Дженифър Браун
Списъкът на омразата (1)

1.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Случилото се в кафенето на гимназия „Гарвин“, наричано от учениците „Парламента“, не може да се нарече по друг начин, освен „свирепа жестокост“. Така го характеризират разследващите органи, открити на местопрестъплението, които все още работят по идентифицирането на жертвите на кървавата баня от петък сутринта.

„Екипите ни изследват подробно дори и най-дребния детайл — уверява ни сержант Пам Мароун. — Трябва да добием ясна представа върху случилото се вчера сутринта. Задачата ни не е лесна. Дори и опитните ни работници бяха потресени от видяното тук. Това е огромна трагедия за целия ни град.“

Стрелбата в кафенето започва малко преди първия учебен час и оставя на място най-малко шест мъртви тела и десетки ранени.

Шестнайсетгодишната Валъри Лефтман е простреляна последна, преди Ник Ливъл, предполагаемият стрелец, да обърне пушката към себе си и да се самоубие, както съобщиха за вестника съответните органи.

Улучена в бедрото, с разкъсан голям кръвоносен съд, Лефтман е подложена на серия операции, които все още продължават. От многопрофилната общинска болница в Гарвин ни съобщиха, че състоянието й все още е критично.

„Имаше много кръв — съобщава извиканият да окаже спешна помощ на местопрестъплението лекар. — При първия оглед установих, че вероятно има разкъсване на артерията на дясното бедро.“

„Имала е късмет — потвърждава дежурната сестра в спешното отделение. — Шансът й да оцелее е голям, но трябва да внимаваме много, особено с тази огромна тълпа отвън, която настоява да говори с нея.“

Взетите от свидетелите на стрелбата показания относно Лефтман са доста противоречиви. Някои са убедени, че тя е жертва на убиеца, други я обявяват за герой, но не са малко и онези, които смятат, че тя е съучастник на Ливъл и че двамата са възнамерявали да убият онези от съучениците си, които не харесват.

Според Джейн Келър, свидетел на стрелбата, куршумът е улучил случайно Лефтман. „Тя като че ли се спъна и падна върху него, но не мога да твърдя със сигурност — каза пред репортерите Келър. — Знам само, че веднага след това всичко свърши. Тя падна върху него и това даде възможност на голяма част от децата да избягат от там.“

Но полицаите все още не могат да потвърдят със сигурност дали изстрелът към Лефтман е случайност, или това е било добре подготвено, но не добре изпълнено двойно самоубийство.

Полицията разполага със сведения, че Лефтман и Ливъл са обсъждали подробности около своето самоубийство и близки до двойката приятели твърдят, че са говорили и за убийство. Това според местната полиция може да означава, че зад стрелбата в гимназия „Гарвин“ може да се крие нещо повече от първоначално наложилата се версия.

„Говореха много за смъртта — казва Мейсън Маркъм, приятел на Лефтман и Ливъл, — Ник говореше повече от Валъри, но съм я чувал и нея. Мислехме, че просто се шегуват, но сега, като се замисля, беше сериозно. Не мога да повярвам, че говорих с Ник само два часа преди това и той не спомена нищо подобно. Нищо, което да ме наведе на мисълта за това.“

Без значение дали раните на Лефтман са случайни, или замислени, разследващите органи не се съмняват, че планът на Ник Ливъл е бил да се самоубие, след като застреля половин дузина от своите съученици.

„Свидетелите на стрелбата твърдят, че след като е стрелял по Лефтман, Ливъл е насочил оръжието към главата си и е натиснал спусъка“ — казва Мароун. Смъртта на Ливъл е потвърдена.

„Отдъхнахме си, когато се гръмна — казва Келър. — Някои деца дори изръкопляскаха, което не беше правилно. Но мисля, че ги разбирам. Беше истински кошмар.“

Действията на Лефтман по време на стрелбата се разследват от полицията на Гарвин Каунти. Семейството на Лефтман отказа коментар. Полицията поясни, че сега важното е да изяснят нещата първо с дъщеря си.

* * *

След като не реагирах и при третия звън на часовника, мама заудря с юмрук по вратата в опит да ме изкара от леглото. Като всяка друга сутрин. Но тази не беше като всяка друга. Тази сутрин трябваше да стана и да продължа живота си напред. С майките е така, старите навици умират трудно — ако алармата не върши работа, започваш да удряш по вратата и да крещиш, независимо дали сутринта е като всяка друга, или не.

Но освен думкането, тя заговори с онзи плашещо треперещ глас, който щеше да ме стряска често през следващите дни. Онзи, който издаваше, че не може да реши дали просто си има работа с едно трудно дете, или нещата са по-сериозни и трябва веднага да се обади на 911.

— Валъри! — продължи да умолява тя. — Трябва да ставаш. Училището направи голям жест, като те върна обратно. Не се издънвай още от първия ден.

