Дженифър Браун
Списъкът на омразата (10)

10.

Събудих се и първата ми мисъл беше, че си отивам вкъщи. Докато бях спала, мама се бе вмъкнала и ми бе донесла други дрехи, после бе изчезнала като дим. Седнах в леглото, потокът от утринна светлина струеше през прозореца и огряваше долната част на леглото ми. Денят изглеждаше някак си различен, пълен с обещания.

Станах чевръсто, хванах подпрените на стената до мен патерици, донесени от нощната сестра, и с тяхна помощ стигнах до тоалетната. Вече можех да го правя без проблеми. Главата ми все още се въртеше от обезболяващите, но вече бях много по-добре и превръзката около крака ми, макар все още дебела, не беше толкова страшна. Кракът ми пулсираше, но не силно, както когато стискаш с всички сили парченце дърво между пръстите си.

Отне ми известно време да маневрирам и да си свърша работата в банята, явно не беше малко, защото, когато излязох, заварих мама да седи на ръба на леглото. В краката й имаше малък куфар.

— Какво е това? — попитах и закуцуках към леглото. Взех ризата от облегалката на стола и започнах да събличам пижамата си.

— Разни неща, от които може да имаш нужда.

Въздъхнах, навлякох блузата през главата и започнах да се боря с панталоните.

— Значи ще вися тук още няколко дни? Но аз се чувствам добре. Мога да се оправям сама. Мога спокойно да се прибера у дома. Искам да си дойда, мамо.

— Чакай, аз ще ти помогна — наведе се напред тя и ми вдигне дънките. После дръпна ципа нагоре, което ми се стори неловко и в същото време успокояващо.

Заподскачах към инвалидния стол, седнах, извадих косата си над блузата и се настаних по-удобно. После завъртях колелата и приближих до нощното шкафче, където сестрата бе оставила закуската ми. Подуших миризма на бекон и стомахът ми се разбунтува.

— Казаха ли ти кога ще ме пуснат? Може би утре? Нищо не им пречи да ме изпишат утре. Защо не поговориш с тях?

Отворих капака на подноса и червата ми отново изкъркориха. Явно нямаха търпение да сдъвча бекона. Мама отвори уста да каже нещо, но в същия момент вратата се отвори и един мъж в панталони в цвят каки и раирана риза с наметната отгоре лекарска престилка влезе в стаята.

— Добър ден, госпожо Лефтман — каза ведро той. — Аз съм доктор Дентли. Говорихме по телефона.

Вдигнах поглед към него с пълна уста.

— А ти трябва да си Валъри — каза той сдържано, с добре премерен тон, и протегна ръка към мен, сякаш искаше да стисне моята. Преглътнах бекона и подадох своята. — Доктор Дентли — повтори той. — Аз съм дежурният психиатър. Как е кракът ти?

Погледнах към мама, но тя се взираше упорито в краката си, сякаш не бяхме в една и съща стая.

— Добре — отвърнах и загребах нова хапка от бекона.

— Много се радвам — каза той. Усмивката беше като залепена за лицето му. Но беше някак нервна, сякаш се боеше малко, но не лично от мен. Просто мъничко се страхуваше от живота. Очакваше всеки момент той да скочи и да го ухапе. — Какво е нивото на болка в момента?

Той се пресегна зад мен и запрелиства папката, за да намери графиката на болката, която, разбира се, беше на последната страница. Откакто бях тук, се налагаше да отговарям на този въпрос поне стотина пъти на ден. Колко е нивото на болката ти? Десет? Седем? Може би 4,375?

— Две — отговорих с пълна уста. — Защо? Тръгвам ли си?

Той се засмя и побутна с показалеца очилата си към носа.

— Валъри, ние искаме да те излекуваме — каза той с търпелив и кротък като на детска учителка тон. — Но да те излекуваме не само отвън, а и отвътре. Ето защо съм тук. С теб ще проведем малък разговор, за да решим кой е най-добрият подход, за да можем да излекуваме и психичното ти здраве. Имаш ли желание да се самонараниш днес?

