Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (12)

XII

Елен остави пилата на нощното шкафче и натопи лявата си ръка в легенчето със сапунена вода. Беше полулегнала на дивана, бе дръпнала пердетата и запалила нощната лампа. Така човек можеше да си каже, че денят скоро ще свърши. Но тя добре знаеше, че това не е вярно. Зад прозореца се отгатваше синьото небе на блудкавата майска неделя. Долу вратата на сладкарницата беше отворена и децата ядяха розов сладолед в картонени купички. Елен извади ръката си от легенчето и взе една увита в памук пръчица, която потопи в бяла течност; след това се зае да изтиква навътре мъртвата кожа в основата на ноктите си. Всеки ден толкова часове за убиване, колко години? И дори ако ме обичаше, щеше ли това да промени нещо? Две стриди в една раковина. Винаги щяха да съществуват тази тишина, това блудкаво синьо бълбукане… Дръпна полата на коленете си. Някой чукаше.

— Влез!

Беше Ивон. Държеше в ръка букетче теменужки. Имаше особен вид.

— Е, това е — каза тя.

Усмихваше се с нерешителна и изкуствена усмивка, сякаш правеше номер на Елен.

— Какво? Какво има?

— Вкъщи са. Отвеждат всички евреи.

— Не може да бъде! — каза Елен.

Погледна Ивон озадачено. Устните продължаваха да се усмихват, но лицето беше напрегнато.

— Може. — Усмивката изчезна и бузите й се разтрепериха. — Какво ще правя? Не искам да ме отведат в Полша.

— Какво всъщност става? — попита Елен.

— Не знам точно. Бях отишла да взема въздух. На връщане купих теменужки и цветарката ми каза да бягам.

Елен скочи на крака.

— Не бой се. Няма да те отведат.

— Страх ме е за майка ми — каза Ивон. — Ако не се прибера, ще й направят нещо лошо. Може би вече я бият.

— Не трябва да оставаш тук — каза Елен. — Това е първото място, на което ще ги изпрати. Ела. Да се махаме!

— Елен, не мога да я оставя така, без да знам какво става… — Тя погледна Елен стеснително. — Не би ли могла да отидеш там? Ако трябва да се прибера, ще ми кажеш и ще се прибера.

— Отивам веднага — каза Елен и облече мантото си. — Къде ще ме чакаш?

— Мислех да се скрия в „Сент Етиен дю Мон“. Правят хайка в целия квартал, но не мисля, че ще влязат и в църквата.

Слязоха по стълбите тичешком.

— Отвеждат евреите! Не мога да повярвам! — каза Елен.

Ивон я погледна; в очите й се четеше някаква тъжна ирония.

— Аз мога. Знаех, че това ще се случи. — Докосна рамото на Елен. — Върви бързо. Ще бъда в параклиса на Богородица.

Елен се затича, но колкото и да тичаше, погледът на Ивон оставаше насочен към нея и гърлото й бе свито от срам. Не вярвах, не мислех за това, спях. И през нощта се въртеше в леглото и не можеше да заспи, чакаше. Лакирах си ноктите, а в това време са отвеждали евреите! Затворена в тази стая, изпълнена със сън, с тишина, със скука. А навън е светло, хората живеят и страдат. Забави крачка, беше се задъхала. Улиците изглеждаха както обикновено — неделя, подобна на всички други, една от онези дълги недели, в които не се случва нищо.

Мина през външната врата; на прага стояха двама агенти, от къщата долитаха възбудени гласове; захлопваха се врати, тежки предмети падаха с глух шум на пода; жена крещеше с дрезгав глас на непознат език. По стълбите Елен срещна един агент, който носеше бебе на ръце; изглеждаше несръчен и смутен. Елен спря на площадката на втория етаж. Вратата беше отворена и в малкия апартамент се чуваха гласове. Елен влезе.

— Ивон!

От стаята в дъното излезе друг агент.