Сякаш умирах от радост, че отново ще отида на училище и ще вляза в онази обитавана от духове сграда. И в „Парламента“, където миналия втори май светът, какъвто го познавах, се разби на парчета. Сякаш не сънувах всяка нощ свързани с него кошмари и не се събуждах плувнала в сълзи и пот, и не си отдъхвах чак когато осъзнавах, че съм в стаята си и в безопасност.

Даскалите в училище дълго не можеха да решат дали съм герой, или престъпница. Не можех да ги виня за това. Самата аз не бях наясно по въпроса. Дали бях от лошите, задействали план да избият половината училище, или героинята, жертвала себе си, за да сложи край на убийствата? Имаше дни, когато бях и двете. В други не бях нито едното, нито другото. Нещата бяха толкова сложни!

В началото на лятото училищното ръководство се опита да организира празненство в моя чест и да ме направи местен герой, което беше пълна лудост, защото не съм имала никакво намерение да ставам спасител на децата. Дори не мислех, когато се хвърлих между Джесика и Ник. Най-малко пък съм си казала: „Ето възможност да спася момичето, което ми се подиграва нонстоп още от първи курс и ме нарича «Сестра Смърт».“ При това, като жертвам собствения си живот. По всички показатели постъпката беше героична, само че в моя случай… никой не беше напълно сигурен.

Отказах да отида на празненството. Заявих пред мама, че кракът ме боли и предпочитам да си лежа, освен това идеята беше ужасно тъпа. „Само едно училище може да измисли подобна глупост“ — й казах. И не бих отишла, дори и да ми платят.

Но истината беше, че се изплаших. Страхувах се да се изправя пред онези деца. Страхувах се, че вярват на всичко, изписано във вестниците и казано по телевизията за мен, че ме мислят за убийца. Ужасявах се, че щях да прочета в очите им: „Трябваше да се самоубиеш, като него“, макар че сигурно нямаше да си позволят да го кажат на глас. Или да ме обявят за смела и самоотвержена, от което щях да се почувствам още по-зле, като се има предвид, че моето гадже изби онези деца, и подозирах, че може аз да съм го накарала да си мисли, че го искам. Всъщност аз бях идиотката, която нямаше и грам представа, че момчето, което обичаше, ще изпозастреля толкова хора, въпреки че ми го повтаряше всеки ден. Но щом си отворех устата да споделя с мама, отвътре излизаше единствено: „Ужасно тъпо. Не бих отишла, дори и да ми платят“. Явно, старите навици умираха последни за всички, не само за майките.

И вместо аз да отида, господин Ангерсън, директорът, се принуди да ме посети вкъщи. Седна на масата в кухнята и заговори с мама за… не знам… за Господ, за съдбата, за травмата, такива неща, като се озърташе, абсолютно съм сигурна, в очакване да изляза от стаята, да сляза при него и да му кажа с двайсет и четири каратова усмивка колко съм горда с моето училище и колко съм щастлива да жертвам живота си за госпожица Съвършенство или Джесика Кембъл. А може би е очаквал да се извиня. И щях да го направя, ако бях измислила как точно да стане, но и досега не бях открила точните думи за тази трудна задача.

Господин Ангерсън седеше в кухнята и чакаше, а аз пуснах музиката до дупка и потънах дълбоко в чаршафите. Оставих го да чака. Не се показах дори когато мама започна да тропа по вратата и да ме придумва да сляза при тях, защото възпитанието го изисква. Накрая открехна вратата, подаде глава и прошепна:

— Моля те, Валъри!

Не отговорих. Вместо отговор, метнах завивката върху главата си. Не защото не исках, просто не можех. Но мама не разбираше. Тя виждаше нещата така — колкото повече хора ми „прощаваха“, толкова по-малко виновна трябваше да се чувствам. Но аз го виждах точно по обратния начин.

Не след дълго фарове на кола осветиха прозореца ми. Господин Ангерсън си тръгваше. Минаха още две минути и мама отново почука на вратата.

— Какво? — обадих се от леглото.

Тя отвори вратата, влезе и ме погледна тъжно, като сърна. Лицето й беше червено и подуто, носът й течеше. Държеше онзи идиотски медал и писмо от училищната управа.

— Не те обвиняват — каза тя. — Искаха да ти го кажат лично. Да ти кажат, че оценяват високо онова, което си направила.

Тя остави нещата в ръцете ми. Погледнах към писмото и веднага забелязах, че само десетина учители го бяха подписали. Естествено, подписът на господин Клайн не беше там. И за стотен път след онзи кошмарен ден чувството за вина ме притисна като огромен камък: господин Клайн беше от учителите, които непременно биха подписали такова писмо, но нямаше как да го стори, защото беше мъртъв.

С мама се загледахме една в друга за момент. Знаех, че очаква да види някакъв намек за благодарност. Защото, ако училището продължаваше напред, значи и аз можех. Всички можехме.

