Дженифър Браун
Списъкът на омразата (20)

20.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Аманда Кини, шейсет и седем годишна.

Кини, чистачка в гимназия „Гарвин“ от двайсет и три години, е улучена в коляното от блуждаещ куршум, докато спасявала децата, насочвайки ги към близката стаичка, където държат метлите и лопатите. „Стаята беше отворена, защото слагах чисти торби в кошчетата за боклук — сподели с нас тя, когато я посетихме в дома й. Коляното й е превързано и кракът й е подпрян на няколко възглавници. — Набутвах децата там, докато стаята се напълни, после затворих вратата. Според мен той знаеше, че сме вътре. Разбрах, че съм простреляна, чак когато едно от децата ми каза, че кървя. Погледнах се и видях, че целият ми панталон е в кръв, а на коляното имаше малка рана.“

Кини, в приятелски отношения с много ученици от гимназията, познавала добре Ливъл. „Живеехме през няколко пресечки. Познавам го, откакто се премести в Гарвин. Мислех го за добро момче. Понякога побесняваше без видима причина, но не беше лошо дете. Майка му също е симпатична жена. Това сигурно я е сломило.“

* * *

— Съжалявам за закъснението — казах от вратата, затичах се и се метнах на дивана. После протегнах ръка и взех кутията с кока-кола, оставена, както винаги, от доктор Хелър за мен. — Бях наказана в събота, учителят се зае да ми чете конско и ме забави.

— Няма проблем — отвърна доктор Хелър. — Тъкмо бях изостанал с документацията.

Но аз видях как хвърля кос поглед към часовника. Дали не пропускаше някой мач от малката лига? Или презентация по гимнастика на дъщерята? А може би организиран обяд навън със съпругата?

— За какво са те наказали?

Извъртях очи.

— За обяда. Не седнах в „Парламента“, както се искаше от мен. Затова ме задържат всеки ден след училище, и накрая за петъка господин Ангерсън ми наложи наказание и в събота. Мисли си, че ако ме наказва редовно, накрая ще ме пречупи. Но няма да стане. Няма да ям там.

— Защо?

— С кого да седна? Не е като да отида на случайна маса и да попитам: „Хей, може ли да седна тук?“, и те да ми кажат: „Разбира се, заповядай“. Старите ми приятели не искат да седя при тях.

— А онова момиче? От Ученическия съвет?

— Приятелите на Джесика не са мои приятели — заявих аз. — И никога не са били. Затова с Ник ги бяхме сложили в Списъка… — Спрях внезапно, изненадана, че мога да изрека „Списъка на омразата“ толкова делнично. Завих рязко, за да избегна повтарянето на думите. — Ангерсън измисли тези глупости за ученическата солидарност, за да привлече симпатии по телевизията. Така че това си е негов проблем, не мой.

— Но май не е само негов. Съботните наказания не са най-добрият начин да прекараш уикенда, нали?

Можех да се закълна, че хвърли още един поглед към часовника.

— Не ми пука.

— Мисля, че ти пука, но не искаш да си признаеш. Какво ще ти стане, ако опиташ, поне веднъж?

Не отговорих.

Когато влязох в кабинета, мама си беше тръгнала. Беше оставила бележка на вратата на доктор Хелър, че има малко работа и ще се върне след малко. Да я чакам на паркинга. Свалих я, преди доктор Хелър да я забележи, накъсах я и я мушнах в джоба си. Ако я беше видял, щеше да се почувства длъжен да ме задържи по-дълго, а за мен и това беше предостатъчно.

Освен това бях приключила с разговора.

Напуснах сградата и застанах за момент пред входа. Не знаех какво да правя. Щеше да се наложи да залягам зад колите, за да не ме забележи докторът, когато излезе. Замислих се дали да не се скрия зад живия плет отстрани на сградата, но не бях сигурна дали кракът ще ми позволи да се приведа достатъчно. А и там сигурно имаше разни гадинки. Чух как шумолят отдолу и как клоните се поклащат.

Пъхнах ръце в джобовете и тръгнах през паркинга, подритвайки малките камъчета по пътя си. Скоро стигнах тротоара, спрях и се огледах. По протежението на улицата се виждаше дълга редица от жив плет, от другата страна имаше бизнес сгради. Трябваше да тръгна или към едното, или към другото. Или доктор Хелър щеше да ме забележи и да ме върне за втори сеанс. Не, благодаря. Извадих ръце от джобовете и застанах на ръба да изчакам преминаващите коли. Реших, че може да открия колата на мама пред „Шоп & Шоп“, така се наричаше молът от другата страна на улицата. Колите отминаха и аз закуцуках през платното.

