Дженифър Браун
Списъкът на омразата (15)

15.

С Франки седяхме на масата в кухнята, както обикновено, той ядеше зърнена закуска, аз хапвах банан, когато забелязах отворения вестник под лакътя му. Чак когато го видях, ми мина през ума, че за първи път виждам вестник вкъщи.

— Дай да го прегледам — посочих го аз.

Франки погледна към вестника, пребледня и поклати глава.

— Мама казва да не ти даваме да четеш вестници.

— Какво?

Той преглътна хапката си.

— Казва, че трябва да те държим далеч от вестници и телевизия. И да затваряме веднага, ако се обади някой репортер. Но вече не звънят толкова, колкото, докато беше в болницата.

— Мама не дава да чета вестници?

— Смята, че ще се разстроиш, ако видиш какви ги пишат.

— Глупости!

— Сигурно се е разсеяла и е забравила да прибере този. Ще го махна.

Той хвана вестника и стана, но аз го изпреварих.

— Остави го! — извиках. — Дай ми го, Франки. Сериозно говоря. Мама не знае какви ги говори. В болницата гледах телевизия, когато нея я нямаше. Видях всичко. А и нали бях свидетел на стрелбата?

Той отново го дръпна, но се поколеба. Използвах момента.

— Добре съм, Франки, не се притеснявай — казах спокойно. — Няма да се разстроя, обещавам.

Той кимна бавно.

— Добре, но ако мама попита…

— Да, разбира се. Ще й кажа, че си се борил като истински скаут.

Той вдигна купата със закуската си и я остави в мивката. Облегнах се на стола и прочетох статията от първата страница:

СЛЕД СТРЕЛБАТА УЧИЛИЩНОТО РЪКОВОДСТВО ТВЪРДИ, ЧЕ СРЕД УЧЕНИЦИТЕ СЕ ЗАБЕЛЯЗВА СОЛИДАРНОСТ

Анжела Даш

Според директора на гимназия „Гарвин“ у завърналите се по класните стаи миналата седмица ученици се наблюдава огромна промяна в начина, по който гледат на живота и в отношенията между тях. Те започват да разчитат един на друг, да развиват чувство на солидарност.

„Ако има положително нещо в цялата тази трагедия, то е, че учениците като че ли станаха по-търпими един към друг и сега наистина разбират значението на пословицата Живей и остави и другите да живеят“ — казва той.

Според господин Ангерсън сега често може да се забележат бивши врагове, седнали един до друг на масата за обяд. Враждуващи групи и близки приятели започват да се замислят за взаимоотношенията си.

„Сега мирът не е само фикция — казва той. — Вече ги няма огромния брой оплаквания при педагогическия съветник за дребни неща, които бяха ежедневие преди трагедията.“

Лошото поведение в класната стая е вече минало, твърди директорът и предвижда тези проблеми да намаляват с годините.

„Учениците започват да осъзнават, че тук са сред приятели. Че критичното и грубо отношение и мимолетните антипатии не са си стрували. За съжаление, трябваше да научат всичко това по трудния начин. Но все пак се научиха и се промениха. Ето защо вярвам, че това поколение ще направи света по-добро място за живеене.“

Учениците са отново в гимназията, за да завършат учебната година, въпреки че за господин Ангерсън щетите от създалия се хаос ще бъдат за сметка на учебната програма. Общината назначи на работа екип от обучени съветници, които ще работят с децата за по-бързото преодоляване на травмите от случилото се на втори май.

Директорът на гимназията съобщи за вестника ни, че децата не са задължени да се завърнат в класните стаи. Тази година няма да има общи годишни изпити и учителите работят индивидуално с учениците, за да са сигурни, че всеки от тях ще може да покрие нужния минимум, за да премине в следващия клас.

