Дженифър Браун
Списъкът на омразата (14)

14.

— Разкажи ми нещо за Валъри — каза доктор Хелър на следващата ни среща и преметна ръка през страничната облегалка на стола.

Свих рамене. Колкото и да не ми харесваше мама да седи до мен на тези разговори и да ме гледа тревожно, в момента съжалих, че не бе останала.

— Искате да разберете защо съм говорила през цялото време за самоубийство и за хората, които мразя?

Той поклати глава.

— Не, искам да ми разкажеш за себе си. Какво обичаш. Какво можеш да правиш. Кое е важно за теб?

Въпросът му ме остави без думи. Толкова месеци бяха минали от времето, когато за мен имаше и други важни неща, освен стрелбата. Дори не помнех какво друго беше важно тогава.

— Окей, предлагам аз да започна пръв — усмихна се той. — Мразя пуканки от микровълнова. За малко щях да стана адвокат. И мога да правя страхотно кълбо назад. Сега ти ми разкажи за себе си. Каква музика обичаш? Кой е любимият ти вид сладолед?

— Ванилов — казах и задъвках устната си. — Харесвам и онзи балон с топъл въздух — посочих към тавана, където бе залепнал един балон с топъл въздух и изглеждаше, че е там отдавна. — Харесват ми цветовете му.

Погледът му последва моя.

— Да, и на мен ми харесва. Защото наистина е готин, но най-много заради иронията. Тежи близо тон. В този кабинет всичко може да лети. Няма значение колко тежи. Дори и дървените балони. Хубаво е, нали?

Вгледах се в балона с подновен интерес.

— Никога не съм мислила за това.

Той се засмя.

— Аз също. Съпругата ми мисли за тези неща. Аз просто й крада мислите.

Аз също се усмихнах. У доктор Хелър имаше нещо, което те караше да се чувстваш в безопасност. Нямах нищо против да споделям с него разни неща.

— Родителите ми се мразят — изтърсих неочаквано. — Това брои ли се?

— Само ако ти мислиш, че е важно — отвърна той. — И какво друго?

— Имам по-малък брат, който е много готин. И е много мил с мен през повечето време. За разлика от други братя и сестри, ние не се караме. Аз… малко се тревожа за него.

— Защо се тревожиш?

— Защото има такава сестра. И защото следващата година ще отиде да учи в гимназия „Гарвин“. И защото харесваше Ник. Ъм-м… нова тема.

— Ванилов сладолед, нещастни родители, готин брат. Записано. Какво друго?

— Обичам да рисувам. Изобщо, обичам изобразителното изкуство.

— А! — възкликна той и се облегна на стола си. — Ето че стигнахме до нещо. Какво обичаш да рисуваш?

— Не знам — отвърнах. — Отдавна не съм рисувала. Още от дете. Това е тъпо. Не знам защо го споменах.

— Няма нищо. Значи, имаме ванилов сладолед, нещастни родители, готин брат и евентуална любов към рисуването. Давай още.

Напрегнах ума си. Беше по-трудно, отколкото си мислех.

— Не мога да правя кълбо назад — казах накрая.

Той се усмихна.

— Не е проблем. Аз също не мога. Излъгах те. Но мисля, че ще е хубаво, ако се научим, нали?

Засмях се.

— Предполагам. Но през повечето дни дори не мога да ходя добре — посочих към крака си.

Той кимна.

— Не го мисли. Не след дълго ще тичаш нагоре-надолу. Може дори да се научиш да правиш кълбо назад. Човек никога не знае.

— Обвиненията отпаднаха — казах аз. — За стрелбата, имам предвид.

— Разбрах — кимна доктор Хелър. — Поздравления.

— Когато говорихте с мама… по време на нейния сеанс… Тя мен ли обвинява за всичко?

— Не — каза той.

— Имам предвид… дали ви е споделила колко много мразеше Ник и колко пъти се е опитвала да ме накара да скъсам с него? И че аз си заслужавам това в крака?

Доктор Хелър поклати глава.

— Никога не е споменавала такива неща. Просто се тревожи. И е много тъжна. Обвинява себе си. Смята, че не ти е обръщала достатъчно внимание.

— Сигурно говори така, за да я съжалите, но иначе ме мрази, като всички други.

— Не те мрази, Валъри.

— Така мисля. Но Стейси със сигурност ме мрази.

— Стейси? Предполагам, че ти е приятелка? — попита непреднамерено той, макар да имах усещането, че при доктор Хелър нищо не беше непреднамерено.

— Да. Приятелки сме от деца. Тя дойде при мен миналата вечер.

— Чудесно — погледна ме доволно той и прокара замислено пръст по долната си устна. — Но не изглеждаш много щастлива от този факт.

Свих рамене.

— Ами… хубаво е, че дойде да ме види. Само че… не знам.

Той остави изречението да виси между нас.

Отново свих рамене.

— Казах на брат ми да й каже, че спя, за да си тръгне.

Той кимна.

— Защо така?

— Не знам. Просто… — запънах се аз. — Тя изобщо не се сети да ме попита дали съм знаела за стрелбата. Предполага се, че трябва да е на моя страна. Но не е. И мисли, че трябва да се извиня. Не на нея. На всички. Предполагам, че си представя как го правя публично. Или как отивам при всяко семейство и моля за прошка.

— А ти какво мислиш по въпроса?

Този път беше мой ред да замълча. Не знаех какво да мисля, освен че само от идеята да се изправя пред тези скърбящи хора, които виждах да зоват за справедливост всеки път, когато пуснех телевизора или разтворех страниците на вестник или списание, ми призляваше.

— Нали изпратих Франки да й каже да си ходи — казах тихо.

— Да, но не си искала да си тръгва — контрира ме той. Очите ни се срещнаха. Той стана внезапно, изви гръб назад и сложи ръце над главата си.

— Знам, че всичко зависи от краката.

— Какво зависи от краката?

— Кълбото назад.