— А! Ето ви! — каза той.

— Не съм Ивон — каза Елен.

— Сега ще разберем. Влезте тук.

Елен се поколеба за миг. Вратата на забранената стая, пълна с нощ, с кошмари и с мирис на лудост беше широко отворена; лампата беше запалена и до леглото стояха двама агенти. Госпожа Коц лежеше под завивките, само главата й се подаваше, глава с остригана коса, с издути и покрити с черни косъмчета бузи.

— Къде е Ивон? — попита тя.

— Имате ли документи? — каза агентът.

Елен извади от чантата си личната си карта и купоните си за храна.

— Какво става?

— Къде е Ивон? — повтори госпожа Кац. — Тя никога не стои толкова дълго навън.

Агентът разглеждаше документите и си записваше нещо в тефтера.

— Добре — каза той разочаровано. — Какво правите тук?

— Дойдох да видя приятелката си.

— Не знаете ли къде е?

— Не.

— Сигурно всеки момент ще се върне — каза госпожа Кац умолително.

— Най-добре й кажете да не се опитва да бяга — каза агентът. — Утре ще дойдат германците да я потърсят. И ако не я намерят, няма да са особено търпеливи.

Двамата мъже излязоха от стаята и външната врата се захлопна.

— Тя ще ме убие! — извика госпожа Кац и затвори очи. — Ах! Отивам си, отивам си. Дайте ми сиропа, бързо.

Елен взе едно от шишенцата на нощното шкафче и напълни една лъжица.

— Благодаря. — Госпожа Кац и дълбоко въздъхна. — Кажете й бързо да се връща. Те ще ме убият!

— Не мисля, че ще ви убият — каза Елен. — Не бойте се. Довечера ще дойда пак. Ще се погрижа за вас.

— А Ивон? Къде е Ивон?

— Нямам представа — каза Елен. — Доскоро.

Затвори вратата след себе си. На масата на Ивон имаше ножици, фуркети, макари и една празна ваза. На дръжката на прозореца висеше синя вълнена рокля с бяла тропоска. Сякаш щеше да се прибере след пет минути. Бе купила теменужки. Само че вазата ще остане празна, тя няма да се върне. На етажерката, където подреждаше книгите си, се мъдреше плюшеното мече, което Елен бе откраднала за нея преди десет години — вече изглеждаше осиротяло. Елен го взе и го прибра в чантата си.

На стълбището вече не се чуваше никакъв шум; цялата къща като че ли бе опустяла. Елен тръгна нагоре по улицата. Цветарката седеше на сгъваем стол до зелената кола. Ивон вече нямаше да купува цветя от нея, нямаше вече да влиза в хлебарницата. Къде ли ще отиде? Сама, изгубена, без приятели… А аз бях спуснала завесите и си лакирах ноктите!

Рязко спря. На площад „Контрескарп“ четири автобуса бяха паркирали до тротоарите; два от тях, до разделителната ивица, бяха празни; онези вдясно бяха пълни с деца, охранявани от агенти. Откъм улица „Муфтар“ се зададе дълга върволица от жени, оградени от други агенти. Жените вървяха две по две и държаха вързопи в ръце. Малкият площад беше тих като селски мегдан. Зад прозорците на големите автобуси се виждаха малки мургави и подплашени личица. Около площада стояха неподвижни хора. Гледаха.

Жените прекосиха разделителната ивица и се отправиха към празните автобуси. Една от тях държеше за ръка малко момиченце, съвсем малко момиченце с кестеняви плитки, завързани с червени панделки. Един агент се приближи до тях и каза няколко думи, които Елен не чу.

— Не — каза жената. — Не.

— Хайде — каза агентът. — Не създавайте проблеми. Ще ви я върнат по-късно.

Той вдигна детето.

— Не, не — каза жената и се вкопчи с две ръце в агента. Гласът й се извиси над площада. — Рут, моя малка Рут!

