Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (8)

VIII

Елен скочи на перона и изтича към един служител.

— Къде е експресният за Пекини?

— А, той замина преди час! — каза човекът.

— В колко часа има друг?

— Утре — отвърна служителят и се отдалечи.

Очите на Елен се напълниха със сълзи. Жан сигурно беше там с двете колела, гледаше усмихнато експреса, който влизаше в гарата, после усмивката му замръзваше. Затича се след служителя.

— Няма ли автобус?

— Не знам. — Човекът погледна Елен. — Вземете експреса за Ревини в деветнайсет часа. Оттам ви остават само петнайсет километра. Може да намерите кола.

— Благодаря — каза Елен.

Петнайсет километра с тежкия куфар в ръка. Стисна зъби. „Искам да го видя още тази вечер. Не утре, тази вечер.“ Утре може би ще бъде твърде късно; може би когато пристигне, старата жена ще й каже: „Току-що заминаха!“. Ще вървя след него. Ще вървя след полка му. Ще се промъкна през нощта в лагера им. Подаде куфара си на служителя в гаровия гардероб. А ако е вече там? Сгушен в някоя дупка, а наоколо избухват снаряди? Не утре. Довечера.

Над сивите улици небето беше сиво. Елен тръгна по дълъг прав булевард. Всички магазини бяха затворени, нямаше никой по тротоарите, нито една кола на платното. Ще речеш, че целият град е евакуиран. Улиците се пресичаха под прав ъгъл, къщите приличаха на казарми. Град в Източна Франция, изсъхнал като мизерните равнини, през които минаваше влакът. На хоризонта можеха да се отгатнат невидимите, но вече присъстващи телени мрежи, бункери, оръдия. Елен се стресна. Воят на сирените пронизваше въздуха. Внезапно изпод земята изникнаха коли, пешеходци, войници. Елен изумено се загледа в този неочакван кипеж.

— Извинете, госпожо. Къде бих могла да намеря ресторант?

— Ресторантите са затворени по това време — каза жената и неопределено махна към някаква точка в пространството. — Опитайте в „Брасери Модерн“.

— Тревога ли има? — попита Елен.

— Всеки ден има — сви рамене жената.

Елен прекоси площада. Едно момче подреждаше маси на тротоара до храстите, засадени в боядисани в зелено дървени сандъци. В бирарията нямаше клиенти. Елен седна до една маса от фалшив мрамор.

— Може ли да получа нещо за ядене?

Сервитьорът я изгледа с укор.

— По това време?

— Яйца? Или студено месо?

— Не и по това време — каза сервитьорът.

Тя стана.

— Добре. Ще потърся другаде.

Отново прекоси площада; ръмеше; влезе в „Кафе дю Комерс“. Салонът беше огромен и празен като в бирарията отсреща; тапицерията на пейките беше продупчена на места и отвътре се подаваше пълнежът им.

— Дали мога да хапна нещо? — попита Елен. — Яйца? Хляб с шоколад?

— Яйца ли? — каза сервитьорът. — Нито едно няма да намерите в града.

— Нищо ли нямате?

— Имаме бира и кафе.

— Дайте ми едно кафе — каза Елен.

Седна и извади цигари от чантата си. Сега той разтревожено обикаляше по селските улици. А тя седеше тук, в този град в оловен цвят, където за нея нямаше предвидено място. Никакъв начин да го предупреди. „Няма да има никакъв знак, само това безкрайно отсъствие.“ Изпи набързо кафето си и хвърли три франка на масата. Навън валеше проливен дъжд; но толкова по-зле, трябваше да върви, да върви много бързо, бързо да преминава от една минута в друга, за да не я завладее страхът. „Още утре ще подпише молбата. Трябва да я подпише.“ За миг менгемето се поотпусна — той ще бъде в Шартр, ще смазва моторите на самолетите и няма да се излага на опасност. Ще мога да го виждам. Повтори си: „Ще подпише.“ Намали ход. Войници се движеха на малки групи в очакване на момента, когато ще могат да се втурнат към кафенетата; някои се редяха на опашка пред вратите на киното. Ще лежат проснати в калта, с дупка в главата, съвсем сами. В тази минута, може би точно в тази минута. Прехапа устни; усещаше очите си в орбитите им, твърди като камък, толкова твърди, че й причиняваха болка — когато гледаше така втренчено, образите по-трудно се оформяха.

