Дженифър Браун
Списъкът на омразата (18)

18.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Крис Съмърс, шестнайсетгодишен. Според очевидци Съмърс е загинал като герой.

„Той се опитваше да избута всички навън — твърди шестнайсетгодишната Ана Елертън. — Помагаше на хората да стигнат до коридора. Крис си беше такъв. Опитваше се да организира нещата.“

По думите на Елертън, Съмърс бил изблъскан назад от изплашените ученици, докато се опитвали да избягат от кафенето, и така попаднал пред очите на Ливъл.

„Ник му се присмя, попита го кой сега е номер едно, после го застреля — продължава Елертън. — Помислих, че е мъртъв, затова продължих да бягам напред. Не знам дали е загинал на място, или по-късно, но знам със сигурност, че се опитваше да помогне.“

* * *

Бях готова да се обърна и да си тръгна. Погледнах през дългия тесен прозорец на класната стая и видях цяла орда деца, насядали с лице към облегалките на столовете в неравен кръг. Джесика Кембъл беше в средата и говореше разпалено. Госпожа Стоун, съветник на Ученическия съвет, седеше върху бюрото на една страна. Беше кръстосала крака и едната й обувка, полусъбута, се поклащаше на пръстите й. Това ми напомни на снимката в един от вестниците, която бях видяла след инцидента — една обувка с висок ток лежи захвърлена на алеята зад училището, притежателката й, сериозно ранена или мъртва, явно не е имала възможност да се върне и да си я вземе.

Наистина ли беше минало по-малко от година от онзи ден, когато бяхме в голямата зала и слушахме речите на кандидатите за Ученическия съвет? Когато с Ник седяхме недалеч един от друг и слушахме какво ще ни кажат, после се търсехме с очи и с езика на тялото казвахме онова, което не бихме изрекли на глас?

— Ти за кого гласува? — попитах го вечерта, когато се видяхме.

Гол до кръста, Ник лежеше до мен в палатката, която бяхме опънали зад неговата къща. Откакто се бе затоплило, идвахме всяка вечер и я разпъвахме, използвахме я като място, където можем да останем сами, да четем един на друг и да говорим за важни за нас неща.

Той включи фенерчето и освети палатката. Един паяк затанцува в светлото петно, опитвайки се да стигне до покрива на палатката. Зачудих се какво ли ще прави, когато стигне дотам. Или това беше част от живота на паяците — непрекъснат стремеж да достигнат върха, живот, чиято единствена цел е самото катерене.

— За никого — намръщи се той. — Защо да гласувам? Изобщо не ми пука кой ще спечели.

— Аз гласувах за Хомър Симпсън — казах и двамата се засмяхме. — Дано да не изберат Джесика Кембъл за президент.

— Разбира се, че ще я изберат — измърмори той.

Изключи фенерчето и в палатката отново се настани мрак. Не казах нищо. Наслаждавах се на чувството, че не съм сама, че усещам вибриращата топлина на тялото му до моето. Размърдах се в спалния чувал и почесах глезена си с пръста на другия крак, убедена, че сега, когато не виждах паяка, той ще използва момента да се покатери върху мен — поредното му завоевание.

— Как мислиш, дали последната година в гимназията ще бъде различна? — попитах тихо.

— Искаш да знаеш дали, ако гласуваме за Джесика Кембъл, тя ще спре да те нарича Сестра Смърт и дали Крис Съмърс ще спре да е такъв задник? — попита той. — Отговорът е: не.

И двамата се умълчахме, заслушани в хора на жабите около езерото вляво от нас.

— Не и ако сами не си я направим различна — добави шепнешком той.

Докато стоях пред класната стая на Ученическия съвет и си припомнях всичко това, изведнъж ми се зави свят. Опрях чело в хладната тухлена стена. Исках да поема няколко глътки въздух и да си тръгна. Не можех да вляза. Не можех. Хората бяха мъртви и ако някъде имаше определение за „прекалено е късно да оправим нещата“, мога да кажа, че тази ситуация беше най-подходяща за нагледен пример.

Някой изглежда ме бе видял. Вратата се отвори.

— Здрасти — извика един глас. — Благодаря, че дойде.