„Имаме учители, които обучават групи ученици вечер в домовете си, други ги събират в библиотеката, трети минаха на онлайн обучение. Но голямата част се завърнаха в училище — обяснява той. — На много от тях им липсва училищният дух и искат да покажат съпричастност към гимназия «Гарвин». Искат да си докажат, че страхът няма да ги прогони от класните стаи. Ако трябва да бъда честен, основната причина да възобновим учебния процес бяха техните молби и призиви.“

Ангерсън заяви, че е горд с лоялността на децата към проблемите на училището, и предвижда, че те ще израснат като силни личности и лидери на нашето общество. „Гордея се, че те се оформят като първата вълна на онези, които един ден ще променят света — добавя той. — Ако някога в света настъпи всеобщ мир, мисля, че тези момчета и момичета ще имат сериозна заслуга за това.“

 

 

Същия ден занесох статията в кабинета на доктор Хелър. Щом затвори вратата след мен, поставих церемониално вестника на масата между нас.

— Това прави ли го герой, доктор Хелър? — попитах веднага.

Доктор Хелър хвърли поглед към вестника, докато сядаше на своя стол.

— Кого?

— Ник. Ако оцелелите са станали по-силни личности и всички искат мир, както твърдят тук, не го ли прави това герой? Не е ли някаква версия на Джон Ленън? Миротворец с пушка?

— Разбирам, че за теб е по-лесно да мислиш за него като за герой. Но не бива да забравяме, че той уби много хора. И вероятно няма да са много онези, които ще мислят за него по този начин.

— Струва ми се ужасно несправедливо, че те продължават напред, че най-после приемат всички като равни и никой не се сеща, че Ник го няма. Знам, че вината да го няма е негова, но все пак. Защо преди не можеха да видят безсмислието на това разделение? Защо трябваше да платим такава цена? Просто не е честно.

— Животът не е честен, Валъри. Честен е само светът, където ядеш хотдог и се возиш на виенско колело.

— Това не ми харесва.

— На моите деца също не им харесва.

Стиснах устни и се загледах в статията. Взирах се в нея, докато буквите не се размазаха пред погледа ми.

— Сигурно ме мислиш за идиотка, понеже се гордея с него. Съвсем мъничко, но се гордея.

— Не, но не мисля, че наистина се гордееш с него. Мисля, че си ядосана. Защото ти се иска промяната на отношенията в гимназията да е станала по-рано и тогава може би нищо от това нямаше да се случи. Освен това мисля, че не вярваш в написаното.

И за първи път — но определено не и за последен — разказах всичко на доктор Хелър. Всичко. От онзи разговор за Хамлет на неоправеното легло на Ник до желанието ми Кристи Брутър да си плати за счупения MP3 плейър, за което се чувствах виновна. Излях всичко, което не намерих сили да разкажа на ченгетата в болницата. На Стейси. И на мама.

Може би заради начина, по който ме гледаше той. Сякаш беше единственият човек в целия свят, който разбираше напълно как нещата се бяха извъртели така, че накрая излязоха от контрол. Или просто вече бях узряла за това признание. А може да беше заради статията във вестника. Или просто нещо в мен избухна, напрежението излезе, преди да ме унищожи или аз да унищожа себе си.

Превърнах се във вулкан от въпроси, угризения и гняв, и доктор Хелър понесе стоически всичко това. Гледаше ме внимателно, говореше тихо и с равен тон. Кимаше замислено и галеше долната си устна с пръст.

— Мислиш ли, че бих могла да направя нещо такова? — в един момент извиках в лицето му. — Ако имах пушка, щях ли да застрелям Кристи? Когато Ник каза: „Да приключим с това“ и тръгна към нея, си помислих… не знам… че ще я напсува или ще й удари един шамар, и се зарадвах. Някак си… почувствах гордост. Исках той да се погрижи за мен.

— Това е естествено, Валъри. Зарадвала си се, че Ник ще оправи нещата, ще те защити, но това не значи, че би грабнала пушка и би стреляла в нея.

— Беше ми дошло до гуша, ама наистина до гуша. Тя ми счупи плейъра и направо побеснях.

— И това е нормално. Аз също бих се ядосал. Гневът не означава, че си виновна.

— Беше ми хубаво да знам, че е до мен, разбирате ли?

Той кимна.

— Тогава си мислех, че ще скъса с мен, и да го видя да се застъпва за мен, беше страхотно. Това ме успокои. Реших, че всичко е наред. Изобщо не мислех за Списъка на омразата.