„Би трябвало да намеря нещо за ядене“, помисли тя. Тръгна към главната улица. Нито един магазин за плодове. Нито една бакалия. Бутна вратата на първата сладкарница, която се изпречи на пътя й — подносите бяха празни, войниците бяха омели всичко; само няколко самотни тарталети лежаха върху ламаринено плато. Елен ги изяде и пи чаша вода. После се отправи към гарата. Оставаше й само да седне в някой ъгъл и да чака; не беше мигнала през нощта и чувстваше такава умора, че едва се държеше на краката си.

Влезе в чакалнята. Хората седяха на столове, на масите, на пода, сред огромни денкове. Изселници, които идваха от изток. Поставили ръце на коленете си, с безизразен поглед, те чакаха. От самото начало на войната всички чакаха, безкрайно, без да знаят какво. Елен седна на земята до вратата и се сгуши в себе си. Миризмата и топлината на хората около нея я задушаваха.

— Не искат да го кажат — обади се една жена. — Но в нашия край има вече много убити.

— А при нас изглежда, че има толкова телеграми, че кметът не смее да ги занесе на семействата — добави друга.

Чу се свирката на преминаващ влак. В първите вагони имаше мъже; войници, седнали на стъпалата, с каски на глава и поставили до себе си раниците и пушките си; в последните вагони се виждаха замаскирани оръдия с есенни цветове, зяпнали към небето. Влакът пътуваше на изток. Там някъде, в края на лъсналите релси, войната очакваше оръдията и мъжете. Там някъде, много близо. Тя вече беше тук, на дъното на очите, в които нямаше надежда, сред набързо приготвените денкове, в свирките на влаковете. Елен затвори очи, опря чело в коленете си и главата й се изпълни с нощ.

Когато се озова в пътническия влак с дървени купета, беше измръзнала и схваната. Дъждът падаше на едри капки върху покрива на вагона. Но надеждата й се възраждаше. „Ще го видя.“ Всяко завъртане на колелетата я приближаваше до него. „Ще намеря кола. След няколко часа ще бъда в прегръдките му. Ще приеме. Не може да не приеме“, мислеше тя развълнувано.

На гарата в Ровини цареше пълна тъмнина.

— Къде е гардеробът? — попита Елен.

— Оставете куфара си тук — каза служителят, като й показа постовия, който пазеше пред вратата. — Ще ви го наглеждаме.

— Добре — каза Елен, остави куфара си и тръгна към изхода.

— Документите ви — каза постовият.

Елен извади пропуска си и личната си карта. Откритият лист беше в ред; не беше отбелязан мотив за пътуването.

— Пекини. Тук не е Пекини.

— Ще наема кола, за да стигна дотам.

— Добре. Минавайте — каза войникът.

Елен внимателно прибра скъпоценния пропуск.

Само да не се случи нещо; само да не ме арестуват, мислеше тя разтревожено. Тъмнината беше гъста като асфалт; още валеше. Елен нагази в една черна локва, после в още една, краката й бяха мокри до глезените. Къде да отиде? Жандармът на пост на кръстовището я плашеше, не смееше да го попита за пътя. Мина по един мост и тръгна по първата улица, която видя. Гараж.

— Давате ли автомобили под наем?

— Не — отвърна мъжът.

— Знаете ли къде бих могла да намеря?

— Вижте у Малар, на гаровия площад.

Тръгна на обратно. Размина се с група войници, които бавно се придвижваха по тротоара; кафенетата бяха пълни с войници, чуваха се смеховете им зад херметичните врати. Елен почука на една малка врата до гаража.

— Извинете, казаха ми, че тук някъде мога да наема кола.

Жената я изгледа намусено.

— Мъжа ми го няма.

— Не знаете ли кога ще се върне?

— По това време няма да изкара колата.

