Дженифър Браун
Списъкът на омразата (17)

17.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Кейти Ренфроу, петнайсетгодишна, не е простреляна в кафенето.

„Кейти просто минаваше от там, излизайки от кабинета на педагогическия съветник — казва Адриана Тейт, педагогически съветник към гимназия «Гарвин», и добавя: — Мисля, че дори не познаваше Ник Ливъл.“

Кейт, чиито рани не са смъртоносни, е ударена в бицепса от блуждаещ куршум, евентуално рикоширал от едно от шкафчетата в коридора до „Парламента“.

„Не ме заболя много. Беше като ужилване — разказва Ренфроу. — Нямах представа, че съм простреляна, докато не излязох и един от пожарникарите не ми каза, че по ръката ми тече кръв. Тогава се изплаших. Но мисля, че уплахата дойде, защото всички останали се изплашиха, нали разбирате?“

Родителите на Кейт споделиха, че са взели решение да я преместят от общинската гимназия в частно училище.

„Нямаме никакви колебания — каза Вик Ренфроу, бащата на Кейт. — Винаги сме имали притеснения от факта, че Кейт посещава общинско училище. Случилото се затвърди решението ни.“

„В общинското училище човек никога не знае с кого излиза детето ти — казва майката на Кейт, Кимбър Ренфроу. — Там се събират всякакви деца. Не искаме дъщеря ни да се мотае със съмнителни типове.“

* * *

— Както винаги, прави световен проблем от това — казах ядосано, докато крачех из кабинета на доктор Хелър.

Обикновено не правех така и разбира се, обикновено не бях там с мама, която изследваше под микроскоп всяка моя дума. С всеки изминал ден ставаше все по-напрегната. Сякаш с времето, вместо да ми гласува повече доверие, започваше да ми вярва все по-малко. Като че ли се страхуваше, че ако спре да ме наблюдава за минутка, ще се замеся в друга стрелба.

— Можеш ли да ме обвиняваш? — подсмръкна мама, извади от джоба на палтото си смачкана на топка салфетка и избърса носа си. — Просто не ми се вярва, че тя иска да излиза с тези деца и че те също искат да излизат с нея. И този проект! Не мисля, че е здравословно за нея да се фокусира върху онзи инцидент. По-добре да се захване с нещо друго. Не съм ли права?

— Повтарям за последен път — не искам да излизам с тях. Просто работя по този проект. Толкова. Училищен проект. Мислех, че искаш отново да се включа в училищния живот. Това означава да продължа напред, нали?

Мама поклати глава.

— Преди два дни не искаше да ходи на училище. А сега ще работи по училищен проект със същите деца, които бяха в нейния списък — говореше на доктор Хелър тя. — Не е ли подозрително? Имам чувството, че всичко е измислица.

Сега аз се обърнах към доктор Хелър.

— Тя не е говорила с Джесика, а аз. Джесика беше сериозна, когато ме попита. Не е измислица.

Доктор Хелър кимна, потърка долната си устна, но не каза нищо.

Мама поклати глава, сякаш бях пълна глупачка, щом вярвах на Джесика Кембъл. Сякаш всичко, в което някога съм вярвала, е било глупава грешка само защото съм повярвала в Ник. Настъпи тишина. Мама ме гледаше напрегнато.

— Какво? — не издържах и повиших заплашително глас. — Защо ме гледаш така? Джесика няма да ми направи нищо. Не ми готви капан. Защо ти е толкова трудно да го повярваш? Не гледаш ли телевизия? Не слушаш ли как стрелбата е променила всичко в училище? Хората вече не са същите. Те няма да ме наранят.

— Не се страхувам, че те ще наранят теб — отвърна глухо тя, вдигна зачервените си очи към мен и отново издуха носа си.

— Тогава за какво се тревожиш?

— Дали ти не се каниш да ги нараниш — каза тя. — Дали не се събираш с тях, за да довършиш започнатото от Ник?

Отпуснах се на стола. Значи всичките й молби, грижи и забрани, цялото криене на вестници и влачене по психиатри… всичко това не е било за да ме защити от другите деца. Било е, за да защити тях от мен. Не е спирала да се тревожи, че ще им направя нещо. Защото съм лошото момиче. Каквото и да кажех, нямаше да промени мнението й, виждах го в очите й.

— Преди не обръщах внимание на нещата — заговори тя наполовина към мен, наполовина към доктор Хелър. — И виж какво стана. Хората мислят, че съм ужасна майка, и може би са прави. Една майка трябва да знае какво става с детето й. Не би трябвало да се изненадва, като мен. Колкото повече свобода й давам, толкова повече се страхувам, че на съвестта ми ще легнат още жертви.

Тя отново избърса носа си. Доктор Хелър заговори със своя мек и разбиращ глас, но аз бях прекалено разстроена да слушам какво й казва.

Мама беше друг човек. Ролята й като родител беше променена. Целта й вече не беше толкова лесна и ясна, както е била в деня, когато ме бе родила. Задачата й вече не беше да ме предпазва от останалия свят. Сега бе започнала да предпазва света от мен.

А това беше толкова несправедливо.