Той кимна отново и присви очи. Чувствата напираха в мен, вълнувах се все повече. Думите му се понесоха във въздуха, тихи и успокояващи, и ме увиха като пашкул.

— Валъри, не ти си застреляла онези деца, а Ник. Не си ти.

Облегнах се на възглавниците на дивана и отпих от колата си. На вратата се почука отривисто и секретарката подаде глава.

— Пациентът за три часа е тук — каза тя.

Очите на доктор Хелър не изпускаха моите.

— Кажи му, че графикът ми закъснява малко — каза той.

Секретарката кимна и изчезна. След излизането й в стаята се възцари пълна тишина. Чух вратата в приемната да се отваря и някой да говори в коридора. Почувствах срам, сякаш седях гола пред него, и потрес, че споделих всичко трупало се с месеци в мен. Искаше ми се да се изнижа оттам и никога повече да не срещна доктор Хелър, да се скрия в стаята си и да накарам конете по тапетите ми да ме заведат някъде далеч, където нямаше да се чувствам толкова уязвима.

Но изведнъж осъзнах с ужас, че все още не бях свършила. Имаше и още. По-тъмни и по-грозни неща, които трябваше да разбера. Неща, които ме измъчваха нощем и не ме оставяха на мира, като че някой ме гъделичкаше с перо зад ухото или като вътрешен обрив, не можех да определя откъде точно идва, нито да се почеша.

— Може тогава да не съм гледала сериозно на него, но сега съм сериозна — промълвих.

— Сериозна за какво?

— За Списъка на омразата. Със сигурност не съм искала тези хора да умрат, но някъде дълбоко в мен, подсъзнателно съм го очаквала. Може би затова Ник ги застреля. Може да е разбрал нещо за мен, което аз самата не съм осъзнала. Всички други също са го видели, ето защо ме мразят толкова много. Защото съм позьорка. Аз започнах всичко с този тъп списък и оставих Ник да свърши мръсната работа. Така че… не знам. Може би е време да погледна сериозно на него. И всички да се почувстват по-добре.

— Съмнявам се, че още убийства ще накарат някой да се почувства по-добре. Най-малко теб.

— Те очакват точно това от мен.

— И какво от това? На кого му пука какво очакват? Какво очакваш ти от себе си — ето кое е важното.

— Там е работата. Не знам какво да очаквам от себе си. Защото всичко, което очаквах от живота, отиде по дяволите. И хората са разочаровани, че не умрях заедно с Ник. Бас държа, че родителите на Кристи Брутър си мислят, че е трябвало след това и аз да си тегля куршума, като него. И съжаляват, че той не се прицели по-добре, когато стреля в мен.

— Те са родители и също са наранени. И въпреки това се съмнявам, че искат смъртта ти.

— Но може би аз искам тя да беше мъртва. Може би част от мен винаги го е искала.

— Вал… — започна той и колебанието му ми каза всичко: „Ако не спреш да говориш такива неща, няма да ми оставиш друг избор, освен да те върна обратно в психиатрията при доктор Дентли.“ Прехапах устни. Една сълза се търкулна надолу и не за първи път ми се искаше Ник да е до мен.

— Чувствам се много лош човек, защото и сега от време на време ми се иска да е в затвора, за да мога поне да го видя отново — казах тихо.

Изведнъж споменът отново ме връхлетя. Ник е обвил ръце около кръста ми в стаята си и ми казва, че можем понякога да сме победители. После се навежда и ме целува. Седях като вцепенена на дивана с чувството, че съм по-самотна от всякога. Усетих неистов студ. От целия преживян ужас тези спомени бяха най-жестоки. Защото, въпреки всичко, което бе сторил, Ник продължаваше да ми липсва.

„Понякога трябва да побеждаваме и ние“ — ми каза той и чувайки думите му в главата си, се разплаках отново, дълго, нещастно, сърцераздирателно.

Доктор Хелър дойде на дивана до мен и сложи ръка на раменете ми.

— Толкова ми е тъжно без него! — изхлипах, като издърпах салфетката от ръцете му. — Толкова съм нещастна!