Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (7)

VII

Ще има зора. Ще съмне. Четири удара. Стрелката на часовниците се върти по безлюдните кръстопътища; върти се в стаята, където спи Лоран. И раната в белия дроб се разширява, сърцето се изтощава. Тя диша кротко и усърдно. Дали ще умре, без да забележи? А ако я събудя? Но дори ако очите й останат отворени до последната минута, смъртта ще й се изплъзне. Смъртта й; тя е нейна и в същото време е завинаги разделена от нея; тя няма да изживее смъртта си. За нея няма да има зора.

Няма да съмне. Тишина. Нощ. Реши да говориш; реши да мълчиш. Неуморният шепот е спрял. Страхът се е разпилял в пространството. Тишина. Вече нищо не съществува.

Но този предсмъртен сън съществува. Аз съществувам, аз, който мисля за смъртта. А тя умира. Аз живея. След два часа той ще каже: „Всичко е готово“. Ще го чуя. Ще бъда там, пред него; целият ще бъда пред него, обхванат от разкъсващ страх, и целият ще бъда другаде; без да мога нито да се оттегля от света, нито да се изгубя в него. Да си мъртъв. Вече нищо да не знаеш. Да не познаваш тежестта на моя труп. Но аз живея. Аз знам. Вече никога няма да престана да знам.

В безгрижието, в отчайващата рутина на тази година аз знаех. Бях усетил тежестта на изначалното проклятие — нямаше никакъв начин да го изиграя. Оставях се с безразличие на всички прищевки на случая: на някое случайно желание, съжаление, бунт. Вървях право напред, без да виждам нищо; не отивах никъде, тъпчех в нощта; непредвидимата съдба се забавляваше да ни обърква и ние очаквахме да се съмне, за да открием в каква кал сме затънали безвъзвратно.

— Би трябвало да се научиш да играеш шах — каза Марсел.

Бяхме се облакътили на балкона на ателието му. Виждахме под нас лъщящите от слънце покриви и в далечината чисто бялата катедрала „Сакре Кьор“, обгърната от синя пара. Той се усмихна.

— Струва ми се, че това е единственото, което ти остава да направиш.

— Женя се — казах.

— Това никога никого не е спасило.

Замълчахме.

— Как е Дениз? — попитах.

Дениз бе заминала на почивка на юг. Лекуваше нещастието си, както се лекува болест.

— Ходи на дълги разходки, оправя се, връща си старата форма — каза Марсел със съжаление.

— Ами чудесно! — възкликнах.

— Да — каза Марсел. — Горката Дениз! Не можехме да искаме от нея да си остане луда за цял живот. — Той поклати глава. — Никога не съм очаквал това от нея — добави с възхищение.

— Когато се върне, опитай се да направиш живота й поносим — казах аз. — Не е толкова трудно.

Той ме изгледа с интерес.

— Можеш ли да си представиш, точно това толкова ме учуди — че изглежда лесно. Мислех, че иска да ме промени до мозъка на костите. Оказа се, че не. Тя вярва в думите.

— Да — казах. — Има късмет.

— Не ти ли е неприятно да лъжеш? — попита Марсел.

— Това е единственият начин да оцелееш, след като не можеш да бъдеш спокойно това, което си, без да измъчваш някого.

— И затова се жениш — отбеляза Марсел.

— Това си има и предимства — казах аз. — Когато мисля за Елен, не мисля за себе си.

— А много ли мислиш за нея?

— Бих искал да е щастлива.

— Това може да те закара далече — каза Марсел.

— Да. И какво? И без това не знам какво да правя със себе си.

— О! Колкото до това, в добри ръце си — усмихна се Марсел със симпатия. — Тя ще знае какво да направи с теб.

Това поне беше осезаемо и сигурно. Щастието, което й давах. Тя ми се усмихваше и аз казвах „обичам те“. Радостта, която огряваше лицето й, призоваваше към нови лъжи, но какво значение имаше, след като бях решил никога да не се отмятам? Обичах я и вече не мерех времето, което прекарвах с нея. Тя ме прегръщаше пламенно.