— Ъм-м, да — изсумтях и й върнах писмото и медала. — Това е… страхотно.

Опитах се да скалъпя някаква усмивка за нейно успокоение, но не се получи. Ами ако не исках да продължа? Ами ако този медал ми напомняше болезнено, че момчето, на което вярвах най-много в целия свят, застреля толкова хора, застреля мен, застреля себе си? Защо не можеше да разбере, че при това положение признанието на училището засилваше още повече мъката ми? Защо си мислеше, че единствената възможна емоция, която бих могла да изпитвам сега, беше благодарност? Благодарност, че останах жива. Благодарност, че са ми простили. Благодарност, че са осъзнали, че спасих живота на други деца от гимназията.

Но през повечето време, колкото и да се стараех, не усещах никаква благодарност. През повечето време дори не можех да определя какво чувствам. Понякога ми беше тъжно, понякога изпитвах облекчение, понякога бях объркана или неразбрана. Най-често изпитвах гняв. Лошото беше, че не знаех на кого съм по-ядосана: на себе си, на Ник, на родителите си, на училището или на целия свят. Но най-лошото от всичко беше, че бях ядосана на загиналите ученици.

— Вал — каза мама. Очите й ме молеха.

— Не, мамо — отвърнах. — Сигурна съм, че ще бъде страхотно тържество. Само че съм много уморена, това е всичко. И кракът ми…

Притиснах глава към възглавницата и се увих плътно в одеялото.

Мама наведе глава, прегърби се и излезе. Щеше да накара доктор Хелър да анализира до най-малка подробност поведението ми на следващата ни среща. Представих си го седнал в кабинета си: „Е, Вал, мисля, че трябва да поговорим за онзи медал…“

Знаех, че щеше да прибере медала и писмото в една кутия, където събираше всякакви спомени от детството ми през годините: рисунки от детската градина, тестовете ми след седми клас и до тях — писмото от училището, с което ми благодаряха, че съм успяла да спра стрелбата. За мама тези неща си пасваха, не знам как.

Това беше нейният начин да ми покаже упоритата си вяра. Надеждата си, че един ден аз отново ще съм „добре“, въпреки че надали си спомняше последния път, когато се чувствах така. Като се замисля, аз също не помнех. Преди стрелбата? Или преди Джеръми да влезе в живота на Ник? Преди мама и татко да се намразят и аз да потърся някой или нещо, което да ме отдалечи от безрадостния ни дом? Или още по-назад, когато носех брикети, обличах се в тъмни дрехи, слушах „Топ 40“ и си мислех, че животът е лесен?

 

 

Алармата се включи отново, протегнах ръка да я изключа и без да искам, бутнах часовника на пода.

— Ставай, Валъри! — сигурна бях, че телефонът е в ръката и пръстът й е замръзнал върху 9. — Имаш един час. Ставай.

Свих се на кълбо и се загледах в щампата с конете върху тапетите на стената. Още от дете всеки път, когато имах неприятности, лягах и се взирах в тези коне. Представях си, че скачам на един от тях и потеглям. Яздя, яздя, яздя, косите ми се веят зад мен, конят ми никога не се уморява, не огладнява, продължава напред, без да срещне друга жива душа, води ме към вечността.

Но сега те ми заприличаха на детска рисунка върху хартия за тапет. Не ме водеха на никъде. Не можеха. Вече знаех, че никога не са могли, и това беше много тъжно. И те, като целия ми живот, бяха един дълъг и глупав сън.

Чух изщракването на ключалката и простенах. Разбира се, ключът. В един момент доктор Хелър, обикновено изцяло на моя страна, разреши на мама да използва ключ и да влиза в стаята ми, когато й скимне. „За всеки случай, нали разбираш? Като превантивна мярка, нали разбираш? Понеже става дума за опит за самоубийства, нали разбираш?“ И сега всеки път, когато не отговарях на почукването й, тя влизаше, стиснала мобилния си в ръка, в случай че лежа в езеро от кръв и до мен на килима се валят няколко бръснача.

Проследих завъртането на дръжката. Нищо друго не можех да направя, освен да гледам от леглото си. Тя се вмъкна вътре и аз се поздравих за проницателността си. Телефонът беше в ръката й.

— Браво, вече си будна — усмихна се тя, отиде към прозореца и вдигна венецианските щори. Примижах на утринното слънце.

— Облякла си костюм? — забелязах аз, засенчила очи с ръка.

Тя протегна свободната си ръка и приглади полата с цвят на старо злато около бедрата си. Огледа се внимателно, сякаш я облича за първи път. За миг ми се стори несигурна колкото самата мен, и ми стана жал за нея.

— Да — отвърна тя и използва същата ръка, за да потупа косата си отзад. — Мислех, че щом се връщаш в училище, мога отново да започна работа на пълен работен ден.