Вдигнах поглед. Джесика стоеше на прага и ме канеше с жест да вляза. Мускулите ми се задействаха на автопилот и аз тръгнах след нея.

Всички погледи се обърнаха към мен. И те не бяха любезни. Дори и този на Джесика. Тя ме гледаше делово, но без лична симпатия, като че съпровождаше затворник до отделението за смъртници.

Меган Норис ме следеше през спуснатите си клепачи, устните й бяха отпуснати, коленете й играеха нагоре-надолу под чина. Когато очите ни се срещнаха, тя извъртя поглед към прозореца и се загледа навън.

— Добре — каза Джесика и седна. Аз намерих стол до нея и седнах, стиснала здраво тетрадките пред гърдите си. Все още не бях сигурна, че няма да припадна. Поех дълбоко въздух, задържах го десет секунди и го изпуснах бавно, възможно най-безшумно.

— Добре — повтори Джесика и прелисти няколко принтирани страници, съсредоточена в предстоящата работа. — Говорих с господин Ангерсън и получих уверение, че ще ни бъде отпуснато място в северозападния ъгъл на двора, до вратата на „Парламента“. Можем да сложим каквото решим, стига то да получи одобрението на Педагогическия съвет, което не мисля, че ще е трудно.

— За постоянно ли? — попита Мики Рандолф.

Джесика кимна.

— Да. При дипломирането ще има и церемония за откриване. Можем да оставим нещо за постоянно.

— Нещо като статуя, например — обади се Джош.

— Да. Или дърво — развълнува се Меган, забравила за миг, че й замърсявам личното пространство.

— Статуята ще излезе скъпо — намеси се госпожа Стоун. — Имаме ли пари за такова нещо?

Джесика отново прелисти страниците.

— Управителният съвет ще ни отпусне известна сума. Имаме и собствена сметка. От продажбата на… понички. — Настъпи неловко мълчание. От инцидента насам поничките спряха да се продават в училище. Най-добрата приятелка на Джесика, Аби Демпси, бе убита на втори май, докато продаваше понички. Джесика прочисти гърло и каза: — Аби би се радвала да използваме тези пари за мемориала.

Усетих нечий поглед върху себе си, но не вдигнах очи да видя на кого е. Свих се на стола, поех отново въздух, задържах го, преброих до десет и го изпуснах.

— Може да измислим друг начин да наберем средства. Може да продаваме близалки — предложи Рейчъл Ман.

— Това е добра идея — каза Джесика и написа нещо в бележника си. — Можем да организираме и сладоледено парти.

— Това е хубаво. Мога да говоря с господин Худспед да ни отстъпи залата по театрално майсторство за целта — обади се госпожа Стоун.

— Да, това е супер — обади се някой. — Защо да не включим и училищния хор?

Идеите започнаха да се сипят една след друга и аз бях оставена настрана, щастливо забравена от възбудените деца.

— Добре, това ни устройва — каза Джесика, затвори бележника си и сложи молива върху него. — Ще организираме сладоледено парти и ще продаваме близалки и понички. Сега трябва да решим какъв точно ще бъде мемориалът. Някакви предложения? — скръсти ръце тя и ни огледа.

Всички замълчаха.

— Капсула на времето — обадих се плахо.

— Какво имаш предвид? — погледна ме Джесика.

— Можем да направим капсула на времето. Ще сложим табелка или някакъв знак да бъде отворена например след петдесет години. За да видят хората, че в този клас има повече, отколкото… има повече.

Тишината се разстла из цялата стая, докато обмисляха предложението ми.

— Може да сложим наблизо пейка — добавих. — И да напишем имената…

Не можах да довърша.

— На жертвите — довърши Джесика. Гласът й някак се изостри. — Това искаше да кажеш, нали? Да напишем имената на жертвите на пейката. Или на табелата.

— Всички ли, или само мъртвите? — попита Меган.

Въздухът в стаята изведнъж натежа. Сведох поглед. Не исках да знам в кого гледат всички. Бях сигурна, че са втренчени в мен.

— Всички — отсече Джесика. — Мисля, че името на Джини Бейкър също трябва да е там, съгласни ли сте?

— Тогава, строго погледнато, това няма да е мемориал — каза госпожа Стоун и изведнъж всички заговориха.