— Колко си мил — казваше тя.

— Не съм мил. Обичам те.

— Мило е да ме обичаш.

Не подозираше, че всяка изгубена минута за мен беше спасена минута. Не исках вече друго, освен да разпилея живота си на вятъра, без никъде да оставя следа.

— Променил си се от миналата година — каза ми тя.

— Така ли мислиш?

— Да. По-безгрижен си, по-свободен. Преди създаваше впечатление, че се разпиляваш във всички посоки. Никога не беше целият с мен.

— Може би — казах.

Бяхме спрели лодката до брега; други лодки се плъзгаха по водата, пълни с младежи със загорели от слънцето гърди; цветни рокли се вееха на вятъра. По крайбрежната алея тихо преминаваха велосипеди.

— Колко е хубаво тук — каза Елен. — Такъв прекрасен ден.

Въздухът ухаеше на зеленина и вода, долавяше се и лек мирис на пържено. Сенките вече се удължаваха. Такъв прекрасен ден. Натрупаната почти неосезаема златиста прах щеше да бъде отнесена от вятъра в пустия етер. Елен бе поставила на коленете си огромен букет от бледолилави цветя.

— Красиви цветя си набрала.

Тя се разсмя.

— Когато бях сгодена с Пол, винаги си представях летните недели като голям букет от бледолилави цветя върху кормилото на колелото и сърцето ми се свиваше.

— Заради колелото?

— Не ставай глупав. Заради Пол.

Щастието я разхубавяваше. Чертите й бяха някак съзрели. Светлината, огряла лицето й, беше по-мека от преди, по-приглушена.

— Толкова тъжна беше онази любов, която ми предлагаше — подзе тя и докосна с пръсти спокойната вода.

— Той истински те обичаше — казах.

— Да, но за него любовта беше някаква естествена неизбежност, като глада и жаждата. Нашата любов беше само един случай измежду милиони други. — Тя ме погледна колебливо. — Много добре знам, че има и други хора, които се обичат…

— И други, които живеят, и други, които умират — казах аз. — Независимо от това, за всеки от нас животът е нещо уникално и всеки от нас умира за собствена сметка. Права си. Нелепо е да искаш да възприемаш света от гледната точка на Сириус. Ние не сме на Сириус, а на земята, всеки в своята кожа.

— Не е толкова естествено да обичаш — продължи тя. — Дори ми става странно, като си помисля, че ти си единствен за мен. Не е илюзия, нали? Единствен си.

— Кой друг може да реши освен теб? — казах. — Точно това е толкова вълнуващо в любовта — ние творим нейната истина.

Тя ме погледна сериозно.

— Но трябва и ти да ме обичаш, за да бъда и аз единствена. Нали е вярно, че ме обичаш?

— Ако не те обичах, питам се какво бих правил тук.

— Вярно ли е, че след три месеца ще бъдем женени?

— Абсолютно вярно.

Тя отметна глава назад и обърна лице към небето. Обичаше ме. Обичах я. Тя не искаше нищо повече. И все пак как можех да оправдая съществуването й аз, който бях там без причина, без оправдание, без необходимост? Отново хванах греблата. Такъв прекрасен ден с музика, с цветя, с целувки, с пържени картофи, бяло вино и стичаща се хладна вода по напечените от слънцето тела. Ден, който скоро щеше да умре на хоризонта и прахът му щеше да е съвсем лек. Сърцето ми се сви. Не толкова лек. Небето беше гладко, светлината прозрачна и все пак упорита, настойчива, усещах около мен да броди някаква блудкава миризма, сякаш под лъскавата си обвивка всички тези мигове бяха прогнили в самото си сърце — това беше блудкавата миризма на примирението.

Елен се изправи.

— Сигурно смяташ за тъпо да имаме деца, нали?

Погледнах я изненадано.

— Ти искаш ли да имаме деца?