Отново по черните улици, водата жвака под краката й, прониква през мантото й. Врата. Не. Друга врата. Не. Още една врата.

— Вижте в „Кафе де Спор“, в края на улица „Нанси“.

Елен открехна вратата на кафенето; сърцето й прескочи един удар; салонът беше препълнен с войници; насядали край масите, те пиеха червено вино; смеховете им, погледите им… Събра смелост и се отправи към бара. Собствениците доволно си хапваха от голяма чиния със зелен фасул.

— Извинете, господине — каза тя с треперещ глас. Всеки момент щеше да избухне в сълзи. — Казаха ми, че имате кола.

Мъжът ядеше; дебелият му сух пуловер му държеше топло; вкъщи го очакваше меко легло.

— Не карам нощем — каза той и сви рамене. — Не е разрешено да пускаме фаровете. Така че, нали разбирате! Никой вече не кара през нощта.

Елен прехапа устни; беше победена. Не й оставаше друго, освен да си легне и да забрави всичко.

— Наемате ли стаи тук?

— Стаи ли? Горката жена! Дори един сламеник няма да намерите в града. Войската е тук.

— Благодаря — каза Елен.

Краката й се подгъваха. Не тази вечер. От очите й бликнаха сълзи. Мина покрай хотел „Лион д’ор“. Дори нямаше смисъл да влиза и да пита. Не. Все така не. И най-малкият жест бе станал толкова труден. Имаше чувството, че си пробива път сред гъст храсталак. Жан. Никога нямаше да стигне до него. Тази нощ нямаше да има край. Тази нощ, тази война, това безмълвно и смъртоносно отсъствие.

* * *

— Накрая се върнах на гарата — каза Елен. — Един служител ме съжали и ми посочи вагон, в който можех да поспя. — Тя се прозя. — Но не спах. Умирам за сън.

— Горкичкото ми — каза Жан. — Безпокоях се! Страх ме беше, че ще се опиташ да дойдеш без документи и ще имаш неприятности.

— Мислиш ли, че мога да имам неприятности?

— Сума ти офицери повикаха жените си — каза Жан. — Затварят си очите. В най-лошия случай ще те върнат в Париж.

— Не искам да ме връщат — каза Елен. Погледна покрития с червени плочки под, голямото селско легло с продълговата възглавница, чугунената печка. — Приятно ще е да живеем тук двамата. — Отвори куфара. — Виж. Всичко това е за теб. — Постави на масата бутилка гроздова ракия, кутии с пастет, тютюн, вълнени чорапи. — Това са подаръци от майка ти. Аз ти купих книги. — Посочи пет подвързани с черна изкуствена кожа тефтерчета. — Това е военният ми дневник. Вътре има много изрезки от вестници, резюмета на разговори, статии. Записвала съм и някои мои мисли. Интересува ли те?

— Разбира се — каза Жан. — Колко си мила!

Тя го огледа; отиваше му този плътно прилепнал пуловер в защитен цвят; не се бе променил. Само дето през тези два месеца в главата му е имало много мисли, за които тя не е знаела. Това някак си й вдъхваше респект.

— Имам много за разправяне — каза тя.

— Надявам се. — Той облече сакото и шинела си. — Ще се върна в единайсет и половина. Ще обядваме заедно. И после от пет и половина до утре сутрин няма да мърдам никъде.

— Чудесно — каза Елен и се хвърли в прегръдките му. — Връщай се бързо.

— Не бой се. Ще донеса кльопачка. Не се мотай много из селото. Уличката пред къщата води право на полето. — Целуна я и се отправи към вратата. — До след малко.

Тя изтича до прозореца. Две кокошки кълвяха в уличката; един войник прекоси площада. Елен тихо почука по прозореца. Жан се обърна и се усмихна. Тя пусна пердето. Седмица, десет дни щеше да живее до него, все едно бяха женени. „Точно през тези дни щяхме да се оженим“, помисли тя. Протегна се. Спеше й се, беше гладна, но толкова щастлива. Взе една книга, облече шлифера си. Небето синееше; на двора миришеше на влажно дърво.

— Добър ден, госпожо.