— Какво? — Отново погледнах над рамото му. — Мамо?

Но тя продължи да се взира в обувките си.

— Попитах те дали мислиш, че искаш да нараниш себе си или някой друг днес.

— Да не би да говорите за… самоубийство?

Той кимна. Глупавата усмивка се бе вкопчила за устните му като пиявица.

— Може би искаш да си срежеш вените? Въртят ли ти се такива опасни мисли из главата, Валъри?

— Какво? Не! Защо ще искам да се самоубивам?

Той наведе леко главата си настрани и постави единия си крак пред другия.

— Говорих доста задълбочено с твоите родители, полицаите и лекарите ти. Обсъдихме надълго и нашироко вероятността да те споходят мисли за самоубийство, защото те очевидно занимават съзнанието ти от дълго време. Всички се страхуваме, че след ужасните събития в училище тези мисли могат да те обсебят напълно.

Ник винаги е бил обсебен от смъртта. Не беше кой знае какво. Някои хора са обсебени от видеоигрите. Други не мислят за нищо друго, освен за спорт. Има и такива, които ги влече войната и всякакви военни работи. Ник харесваше смъртта. От първия ден, когато, проснал се на леглото си в мазето, ме убеждаваше, че Хамлет трябвало да убие Клавдий при първа възможност, до последния той не спря да говори за смърт.

Но това бяха само приказки. Просто говореше за смъртта. Препрочиташе и гледаше по сто пъти книги и филми с трагичен край. Преразказваше съответните сцени. Говореше за нашумели криминални убийства, слушаше внимателно всяка свързана със смърт новина по радиото и телевизията. Това беше неговата тема. И аз възприех неговия език. Започнах и аз да разказвам такива истории. Не беше нещо важно. Дори не забелязах, че съм започнала да го правя. Всичко ми изглеждаше… художествена измислица. Шекспир е писал за смъртта. По е говорел за смъртта. Стивън Кинг пише книги за смърт, но никой от тях не е влагал нищо друго в това.

Затова не забелязах кога разговорите за смъртта зачестиха. Не забелязах кога нещата станаха лични. Не осъзнах, че историите на Ник се превърнаха в приказки за самоубийство. И убийство. Моите също. Само че аз си въобразявах, че продължаваме да пишем някакъв шантав роман.

Когато изчетох имейлите, оставени от детектив Панзела на мое разположение, останах като гръмната. Как не го бях забелязала? Как не си дадох сметка, че имейлите разказват една обезпокоителна приказка, която би накарала всеки да седне и да се замисли? Защо не разбрах, че разказите на Ник преминаваха от фикция към бъдеща реализация? И че моите отговори — все още измислици в главата ми — ме представят на света като едно обсебено от мисълта за смъртта момиче?

Не знам защо, но не го забелязах. Нито за миг.

— Онези имейли ли имате предвид? Те не означават нищо. Те бяха в стил „Ромео и Жулиета“. Бяха идея на Ник, не моя.

Той продължи да говори, сякаш не бях казала нищо.

— И всички сме на мнение, че най-добрият начин да те спасим от самата теб, е да влезеш в една от нашите програми, където ще ти помогнат да се пребориш с този самоубийствен порив. Групова терапия, индивидуална терапия и медикаментозно лечение.

Грабнах патериците и станах от стола.

— Не, мамо. Знаеш, че нямам нужда от това. Кажи му, че нямам нужда!

— То е за твое добро, Вал — каза мама и най-после вдигна очи от обувките си. Пръстите й стискаха дръжката на куфара. — Ще бъде за малко. Само две седмици.

— Валъри — намеси се доктор Дентли, — ние ще ти помогнем.

— Престанете да произнасяте името ми! — повиших тон. — Имам нужда само от едно — да си ида у дома. Мога да се преборя с всички пориви у дома.

Доктор Дентли стана и натисна бутона за повикване. Една сестра влезе бързо, взе куфара и се оттегли към вратата. Застана там и зачака.

Мама също стана и тръгна към банята, явно не искаше да е тук.