— И да, и не. Питам се дали това обогатява живота.

Усмихнах се.

— Защото не искаш да изпуснеш никаква възможност да се обогатиш?

— Не се подигравай. Какво мислиш по въпроса?

— Преди време намирах за безумно да хвърлиш така някого в света. Това не те ли плаши?

Тя се поколеба.

— Не. Дори ако човек е нещастен, може ли наистина да се каже, че би било по-добре, ако не е съществувал?

— Не, наистина — казах. — Но ако сее зло около себе си?

— А ако сее добро?

— О! Имаш право! Да родиш дете, да не родиш дете… Еднакво нелепо е. Няма разлика.

— Но ако желаеш нещо, вече има разлика. И тогава не е нелепо да го направиш, нали?

— Може би грешката ми е, че не умея нищо да искам предварително.

Тя се разсмя.

— Грешката ти? Не мисля, че правиш толкова грешки!

Гребях и лодката се плъзгаше, без да оставя следи, толкова спокойно. Да си само тази бяла пяна, която се надига, после се губи в равната покривка на водата. Би трябвало да се убие този глас. Гласът казваше: бих искал да съм тази пяна. Тя каза: би трябвало да се убие този глас. Пяната се раждаше и умираше без глас.

От един трамплин скочи кафяво тяло и полетя към реката. Влюбени вървяха по брега с малки крачки. Една мирна неделя. Тук часовете се изнизваха между пръстите. А там се отлагаха на земята, излети от чугун и стомана. От немските заводи всеки ден излизаха нови оръдия, нови танкове.

— Дали пък не сме на погрешен път — казах на Готие. — Може би фашизмът е възможно да бъде победен само с неговите методи.

Сгъвах броя на „Профсъюзен живот“, където на първа страница бе публикувана новата статия на Готие за мира.

— Питам се дали тогава би имало смисъл да сме антифашисти — каза той.

— И аз се питам.

Той ме изгледа със студените си очи.

— Ти ли казваш това?

Свих рамене. Какво да правим, ако почитта към ценностите, в които вярвахме, доведе до поражението им? Трябваше ли да станем роби, за да останем свободни, да убиваме, за да запазим ръцете си чисти? Трябваше ли да изгубим свободата си за това, че сме отказали да бъдем роби, и да се опетним с хиляди престъпления заради това, че не сме искали да убиваме? Вече не знаех.

— Ти проповядваш мир — казах аз. — Много хубаво. Но ами ако сме единствените, които го искаме?

— Това би било достатъчно — каза Готие. — Никой не може да се бие сам.

— И ще оставиш да фашизират цяла Европа, без да си мръднеш пръста?

— Всичко е по-добро от войната — каза Готие.

— Има много други неща не по-малко ужасяващи от войната.

За мен войната не беше безподобен скандал. Беше само една от формите на конфликт, в който бях хвърлен въпреки волята ми с хвърлянето ми на земята. Защото ние съществувахме един за друг, но и всеки за себе си; защото аз бях аз, но за тях бях друг. Синът на Бломар. Съперникът на Пол. Социалпредател. Мръсен французин. Враг. Хлябът, който ядях, бе открай време хлябът на другите.

— Значи, и ти ставаш войнолюбец? — каза Готие.

— Съвсем не — казах. — Бъди спокоен, няма да напиша нито ред и няма да кажа нито дума, която би подтиквала към война.

Времето беше топло; бяхме по ризи, на прозореца на стаята ми; един фенер бе запален на ъгъла на спокойната уличка, на която деца играеха на дама.

— Не съм нито войнолюбец, нито миролюбец. Нищо не съм.