Надигнах се и седнах в леглото. Напоследък имах чувството, че главата ми се сплесква от лежане. Краката ми често изтръпваха. Потърках мускулите на бедрата си под одеялото.

— Още от първия ден?

Тя тръгна към мен, но обувките, в същия цвят като полата, се забиха в купчината с мръсни дрехи на пода.

— Ами… минаха няколко месеца. Доктор Хелър смята, че за мен ще е добре да се върна на работа. Но ще свърша навреме, за да те взема от училище. — Тя седна на ръба на леглото и ме погали по косата. — Ще видиш, че и ти ще се почувстваш по-добре.

— Откъде знаеш? — попитах. — Как може да си сигурна, че ще съм добре? Няма от къде. Не бях добре през миналия май и ти не знаеше това.

Станах рязко от леглото. Гърдите ми се стегнаха, имах чувството, че всеки момент ще се разплача.

Тя остана на леглото, стиснала телефона с две ръце.

— Знам, скъпа. Но… онзи ден няма да се повтори. Ник… го няма. Опитай се да не се разстройваш…

Но беше късно. Вече бях разстроена. Колкото повече ме галеше по косата, както правеше, когато бях малка, и колкото повече вдишвах парфюма й — някога го наричах „парфюма ти за работа“, — толкова по-реален изглеждаше фактът, че се връщах в училище.

— Всички се съгласихме, че така е най-добре, помниш ли? — каза тя. — В кабинета на доктор Хелър решихме, че бягството не е добър вариант за теб и за семейството ни. Ти се съгласи. Каза, че не искаш Франки да страда за случилото се. А и клиентелата на баща ти… Ще бъде много трудно да зареже всичко и да започне някъде отначало. И финансово, и… — тя сви рамене и поклати глава.

— Мамо… — започнах, но не успях да намеря сериозен аргумент в своя полза.

Тя беше права. Аз бях тази, която каза, че Франки не биваше да напуска приятелите си и не биваше да сменя града и училището си само защото по лошо стечение на обстоятелствата бе мой брат. И че татко, който стискаше зъби всеки път, когато някой споменеше възможността да се преместим, нямаше защо да изоставя изграденото с толкова труд и да започва всичко наново. И че аз също не биваше да се закотвям вкъщи с частен учител или още по-зле, да се местя през последната година, най-важната. В никакъв случай не трябваше да бягам като престъпник, след като не бях извършила нищо лошо.

— Така или иначе, където и да съм, хората могат да разберат за случилото се — бях казала, прокарвайки пръсти по облегалката на дивана в кабинета на доктор Хелър. — Няма как да съм сигурна, че в новото училище никой не е чувал за мен. Там ще бъда чужденка, а ако се разбере, ще ме отхвърлят като прокажена. Тук поне знам какво да очаквам. Ако избягам, всички ще си помислят, че съм виновна.

— Ще бъде трудно — беше ме предупредил доктор Хелър. — Ще трябва да се изправиш пред много дракони.

Аз бях свила рамене.

— Нищо ново под слънцето. Ще се справя.

— Сигурна ли си? — бе попитал той и бе присвил скептично очи.

В отговор получи уверено кимане.

— Не е правилно да бягам. Ще успея. Ако ми е гадно, винаги мога да удължа срока си. Но не ме е страх.

Ала това беше отдавна, когато лятото още беше пред мен и ми изглеждаше безкрайно дълго. Тогава „да се върна в училище“, ми се струваше просто възможна идея, не реалност. И като идея, все още вярвах в нея. Не бях виновна за нищо, освен, че обичах Ник и мразех хората, които ни тормозеха. Освен това нямаше начин да се скрия от онези, които вярваха, че имам пръст в случилото се. Но когато дойде време да превърна идеята в реалност, аз не просто се изплаших, бях ужасена.

— Имаше цяло лято на разположение да решиш — каза мама, все още седнала на леглото.

Стиснах устни и се обърнах към гардероба. Грабнах чифт чисти бикини и сутиен и затърсих в купчината на пода дънки и тениска.

— Добре, обличам се — казах примирено.

Ако кажа, че мама се усмихна, ще излъжа. По-скоро разтегна устни в подобие на усмивка, но излезе гримаса, каквато правеше, когато я болеше нещо. Надигна се и се отправи към вратата колебливо, после, явно решила, че идеята все пак е добра, пое към изхода, стиснала здраво телефона в ръка. Зачудих се дали няма да го държи и в работата така — с пръст върху деветката.

— Добре. Чакам те долу.

Навлякох избелелите си дънки и първата попаднала пред очите ми тениска, без да ми пука как изглеждам. Готините дрехи нямаше да ме успокоят, нито да ме направят по-незабележима в очите на другите. Влязох в банята и минах с четката през косата си. Не бях я мила от няколко дни. Изобщо не се замислих за грим. Нямах представа къде ми е кутията с гримовете. Цяло лято не бях се сещала за нея. През повечето време си бях в леглото.