Старицата вадеше вода от кладенеца с помпа. Вдигна глава.

— Е, намерихте ли го съпруга? Доволен ли е?

— Да. Намерих го. Спеше — каза Елен.

Тръгна по калната пътека и се усмихна от удоволствие. Пейзажът бе по-скоро грозен, жълто-сив и съвсем равен, с тук-там някое голо хълмче; тя обичаше тревата, небето, слънцето, далечния хоризонт. Изкачи се на едно хълмче и остави книгата до себе си. Хубав есенен ден. „Трябва да говоря с него.“ Отдалече изглеждаше съвсем лесно; но вече не можеше да разполага с него както пожелае; в този диалог той щеше да дава отговорите. „Не може да откаже. Ако ме обича, няма да откаже.“ Обърна глава. Някой се приближаваше. Двама офицери, които държаха пръчки в ръка. Минаха покрай нея, после небрежно се върнаха.

— На разходка ли?

— Да — отвърна Елен.

— В Пекини ли живеете?

— Не, от Париж съм. Тази сутрин пристигнах.

— Имате ли документи?

— Ето! — каза Елен и извади пропуска си.

Офицерът леко прекара пръчката по кожените си ботуши.

— Капитанът трябва да ви го завери — каза той.

— Така ли? Не знаех. Ще отида след малко — каза Елен.

— Трябвало е да се представите веднага щом сте пристигнали. Елате с нас. С кола сме. Ще ви закараме.

— Добре — каза Елен и тръгна след тях.

Единият беше дълъг и бял, другият дребен с черен мустак. Качи се в колата им.

— Хубав ден — каза тя.

Те не отвърнаха. Колата навлезе в селото, задмина къщата на госпожа Мулен и спря на главната улица.

— Оттук.

Двамата лейтенанти й дадоха път и Елен влезе сама в малка стая, в която бумтеше печка. Сърцето й биеше бързо; това беше последната формалност, после ще я оставят на спокойствие; нямаше търпение всичко да свърши.

Капитанът вдигна глава. Седеше зад покрита с книжа маса.

— Вие ли пристигнахте от Пекини тази сутрин?

— Да — отвърна Елен.

— Имате ли документи?

Тя му подаде пътния си лист и личната си карта. Капитанът мълчаливо ги разгледа.

— Каква е целта на идването ви?

— Дойдох да видя една роднина, госпожа Мулен.

Капитанът я изгледа.

— Не, госпожице, госпожа Мулен не ви е роднина.

— Не точно — призна Елен.

— Дори не я познавате — каза капитанът. — Когато пристигнахте тази сутрин, дори не я бяхте виждали.

Елен наведе глава. Чувстваше се ни жива, ни умряла.

— Ние знаем всичко — каза капитанът. — Знаем името на войника, който ви е запазил стая.

— Добре де, да — каза Елен предизвикателно. — Дойдох да видя годеника ми. Не съм единствената, много добре знаете.

— Можем да се съгласим да си затворим очите, когато не ни принуждават да ги отворим — каза капитанът.

— Но кой ви принуждава? — попита Елен и го загледа умолително. — Моля ви, дайте ми поне няколко дни…

— Не зависи от нас — каза капитанът. — За вас е сигнализирано на компетентните власти.

— Сигнализирано? — учуди се Елен.

— Полицията ни си знае работата — каза капитанът. — Ще ви закарат на гарата след малко. Заминавате си с първия влак.

— Оставете ме поне да се сбогувам с годеника ми — каза Елен и заби нокти в дланите си.

Не искаше да плаче пред този човек.

Капитанът се поколеба.

— Изчакайте тук — каза той, стана и излезе от стаята.

Сигнализирано. От кого? Как? Седеше на стола, напълно зашеметена. Само да не се разплаче. Толкова беше гладна. Толкова й се спеше. А пак трябваше да се клатушка във влака на празен стомах, с пресъхнала уста, в претъпкано купе. Влакът ще ме отнесе, ще ме отнесе далече от Жан. „Няма изход“, помисли тя. Повдигна й се от отчаяние.

Високият блед лейтенант я побутна към вратата и й се усмихна дружелюбно.