Детето започна да пищи. Елен стисна юмруци, очите й се напълниха със сълзи. Нищо ли не можем да направим? Ако всички се спуснем към агента? Ако изтръгнем детето от ръцете му? Но никой не помръдваше. Агентът качи Рут на един от автобусите вдясно. Тя плачеше. Вътре няколко деца също се разплакаха.

Жената стоеше неподвижно насред площада. Автобусът тежко потегли.

— Рут! Рут!

Жената протегна ръце и се затича след автобуса. Носеше сандали с изтъркани високи токчета и тичаше с непохватни и неравномерни движения. Един агент я следваше с големи мъжки крачки, без да бърза. Тя отново извика: "Рут! " с пронизителен и отчаян вик. После спря на ъгъла на улицата и обхвана главата си с ръце. Малкият площад беше съвсем спокоен и тя стоеше там, насред синята неделя, обхванала главата си с ръце, с разбито сърце. Агентът постави ръка на рамото й.

„Защо? Защо“, помисли Елен разстроено.

Плачеше, но и тя стоеше неподвижно като другите и гледаше. Стоеше там и присъствието й нищо не променяше. Пресече площада. „Все едно че не съществувам. А съществувам. Съществувам в затворената си стая, съществувам в космическата пустота. Не се броя. Аз ли съм виновна?“ Пред Пантеона немски войници слизаха от туристически автобус. Изглеждаха по-скоро изморени, не приличаха на онези бодри победители, които викаха „Хайл!“ по пътищата. „Гледах как преминава Историята! А това беше моята история. Всичко се случва на мен.“

Влезе в църквата. Гласът на органа отекваше под каменните сводове. Големият кораб бе пълен с хора, които се молеха, малките деца до майките си, семейно, със сърце, изпълнено с музика, със светлина и с мирис на тамян. В дъното на един параклис, зад завесата от дим, издигащ се от свещите, Светата Дева се усмихваше невинно. Елен докосна Ивон по рамото.

— А! Вече си тук! Е?

— Видях майка ти — каза Елен и коленичи до Ивон. — Агентите се държаха много възпитано. Разбраха, че е болна, и ще я оставят на мира. Тя каза да не се безпокоиш за нея.

— Така ли каза? — учуди се Иван.

— Да. Много е добре. — Елен отвори чантата си. — Вземи, донесох ти мечето. Липсваше му.

— Колко си мила! — каза Ивон.

— Сега ще се заемем с теб. Ще отида да видя Жан. Той би могъл да те прекара през линията.

— Ще видиш Жан?

— Дениз ми бе казала да се обърна към него в случай на нужда.

— Не ти ли е неприятно?

— Не, защо? — Елен се изправи. — Стой тук. Ще се върна възможно най-бързо.

— Дръж — каза Ивон. — Вземи ги. — Тя подаде на Елен букетчето теменужки. — И благодаря — добави с глух глас.

— Не ставай глупава — каза Елен.

Премина през църквата. Органът не свиреше вече; слаб звън се разнасяше в тишината, свещеникът вдигаше над главата си златната дарохранителница. Елен тръгна по улица „Суфло“, извади велосипеда си и го яхна. „Отивам при Жан.“ Не се вълнуваше, беше съвсем естествено. Не се боеше, не очакваше нищо от него. „Рут! Моя малка Рут!“ Той не би могъл да заличи този вик, вика, който никога вече нямаше да спре да чува. И нищо друго нямаше значение. „Рут! Рут!“ По улиците настъпваше краят на неделята, неделя в църквата, неделя около масите за чай и в уморените сърца. „Моята история, която се изживява без мен. Спя и понякога гледам — и всичко се случва без мен.“

Изкачи стълбите и се заслуша с ухо на вратата. Вътре се чуваше някакво стържене. Той беше там. Елен позвъни.

— Добър ден — каза тя.