Обух гуменките и взех раницата — беше нова, мама ми я купи преди няколко дни, стоя празна там, където я остави, до вчера, когато дойде и лично я напълни с всичко необходимо. Старата с кървавите петна… сигурно беше свършила в боклука, наред с тениската на Ник с „Флогинг Моли“, която мама бе намерила в гардероба ми и я бе изхвърлила, докато бях в болницата. Плаках много, когато се прибрах и видях, че я няма, дори я обидих, нарекох я кучка. Тя не разбираше, че тази тениска не беше на Ник Убиеца, а на Ник, момчето, което ме изненада с билети за концерта на „Флогинг Моли“, когато дойдоха тук. Момчето, което ме качи на раменете си, когато запяха тяхната „Factory Girls“. Момчето, което реши да съберем парите си, да си купим една тяхна тениска и да я носим поред. Донесохме я у нас, той я облече веднъж, после я съблече и повече не попита за нея.

Мама веднага се защити, като каза, че я е изхвърлила по съвет на доктор Хелър, но аз не й повярвах. Понякога имах чувството, че приписва всичките си идеи на него, за да ми запуши устата. Доктор Хелър щеше да разбере, че тази тениска не може да е на Ник Убиеца. Дори не знаех кой е Ник Убиеца. Доктор Хелър щеше да разбере и това.

Напълно облечена, изведнъж се разколебах. Стори ми се, че съм прекалено напрегната, за да се справя. Краката ми се оказаха меки и слаби за усилието да ме преведат през вратата, вратът ми се обля в пот. Нямах сили да се появя там, да се изправя пред хората, да видя отново онова място.

Измъкнах телефона от джоба си и с треперещи пръсти набрах номера на доктор Хелър. Той отговори при първия сигнал.

— Извинявай, че те притеснявам — казах и седнах на леглото.

— Не ме притесняваш. Нали аз ти казах да ми се обадиш? Чаках дори.

— Не мога да го направя — казах задъхано. — Не съм готова. И не мисля, че някога ще мога. Не беше добра идея да…

— Стига, Вал — прекъсна ме той. — Можеш да го направиш. Готова си. Говорили сме много. Справи се с много по-страшни неща през последните седем месеца. Няма да е лесно, но ще успееш. Ти си силно момиче.

Сълзите потекоха от очите ми и аз ги избърсах с палец.

— Просто се съсредоточи в себе си. Недей да четеш зад нещата. Иди и виж какво в действителност става там. Когато се върнеш следобед, ми се обади. Дори и да съм зает, ще уредя Стефани да те изслуша. Съгласна?

— Съгласна.

— И ако имаш нужда да споделиш нещо през деня…

— Мога да се обадя. Знам.

— Не забравяй какво си говорихме. Дори да издържиш само половин ден, това пак е победа, нали?

— Мама се връща на работа на пълен работен ден.

— Защото вярва в теб. Ако имаш нужда от нея, ще се прибере. Но моята прогноза е, че няма да се наложи. Знаеш, че винаги излизам прав, нали?

Долових усмивка в гласа му.

Засмях се. Подсмръкнах и отново изтрих очи.

— Вярно е. Добре. Трябва да тръгвам.

— Всичко ще е наред, Вал.

— Надявам се.

— Аз го знам. И не забравяй какво си говорихме: винаги можеш да се прехвърлиш в друго училище, ако не се получи. Това са… седемдесет и пет дни, нали?

— Осемдесет и три.

— Виждаш ли? Нищо работа. Хайде, чакам да ми се обадиш.

— Добре.

Затворих и взех раницата. Тръгнах към вратата, но спрях. Нещо липсваше. Бръкнах в най-горното чекмедже на скрина си и опипах дъното, докато я намеря, скрита далеч от очите на мама. Извадих я и се вгледах в нея за хиляден път.

Беше снимка на мен и Ник. Бяхме на Синьото езеро. Беше в последния ден от подготвителната година в гимназията. Той държеше бутилка бира, а аз се смеех толкова силно, че човек можеше да види сливиците ми на снимката. Седяхме на гигантска скала отдясно на езерото. Мисля, че Мейсън направи снимката. Да ме мъчиш, пак няма да се сетя кое беше толкова смешно, въпреки че си бях блъскала главата с надежда да се сетя не една и две нощи.

Изглеждахме толкова щастливи! И бяхме. Независимо какво разказваха имейлите, бележките за самоубийство и списъците на омразата. Ние бяхме щастливи!

Докоснах с пръст засмяното лице на Ник. Все още чувах гласа му, чист и ясен. Чувах го да ме кани на среща в неговия стил, сериозен, едновременно смел и срамежлив, рязък и романтичен.