— Можете да отидете да обядвате у вас — каза той. — Току-що убедих капитана, че не сте шпионка.

— Шпионка ли? Аз? — възкликна Елен.

— Не трябваше да идвате с този огромен куфар, пълен с книжа — каза лейтенантът. — Началникът на гарата в Ревини го е отворил и е помислил, че пренасяте позиви. Сигнализирал е за вас чрез шофьора, който ви докара тази сутрин.

— А аз си мислех, че съм ви срещнала случайно! — каза Елен.

— За ваш късмет, достатъчен ми беше един бърз оглед, за да видя, че не сте някоя опасна агитаторка — каза лейтенантът.

— Взехте ли книжата ми?

— Обискираха стаята ви, докато ви търсехме из полето — каза лейтенантът. Ще ви върнат всичко. — Той се поклони на Елен. — След малко ще дойдем да ви вземем.

— Няма ли надежда да остана? — попита Елен.

— Сега никаква — отвърна лейтенантът.

Елен се затича към къщата. Хвърли се на леглото и избухна в сълзи. Беше като в детството й; големи чужди ръце разполагаха с щастието й, с живота й. Какво значение имаше, че е там? Лицемери! Само думи, само кухи наредби. И след това ужасно пътуване ще напусне Жан почти без да го е видяла. Обърна глава. В стаята бе влязла старицата. Гледаше я подозрително.

— Идваха военни да питат за вас — обяви тя.

— Знам — каза Елен.

— Рекоха, че не трябва да оставате тук — каза старата.

— След малко си тръгвам — каза Елен.

Жената я изгледа студено.

— Правиш услуга на хората, а после само неприятности — измърмори тя и излезе от стаята.

— Дъртофелница такава! — прошепна Елен с омраза и зарида още по-отчаяно. — Чели са бележките ми. В ръцете им съм.

Скочи на крака. Жан бутна вратата и се усмихна невинно. Държеше в ръка омацан с кръв пакет и притискаше към сърцето си бутилка бяло вино.

— Не намерих червено — каза той. — Но нося хубави пържоли.

— Ще имам време точно колкото да изям една — каза Елен. — Не знаеш ли какво ми се случи?

— Какво? — попита Жан.

— Ами пипнаха ме — каза тя.

— Не може да бъде!

Елен нервно се засмя.

— Прибраха ме от полето и ме заведоха при капитана. Изглежда, че снощи началникът на гарата в Ревини е отворил куфара ми. Помислил е бележките ми за пацифистки позиви и е съобщил за мен като за шпионка.

— Лесно можеш да се защитиш — каза Жан.

— Да. Само че жандармерията е уведомена. — Елен преглътна сълзите си. — Настояват да си замина. Но аз няма да замина — добави тя отчаяно. — Само ще се престоря, че заминавам. Ще се скрия някъде и ще идвам тук нощем…

— Милото ми кученце! — каза Жан и я прегърна.

— Не искам да се разделяме! — извика Елен.

— Мисля, че трябва да се прибереш в Париж — каза Жан. — Там ще поискаш нов пътен лист, ще се върнеш и ще се настаниш на четири-пет километра от тук.

— Не искам! — повтори Елен. — Дотогава ти ще си заминал за фронта и вече няма да те видя.

— Не е сигурно, че ще тръгнем толкова бързо — каза Жан. — А и знаеш ли, в момента там горе е спокойно. Пак ще сляза тук…

— Не! Дума да не става! — каза Елен. — Ще се побъркам… — Погледна го разтревожено. Трябваше да говори. Секундите бяха преброени. — Всяка минута си казвам, че агонизираш някъде върху бодливата тел. Не можеш да си представиш…

Гласът й се разтрепери.

— Знам — каза Жан. — За теб е много по-мъчително, отколкото за мен.

Тя отвърна очи.

— Какво би казал, ако ти предложат да се върнеш? — попита тя.

— Как така?

— Би могъл да подадеш молба за прехвърляне в авиацията — каза Елен. — Госпожа Гранжуан е близка с един генерал, който е обещал веднага да те изпрати в един лагер до Шартр.