Готие беше пацифист. Пол беше комунист. Елен бе влюбена. Лоран беше работник. А аз не бях нищо. Гледах стаята си, стените й бяха варосани, но майка ми постепенно бе донесла възглавници, килимчета, бе окачила картините на Марсел; работех осем часа на ден в печатницата, но имах приятели буржоа; живеех в Клиши, но с Елен често обикаляхме покрай булевард „Сен Мишел“ и из богатите квартали. Пол казваше, че ако съм нищо, то е, защото не съм нито буржоа, нито работник; но аз мислех по-скоро, че не съм нито буржоа, нито работник, защото никога нямаше да мога да бъда нищо — нито буржоа, нито работник; нито войнолюбец, нито пацифист; нито влюбен, нито безразличен.

— За какво мислиш? — попита Елен.

Седяхме в сладкарницата, на стъпалата на малката стълба; тя бе облегнала глава на раменете ми; мълчахме. От другата страна на стъклената врата се простираха шумните, отворени към небето улици; от тази страна цареше тишина и сянка. Ръката ми галеше косите на Елен. Годеницата ми. Мирис на бульон се смесваше с аромата на мед и шоколад; дражетата меко лъщяха в бурканите, подобни на камъчета на дъното на поточе. Нежна сладка обвивка, пълна със спомени и аромати, спокойна и тъмна като утроба. Утре ще се разхвърчи на парчета. Хората ще са голи сред омърсените пралини, сред стъпканите цветя, голи и беззащитни под стоманеното небе.

— За какво мислиш? — отново попита тя.

— Мисля за войната — отвърнах.

Тя вдигна глава и отдръпна ръката си от моята.

— Пак ли? — каза тя и се усмихна принудено. — Никога ли не мислиш за мен?

— Когато мисля за войната, мисля за теб. — Отново хванах ръката й. — Ти малко ме плашиш.

— Аз ли? — каза Елен.

— Не искаш да погледнеш ситуацията в лицето. Мисля, че ще бъдеш много неподготвена, когато войната избухне.

— Но това не е възможно — възкликна тя. — Подобна глупост не е възможна! Ти вярваш ли, че ще се случи наистина?

— Знаеш, че вярвам. Сто пъти съм ти го казвал.

— Да, казвал си ми го — каза тя и ме погледна с внезапен страх. — Но в края на краищата вие няма да позволите да се случи това!

— А какво можем да направим?

— Нима ще се хванете на въдицата? Някога ти обясняваше, че е достатъчно да си скръстите ръцете. Без вас никой нищо не може да направи.

— Да, само че изобщо не съм сигурен, че не бива да се хващаме!

— Как така? — каза тя.

— Да не би да искаш фашизмът да обхване цяла Европа? Да имаме във Франция някой гаулайтер на заповедите на Хитлер?

— Говориш като Дениз — каза тя. — Не искам да загинеш на фронта.

— Толкова е ужасяващо да си мислиш, че си само една мравка в мравуняка. Ако фашизмът победи, точно това ще се случи. Няма да има хора, само мравки.

— Изобщо не ме е грижа — заяви тя. — По-добре жива мравка, отколкото мъртъв човек.

— Има едно нещо, заради което човек може да приеме смъртта — казах аз.

— И то е?

— И то е, за да придаде смисъл на живота.

Тя не отговори; гледаше пред себе си загрижено. После чертите й се отпуснаха.

— Баща ти има толкова връзки — каза тя. — Със сигурност ще може да те освободи от военна служба.

— Шегуваш се.

— Да, все едно ти е, нали? — каза тя яростно. — Ще ме напуснеш без капка съжаление. — Изгледа ме. — Понякога се питам дали ме обичаш, дали не играеш комедия.

— Мислиш ли, че бих се съгласил да вечерям с господин и госпожа Бертран, ако не те обичах?

Тя сви рамене.

— Ако ме обичаше, нямаше толкова да бързаш да ходиш да се биеш.

— Обичам те, Елен. Но опитай се да разбереш…

Знаех, че не иска да разбира; и с мъка произнасях нежни думи. „Не искате да я обичате“, казваше Дениз; сега бях съвсем готов да искам; но в застрашителната горещина на този месец август самата Елен издигаше бариера между нас. Често се обръщах към нея с надеждата да споделя колебанията си, страховете си; но бях сам; тя ме гледаше с подозрение — до мен крачеше почти неприятелка. Сам в сладникавия мир, който бе на път да умре, сам в изтезанието на очакването, изпил докрай чашата на срама и изпълнен с нетърпение да настъпи експлозията, която най-сетне ще ме откъсне от самия мен.

