко крачки тя каза:

— Идеята ти за капсула на времето ми харесва. Интересна е.

— Благодаря — казах и продължихме напред. Прехапах устни, премислих и попитах: — Не се обиждай, но искам да те попитам защо вървиш с мен?

Меган наклони глава на една страна, изглежда, обмисляше отговора си.

— Истината ли искаш? Джесика ме помоли да бъда мила с теб. Е, не че го каза директно, но… Тя се ядоса, когато се държах гадно с теб. Двете доста си поговорихме. После се сдобрихме, разбира се, но аз се замислих и реших, че тя има право. Нищо не пречи да опитам. — Тя сви рамене. — Ти не се държиш лошо, не правиш нищо. През повечето време си мълчиш.

— Защото невинаги знам какво да кажа — отвърнах аз. — Винаги съм била мълчалива. Но преди не се е забелязвало толкова.

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Да, може би си права.

Кабинетът на госпожа Стоун беше пред нас. Вътре светеше, чуваха се разговори. Гласът на госпожа Стоун се извиси над останалите. Смях прониза въздуха. Ние спряхме.

— Исках да те питам нещо — каза Меган. — Ъм-м, казаха ми, че моето име също е било в онзи списък. Чудех се… нали разбираш… питах се защо? Хората говорят, че жертвите са си заслужавали куршумите, защото са се отнасяли лошо с Ник, но аз изобщо не ви познавах. С него дори не съм говорила.

Стиснах устни и съжалих, че не съм в кабинета на госпожа Стоун с Джесика като буфер между нас. Меган беше права за това. Ние наистина не се познавахме добре преди стрелбата. Никога не бяхме говорили с нея, нито имахме представа що за личност е. Но като имахме предвид с кого се движи, смятахме, че ни е ясна.

Спомнях си ясно деня, когато добавихме името й към списъка.

С Ник обядвахме в Парламента, когато Крис Съмърс и неговите приятелчета минаха покрай масата ни, както винаги с уверена крачка, като че ли кафенето беше тяхно.

— Ей, тъпако. Имам подарък за теб — извика Съмърс, извади дъвката от устата си и я пусна в картофеното пюре на Ник. Клакьорите му избухнаха в смях, хванаха се за гърдите и се заклатушкаха напред като пияни.

— Това беше гадост, човече…

— Ама яка гадост…

— Да ти е сладко, тъпако…

И се отправиха към масата си, отнасяйки смеха с тях. Ник побесня, очите му потъмняха и се свиха до малки черни дупки, челюстта му се стегна. Беше различно от онзи ден пред киносалона. Тогава изглеждаше тъжен, някак победен. Сега кипеше от гняв. Избута стола и тръгна да става.

— Недей — сложих ръка на рамото му. Ник бе наказан за побой два пъти през този месец и Ангерсън заплашваше, че третия път ще го отстрани от училище. — Не си заслужават. Хайде, изяж моето пюре — бутнах таблата с храната си към него. — Аз не обичам.

Той замръзна на място, ноздрите му се разшириха, притисна длани в масата. Пое дълбоко въздух няколко пъти и седна обратно на стола си.

— Не искам — каза и върна подноса към мен. — Не съм гладен.

Продължихме да се храним в мълчание. През цялото време държах под око масата на Крис Съмърс зад нас. Запомних всички деца около нея. Меган Норис беше между тях. И всички се кланяха на Крис до земята, сякаш беше бог. Когато вечерта се прибрах вкъщи, отворих тетрадката и записах всяко едно от имената на децата от неговата маса.

Тогава ми изглеждаше справедливо. Мразех ги всичките заради онова, което причиняваха на Ник, на мен, на нас. Но сега, стоейки пред кабинета на госпожа Стоун, всичко изглеждаше различно. Тук Меган не ми изглеждаше толкова омразна. Беше просто още едно объркано дете, опитващо се да разбере защо се стигна дотук. Като мен.

— Не беше заради теб — отвърнах й честно. — Всичко беше заради Крис. Веднъж ти седеше на неговата маса за обяд… — Гласът ми секна. Осъзнах, че колкото и ядосани да бяхме с Ник онзи ден, колкото и гадно да се държеше Крис с Ник, предвид онова, което се случи, тя нямаше да види смисъла. Аз също вече не го виждах. — Беше глупаво. Не. Беше грешно.

За мой късмет Джесика отвори вратата на кабинета и погледна към нас.

— Здрасти — усмихна се тя. — Стори ми се, че чувам гласове. Хайде, влизайте. Започваме.

И се скри отново в стаята. С Меган останахме отвън, пристъпвайки неловко от крак на крак.

— Е — заговори тя, — мисля, че сега вече няма значение. — Тя се усмихна. Малко насила, но не беше изкуствено и аз го оцених.

— Предполагам, че няма — отвърнах меко.

— Хайде. Ако не влезем навреме, Джес ще побеснее.

Ние влязохме и за първи път не изпитах нужда да избягам от стаята.