— Но лицето на Джини…

— … не е задължително да е мемориал. Може да е просто паметник…

— Всички имена на целия клас…

— Най-добре е…

— Защото всеки е засегнат по един или друг начин…

— … за загубата на живот, но може да е и за загубата на други неща, например…

— … не е само нашия клас. Загинаха деца и от първи курс…

— Няма как да напишем имената на всички в гимназията…

— Нека да са само имената на загиналите — предложи Джесика.

— Не на всички — каза Джош достатъчно високо, за да спре врявата.

— Технически погледнато, той също беше жертва — промълви едва госпожа Стоун. — Ако трябва да сме стриктни… ако напишете имената на загиналите, неговото също трябва да е там.

Джош поклати глава. Бузите му пламнаха.

— Не мисля, че е редно.

— Аз също — казах, преди да се осъзная. — Няма да е честно към останалите.

Когато осъзнах какво бях казала току-що, изведнъж изтръпнах. Ник беше всичко за мен. Продължавах да не го виждам като чудовище, независимо какво бе направил. И продължавах да се съмнявам в собствената си невинност, чувствах се част от това. Но сега буквално го хвърлих на кучетата. И за какво? За да доставя удоволствие на Съвета? Да се харесам на хората, които само преди няколко месеца се смееха с глас, когато Крис Съмърс се гавреше с Ник и Кристи Брутър ме наричаше Сестра Смърт? Да се покажа пред Джесика, въпреки че още не можех да реша дали продължава да ме мрази, или наистина се е променила? Или искрено мислех така? Мислела съм го дълбоко в себе си още от онзи ден и попадайки тук, внезапно съм осъзнала, че аз и Ник не сме жертви, а… насилници?

Нещо в мен се преобърна и беше толкова рязко, че го усетих физически. Усетих как се разкъсвам на две отделни личности: на Валъри преди трагедията и сегашната Валъри. Двете бяха коренно различни.

Почувствах, че не мога да остана повече тук, не мога да застана на страната на тези деца срещу Ник.

— Трябва да тръгвам — казах бързо. — Мама ме чака отвън.

Грабнах тетрадките си и изхвърчах навън. Слава богу, че бях казала на мама да дойде по-рано, в обичайното време, в случай че размисля и не отида на събранието. Слава богу, че тя, изпълнена с недоверие, се съгласи веднага и знаех, че ще ме чака пред входа, ще си гризе ноктите и ще гледа тревожно към прозорците, търсейки знак за тревога.

Затичах се и спрях едва когато стигнах до колата и влязох вътре. Чак тогава се почувствах в безопасност. Потънах на седалката до нея и чак когато се убедих, че вратата между мен и тях е надеждно заключена, събрах смелост да дишам и да мисля нормално.

— Тръгвай — казах задъхано. — Тръгвай по-бързо.

— Какво става? — попита ме тя. — Нещо не е наред ли? Какво стана там, Валъри?

— Събранието свърши — казах и затворих очи. — Карай!

— Защо онова момиче тича към нас? За бога, Валъри, защо тича?

Отворих очи и погледнах през прозореца. Джесика тичаше към колата.

— Тръгвай, мамо! Моля те, тръгвай!

Мама настъпи газта, може би прекалено силно, защото гумите изсвистяха и ние излетяхме през портала на паркинга. Погледнах в страничното огледало и видях фигурата на Джесика да се смалява с всяка секунда. Тя спря на ръба на тротоара, където допреди малко беше колата, и също се загледа в нас. Предполагам, че ние също се смалявахме пред погледа й.

— За бога, Валъри, какво се случи? Има ли нещо? Моля те, кажи ми! Ако се случи още нещо, просто няма да мога да го понеса.

Игнорирах я. Нещо ме погъделичка по брадичката. Почесах се и осъзнах, че е сълза. Чак тогава разбрах, че не я игнорирам нарочно, просто плачех толкова силно, че не можех да отговоря.

След няколко минути спряхме пред къщи. Мама закова спирачки пред вратата на гаража, аз изскочих от колата и влетях вътре. Вече бях на половината път до стаята си, когато чух да казва от кухнята:

— Искам да говоря с доктор Хелър. Моля ви, спешно е!