— Вал — чух го да казва, докато ставаше да вземе бутилка бира от кошницата. С другата ръка избра едно плоско камъче, направи няколко крачки напред и го хвърли под остър ъгъл към езерото. То подскочи веднъж, два, три пъти, после потъна във водата. Някъде наблизо в гората се чу смехът на Стейси. След нея се разсмя и Дюк. Вече се стъмваше и жабите в левия край на езерото подхванаха своята песен. — Мислила ли си някога да зарежеш всичко това?

Допрях пети в скалата и прегърнах коленете си. Замислих се за кавгата между мама и татко предишната вечер. Гласът на мама се надигна от хола и изкачи стълбите до стаята ми. Думите бяха неясни, но гласът бе изпълнен с горчивина. Татко излезе към полунощ, вратата се затвори тихо след него.

— Имаш предвид, да избягам от къщи. Определено!

Ник остана мълчалив за известно време. Вдигна второ камъче и го метна към езерото. То подскочи два пъти и се изгуби из дълбините.

— Да — каза накрая. — Или да отпрашим през скалите и да не поглеждаме назад.

Загледах се в залязващото слънце и се замислих.

— Да. Всеки би искал. Като Телма и Луиз.

Той ме погледна и се засмя, после изпи остатъка от бирата и пусна бутилката на земята.

— Помниш ли миналата година, когато четохме „Ромео и Жулиета“?

— Да.

Той се наведе над мен.

— Мисля, че можем да сме като тях.

Сбърчих нос.

— Не знам. Можем ли?

Ник се обърна към езерото и се загледа във водата.

— Можем. Наистина. Мисля, че сме в подобно положение.

Станах и изтупах дънките отзад от полепналите по тях песъчинки.

— Предлагаш ли ми?

Той се спусна към мен, хвана ме през кръста и ме вдигна във въздуха. Започнах да ритам с крака, изписках уж уплашено, но скоро писъкът премина в кикот. Ник ме целуна и всичко в мен се наелектризира до такава степен, че дори и палците на краката ми изтръпнаха. Имах чувството, че цяла вечност съм чакала да направи точно това.

— Ще ми откажеш ли, ако ти предложа?

— В никакъв случай, Ромео — казах и го целунах отново.

— Тогава ти предлагам, Жулиета — отвърна той и сега, докато докосвах лицето му на снимката, можех да се закълна, че чувах думите в ухото си. Усещах го в стаята до себе си. През онзи ден в кафенето той се превърна в чудовище за всички по света, но в моите очи все още беше момчето, което ме държеше във въздуха, целуваше ме и ме наричаше Жулиета.

Пъхнах снимката в задния джоб на дънките.

— Брой до сто — казах на глас, поех дълбоко въздух и тръгнах надолу.

 

 

2 май 2008

6:32 сутринта

„Среща в Парламента?“

Телефонът ми звънна и аз го грабнах преди мама, Франки или, пази боже, татко да го чуят. Беше рано и светът отвън все още тънеше в мъгла. Беше една от онези утрини, когато не ти се става от леглото. Лятната ваканция чукаше на вратата, което означаваше три месеца без да ставаш рано и без даскало. Не че мразех даскалото, но Кристи Брутър ме изкарваше от нерви всеки ден в училищния автобус, бях получила тройка по природни науки, защото забравих да уча за теста, и всички говореха, че тази година държавните изпити ще са смърт.

Не бях виждала Ник напоследък. Два дни не беше идвал в училище, през цялото време ми изпращаше съобщения, все питаше за „ония тъпаци от класа“, за „дебелата кучка, физичката“ или за „оня боклук Макнийл“.

През последния месец се мотаеше непрекъснато с Джеръми и с всеки ден се отдалечаваше все повече от мен. Страхувах се, че накрая ще ме зареже, затова се правех, че не е кой знае какво, дето не го виждам редовно. Не исках да правя сцени. Напоследък беше много избухлив, а аз не исках да се караме. Не го питах какво прави, когато не е на училище, и отговарях на въпросите му с: „Тъпаците имат нужда от малко формалдехид“, „Мразя я тая кучка“ и „Макнийл има късмет, че нямам пушка“. По-късно последният отговор щеше да ме измъчва най-много. Всичките ме измъчваха. Но споменът за това… последното, дълго време ме караше да повръщам. Освен това беше тема на тричасов разговор между мен и детектив Панзела. И причина баща ми да ме гледа, сякаш съм ужасно чудовище, което, макар да криех дълбоко в себе си, той някак си успяваше да види.

Джеръми беше по-голям от нас — на двайсет и една, мисля, — беше завършил гимназията „Гарвин“ преди няколко години. Не бе отишъл в колеж. Не работеше. От онова, което знаех за него, не правеше нищо, освен да бие приятелката си, да пуши марихуана и по цял ден да гледа анимета. Докато не срещна Ник. После спря с филмите, започна да пуши марихуана с Ник и вече биеше гаджето си само вечер, защото през останалото време свиреше на барабани в гаража на Ник, прекалено замаян, за да си спомни, че има такава. В редките случаи, когато отивах там и двамата се засичахме, със страх виждах, че Ник беше съвсем различен човек. Просто не можех да го позная.

