Дженифър Браун
Списъкът на омразата (16)

16.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Макс Хилс, шестнайсетгодишен.

„Мислех, че са приятели — казва една ученичка по повод решението на Ливъл да стреля по Хилс. Последният бе намерен мъртъв на местопрестъплението. — Той със сигурност възнамеряваше да го застреля. Насочи се към нас, наведе се да погледне под масата, за да е сигурен в кого ще стреля“.

Хилс, описван от съучениците си като кротко момче, което не се включва активно в извънкласните дейности, често бил засичан в разговор с Ливъл както в училище, така и извън него. Много деца ги определят като приятели, затова учудването, че е стрелял именно по Хилс, е огромно.

„Може да го е сбъркал с друго момче — предполага Ерина Фроман от единайсети клас. — А може би не го е интересувало дали срещу него стои приятел, или не.“ Тази хипотеза предизвиква съмнения, дали жертвите наистина са били подбирани, както се предполагаше в началото.

Но майката на Хилс, Алейна, смята, че Макс е бил предварително набелязан за мишена. „Макс не даде на Ник камиона си, когато му го поиска през лятото — каза пред репортерите тя. — На следващия ден, на паркинга, някой счупи фаровете му, докато синът ми беше на работа. Макс не можа да докаже, че е бил Ник, но и двамата знаехме, че е негово дело. Това сложи край на приятелството им. Дори не си говореха. Макс беше много ядосан. Беше купил камиона със собствени средства.“

* * *

На връщане от втория си ден в училище бях напълно разколебана и не вярвах, че ще издържа до края. Беше абсурд да изкарам така цял срок. Краят ми се виждаше ужасно далече!

Джини Бейкър не се появи в клас, поне не и в общите ни часове. Госпожа Тинъл продължаваше да не поглежда към мен. И Стейси отново не седна с мен на обяд. Всички останали игнорираха напълно присъствието ми. Това не беше толкова лошо, но беше много тежко да си отхвърлен от всички, без да имаш до себе си друг отхвърлен за приятел. Беше страшно дори.

Затова нямах търпение да се прибера вкъщи, въпреки вечната суетня на мама около мен. През тези първи дни не спираше да задава въпроси за уроците, за домашните и учителите, сякаш бях на седем години. Но най-любимото ми беше, когато започваше да ме разпитва за приятелите. Продължаваше да си мисли, че са ми останали някакви, и искрено вярваше на глупостите, които говореха по новините. Онези, че всички се държим за ръце и всеки ден говорим за мир, любов и търпимост. Онези, които ни убеждаваха, че децата са много адаптивни и възприемчиви, особено когато става дума за прошка. Често се улавях да се питам дали тази репортерка, Анжела Даш, е реална личност. Всичко, което пишеше тази жена, беше пълна лъжа.

Както обикновено, щом се прибрах, взех нещо за хапване и се качих в стаята си. Изритах обувките, пуснах уредбата и седнах по турски на леглото.

Отворих раницата с намерение да се заловя за биологията, но вместо нея ръката ми издърпа черната тетрадка. Отворих я. През деня бях рисувала децата в час по физическо. Вместо усти, по лицата им имаше големи дупки. Един даскал — по испански, сеньор Руиз — гледаше през перилата на стълбата към суетнята на долния етаж. Лицето му беше плоско и празно — само един овал. И моят любимец, господин Ангерсън, кацнал на върха на умалена версия на сградата на гимназията. Приликата между неговото лице и това на Чикън Литъл от филма на „Дисни“ беше забележителна. Това беше моят поглед на „новия и по-добър живот в гимназия Гарвин“. Така виждах аз действителността по настояване на доктор Хелър.

Загледана в скиците на Стейси и Дюк, седнали на масата за обяд, с гърбове, наподобяващи тухлени стени, които бях направила в обедната почивка, изгубих представа за времето и когато вдигнах глава, с изненада видях, че слънцето е паднало съвсем ниско. Някой почука на вратата и прекъсна изследванията ми.

— По-късно, Франки — извиках недоволно.