— Ти ли я помоли за това? — попита Жан.

Кръвта нахлу в бузите на Елен.

— Да — отвърна тя.

Жан седна и мълчаливо напълни две чаши с вино.

— Знаеш ли, в тази война за летците ще е много по-опасно, отколкото за пехотинците.

— Но изобщо не става дума за летене — обясни Елен. — Обикновените войници не летят. Ще те поставят в някой кабинет или на друго спокойно място, например да смазваш моторите. — Тя докосна ръката му. — Аз ще мога да се настаня близо до теб. Ще се виждаме всеки ден…

Жан се загледа в чашата си, без да отговори. Елен отдръпна ръката си.

— Какво? Кое те смущава? — попита тя.

— Не бих искал да ставам тиловак — каза Жан.

Сърцето на Елен спря да бие.

— Нали няма да откажеш? — попита тя и го изгледа ужасено.

Жан се поколеба.

— Виж, не мога да ти отговоря така изведнъж. Трябва да размисля.

— Да размислиш за какво? — каза Елен. — Предлагат ти човешко съществуване. Отново ще бъдем заедно! А ти се колебаеш от благоприличие?

— Знаеш, че не става дума само за благоприличие! — каза Жан.

Елен прехапа устни.

— И без теб ще спечелим войната — каза тя.

— Сигурно — съгласи се Жан. — Но за мен съвсем няма да е същото!

— Да — каза Елен яростно. — А че треперя от страх от сутрин до вечер, ти е все тая…

— Миличко — каза Жан, — опитай се да разбереш.

Елен поклати глава.

— Не, не разбирам — каза тя сподавено. — Голяма работа ще си свършил, като те убият.

— Но ако трябва само да си спасявам кожата, пак няма да съм свършил голяма работа — каза Жан тихо.

Елен прекара ръце през косата си.

— Твоите няколко изстрела едва ли ще променят нещо!

— Виж, Елен! Как си ме представяш скрит в някое спокойно ъгълче, докато другарите ми рискуват живота си?

— Не ме е грижа за другарите ти — отчаяно каза Елен. — Никому нищо не дължа. — Тя се разрида. — Ако те убият, и аз ще се убия, а не искам да умирам.

— Не можеш ли да опиташ поне веднъж да не мислиш за себе си? — каза Жан.

Тонът му бе твърд.

— А ти? Не мислиш ли за себе си? — каза тя разпалено. — Да не би да те е грижа за мен?

— Не става дума за нас двамата — каза Жан.

— Напротив — възрази Елен. Ръцете й се впиха в мушамата на масата. — Всеки се бори за себе си. Винаги.

— Елен! Не би трябвало да става въпрос за борба помежду ни.

— Аз бих направила всичко за теб — каза тя със злоба в гласа. — Бих крала, убивала, предавала…

— Но не си способна да приемеш риска за живота ми!

— Не — каза Елен. — Не. Това няма да получиш от мен. Добре виждаш, че става дума за борба между нас.

— Ако имаше и малко приятелство…

— Приятелство — каза Елен. — Аз те обичам.

— Не разбирам този начин на обичане — каза Жан.

Съдеше я; съдеше този горещ ураган, който изсушаваше кръвта във вените й.

— Няма друг — каза Елен. — Ти не ме обичаш. — Ослепителната очевидност на тази мисъл внезапно я прониза цялата. — Никога не съм значела нищо за теб.

— Обичам те — каза Жан, — но има и други неща освен любов…

Стоеше там пред нея, заинатен, непрозрачен, натъпкан с твърди като стомана идеи. Всяка гънка на челото му, всеки блясък в очите му крещеше, че няма нужда от никого.

— Хубаво — каза тя. — Ще уредя да се върнеш, без да ти искам мнението.

— Елен! Забранявам ти! — извика Жан.

— А! Забраняваш ми! И какво ме интересува това? Всеки за себе си. — Тя се изсмя. — Един прекрасен ден ще се озовеш в Париж.

— Моля те — каза Жан. — Остават ни само няколко минути. Да не се разделяме така.

