Дженифър Браун
Списъкът на омразата (11)

11.

Много пъти съм се чудила как оцелях през тези десет дни в психиатричното отделение. Как успявах да се придвижвам от леглото до тоалетната. И как стигах от тоалетната до залата за групова терапия. Как изтърпях неистовите писъци и безсмислиците на лудите, които крещяха в нощта. Как превъзмогнах факта, че животът ми се бе превърнал в отвратителна помия, когато лаборантът дойде една сутрин и потърквайки предницата на престилката си, ми каза, че ако искам един бърз тек, „можем да измислим нещо“.

Нямах възможност дори да се оттегля в моето тихо местенце — моята зона на комфорт, защото доктор Дентли сигурно щеше да приеме мълчанието ми за регресия и да каже на нашите, че трябва да остана още.

Доктор Дентли предизвикваше у мен позиви за повръщане. Пожълтелите му от зъбния камък зъби и белите прашинки от пърхот по очилата му ме побъркваха, да не говорим за извадения сякаш от учебника речник. Докато отговарях на психарските му въпроси, погледът му се рееше някъде, сякаш мислеше за нещо далеч по-важно от това.

Бях абсолютно убедена, че мястото ми не е там. През повечето време ми се струваше, че всички около мен са луди, включително и доктор Дентли, и единствената нормална съм аз.

Имаше едно момче — истински гигант, — казваше се Емит, той непрекъснато обикаляше коридорите и просеше пенита от всеки. Морис говореше на стените и се кискаше така, сякаш някой скрит в тях му отговаряше. Адел пък беше толкова цапната в устата, че често не я допускаха в групата. И Франси, която обичаше да се гори и непрекъснато разправяше, че спяла с четирийсет и пет годишния си втори баща.

И накрая Бранди, която знаеше защо съм тук, гледаше ме със своите тъжни черни очи и на всеки ъгъл ме пресрещаше с въпроси.

— Как се чувства човек, докато убива? — попита ме веднъж в залата с телевизора.

— Не съм убила никого.

— Мама казва, че си убила.

— Тя откъде знае? Не е вярно.

Въпросите й ме преследваха навсякъде: по коридорите, в групата, в столовата. „Как се почувства, като те простреля? Нарочно ли стреля по теб? Да не би да си е мислел, че ще го предадеш? Има ли застреляни и от вашите приятели, или всички са хора, които мразите? Иска ли ти се да не го беше направил? Какво мислят родителите ти за това? Моите щяха да откачат тотално. А вашите откачиха ли? Мразят ли те сега?“

Това ме изкарваше от нерви, но аз напрягах всички сили, за да не избухна. Обикновено я игнорирах. Свивах неопределено рамене или се правех, че не я чувам. Но понякога отговарях с мисълта, че това ще й затвори устата. Оказа се голяма грешка. Отговорът предизвикваше нова вълна от въпроси и аз съжалявах, че съм казала нещо.

Единственото хубаво нещо през тези дни беше, че детектив Панзела спря да идва и да ме разпитва. Дали доктор Дентли го държеше настрана, или бе решил, че казвам истината, или просто бе събрал достатъчно доказателства срещу мен, не мога да кажа, важното беше, че повече не се появи.

През това време правех всичко, което се очакваше от мен. Събличах пижамата и навличах болничната нощница като добро момиче. Сядах в залата с телевизора и гледах позволени канали, после отивах до прозореца и наблюдавах площадката отпред, преструвайки се, че не виждам размазаните и засъхнали сополи по стената около рамката на прозореца. Преструвах се, че сърцето ми не се къса. Че не съм гневна, объркана и изплашена.

Исках да проспя времето си там. Да взема болкоуспокояващи, да се свия на леглото и да не се будя, докато не дойде време да си ходя вкъщи. Но знаех, че ще бъде прието като знак за депресия и повод да ме задържат по-дълго. Трябваше да лъжа. Да се преструвам, че се чувствам по-добре. И че „мислите ми за самоубийство“ постепенно изчезват.

— Сега виждам колко зле ми е влияел Ник — повтарях пред групата. — Искам да започна живота си на чисто. Мисля, че отиването в колеж ще ми се отрази добре. Да, определено искам да отида в колеж.

Криех кипящия в мен гняв. Първо към мама и татко, защото не бяха до мен в този момент. Гняв и към Ник, защото умря. Гняв към децата в училище, които тормозеха Ник. И към себе си, защото не видях какво се задава. Научих се да го потискам, да го натиквам в най-далечния ъгъл на съзнанието си с надеждата, че там ще прекипи и ще се изпари.

Когато ме питаха, казвах нещата, които знаех, че ще ме измъкнат оттам. Изрекох думите, които искаха да чуят, успях някак си да изтърпя онази групова терапия и си мълчах, когато някой от другите в нея ме нападаше. Хранех се редовно, взимах си лекарствата и съдействах по всички възможни начини. Трябваше да се измъкна оттам.

Най-после един петък доктор Дентли влезе в стаята и седна на леглото ми. Не се сгърчих, само свих пръстите на краката си в чорапите, опитвайки се да се отдалеча максимално от него.

— Мислим да те освободим — каза той толкова безизразно, че за малко щях да го пропусна.

— Наистина ли?

— Да. Много сме доволни от напредъка ти. Но още си далече от пълното оздравяване. Пускаме те, при условие че продължиш лечението си амбулаторно.

— Тук ли? — попитах, опитвайки се да потисна надигналия се страх. По някаква причина мисълта, че трябва да идвам до болницата всеки ден, макар и като извънболничен пациент, ме ужаси. Представих си как, ако направех една грешна стъпка, Честър и Джош щяха да ме притиснат и сестрата да забие спринцовката в бедрото ми.

— Не. Ще посещаваш… — Той прелисти страниците на вечната папка, която сякаш бе залепнала за ръцете му. — Рекс Хелър. — Той вдигна поглед към мен. — Знам, че ще ти хареса. Доктор Хелър е идеален за твоя случай.

Същия ден напуснах болницата. Оставах „случай“, но свободен.

Сестрата ме откара с инвалидния стол до входа на болницата. Докато минавахме по коридорите, усещах, че всеки чифт очи из коридора гледаше в мен. Сигурно не беше така, но аз така го чувствах. Като че ли всички знаеха коя съм и защо съм тук. Зяпаха ме и се питаха дали е истина онова, което бяха чули за мен. И още дали Бог не бе прекалено жесток, оставяйки ме жива.

Мама ме чакаше пред входа. Щом ме видя, слезе от колата и тръгна към мен с патериците в ръка. Поех ги от нея и заподскачах към колата. Успях да се набутам и седнах, без да кажа нищо нито на нея, нито на сестрата, която й даваше инструкции на вратата.

Стигнахме до дома в пълно мълчание. Мама пусна радиото, за да заглуши тишината. Открехнах леко прозореца, затворих очи и помирисах въздуха. Сега миришеше различно, сякаш нещо от него липсваше. Какво щях да правя, когато си отида у дома?

Щом отворих входната врата, първото нещо, което видях, беше Франки. Проснат на пода в хола, той гледаше телевизия.

— Здравей, Вал — вдигна той глава и седна. — Прибра се, значи.

— Здравей. Харесва ми прическата ти. Достигнал си максимум височина.

Той се ухили и прокара ръка по гребена си.

— Така каза и Тина — отвърна той, сякаш нищо не се бе случило. Сякаш не миришех още на болница. Сякаш не бях някаква шантава самоубийца, прибрала се вкъщи, за да превърне живота му в ад.

В този момент Франки беше най-добрият брат, за който можех да мечтая.