Имах нужда малко да помисля. Да се успокоя. Да завърша скицата и да започна домашното по биология.

На вратата отново се почука.

— Заета съм — извиках по-силно.

След няколко секунди топката на вратата се завъртя и вратата се отвори. Изругах се наум. Бях забравила да завъртя ключа.

— Казах, че съм… — започнах, но спрях насред изречението, когато през открехнатата врата се подаде главата на Джесика Кембъл.

— Извинявай — каза тя. — Ако искаш, ще дойда по-късно. Обаждах се няколко пъти по телефона, но майка ти каза, че не разговаряш с никого.

Аха. Мама продължаваше да контролира всичките ми разговори.

— Тя ли ти каза да дойдеш? — попитах невярващо. Мама знаеше коя е Джесика Кембъл. Всички знаеха коя е Джесика Кембъл. Да я пусне неохранявана у дома, ми се струваше доста… рисковано.

— Не, идеята беше моя.

Джесика пристъпи навътре и затвори вратата след себе си. Дойде до леглото и застана в края му.

— Когато дойдох, тя ме предупреди, че сигурно няма да искаш да ме видиш. Но аз й отвърнах, че поне трябва да опитам, и тя ме пусна. Не мисля, че ме харесва.

Засмях се.

— Повярвай, ако имаше начин да те вземе за своя дъщеря, щеше да подмокри гащите от кеф. Тази, която не харесва, не си ти, а аз. Но това не е новина. — Щом го изтърсих, осъзнах, че е доста неловко да го кажеш на човек, който не те познава много добре. Затова побързах да сменя темата. — Какво правиш тук? Доколкото знам, ти също не ме харесваш много.

Бузите на Джесика станаха кървавочервени и за миг ми се стори, че ще се разплаче. И отново ме изуми фактът, че с нищо не приличаше на старата Джесика. Самоувереността я нямаше, надменният тон също. На тяхно място виждах странна уязвимост и мога да кажа, че изобщо не й отиваше. Тя наведе главата си на една страна, заметна коса през рамо с отработено движение и седна на леглото.

— Програмата ни е такава, че днес през четвъртия час със Стейси седим на един чин — каза тя.

Свих рамене.

— И?

— Понякога говорим за теб.

Изведнъж ми стана горещо. Усетих, че кракът ми започна да пулсира. Доктор Хелър ми каза, че това пулсиране вероятно идва от главата ми, само че не използва тези думи. Използва нещо далеч по-учтиво, сигурна съм в това, но аз запомних само смисъла — всичко е в главата ми. Сложих ръка на превръзката на бедрото си и притиснах раната през дънките.

Ето как щяха да стоят нещата сега, когато отново бях част от потока. Те щяха да странят от него, за да е ясно, че не те, а аз не съм си на мястото. Никой вече нямаше да ме чака в „Парламента“ или при шкафчетата, за да ме накарат да усетя, че съм онази, която всички мразят. Дори щяха да идват у нас, за да ми го кажат в очите.

Това ли беше?

Така ли искаха да ме накажат?

— И ти дойде у нас да ми кажеш какво си клюкарите с бившата ми приятелка?

— Не — отвърна тя и сбърчи чело, сякаш искаше да ми покаже, че е лудост да си мисля такова нещо. Познавах това набърчено чело. Обикновено вървеше с поредната казана от нея обида. Приготвих се да я посрещна, но вместо това тя въздъхна и се загледа в ръцете си.

— Не. Със Стейси си говорим как Ник те накисна в тази история.

— Накиснал ли ме е?

Тя прибра бретона зад ухото си и кимна.

— Да. Ти не си виновна. Но той те въвлече в това. И когато решиха, че не си виновна, не казаха нищо повече.

— Кои са те?

— Ами онези от новините. Медиите. В началото не спираха да говорят, че си виновна и че полицията ще разнищи случая докрай, но после съобщиха, че заключението на разследващите е, че не си замесена, и млъкнаха. Не е честно така.