— Толкова по-зле — каза Елен. — Какво значение има, при положение че след месец ще си отново в Клиши.

— Ако направиш това… — каза Жан.

— Ще скъсаш с мен? Но късай веднага, след като ти е толкова лесно!

— Разбери, така ще убиеш чувствата ми към теб. Не мога да те обичам, без да те уважавам.

— Добре де, няма да ме обичаш вече. Едва ли ще е по-различно от сега.

— Елен! — каза Жан.

Тя подскочи стреснато. Тежки стъпки разтърсиха пода на кухнята. Почука се.

— Влезте — каза тя.

Влязоха двамата лейтенанти. Жан се изправи и затегна колана си.

— Не се бойте — каза високият блед лейтенант.

Жан се усмихна.

— От какво да се боя?

— Лейтенант Маскьоре иска да ви види.

— Отивам — каза Жан, взе си кепето и нерешително погледна Елен.

Тя не помръдна.

— Довиждане — каза той.

— Довиждане — каза тя, без да му протегне ръка.

— Няма да има неприятности, не се безпокойте — каза дребният лейтенант. — Той е добър войник.

Елен стана.

— Предполагам, че трябва да си стегна куфара?

— Ако обичате. Колата ви чака. — Високият лейтенант се усмихна. — Да ви се представя, лейтенант Мюле.

— Лейтенант Бурла — каза другият.

Лейтенант Мюле хвърли на масата черните бележници.

— Ето го оръдието на престъплението.

Тя взе бележниците. Бяха ги чели, с мъжките си очи. Зави й се свят. Стаята изведнъж бе опустяла; пакетът с месото лежеше до полупълната бутилка. Все едно спомени от друг живот.

— Готова съм — каза тя.

Излязоха и тя се качи в колата. Лейтенант Мюле седна до нея.

— Значи, ме гоните? — каза тя.

— Съжаляваме, повярвайте — каза Мюле.

Усмихваше се с войнствена кротост. Насред тебеширеното му лице две сини дупки гледаха към бездънни бездни.

— Опитайте се да си изкарате нов пътен лист и да дойдете, без да ви забележат — каза Бурла.

— А ние ще се опитаме да не ви срещаме — додаде Мюле.

— Благодаря — каза тя.

— О, ние ги разбираме тия неща — каза Мюле. — Женени сме.

Елен малодушно се усмихна. Мръсните им мъжки мисли. А аз се усмихвам. В тяхна власт съм. Човек би трябвало да не държи на нищо. Бих искала да не държа на нищо.

— Не можете ли да ме оставите сега? — попита тя, слизайки от колата, и погледна Мюле умолително.

— Трябва да се уверим с очите си, че сте се качили на влака — каза Мюле и се усмихна чаровно.

Елен отвърна поглед. Свършено беше. Вече нямаше надежда. Да направи нови постъпки — щеше да й е нужно повече от месец; и едва ли щеше да успее втори път. Свършено беше. Нямаше търпение да се качи на влака и да остане сама, за да плаче и за да го мрази. За да го мрази.

— На добър час — каза Мюле.

Качи се, без да отговори, и влезе в първото купе. Те стояха на перона, дебнеха я. Постави куфара си на мрежата и седна в ъгъла, до коридора. Бе хубаво купе, с покрити със зелена кожа пейки. Горещо беше. Трима войници пиеха от двеста и петдесет грамови чаши някакъв бял алкохол; отпускари; смееха се.

— Искате ли малко елзаска гроздова? — попита единият. — Добра е.

— Искам — отвърна тя.

Войникът грижливо обърса ръба на чашата с края на носната си кърпа и наля ракия.

— Как ви се струва?

— Страхотно е — каза Елен и изпи питието на екс.

Някакво пращене се разнесе в главата й; всичко гореше, всичко пламтеше; за миг сърцето й се превърна в купчина пепел.

— Пие го неразредено — каза войникът с възхищение.

„Ще види той. Все едно ми е. Ще види“, каза си тя. Свали мантото си, сви го на топка, постави главата си отгоре му и се опъна на скамейката. Войниците се смееха, влакът вървеше и я люлееше, и за днес всичко бе свършило.