Гласът й се задържа в гърлото. Не бе мислила, че ще я гледа с тези очи. Без да се усмихва. Направи усилие и се усмихна първа.

— Мога ли да те видя за пет минути?

— Разбира се. Влизай.

Тя влезе, седна и много бързо заговори:

— Спомняш ли си приятелката ми Ивон? Търсят я, за да я изпратят в Германия. Дениз ми каза, че можеш да я прехвърлиш в свободната зона.

— Би могло да се уреди — каза Жан. — Има ли пари?

— Не — отвърна Елен. Сети се за светлото манто и за хубавия костюм, които висяха в гардероба й. — Ще има малко, но не веднага.

— Няма значение. Кажи й към пет часа да отиде у господин Ланфан на улица „Орсел“ 12. Той ще я очаква.

— Ланфан, „Орсел“ 12 — повтори Елен.

И после думите излязоха от устата й внезапно. Не бе мислела да ги изрича, те просто се наложиха с такава очевидност, че й се стори да е дошла специално, за да ги каже:

— Жан, искам да работя с вас.

— Ти ли?

— Нямаш ли работа за мен?

Той я изгледа.

— Знаеш ли какво правим?

— Знам, че помагате на някои хора. Знам, че правите нещо. Нека и аз правя нещо!

— Почакай — каза той. — Трябва да помисля.

— Нямаш ли ми доверие?

— Да ти нямам доверие! — каза Жан.

— Сигурно са ти казали, че мислех да замина за Германия. — Тя се усмихна. — Но не заминах.

— Защо искаш да работиш с нас?

— Бъди спокоен — каза тя. — Не е заради теб.

— Не съм си го и помислял.

— Би могъл да си го помислиш. — Огледа стаята. Нищо не се бе променило. Любовта ми не се е променила. — Не. Не е, за да се намеся отново в живота ти.

— Работата е опасна — каза Жан.

— Няма значение. — И следващите думи не ги беше обмисляла предварително. И все пак те бяха там, готови да бъдат изречени. — Вече не живея. Като мъртва съм. Спомняш ли си, когато веднъж ми каза, че можем да приемем смъртта, ако тя придава на живота ни смисъл. Мисля, че беше прав.

— Ти ли говориш така? — каза Жан.

— Смяташ, че съм се променила?

— Не. Все някога трябваше да стигнеш дотам. — Той се замисли. — Караш ли кола?

— Карам много добре. Имам добри рефлекси.

— Тогава можеш да ни направиш голяма услуга. — Той замълча, после продължи. — Уверена ли си в себе си? Ако те арестуват, ще мълчиш ли? Трябва да знаеш, че ако ни разкрият, незабавно ще ни разстрелят.

— Да — каза Елен. Поколеба се, после добави: — Вие помагате на хората. И… това ли е всичко?

— Не е всичко.

— А! И ти си се променил — каза тя.

— Не чак толкова — възрази той.

Гледаше пред себе си с тъжен вид. „Неспокоен е, самотен е… не съумях да го обичам — мислеше Елен. — Не е прекалено късно. Винаги ще го обичам.“ Стана.

— Дай ми знак веднага щом решиш как можеш да ме използваш.

— След два или три дни. — Той я погледна и се усмихна. — Толкова се радвам, че те видях.

Елен прекара език по устните си. Страх я беше да не се разплаче.

— Знаеш ли, мисля, че разбрах — каза тя. — Не трябваше да правя това, което направих. Аз… Беше отвратително от моя страна.

— О! И аз имах вина — каза Жан.

Загледаха се един в друг мълчаливо, нерешително.

— Довиждане — каза тя. — Бих искала да не ме мразиш вече.

Отвори вратата и слезе по стълбите, без да изчака отговора му.

