Дженифър Браун
Списъкът на омразата (24)

24.

Следващата събота помолих мама да ме заведе в студиото на Беа след сеанса при доктор Хелър.

— Не знам, Валъри — каза тя и между веждите й се появи онази дълбока бръчка. — Курс по рисуване! Досега не бях чувала за тази жена. Не знаех, че има студио там. Сигурна ли си, че е безопасно?

Извъртях очи. Мама беше в гадно настроение от дни. Не знам какво ставаше, но колкото повече се опитвах да продължа живота си, толкова по-малко ми вярваше тя.

— Разбира се, че е безопасно. Тя е просто художничка, мамо. Хайде де, не може ли да ми позволиш поне това? Докато ме чакаш, може да отидеш до мола и да напазаруваш.

— Не знам.

— Хайде, мамо, моля те! Все повтаряш, че искаш да се заловя с нещо нормално. Курсът по рисуване е нормално нещо.

Тя въздъхна.

— Добре, но ще вляза с теб. Искам лично да проверя това място. Последния път, когато те оставих да правиш каквото искаш, ти се свърза с Ник Ливъл и виж какво стана.

— И ти ми го натякваш всеки ден — измърморих, направих гримаса и за да не избухна, натиснах раната на бедрото си с палец. И без това беше в лошо настроение, ако кажех нещо, със сигурност щеше да откаже да ме заведе при Беа.

В крайна сметка отидохме заедно и когато хладният тежък въздух отвътре ни удари, усетих, че се поколеба.

— Какво е това място? — измърмори под носа си.

— Шшшт — отвърнах, макар да не знаех защо искам да замълчи. Може би, защото се страхувах, че Беа ще я чуе и няма да ме пусне да се запиша в курса й. Защото негативната енергия на мама можеше да съсипе прекрасната лилава утринна светлина.

Тръгнах между рафтовете към дъното на помещението, откъдето се чуваше странна музика. Малки камбанки подрънкваха ритмично на фона на тихи припяващи гласове. Видях гърбовете на художниците, приведени напред към платната. Възрастна дама беше седнала странично на един стол и работеше с хартия, нагъваше я и я увиваше в сложни форми на животни; под една от ниските маси малко момче си играеше на колички с кибритени кутийки. Наведена над едно огледало, Беа украсяваше ръбовете му със сложни плетеници от мидени черупки. Спрях на края на пътеката, внезапно убедена, че миналия път не съм я разбрала правилно и не биваше да съм тук. „Просто е искала да бъде любезна, но всъщност не ме иска в курса си — помислих си. — По-добре да си вървя.“

Но преди да успея да завърша последната си мисъл, Беа се изправи и ми се усмихна със събраната си в странно шарено гнездо коса, откъдето се подаваха панделки, шноли и всякакви аксесоари за коса.

— Валъри! — възкликна тя и разтвори широко ръце. — Моята лилава Валъри!

Тя плесна два пъти с ръце.

— Ти дойде! Очаквах те с нетърпение.

Кимнах смутено.

— Да. Надявах се да… взема няколко урока при теб. По рисуване.

Тя вече приближаваше към нас, но в следващия момент ме изключи напълно. Усмивката й откри всичките й зъби, когато сключи ръце около мама. Видях как мама замръзна под прегръдката на Беа, но после, когато й зашепна нещо дълго и продължително в ухото, се отпусна. Мина доста време и когато най-накрая я пусна, бръчката между веждите й я нямаше, а в очите й светеше блясък на любопитство. Беа беше странна, нямаше съмнение. От онези, които мама обикновено наричаше „кукувици“, но ексцентричността й някак странно й допадна. Беа успя да я обезоръжи дори и в това намусено състояние.

— Толкова се радвам да се запозная с теб! — каза й Беа. Мама кимна, преглътна, но не можа да намери думи за отговор. — Разбира се, Валъри, веднага те включвам. Ето, там има един свободен статив.

— Колко струват уроците? — попита мама, отвори чантата си и затърси портмонето.

Беа махна с ръка.

— Струва най-много търпение и творчески подход. Освен това, време и практика. И самоприемане. Но няма да намериш нито едно от тези неща в чантата си, скъпа.

Пръстите на мама замръзнаха, тя погледна любопитно към Беа, после затвори чантата.

— Ще бъда в „Шоп & Шоп“. Имаш един час — обърна се тя към мен и ме изгледа предупредително. — Само един.

— Едно е любимото ми число — изкиска се Беа. — Уан^[1] е минало време на уин^[2] и в края на деня всички можем да кажем, че отново сме победили, нали? В някои дни краят на деня си е истинска победа.

Мама не отговори, обърна се и бавно, но целенасочено се отправи към изхода. Когато отвори външната врата, усетих спареният въздух от паркинга да се промъква в студиото покрай нея.

Едно, победих. Един час. Само един. Победих. Думите се въртяха безспир из главата ми.

— Искам да рисувам — обърнах се към Беа. — Имам нужда да рисувам.

— Тогава ще рисуваш. Ти рисуваш от онази сутрин, когато дойде при мен. — Тя почука с пръст по слепоочието си. — Ето тук. Рисуваш и рисуваш. С много лилаво. Картината ти е готова. Само трябва да я пренесеш на платното.

Тя ме поведе към едно трикрако столче и аз седнах, запленена от картината, която рисуваше жената пред мен. Мълчаливо градеше зимен пейзаж. Друго момиче до нея усърдно втъкаваше ръждивочервени цветове в сградата на един хамбар. Един мъж рисуваше военен самолет, поглеждайки към снимка, закрепена в горния ляв ъгъл на статива, за да може лесно да прави справки. Бея се втурна към един кашон наблизо и веднага се върна с палитра и четка при мен.

— Предполагам, че днес ще рисуваш с черното и сивото. Няма да можеш да направиш повече. Ще трябва време, за да изсъхне, преди да го наситиш с прекрасните си цветове.

Тя отвори един буркан и изсипа малко от някакво кафеникаво желе в палитрата до цветовете.

— Не забравяй да смесваш цветовете с това. То ще им помогне да изсъхнат по-бързо.

Кимнах, хванах четката и започнах да рисувам. Не да скицирам, не да прекопирам от снимка. Рисувах картина, която бях видяла в ума си — доктор Хелър, както го виждах аз. В картината нямаше да има много черно. Нямаше да има и сенки.

— Хмм — измънка Беа над рамото ми. — Господи, да!

После се премести в другата част на студиото. Чувах я как дава тихо инструкции на другите курсисти, как ги окуражава внимателно. В един момент, когато един от художниците й каза, че сутринта е изпуснал мобилния си телефон в купата и миксерът го е направил на пюре, избухна във весел смях. Чувах всяка нейна дума, но не можех да я видя. Просто не можах да вдигна поглед до мига, когато усетих течение във врата си и чух гласа на мама, толкова отсечен, толкова не на място в това студио, да долита от пътеката към мен:

— Време е, Валъри.

Вдигнах поглед и с изненада видях, че Беа стои до мен, сложила ръка на рамото ми.

— Времето никога не свършва — прошепна в ухото ми, загледана не в мен, а в платното. — Има време за болка, но има време и за лекуване. Бъди сигурна в това.