Огледах до един всички автомобили. Колата на мама не беше на паркинга пред мола. Отново огледах внимателно. Не я видях и на паркинга пред кабинета на доктор Хелър. Започнах да ожаднявам.

Влязох в „Шоп & Шоп“ и тръгнах безцелно, докато открия чешма или нещо, което става за пиене. Надникнах в няколко магазина, после продължих към сладкарницата. Съжалявах, че нямам в себе си пари за шоколад. Но скоро ми доскуча.

Излязох и се надигнах на пръсти, за да видя какво става на паркинга пред кабинета на доктор Хелър. Колата на мама не беше там, колата на Хелър също не се виждаше. Въздъхнах, седнах на бордюра и опрях гръб в предното стъкло на магазина, но не след дълго управителят дойде и ми каза, че трябва да се махна оттам, защото клиентите не обичали, когато наоколо се мотаели бездомници. Изнервяло ги, обясни ми той.

— Това не ти е благотворителна организация, дете — завърши накрая.

Преместих се две врати надолу, оглеждайки се за по-удобно място. Магазинът за мобилни телефони беше пълен с хора, както и фризьорският салон, където мама ме водеше да ме подстригват, когато бях малка. Загледах се през прозореца към момиченцето, което плачеше, докато майката държеше главата му, за да може фризьорката да отреже русите бебешки къдрици. Погледнах и през прозореца на магазина за телефони, където всички изглеждаха ядосани — и клиентите, и служителите. Скоро стигнах края на редицата и тъкмо мислех да се обърна кръгом и да се върна пред мола, когато видях отворена врата отстрани на сградата. Една жена с великански гърди, облечена в дънков сукман с шевици и маниста по него, се показа и изтърси някаква покривка. Из въздуха се понесоха блестящи парченца хартия. Зад облака от боклуци жената ми заприлича на феята от „Пепеляшка“.

Тя видя, че я гледам, и ми се усмихна.

— Понякога се налага да поизтупаме — каза тя и изчезна навътре, прибирайки красивата покривка.

Признавам, че събуди любопитството ми. Исках да разбера какво оставяше след себе си толкова красив, блестящ боклук. Трохите обикновено са грозни, не така прекрасни.

Щом влязох, вратата се затвори и пред мен се отвори един съвсем различен свят. Вътре беше пълно с всякакви вещи, беше тъмно и миришеше на църква по Великден. Навсякъде се виждаха редици с високи до тавана рафтове, огънали се под тежестта на бюстове, керамични купи, дървени сандъци, кошници, саксии, кашони и кутии с различни интересни форми. Тръгнах като омагьосана по пътеката между тях.

Стигнах до края, оказах се на чисто и просторно място и ахнах. Беше пълно със стативи, преброих повече от десет, а до прозореца на източната страна видях дълга маса, покрита с вестници. Около нея бяха натрупани различни размери кошници и кашони, пълни с материали — картини, платна, панделки, буци глина, химикалки.

Дамата с дънковата рокля, която видях отвън, беше седнала на трикрако столче пред един от стативите и нанасяше широки лилави ленти през платното.

— Утринното слънце е най-вдъхновяващо, не мислиш ли? — каза тя, без да ме поглежда.

Не отговорих.

— По това време на деня хората в онази бакалия са огрени от прекрасна светлина. Но аз… — тя вдигна четката си и я размаха във въздуха, — аз получавам най-вдъхновяващото слънце за деня. Нека си гледат техния залез. Онова, което привлича вниманието на хората, е изгревът. Раждането на новия ден винаги е едно малко чудо.

Стоях като закована. Нямах представа откъде да започна. Исках да докосна всичко, да прокарам пръсти по гипсовите вази, да помириша вътрешността на кутиите, да стисна между дланите си парче глина. В същото време се страхувах, че ако помръдна, дори само с устни, ще се поддам на порива и ще се загубя завинаги из този лабиринт от творения.

Жената добави няколко лилави петна в ъглите на платното, стана от стола, отдръпна се и огледа работата си.

— Прекрасно — възкликна, стана, остави палитрата на стола и закрепи четката върху нея, и най-после се обърна към мен. — Какво мислиш? — попита ме свойски. — Лилавото никога не е в повече — измърмори на себе си, обърна се към картината и отново я изучи с поглед. — Светът има все по-голяма нужда от лилаво, знаеш ли?

— Аз обичам лилаво — казах тихо.

Тя плесна два пъти с ръце.

— Чудесно! Значи ще остане така. Чай? — Изтича зад тезгяха и аз чух потракване на порцелан. — Как го обичаш? — дочух я да казва някъде под плота.