* * *

Елен отвори остъклената врата. Чакълът проскърца под краката й. Нощта бе гореща, към тъмното небе се издигаше свеж мирис на зеленина. Седна на малката дървена пейка до стената. „В края на краищата никога не се е случвало нищо лошо“, помисли тя. Далече в долината изсвири влак; летеше, невидим, със спуснати завеси. „Не трябва да си мисля за това. Всеки път може да се случи.“ Откъсна листо от едно лаврово дърво и го размачка между пръстите си. „Вече не ме е страх.“ Чувстваше се лека и щастлива като през най-хубавите вечери на детството си, когато си почиваше в прегръдките на един бащински настроен Бог. Какво ли е да си мъртъв. Никога не си мъртъв. Никой няма да е мъртъв. Аз съм жива. Винаги ще бъда жива. Усещаше как животът тупти в гърдите й, усещаше, че този момент е вечен.

— Елен!

Червена светлинка на цигара пронизваше мрака. Позна Жан.

— Елен, моля те — каза той. — Не отивай тази вечер!

— Недей — каза тя. — Ще отида.

— След неуспех не трябва да се продължава веднага. Може да са ви забелязали на пътя. Изчакай няколко дни.

— Те няма да чакат. Утре може да го отведат в друг лагер. Няма време за губене.

Жан седна до нея.

— Ако не ставаше дума за Пол, щеше ли да го направиш?

— Става дума за Пол.

— Дениз няма отношение към Пол.

— Тя е съгласна. Двете сме екип. — Елен се замисли, после продължи: — Но ще ти предложа нещо. Този път ще отида сама.

— Не. При най-малкия гаф, ако си сама, си изгубена. — Той смачка цигарата с пета. — Идвам с теб.

— Ти? Ти не трябва да участваш в никоя експедиция. Това е абсолютно правило.

— Знам — каза Жан. — Изпращам хората на смърт и дори не споделям съдбата им.

— Нищо не би се променило, ако я споделиш — каза тя.

Замълчаха.

— В случай на опасност няма да съм с теб. Не мога да понеса това.

— Ще бъдеш с мен — каза тя. — Разстоянието е без значение. Ти си винаги с мен.

Той я прегърна през раменете и тя опря буза в неговата.

— Права си — каза той. — Сега вече нищо няма да ни раздели, никога.

— Знаеш ли — подзе Елен, — първите пъти ме беше страх. Но съм толкова щастлива, че вече не мога да се страхувам.

— Любов моя — каза той.

От другия край на градината някой извика:

— Елен!

Елен стана.

— До утре. Обади се на Лами, че може да даде сигнала. Ще бъдем там след час.

— Ти само внимавай — каза Жан. — И се връщай бързо. — Той я притисна към себе си. — Върни се при мен.

Пусна я и тя се отправи към гаража.

— Ето, готова съм — каза тя.

Дениз затвори капака на камионетката, в която бяха натрупани денкове с мръсно бельо. Едно шалче криеше косите й.

— Всичко е наред — каза тя.

Елен завърза шал под брадичката си.

— Взехте ли костюма? Документите?

— Взела съм всичко необходимо.

Качиха се в колата. Елен седна на волана.

— Жан не искаше да тръгваме. Казва, че е неразумно.

— И на мен ми го каза. Но Пол със сигурност разчита на нас. И скоро нощите няма да са толкова тъмни.

Елен подкара камионетката. Там някъде, сгушен зад една барака, Пол мълчаливо се вслушваше. Лами бе яхнал велосипеда си и преминаваше покрай лагера, пеейки. Жан слизаше към гарата — тя не го бе напуснала. Сега тя вече не беше самотна, никога нямаше да бъде безполезна и изгубена под пустото небе. Сега тя съществуваше заедно с него, с Марсел, Лоран, Ивон, с всички непознати, които спяха в дървените бараки и които никога не бяха чували името й, с всички онези, които искаха друго бъдеще, дори с онези, които не умееха нищо да поискат. Черупката се бе счупила — тя съществуваше за нещо, за някого. Цялата земя бе едно братско присъствие.

— Каква прекрасна нощ! — каза тя.