— Просто ще те преместим на четвъртия етаж, където е психиатричното отделение, Валъри — каза доктор Дентли с неговия премерен тон. — Моля те, седни. Ще те закараме със стола. Така ще бъде най-удобно за теб.

— Не! — извиках и по начина, по който мама примигна, реших, че съм изкрещяла, въпреки че не усетих. Мислех само за десети клас, когато в час по Обща история на изкуствата гледахме „Полет над кукувиче гнездо“. Виждах Джак Никълсън да крещи на сестрата, че иска да гледа телевизия, виждах зловещото неподвижно лице на индианеца и нервния дребосък с очилата. И — това беше най-болезнената част — си мислех още, че когато се разбере, че са ме затворили в психиатричното отделение, всички ще ме спукат от подигравки. Кристи Брутър ще е на седмото небе. Съзнанието ми се закотви на следната мисъл: ще трябва първо да ме убият, няма начин да отида там доброволно.

Доктор Дентли явно бе достигнал до същата мисъл, защото, когато започнах да крещя: „Не! Не мърдам от тук! Оставете ме!“, учтивият израз на лицето му се промени, той даде знак на сестрата и тя излезе от стаята.

След няколко секунди влязоха двама здравеняци в престилки и доктор Дентли каза:

— Внимавайте с лявото бедро — смени тона от покровителствен в твърдо професионален. Задържа ме на стола, докато сестрата дойде със спринцовка в ръка. Инстинктивно се отпуснах върху стола. Патериците изтракаха на пода. Мама се наведе и ги вдигна.

Изведнъж върху мен се стовариха поне хиляда килограма и аз изпищях с всички сили. Писъкът беше чудовищен, парчета от думите ми изхвърчаха толкова високо във въздуха, че си представих как чужденците в другия край на света ги събират от праха като артефакти. Един от служителите ме пусна за момент, за да може да ме хване под мишницата, и без да иска освободи достатъчно пространство, за да мога да ритам. Изритах го по глезена. Той простена през зъби и се приведе на милиметри от лицето ми, сякаш искаше да ме целуне. Но това не ми помогна с нищо. Въпреки усилията си, бях прикована към стола. Сестрата се прокрадна зад мен и аз реагирах с единственото си оръжие — дробовете ми. Изревах като звяр, когато заби иглата в бедрото ми, както си бях на стола.

След няколко секунди единствената част от мен, която продължи да се бори за свобода, бяха очите и сълзите ми. Те потекоха обилно по лицето и се събираха във врата ми.

— Мамо — изхълцах, докато количката минаваше покрай нея, — моля те, не го прави! Знам, че можеш да ги спреш.

Тя не отговори. Не и с думи.

Те забутаха стола ми към асансьора. През целия път плачех, умолявах ги, не спирах да повтарям:

— Не съм го направила… Не съм стреляла…

Но доктор Дентли беше изчезнал и около мен бяха само двамата санитари и сестрата с куфара. Никой от тях не показа, че ме чува.

Стигнахме до общия коридор, където една стрелка над надпис „асансьори“ показваше накъде да вървим. Преди да завием, минахме покрай отворена врата и аз зърнах познато лице.

Казват, че състоянията близо до смъртта променят човека. И той изведнъж открива какво означават наистина думи като толерантност и любов. И обръщат гръб на омразата и дребнавостта.

Когато санитарите завиха със стола и ние минахме покрай стаята на Кристи Брутър, тя ме видя и надигна леко глава. Родителите й стояха до нея заедно с друга, по-млада жена, която държеше в ръце малко дете.

— Не съм го направила… Не съм стреляла — не спирах да крещя.

Родителите й ме изгледаха студено. А Кристи ме проследи със злобна усмивка. Същата, която бях виждала толкова много пъти в автобуса към училище. Абсолютно същата.

Санитарите завиха отново и вече не можех да виждам стаята на Кристи.

— Съжалявам — прошепнах с устни.

Не мисля, че тя ме чу. Но се помолих Стейси да може да ме чуе отнякъде.