След трагедията дълго време си мислех, че всъщност никога не съм го познавала добре. Може би, докато гледахме телевизия в мазето му или се гонехме из басейна, или се смеехме, не съм виждала истинския Ник. Истинският, онзи с твърдия като стомана поглед и циничната усмивка, се показваше само когато се появеше Джеръми.

Чувала съм, че някои жени са тотално слепи за мъжете си, игнорират всички доказателства, че живеят с извратеняци или с чудовища, но никога няма да се съглася, че и аз съм била като тях. Когато Джеръми не беше наоколо… когато бяхме само аз и Ник… аз поглеждах в очите му и знаех какво виждам. И знаех, че е добро. Той беше добро момче. Понякога хуморът му беше малко крив и злобен — всички имаме такива моменти, — но никога не е мислил сериозно за такива неща. Затова не спирам да си мисля, че именно Джеръми вкара в главата му тази идея за стрелбата. Не аз. Джеръми. Той беше лошият. Той беше виновен за всичко.

Измъкнах телефона и набрах номера му под юргана, докато ужасната идея, че ще трябва да изкарам още един ден без него, потъваше бавно в съзнанието ми.

— Ехо?

— Бейби. — Гласът на Ник ми се стори неестествено тънък, звучеше като вибрация на жица, но аз реших, че е от ранния час, а той вече не ставаше рано.

— Хей — прошепнах под възглавницата, — не искаш ли днес да дойдеш до даскало, ей така, за разнообразие?

Той се изкиска. Беше в настроение.

— Ще дойда, бейб. Джеръми ще ме докара.

Веднага седнах и отметнах завивките.

— Супер! Вчера Стейси питаше за теб. Каза, че ви видяла с Джеръми да пътувате към Синьото езеро.

Оставих неизказания въпрос да виси във въздуха.

— Да. — Чух изщракване на запалка и пукане на запален тютюн. Ник издиша дима и продължи. — Имахме малко работа.

— Например?

Той не отговори. Чух го да всмуква дима от цигарата, после да го издиша отново.

Стана ми кофти. Явно нямаше намерение да ми каже. Това ме разстрои. Преди да срещне Джеръми, никога не бе имал тайни от мен. Споделяхме си всичко, дори и трудните неща: за отношенията между родителите ни, за обидните имена, с които ни наричаха децата в училище, и за това, как понякога се чувствахме нищожни. Дори нещо по-лошо.

Мислех да му кажа, че искам да знам, заслужавах да знам, но в последния момент промених темата — ако днес бе решил да дойде до училище, нямаше защо да си губя времето с караници.

— Хей, имам няколко имена за списъка — казах.

— Казвай.

Разтрих слепоочията си с пръсти.

— Хората, които се извиняват за всичко. Търговците на храни за бърза консумация. И Джесика Кембъл.

На устата ми беше да добавя и Джеръми, но се усетих навреме.

— Оная, мършавата, русата кокошка, дето ходи с Джейк Дайъл ли?

— Ъ-хъ. Но Джейк си е окей. Малко се перчи с мускулите си, но в никакъв случай не е толкова дразнещ, колкото Джесика. Вчера по физическо бях изключила и сигурно случайно съм погледнала към нея. И хоп, най-неочаквано тя се приближава и пита: „Какво ме гледаш, Сестро Смърт?“. Свъси вежди, извъртя очи и продължи. „Нямаш ли си друга работа?“. Побеснях и й казах: „Изобщо не ми пука какво приказваш“. А тя: „Няма ли погребение, да си ходиш там?“. Тъпите й приятелки се захилиха, сякаш е казала кой знае какъв виц. Крава смотана!

— Така е. — Той се закашля. Дочух шумолене на хартия и си представих как седи на матрака и пише в червената ни тетрадка. — Всички руси кучки трябва да изчезнат.

Засмях се. Беше смешно. Съгласих се с него. Дори се съгласих с него! Не го казах директно, но му го показах. Тогава това не ми се стори ужасно, просто се засмях, защото за мен те бяха ужасни. И го заслужаваха.

— Да, нека кудкудякат вкъщи на мама и татко — казах.

— Ще сложа и онази Шел в списъка.

— Добре. Защото непрекъснато се перчи със своя курс по театрално майсторство. Не знам какъв й е проблемът.

— Записах.

Настъпи тишина. Нямах представа какво мислеше Ник в онзи момент. Тогава взех мълчанието му за неизказано съгласие, сякаш говорехме на някаква наша си честота без думи. Но сега знам, че бях направила едно от онези „заключения“, за които ми говореше доктор Хелър. Хората ги правят непрекъснато — предполагат, че знаят какво става в главата на другия, и правят заключения. Но всъщност, не могат да знаят. Грешка е да си мислиш, че можеш да четеш мислите на другия. Огромна грешка. Може да съсипе живота ти, ако не внимаваш.