— Ъм… не мога сега — направих една крачка напред. — Трябва да изляза навън. Чакам мама.

Главата й се подаде иззад плота, един кичур кестенява коса бе паднал на челото й.

— О! А аз си мислех, че съм си намерила компания за днес. Това място винаги ми изглежда пусто, след като си тръгнат учениците. Прекалено е тихо. Идеално за мишките, но не и за пчелата. — Тя отпи от малка чаена чаша с нарисувани върху нея зайчета, явно беше от детски сервиз. Докато пиеше, вдигаше високо малкия си пръст.

— Вие водите курс по рисуване?

— Да — каза тя и излезе пред тезгяха с широка усмивка. — Водя курсове. Много, много курсове. Грънчарство, рисуване, макраме, каквото се сетиш.

Пристъпих съвсем лекичко наляво и мушнах пръст в една кофичка с дървени топчета.

— Може ли всеки да се запише в тях?

Тя се намръщи.

— Не — отвърна, загледана в пръста ми. Побързах да го извадя, две топчета паднаха и затанцуваха по пода. Изчервих се, но тя се усмихна, сякаш това й хареса. Усмивката й ме засрами още повече. — Не обучавам всеки. Някои обучават мен.

Мислех да си тръгна, когато тя протегна ръка и хвана моята. Обърна я с дланта нагоре и я разгледа внимателно, нарисуваните й вежди се вдигнаха високо към гнездото от коса на главата й.

— О! — възкликна изведнъж.

Опитах се да издърпам ръката си, но без особено желание. Докосването й не бе неприятно, освен това исках да разбера какво бе предизвикало това „О!“.

— Трябва да тръгвам — казах, но тя не ми обърна внимание.

— Тук виждам още един художник. Ти си, нали? Разбира се, че си ти. Ти харесваш лилаво! — Тя стисна здраво ръката ми и ме задърпа след себе си. Спря ме пред платното, което рисуваше. Взе палитрата и четката с другата си ръка и кимна с глава към стола.

— Сядай.

— Наистина трябва да…

— Сядай, де! Столът не обича да отхвърлят поканата му.

Аз седнах. Тя ми връчи четката.

— Рисувай — каза и когато не помръднах, бутна ръката ми към платното. — Хайде, започвай.

— На това ли? — зяпнах невярващо. — Върху твоята картина?

— Картините^[1] се правят от фотографи. Това е платно.

Потопих четката в черната боя и направих една ивица, перпендикулярна на лилавата.

— Хм — измърмори тя и после: — Ох!

Най-добрият начин да опиша чувствата си, е да кажа, че беше невероятно. Или извисяващо. Или и двете. Не знам. Знам само, че не можах да спра след онази линия, нито при следващото петно, нито с трите точки, които разположих до горния ръб. Знам също, че имах усещането, че докато го правех, бях някъде много далеч, толкова далече, че едва чувах възклицанията на Беа зад гърба си, хъмкането й и галените думи към боите, в които потапях четката (О, да, твой ред е, прекрасна охра! Дали малката царевичка ще има шанс?).

След малко бръмченето на телефона в предния джоб на дънките ме стресна и аз отскочих изплашено от платното, което внезапно ми заприлича пак на платно.

— Ох, гадните съвременни технологии — измърмори Беа на себе си, докато отговарях. — Защо спряхме да комуникираме с пощенски гълъби? Прекрасни бели пера с прикрепени към тях възхитителни писма. Може да си взема един пощенски гълъб тук. Или паун. Да, разбира се, паун! Но доколкото знам, никой не изпраща писма по пауни…

— Къде си? — Гласът на мама напираше от другата страна на слушалката. — Побърках се от притеснение. Няма те, няма го и доктор Хелър… За бога, Валъри, защо не остана на паркинга, както те помолих? Знаеш ли какво ми причиняваш?

— Идвам веднага — измънках и докато прибирах телефона в джоба, станах от стола. — Съжалявам — казах на Беа, — мама…

Тя махна с ръка, взимайки с другата метлата, за да събере стърготините под една работна маса в далечния край на помещението.

— Никога не съжалявай за майка — отвърна, докато метеше. — Съжалявай въобще за майките, но не и за една конкретна. Майките почти винаги обичат лилавото. Мен питай за тия работи, моята майка беше доста лилава.

Забързах по пътеката, откъдето бях дошла, с усещането, че бягам от тъмна и мистична гора, и вече бях до вратата, когато гласът на Беа ме застигна.

— Надявам се да те видя следващия уикенд, Валъри.

Усмихнах се и излязох на улицата. Чак когато влязох в колата, останала без дъх и плувнала в пот от бързането, си спомних, че не й бях казала името си.