И ето че внезапно се случи. Да искаш война; да не искаш война. Отговорът вече нямаше значение — войната съществуваше. Часът на заминаването ми бе фиксиран — трябваше само да се кача на определения ми влак, да облека зелената униформа, да се подчинявам. Мислите ми, желанията ми бяха само кухи мехури, които се пукаха, без да оставят следа върху света, без да натежат на душата ми. Разтоварен от себе си. Освободен от плашещата задача да бъда човек. Само войник, равнодушно покорен на всекидневната рутина. Върви. Недей да вървиш. Не на мен се падаше да говоря — друг говореше вместо мен. Нечовешката тишина. Отвъд примирението и бунта — смъртоносният покой. Лесно беше да си мъртъв. Лесно щеше да е. Но как да станеш мъртъв! Как да се убиеш приживе. Гласът казва: бих искал да съм мъртъв; и този глас е живот. Затварям очи, но напразно. Тишината вече я няма; не мога да въдворя тишина. Върви. Недей да вървиш. На мен се пада да говоря.

— Жан.

Някой друг заговори. От другата страна на вратата един глас тихо вика: „Жан“. Това съм аз. Значи, все още имам име? Той натисна бравата.

— Пол е дошъл — каза Дениз.

Той примигна с очи. Настоящето съществуваше. Ярката светлина на крушката го заслепяваше.

— Пол — каза той.

Направи няколко крачки. Пол стоеше прав до стола на Мадлен, държеше каскета си в ръка. Бе ниско подстриган; залепналата за костите му кожа имаше цвят на папирус. Стисна ръката му.

— Горкичкият! — каза Мадлен. — Има нужда да се съвземе.

Пол се усмихна на Бломар; очите му бяха останали сини и млади.

— Благодаря, че ме измъкна от там — каза той.

— Не бях аз — каза Бломар.

Пол погледна към вратата.

— Как е тя?

— Белият дроб е засегнат — каза Бломар.

Мадлен пушеше пред пълната с пепел камина. Дениз бе отишла в кухнята; чуваше се тракане на съдове, всекидневен и жив шум. Стрелката на будилника сякаш бе замръзнала.

— Какво каза лекарят?

— Каза, че няма да изкара нощта.

Пол наведе глава.

— Може ли да я видя?

— Влизай — каза Бломар и седна. — Тя спи.

Дениз влезе в стаята и постави пред него чаша с кафе.

— Пийте — каза тя.

— Благодаря. Не ми се пие.

— Трябва да пиете. От двайсет и четири часа не сте сложили нищо в уста.

Той отпи. „Трябва да пиете.“ Нима още очакваха нещо от него? Дължеше ли им нещо? Двайсет и четири часа. Колко са къси часовете. Беше се съмнало. После отново бе настъпила нощ. Ще се съмне. Внезапно усети тялото си; крайниците му бяха схванати, главата му тежеше. Зъзнеше.

— Тя спеше — каза Пол и погледна Бломар. — Аз съм виновен.

— Ако има виновен, това съм аз — възрази Бломар. — Трябваше аз да отида.

— Не, не трябваше — каза Дениз живо. — Нямахте право.

— А имах ли право да я убия? — попита Бломар.

— Първите два пъти бях възпрепятстван — каза Пол. — Не можах да замина. Но откакто получих съобщението ви, всеки ден имах готовност да тръгна.

— Вината не е твоя — каза Бломар.

Бръкна в джоба си и извади цигара. Ръката му трепереше. Тютюнът имаше особен сладко-кисел вкус.

— У Льорьо ли се криеш?

— Да. Лесно влязох в Париж. Никой нищо не ме попита. А и документите ми са в ред. Човекът ме прие като брат. Даде ми билет за Совтер и всичко ми обясни.

