Дженифър Браун
Списъкът на омразата (12)

12.

Кабинетът на доктор Хелър беше уютен и академичен — оазис за книги, лека рок музика в море от институциализъм. Секретарката — усмихнато момиче с кафява кожа и дълги пръсти — любезно ни насочи с мама от приемната към вътрешността, сякаш бяхме дошли да купуваме редки диаманти. Отвори малък хладилник, подаде ми една кутия с кока-кола, а на мама минерална вода, после посочи с ръка отворената врата на кабинета. Ние прекрачихме прага.

Доктор Хелър стана, излезе пред бюрото си, свали очилата и разкри лека усмивка, която придаде на лицето му малко тъжен израз. Но може би очите му по принцип си бяха тъжни. Предполагам, че и моите очи щяха да изглеждат тъжни, ако слушах по цял ден тъжни разкази за болки и трагедии.

— Добър ден — поздрави доктор Хелър и протегна ръка на мама. — Казвам се Рекс.

Мама също протегна своята, някак официално, явно беше притеснена, че се намира в кабинета му.

— Добър ден, доктор Хелър — каза глухо тя. — Аз съм Джени Лефтман. Това е дъщеря ми Валъри. — Тя ме хвана за рамото и без да поглежда към него, ме избута напред. — Имаме направление за вас от доктор Бил Дентли от Общинската болница.

Доктор Хелър кимна; вече знаеше това, както знаеше следващото, което щеше да излезе от устата й.

— Валъри учи в гимназия „Гарвин“. Учеше — наблегна тя на миналото време.

Той седна на един стол и ни покани с ръка да заемем места на дивана срещу него. Наместих се първа и проследих мама, която седна с изправен гръб на самия ръб, сякаш диванът можеше да я ухапе. Изведнъж всичко, което казваше и правеше, започна да ме дразни, да ме ядосва и да ме кара да се срамувам. Прииска ми се да я изблъскам от кабинета. Но още повече ми се искаше някой да изблъска мен.

— Искам да кажа, че Валъри беше в училището в деня, когато застреляха онези деца — продължи тя.

Очите на доктор Хелър се преместиха към мен, но той не каза нищо.

— Тя… познаваше въпросния младеж — завърши мама.

Не можах да го понеса. Този евфемизъм.

— Познавала съм го! — изсъсках към нея. — Той ми беше гадже, мамо! Господи!

Настъпи кратка тишина. Мама видимо се опитваше да се вземе в ръце (някак прекалено видимо, си помислих и реших, че това също е за консумация на доктор Хелър, за да види с какво ужасно дете я е наказала съдбата).

— Съжалявам — каза съвсем тихо той и в първия момент реших, че говори на мама. Но когато вдигнах поглед, видях, че гледа право в мен и ми кима разбиращо.

Настъпи дълго мълчание, мама зарови из чантата си за кърпичка, а аз се загледах в обувките си, усещайки погледа на доктор Хелър върху темето си. Най-после мама наруши тишината. Гласът й прозвуча като писък в притихналата стая.

— С баща й се тревожим за нея. Знаем, че тепърва ще й се наложи да осъзнава станалото. Искаме по-скоро да сложи ред в живота си.

Поклатих глава. Тя си въобразяваше, че ми е останал живот, в който трябва да слагам ред.

Доктор Хелър пое дълбоко въздух и се наведе напред. Най-накрая откъсна поглед от мен и се съсредоточи върху мама.

— Да — започна с мекия си и тих като приспивна песен глас, — важно е човек да сложи ред в живота си. Но в момента може би е по-важно да подреди чувствата си, да се справи с тях, да намери начин да се успокои и да се почувства по-добре след случилото се.

— Тя не иска да говори за това — възрази мама. — Откакто излезе от болницата…

Но той протегна ръка и я накара да замълчи. Очите му отново обходиха лицето ми.

— Виж, Валъри. Няма да те лъжа, че знам какво чувстваш. Нямам намерение да игнорирам преживяното от теб, като ти обясня, че знам какво е — каза той. Не отговорих. Той отново смени позата си. — Може да започнем именно от тук. Какво ще кажеш да изгоним майка ти навън и да си поговорим само двамата? Или така се чувстваш по-добре?

Не отговорих и на това.

Но мама сякаш си отдъхна и стана. Доктор Хелър също стана и тръгна към вратата да я изпрати.

— Аз работя с много деца на възрастта на Валъри — каза тихо той. — И мисля, че съм широко отворен и директен с тях. Не груб, просто директен. Ако нещо трябва да се извади на светло, ние го изваждаме, за да можем да работим по него, да намерим начин да преминем през него по-леко и да подобрим нещата. Първо изслушвам, после предлагам подкрепа. — Той се обърна леко към мен, сега говореше и на двете — на мен, седнала на дивана, и на мама, хванала дръжката на вратата. — В процеса на работа ще видим има ли нужда да промените нещо. Ако стигнем до такъв момент, ще ви извикам да го обсъдим. На този етап ще говорим повече за вашите мисли и чувства. Имате ли някакви въпроси?

Не отговорих.

Мама пусна дръжката на вратата.

— Някога работили ли сте по подобен случай?

Погледът на доктор Хелър се отклони нанякъде.

— Сблъсквал съм се с насилието. Но никога не съм работил по подобен случай. Мисля, че мога да помогна, но не искам да ви лъжа и да се правя, че знам всичко за този род проблеми. — Той ме погледна директно в очите и мога да се закълна, че този път видях истинска болка в неговите. — Историята е наистина отвратителна.

Все още мълчах. С доктор Хелър беше лесно да се мълчи. Доктор Дентли щеше да ме заключи при лудите за неопределено време. Доктор Хелър сякаш очакваше от мен такова поведение.

Мама излезе и аз се съсредоточих върху обувките си.

— Ще бъда пред кабинета — чух я да казва.

Той затвори вратата след нея и изведнъж в кабинета стана толкова тихо, че чух тиктакането на часовника му. Тапицерията на стола му въздъхна, когато седна на мястото си.

— Моментът е от онези, когато каквото и да кажа, все няма да е правилно — каза тихо той. — Представям си колко ужасно е било всичко това за теб и колко ужасно продължава да бъде.

Свих рамене. Все още не можех да намеря сили да го погледна.

Той прочисти гърло и заговори малко по-силно:

— Първо, беше простреляна и загуби любимия си човек. Това е достатъчно мъчително. Съсипало е личния ти живот, животът ти в училище и в семейството. Не стига това, ами сега си закотвена в кабинета на някакъв дебел психиатър, който иска да влезе в главата ти и да огледа хубавичко там.

Вдигнах очи, но останах с наведена глава, за да не може да види усмивката ми. Но сигурно бе успял, защото в отговор ми се усмихна съвсем лекичко. Хареса ми.

— Искам да ти кажа — продължи той, — че случилото се не само е било ужасно за теб, но съм сигурен, че не си имала контрол над нещата. Искам да променя това. Да ти върна контрола. Ще вървим напред само ако ти пожелаеш. И със скорост, определена от теб. Ако засегна тема, която не искаш да обсъждаш, или навляза прекалено надълбоко, просто ми казваш и аз сменям темата с друга, по-лесна и безопасна.

Повдигнах съвсем леко брадичка.

— При следващата ни среща предлагам да започнем да се опознаваме, да видим какво те интересува, как си живяла, преди това да се случи, какво обичаш, какво не, да тръгнем оттам и да продължим напред. Съгласна?

— Съгласна — казах. Гласът ми беше изтънял до скъсване, но аз се изненадах, че изобщо успях да чуя някакъв.