Дженифър Браун
Списъкът на омразата (22)

22.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Аби Демпси, седемнайсетгодишна.

Като вицепрезидент на ученическия съвет Демпси организира щанд за продажба на понички. Улучена е два пъти в гърлото, докато е продавала понички на децата. Полицията смята, че куршумите са били блуждаещи, предназначени за ученик, отстоящ на три крачки вляво от Демпси. Родителите на Аби не пожелаха да коментират случилото се пред нашите репортери. Техни приятели ни осведомиха, че „скърбят дълбоко за загубата на единственото си дете.“

* * *

Мама ми изпрати съобщение, че е заета и не може да дойде да ме вземе. Отначало се ядосах. Как очакваше да се кача в училищния автобус след всичко, което се случи? Сякаш можех да седна до тайфата на Кристи Брутър и всичко щеше да мине като по ноти. „Как може да ме остави? — казах си наум. — Да ме хвърли на вълците?“

Не можеше да става и дума да се прибера с автобуса, независимо дали мама можеше да ме вземе, или не. Честно казано, къщата ни беше само на седем километра от училище и преди бях изминавала разстоянието пеша неведнъж. Но това беше отдавна, когато и двата ми крака бяха наред. Съмнявах се, че сега можех да го преодолея, дори бях сигурна, че на половината път бедрото ми щеше да затупти, да ме принуди да седна на пътя и да чакам някой откачалник да ме отвлече.

Но вероятно можех да извървя километър или два, помислих си примирено. Татковият офис беше точно на такова разстояние. Да поискам от татко да ме откара до нас, не беше в дневния ми ред. Не вярвах, че беше и в неговия. Но все щеше да е по-добре, отколкото да преживея онзи ужас в автобуса.

Преди години се срамувах, че кабинетът на баща ми не е достатъчно представителен. За такъв мастит адвокат беше позорно да работи в малък, отдалечен от големите кантори „офис-сателит“. Названието беше друг начин да кажеш „дупка в стената“. Но днес се зарадвах, че работи в тази дупка недалеч от училище, защото октомврийското слънце не правеше нищо, за да ме стопли, и само след няколко пресечки започнах да съжалявам, че не взех автобуса.

Бях идвала до кантората на татко само два пъти; не бих казала, че семейството беше добре дошло там. Никога не ни канеше и се оправдаваше с лъжата, че не иска да ни излага пред погледите на „онази измет“, която представляваше в съда. Но според мен истината беше, че кантората беше неговото спасение от проблемите вкъщи. Ако започнехме да идваме тук, какъв смисъл щеше да има да бъде вечно на работа?

От ходенето кракът ми започна да се схваща и да боли и когато отворих голямата двойна стъклена врата на офиса, бях изкривила не само тялото си, но и лицето, като чудовище от филм на ужасите.

Отвътре ме посрещна вълна топъл въздух. Спрях в преддверието и разтрих бедрото си, преди да вляза навътре. Из въздуха се носеше миризма на пуканки, правени в микровълнова печка, и гладът преобърна червата ми. Тръгнах след миризмата през вестибюла и завих към приемната.

Секретарката на татко ме видя и примигна с очи зад бюрото си. Не успях да си спомня името й. Бях я виждала само веднъж на някакъв семеен пикник, спонсориран от главния офис преди две години. Мисля, че се казваше Бритни, Брена или нещо подобно, модерно и младежко. Но си спомнях, че тогава беше само на двайсет и четири и имаше невероятна блестяща права коса с цвят на кока-кола, която се стелеше по гърба й като наметало на супергерой, и големи като на крава очи, които примигваха бавно и демонстрираха великански зеници, обрамчени с цвят, който бих описала като пролетно зелено. Помня, че беше мила, свенлива и се смееше по-дълго от всеки друг винаги когато татко разказваше някоя от тъпите си истории от студентския живот.

— Ох! — възкликна тя и бузите й пламнаха. — Валъри.

Това не беше въпрос, а заключение. Не се усмихна. Преглътна, както го правеха по филмите, и аз си представих как търси червения бутон под бюрото — за всеки случай, ако, току-виж, извадех пушка или нещо подобно.

— Здравей — усмихнах й се аз. — Баща ми тук ли е? Трябва да ме откара до вкъщи.

Тя избута въртящия се стол от бюрото.

— Има конференция — започна, но не довърши, защото в същия момент вратата на баща ми се отвори.