— Вече нищо не рискуваш — каза Бломар. — Преминаването през демаркационната линия е детска игра.

Пол се усмихна.

— Мислех си, че никога няма да видя приятелите си — каза той.

— От две години не сме се виждали! — каза Бломар.

— Никакви ли неприятности си нямал?

— Напротив. Проучваха ме за евентуално сътрудничество. От тяхна гледна точка миналото ми е чисто.

— А настоящето? — попита Пол и любопитно се огледа.

— Настоящето не е — каза Бломар.

— Бягства? — попита Пол.

— И други неща.

Очите на Пол заблестяха.

— Толкова се радвам!

— Учуден ли си? — каза Бломар. — За предател ли ме мислеше навремето?

— Навремето думите нямаха същия смисъл като днес — каза Пол и потупа Бломар по рамото. — Не, бях сигурен, че няма да им протегнеш ръка. Само че не ми се вярваше, че… — Той се поколеба. — Ти толкова се ужасяваше от насилието.

— Все още се ужасявам — каза Бломар.

Замълчаха.

— Това не може да се избегне — каза Пол. — Ако беше видял какъв ефект произвеждаше в лагера всеки нов атентат! Само това може да ти вдъхне увереност. Не думите, а действията. Няма друга възможна форма на съпротива.

— Знам — каза Бломар.

— Съгласувано с партията ли работиш?

— Ние сме независима организация, но сме с тях. Какво смяташ да правиш там?

— Да открия шефовете и да се поставя на тяхно разположение.

— Опитай се да ги убедиш да се свържат с нас и да образуват като тук общ фронт. По-късно може би ще се борим едни срещу други, но не сега.

— Не — каза Пол. — Не сега.

— Дръж. — Бломар подаде един лист на Пол. — Ето ти адреси. Научи ги наизуст. Това са приятели от другата зона. Склонни са да се съюзят с нас.

Пол взе листа.

— Понесохте ли големи загуби?

— Не. Внимаваме. Разбираш ли, тук е нещо като семеен пансион. Най-активните членове на движението са регистрирани с фалшиви имена. В същото време, разбира се, запазват истинското си гражданско състояние. Това обърква следите.

— Аз държа пансиона — намеси се Мадлен.

— През последните шест месеца — каза Дениз — четири влака с германски войници дерайлираха. Три войнишки дома бяха взривени и десет хотела реквизирани. — Тя погледна Бломар. — След малко един другар ще постави бомба със закъснител в залата на антиболшевишката изложба.

— Добра идея — каза Пол и отправи поглед към вратата. — Значи, Елен работеше с вас?

— Да — отвърна Бломар.

— Трябва много да се е променила.

— Просто разбра за какво става дума.

— Хубаво — каза Пол.

Бломар се изправи. Говорим. Дениз. Мадлен. Пол. И думите ни, присъствията ни са ни достатъчни. Сякаш тя не съществува. Утре. Винаги. Сякаш никога не бе съществувала. Само думи на устните ни и един образ в сърцата ни. Една легенда.

— Ти оставаш тук, нали?

— Ще остане, докато дойде време за влака — отвърна Дениз.

— Влакът тръгва в девет часа — каза Пол.

— Значи, ще се видим по-късно — каза Бломар и се отправи към вратата. — Доскоро.

Сякаш тя не съществуваше. А в това легло все още има някой. Някой, който вече не съществува за себе си, но който е там. Приближи се. Това е добре. Красива история. Красива смърт. Вече разказваме за смъртта ти. А ти умираш. Елен. Ти, единствената. И аз съм тук. В осветената стая един мъж изговаряше думи; един мъж с лице и име изговаряше думите, което изговаряха всички. Само че става въпрос за мен. Всички изходи са преградени. Нищо вече не мога да направя за теб, нищо за мен. Той не е мислел за нас, произнасял е думи, правил е жестове; той те уби, любов моя. Ще му позволя ли да убива отново?