Някакъв глас каза нещо неразбрано и Ник се разбърза:

— Аз ще тръгвам. С Джеръми трябва да заведем детето му в детската градина. Приятелката му не си мърда задника. Ще се видим в „Парламента“.

— Окей. Ще кажа на Стейси да ни запази места.

— Супер.

— Обичам те.

— Аз също, бейб.

Затворих и се усмихнах. Може би онова, което го ядеше отвътре, най-после беше решено. Може би му бе дошло до гуша от Джеръми, от детето на Джеръми, от аниметата на Джеръми и тревата на Джеръми. Може би щях да го навия да отскочим на обяд до кафенето на Каси от другата страна на магистралата за по един сандвич. Само аз и той. Като в доброто старо време. Аз и той на бетона между двете платна на магистралата, седим, вадим люспите на лука от сандвичите и си говорим за музика, за книги, за какво ли не, с допрени рамене и люлеещи се над асфалта крака.

Изтичах под душа, без да паля лампата, и оставих парата да ме обвие в утринния мрак. Искаше ми се Ник да ми донесе нещо специално днес. Много го биваше за такива работи. Появяваше се в училище с роза, откъсната от градинката пред бензиностанцията, пъхаше пакетче бонбони в шкафчето ми през междучасието или мушваше бележка между тетрадките ми, когато не гледах. Когато поискаше, можеше да бъде ужасно романтичен.

Спрях душа и се избърсах. Обърнах специално внимание на косата и грима, облякох черна, нарочно скъсана на няколко места минипола, и любимия ми клин на черни и бели ивици с дупка на коляното. Сложих чорапи и кецове и грабнах раницата.

Малкият ми брат, Франки, ядеше зърнена закуска в кухнята. Косата му бе прилежно сресана и завършваше с характерния за пънкарите гребен. Заприлича ми на идеално фризираните скейтъри от рекламите на „Поптарт“. Франки беше на четиринайсет и беше зает изцяло със себе си. Смяташе се за нещо като моден гуру и винаги се обличаше толкова стилно, че приличаше на излязъл от каталог. Двамата си бяхме близки, въпреки че излизахме с различни компании и бяхме на противоположно мнение за това кое е „готино“ и кое е „гадно“. Понякога едва го понасях, но си го имах за моя готин по-малък брат.

Учебникът по американска история беше отворен пред него и той пишеше трескаво в тетрадката, като от време на време спираше да напълни устата си с храна.

— Днес рекламираме гел за коса, така ли? — ударих с юмрук по облегалката на стола му, докато минавах покрай него.

— Защо не? — прокара той ръка по гребена си. — Дамите го харесват.

Извъртях очи и се засмях.

— Естествено, дамите. Татко излезе ли?

Той пъхна в устата си нова лъжица и се върна към тетрадката.

— Да — каза между дъвченията. — Преди няколко минути.

Взех една гофрета от фризера и я сложих в тостера.

— Както виждам, снощи си бил зает с дамите и не си имал време за домашното — подкачих го и се наведох над него да видя какво пише. — Хм, дали жените от годините на Гражданската война са мислели за… гел за коса?

— Чупката — сръчка ме с лакът той. — Говорих с Тина до полунощ. Не остана време да си напиша домашното. Мама ще изкрейзи, ако получа още една двойка по история, и ще ми вземе телефона.

— Добре, добре — отвърнах. — Ще те оставя. В никакъв случай няма да заставам между теб, Тина и телефонния ви романс. — Гофретата изскочи от тостера и аз я измъкнах. Отхапах от нея, без да прибавям нищо, и заговорих с пълна уста. — Като стана дума за мама, днес ще те кара ли до училище?

Той кимна. Мама караше Франки до училището всеки ден, защото й беше на път за работа. Това му даваше няколко допълнителни минути сутрин и предполагам, че им се наслаждаваше. Аз също можех да се включа, но понеже трябваше всяка сутрин да слушам как косата ми е ужасна, колко къса е полата ми и „Защо хубаво момиче като теб се загрозява с тези пластове грим и ярки кичури?“, предпочитах да чакам автобуса, въпреки че винаги беше претъпкан с деца и смърдеше на пот.

Погледнах към часовника на печката. Автобусът щеше да пристигне всеки момент. Нарамих раницата и отхапах още веднъж от гофретата.

— Аз тръгвам — казах и се провикнах от вратата. — Успех с домашното.

— Чао — извика той след мен.

Излязох на верандата и затворих вратата зад себе си. Въздухът беше по-хладен от вчера. Сякаш не пролетта, а зимата чукаше на вратата ни и днес беше последният топъл ден.