Дженифър Браун
Списъкът на омразата (23)

23.

Върнах се в училище. Не знаех какво друго да направя. По пътя оставих съобщение на гласовата поща на мама. „Здрасти, мамо. Трябваше да изчакам, за да получа домашното си по алгебра, и изпуснах автобуса — излъгах набързо. — Ще те чакам в училище да ме вземеш след срещата.“

Влязох във фоайето и оставих раницата до гигантския шкаф за награди и почетни грамоти, който посрещаше посетителите с лъскавите си трофеи по футбол и лека атлетика, и големи снимки на отдавна напуснали училище треньори и отбори. Славните вече забравени дни на гимназия „Гарвин“. Ако не славни, то поне спокойни.

Седнах до шкафа и извадих тетрадката. Исках да нарисувам нещо, да излея емоциите си в картина. Но не знаех какво. Бях така развълнувана и толкова объркана, че не виждах друг начин да се върна в реалността.

Не успях да нарисувам лицето на Бритни/ Брена. Не успях да го отразя във виновните очи на татко. Дали искаше да се ожени за нея? Щяха ли да имат свои деца? Нямаше начин да си представя татко да държи розово бебе в прегръдките си, да гука, да му казва, че го обича. Да го води на бейзбол. Да живее така, както сигурно заслужава.

Хванах здраво молива и започнах да рисувам. Една крива линия моментално оформи корема на бременна жена в профил. Нарисувах свития на кълбо зародиш в него, засмукал малкия си палец, а около него навитата пъпна връв. От другата страна прокарах същата крива линия. Стичаща се по тесен нос капка. Очите на мама. Гневна черта между тях. Друга сълза на миглата й и в нея изписано моето име.

Чух в далечината отваряне на врата на шкафче, ключове и после стъпки. Затворих тетрадката и се загледах невиждащо към входната врата. Пръстите ми се свиха около тетрадката. Доскоро я възприемах като смешни очила, които ми помагаха да приема действителността каквато е, но постепенно тя се превърна в моята голяма срамна тайна.

— Ехо, здрасти.

Вдигнах поглед и видях Джесика Кембъл да върви към мен.

— Здрасти — отвърнах с половин уста.

Тя застана пред мен и пусна раницата се на пода. Погледна към входа, въздъхна и седна с кръстосани крака до нея, на няколко крачки от мен.

— Чакам Меган — каза ми тя, сякаш да оправдае факта, че седи до мен в коридора, след като ме е спасила от Ангерсън. — Прави отново теста по немски. Обещах й да я откарам до дома.

Покашля се смутено.

— Ти искаш ли да те откарам? Ако имаш време да изчакаме заедно Меган, мога да откарам и теб. Не вярвам да се забави много.

Поклатих глава.

— Мама ще дойде всеки момент — казах и добавих: — Но благодаря за поканата.

— Няма проблем — смотолеви тя и отново се покашля.

Друго шкафче изтрака някъде из крилото за природни науки и ние обърнахме глави натам. Няколко деца преминаха по далечен коридор, гласовете им заглъхнаха, чу се затваряне на врата, после отново настъпи тишина.

— Ще дойдеш ли на следващото събиране на Съвета? Ще бъде утре — попита Джесика. — Ще отчетем докъде е стигнала работата по организацията на мемориала.

— О… мислех, че вече сме изяснили всичко. Мислех, че… ами миналия път май ви зарязах по средата. Освен това… предполагам, че ще трябва да гласувате дали ме приемате сред вас. Нещо ми подсказва, че няма да са много онези, които ще гласуват „за“.

Тя ме погледна косо, после се изсмя кратко и пискливо.

— Да, сигурно е така — каза тя, — но аз ти казвам, че всичко е наред. Всички разбират, че имаш причина да вземеш участие в проекта. Няма проблем.

Вдигнах вежда и я погледнах със съмнение. Тя се засмя отново, този път по-спокойно и по-дълго.

— Какво? Така си е.

Не можах да сдържа смеха си и прихнах след нея. След миг двете се кискахме като луди, опрели глави в стената зад нас, усещайки как напрежението ни напуска.

— Слушай — казах, изучавайки графитите по дъното на шкафа над мен. — Оценявам това, което правиш за мен, но не искам децата да напуснат Съвета заради мен.

— Не всички са срещу това. Има някои, които смятат, че идеята е супер.

— Да, бас държа, че едната е Меган — казах. — Знаеш ли, че тя си мре да е приятелка с мен? Утре ще се облечем в еднакви дрехи. Като близначки.

Спогледахме се и отново се засмяхме.

— Не, тя не беше съгласна. Но в крайна сметка разбра. Аз мога да бъда много настоятелна — изхили се Джесика. — Не, наистина, не се притеснявай за Меган. Тя разбира. Добре е да работиш с нас. Аз искам да работя с теб. Ти си умна и доста изобретателна. Имаме нужда от такива хора. Моля те!

В далечния край на коридора се отвори врата и Меган излезе от стаята.

Джесика взе раницата и якето си. Погледна ме и сви рамене.

— Ти не си застреляла никого — погледна ме в очите тя. — Никой няма причина да те мрази. Непрекъснато им го повтарям. — Стана, метна раницата на рамо и попита, без да се обръща към мен: — Е, ще дойдеш ли утре?

— Добре — отвърнах и тя тръгна към Меган.

Изведнъж ми просветна. Какво бе казал детектив Панзела за момичето, което ме бе оневинило? „Руса и висока. Все повтаряше: «Тя не е застреляла никого».“

— Джесика — извиках след нея. Тя се обърна. — Благодаря.

— Няма проблем — усмихна ми се тя. — Непременно ела утре, чу ли?

След няколко минути мама спря пред входа. Затичах се към колата, отворих и седнах до нея. Изглеждаше сърдита.

— Не мога да повярвам, че си изпуснала автобуса.

Разпознах гласа — изнервен, разстроен. Гласът, който използваше вечер вкъщи.

— Извинявай, но имах нужда от малко разяснения за домашното.

— Защо не се обади на баща си?

Въпросът й се заби в гърдите ми като пръст. Усетих как сърцето ми се разтуптя. Стомахът ми се преобърна в търсене на подходящ отговор. Разумната ми страна закрещя в ухото: „Тя трябва да знае. Заслужава да знае!“

— Татко имаше клиент — излъгах аз. — Трябваше да го чакам цяла вечност.

Сигурно трябваше да усетя вина, че я излъгах. Но в края на краищата, татко също не бе застрелял никого.