Ръката ми намали натиска върху крака и пръстите ми отново се сключиха около молива. Нещо не се връзваше. Джесика Кембъл седеше на моето легло и ме защитаваше. Не можех да повярвам.

Тя погледна към тетрадката в скута ми.

— В училище се говори, че си започнала нов списък. Това ли е?

Аз също погледнах към тетрадката.

— Не! — отвърнах рязко, инстинктивно затворих тетрадката и я скрих под възглавницата. — Това е един проект по рисуване, по който работя в момента.

— Аха. Да не би господин Ангерсън да ти е поръчал нещо?

— Защо да ми поръчва?

И двете знаехме защо, но нито една не го произнесе на глас.

Настъпи тишина. Джесика огледа стаята ми. Видях как очите й се спряха на купчините с дрехи по пода, на мръсните чинии върху шкафчето, на снимката на Ник, изпаднала от джоба на дънките ми миналата вечер, когато я разглеждах, а после ме домързя да я скрия отново. Дали така ми се стори, или погледът й остана малко по-дълго върху нея?

— Стаята ти ми харесва — каза след малко. Но го каза толкова вяло, че ми се стори излишно да отговарям, и мисля, че тя го прие с благодарност.

— Имам да пиша домашни, така че…

Тя стана.

— Разбира се — каза и отново заметна тази нейна руса коса, която се вдигна като ветрило във въздуха. — Виж, дойдох, защото… Ученическият съвет реши да направим мемориал. За завършването ни. Мислех си, че може да работиш с нас, ако искаш.

Захапах долната си устна. Да работя по проект на Ученическия съвет? Това беше страхотно. Свих рамене.

— Ще си помисля.

— Окей. Имаме среща в четвъртък в кабинета на госпожа Стоун. Сигурна съм, че този проект ще размърда мозъците ни.

— А сигурна ли си, че те ще искат да работят с мен? Имам предвид, не трябва ли Съветът първо да го гласува?

Сега беше неин ред да свие рамене. И докато ги свиваше, се загледа през прозореца, което ме наведе на мисълта, че беше сигурна, че няма да искат.

— Аз искам да работя с теб — каза накрая, сякаш само това имаше значение.

Кимнах, без да направя коментар. Тя се забави още няколко секунди, сякаш обмисляше нещо. Като че ли не можеше да реши да остане ли, или да си тръгне. Или просто не разбираше как се бе озовала тук.

— Всички говорят, че си била наясно какво ще стане. Имам предвид стрелбата — каза съвсем тихо. — Знаеше ли какво се готви да направи Ник?

Преглътнах и се загледах през прозореца.

— Не — отвърнах бавно. — Нямах представа, че планира такова нещо. И не мисля, че наистина е искал да стане така. Знам, че звучи невероятно, но… няма как да те убедя. Знам само, че той не беше лош човек.

Тя обмисли отговора, проследи погледа ми през прозореца и кимна леко.

— Ти ме спаси тогава… Искам да знам точно мен ли искаше да спасиш?

— Не мисля — отвърнах аз, но размислих и добавих: — Не, определено не съм се замисляла кой е насреща ми.

Тя кимна отново. Мисля, че очакваше точно такъв отговор. После излезе от стаята съвсем тихо, както беше дошла.

 

 

По-късно, докато седях на дивана в кабинета на доктор Хелър с кутия кола пред себе си, анализирах целия ни разговор пред него.

— Да седя на леглото до Джесика Кембъл… просто не ми го побира главата. Имах чувството, че… съм гола пред нея. И всичко, което виждаше тя, беше много лично. Това адски ме изнерви.

Той се почеса по ухото и се засмя.

— Добре.

— Добре е, че съм била нервна?

— Добре е, че си се справила.

— С други думи, че не съм я изгонила.

Тя си тръгна сама. Изчаках я да излезе, пуснах музиката и се свих на леглото. Обърнах се към стената и се загледах в конете на тапета. Стори ми се, че един от тях помръдва лекичко. Колкото повече го гледах, толкова повече се убеждавах, че иска да потегли нанякъде.