— Скъпа, би ли ми намерила папката на Сантош… — заговори той, забил нос в документите в ръцете си. Четеше нещо и без да вдигне поглед, мина зад Бритни/ Брена. Тя не помръдна, само червените петна по лицето й се уголемиха. Докато минаваше зад нея, татко сложи интимно ръка върху рамото й и го стисна нежно. Никога не бях виждала да използва този жест за мама. Бритни/ Брена наведе глава и затвори очи.

— Какво има, бебче? Изглеждаш напрегната… — заговори той, но в този момент погледът му случайно ме засече и той замлъкна.

Ръката му отскочи от рамото на Бритни/ Брена и се върна върху документите. Жестът беше толкова бърз и издаваше такава привичност, че започнах да се питам дали наистина бях видяла онова, което видях. Щях да реша, че съм си въобразила, ако очите ми не се бяха върнали на Бритни/ Брена, която плуваше в пот и беше червена. Очите й не се откъсваха от бюрото пред нея. Изглеждаше напълно объркана.

— Валъри? — извика татко. — Какво правиш тук?

Откъснах поглед от Бритни/ Брена.

— Налага се някой да ме закара до къщи — казах. Поне реших, че казвам. Не съм съвсем сигурна, защото устните ми бяха сковани. Бритни/ Брена измънка нещо и хукна към тоалетната. Можех да се хвана на бас, че няма да се върне, преди да си тръгна. — Мама, ъ… мама има събрание.

— А! — Въобразявах ли си, или той също се изчерви? — Да, разбира се. Дай ми минутка и ще те закарам.

Върна се бързо в кабинета си и след малко чух да се затварят чекмеджета и да потракват ключове. Стоях като вцепенена на мястото си и се чудех дали не сънувам.

Татко се появи и попита:

— Готова ли си? Трябва да се върна после, затова давай по-бързичко.

Делово. Експедитивно. Не очаквах друго от него.

Той отвори вратата, но аз не можех да помръдна.

— Това ли е причината с мама да се мразите? — попитах директно.

Той ме погледна, сякаш нямаше представа за какво говоря. Наклони глава на една страна, пусна вратата и тя се затвори.

— Не знаеш какво говориш — каза след малко. — Хайде да тръгваме. Това не е твоя работа.

— Значи не става дума за мен — отвърнах. — Значи вината, че с мама се ненавиждате, не е моя. Вината е твоя.

И макар да знаех, че нашите не се обичаха и преди трагедията, приех тази мисъл като прозрение. Незнайно защо, се почувствах зле. Може би, защото се бях надявала, че ако проблемите между тях бяха заради мен, когато пораснех и напуснех къщата, те можеше да се обикнат отново и да заживеят щастливо. Но когато в картината се появи и красивото пламнало от срам лице на Бритни/ Брена, разбрах, че те никога няма да се върнат един към друг. И изведнъж скандалите през годините, нощните разходки на татко, всичко това вече не ми изглеждаше поправимо. Разбрах и защо се хванах за Ник като удавник за сламка — той не само имаше представа от скапани семейства, но беше наясно и със скапаните семейства, които никога нямаше да се оправят. Част от мен винаги е знаела това.

— Валъри, забрави за това.

— През цялото време съм се обвинявала, че правя нещастни теб и мама, а ти си ходел със секретарката си! Боже мой, каква идиотка съм била!

— Не — въздъхна той и сложи ръце на слепоочията си. — Майка ти и аз не се мразим. Ти наистина не знаеш нищо за връзката ми с майка ти. Но не мисля, че това е твоя работа.

— Значи всичко е наред? — посочих към вратата на банята. — Това е наред?

Предвид разговора ни, той вероятно си помисли, че става дума за Бритни/ Брена. Но аз имах предвид лъжите му. Той лъжеше, представяше се за друг, както правех и аз. И всичко беше окей. Но не беше така. И се зачудих как, като се има предвид онова, което се случи, не виждаше, че да се представяш за друг, е гадно и завършва зле.

— Моля те, Валъри, остави ме да те закарам до нас. Имам работа.

— Мама знае ли?

Той затвори очи.

— Мисля, че се досеща, но иначе не съм й казвал, ако питаш за това. И ще съм ти признателен, ако си мълчиш, защото наистина не знаеш нищо.

— Трябва да тръгвам — измърморих, минах покрай него и излязох от офиса. Студеният въздух ми подейства освежаващо. Поех го с пълни гърди, после издишах.

Тръгнах по тротоара и напрегнах слух да чуя стъпките му. Очаквах да отвори вратата и да извика: „Спри, Валъри. Разбрала си всичко погрешно. Аз обичам майка ти. Да те откарам ли, Вал?“

Но той не излезе.