Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (11)

XI

Убих те за нищо, смъртта ти не беше необходима — можех аз да отида; или да изпратя Жана или Клер. Защо Жана? Защо Клер? Защо теб? Как посмях да избера? Спомням си, той казваше: трябва да действаме, за да постигнем това, което искаме. Казваше го. Беше вчера. Вече нищо не мога да казвам. Нито „той беше прав“, нито „той сгреши“. Но след като не мога да кажа нищо, този глас трябва да замълчи. Животът ми трябва да замълчи.

Гласът говори и историята следва своя ход. Моята история. А ти мълчиш, очите ти остават затворени. Скоро ще съмне. Ти ще замлъкнеш завинаги, а аз ще говоря на висок глас. Ще кажа на Лоран: „Върви“ или „Недей да вървиш“. Няма да говоря.

Той говореше. Знаеше какво иска и говореше, докато обикаляше по пустите улици, говореше в стаята си, говореше в Париж, в неделя говореше в стопанствата на Морван, в стопанствата на Нормандия и Бретан със селяните, които бяха заровили оръжието си. Селяните го слушаха, работниците и буржоата го слушаха. Слушаха го в Англия и понякога вечер радиото му отговаряше: „По гробовете ще разцъфтят макове“. В полетата на Нормандия и Бретан самолети хвърляха картечници и гранати.

— Скоро започва. Истински.

Бяха наели край града усамотен павилион и господин Бломар се съгласи да ги снабдява с материали за печатане. Печатница. Арсенал. Ще идем да приберем оръжието с камионетката. И всичко ще започне. Нещо ще се случи, чрез мен, а не въпреки мен — защото ще съм го искал.

Стресна се. Някой чукаше.

Не го познах веднага. Главата му беше обръсната и си бе пуснал рошава брада.

— Марсел!

— Е, да! Марсел.

Смееше се.

— Какво правиш тук? Избягал ли си?

— Да не мислиш, че са ми дали пропуск — каза Марсел.

Влезе в стаята ми и се огледа доволно.

— Виж ти! Все още имаш мои картини — забеляза той и мълчаливо ги заразглежда.

Хванах го за рамото.

— Не мога да повярвам, че си тук — казах.

— Тук съм — потвърди той.

Извадих от долапа парче хляб и масло.

— Сигурно си гладен?

— Бих хапнал — каза Марсел и седна. — Вярно ли е, че в Париж гладуват?

— Не още — отвърнах.

Сложих на огъня тенджера с картофи. Марсел беше тук, с голямата си глава, с едрите си ръце, с тайнствения си канибалски смях; изпълваше стаята ми. Истински му се радвах.

— А ние мислехме, че вече си на път за Германия!

— О! Те точно там искаха да ме изпратят — каза Марсел.

— Трудно ли се измъкна? Измъчи ли се?

— Не. Обичам да ходя пеш — каза Марсел, намаза с масло парче хляб и вдигна глава. — Разказвай. Какво става тук?

Свих рамене.

— Германците се разхождат по булевардите, а? — каза той. — Седите до тях в метрото? Питат ви как да стигнат там, закъдето са тръгнали, и вие ги упътвате?

— Да — отвърнах. — Точно така. Но може би няма да е така вечно.

Започнах да разказвам. Той ме слушаше, докато ядеше.

— Значи, сега оглавяваш терористично движение — каза той и се разсмя. — Явно никой не трябва да се отписва.

— Откриваме съпричастие и подкрепа от най-неочаквани хора — казах аз. — Можеш ли да си представиш, че се сдобрих с баща ми? Националистическата буржоазия ни протяга ръка.

— Това е добре — каза Марсел.

Все още ядеше. Въпреки брадата и бръснатия като на каторжник череп приличаше напълно на себе си.

— А ти какво ще правиш? — попитах. — Ще ти дам адреса на един другар близо до Монсо ле Мин. Той ще те прекара през линията.

— Трябва да отида там, за да ме демобилизират, така ли? — попита Марсел.

— Трябва, ако искаш документите ти да са в ред!

— Тогава ще отида — каза Марсел.

— А после? — попитах. — Пак ли ще играеш шах?

— В лагера много играх. Накрая успявах да играя на седем дъски със затворени очи.

— Как беше там?

— Спокойно. — Марсел извади лулата си от джоба. — Имаш ли тютюн?

Подадох му кесията си. Той я претегли на ръка с възхитен вид и каза:

— Толкова много тютюн?

— Там нямаше ли?

— Рядко имаше. — Той бавно натъпка лулата си. — Имаш ли работа за мен?

— Би ли работил с нас? — попитах.

— Зависи. Не искам да пиша текстове, нито да държа речи.

— Не мога все пак да ти възложа да хвърляш бомби, нито да подпалваш гаражи. Ще изгърмиш още на първия ден.

— Очевидно — каза Марсел със съжаление.

Поколебах се. Имаше една услуга, която можеше да ни направи.

— Наистина ли искаш да участваш?

— Това учудва ли те? — попита Марсел. — Смяташ, че човек може да играе на шах при всички режими?

— Политическото ти безразличие няма да ме шокира. Винаги си залагал на всичко друго, но не и на човека.

— И изгубих.

Замълчаха.

— Мога да ти предложа нещо — казах.

— Давай.

— Ами този павилион, в който ще скрием оръжието и печатарските машини, още няма наемател. Трябва ни някой, който да не участва в дейността ни. Добре е, че си женен. Няма да искаме от теб друго, освен да прекарваш времето си в рисуване или скулптиране.

— Къде е този твой павилион? — каза Марсел.

— В Мьодон.

— Мьодон — каза той кисело. — Както и да е! Не трябва да се иска прекалено.

— Само че имай предвид — казах аз, — че рискуваш живота си и живота на Дениз.

Той се усмихна.

— Дениз ще е много доволна.

— Сигурен ли си, че не приемаш само за да ми направиш услуга?

— Какво те интересува? — каза Марсел и се засмя. — Трябва да се грижиш само за интересите на каузата си.

— Не — отвърнах.

Нещо се раздвижи в мен. А мислех, че съм запушил устата на този глас. Първо Жак…

— Не бих искал да си послужа с теб като със средство.

— Нямаш още закалката на шеф — отбеляза Марсел.

— Може би — казах.

Не се усмихвах. Той ме погледна сериозно.

— Все така самонадеян си. Защо си въобразяваш, че може да ме третираш като средство? Правя каквото ми харесва.

— Добре, както искаш.

Сърцето ми все още бе свито. Защо той? Да знаеш какво искаш и да го сториш. Изглеждаше лесно. Исках оръжие, павилион, в който да го скрия, наемател в павилиона. Но не исках точно Марсел да се изложи на тази опасност. А кой друг? Защо не той, а Виньон? Целта ясно се виждаше, но не осветяваше несигурния път. Всички средства са лоши. Защо ти?

Тук съм. Ти също си тук, ти умираш, а аз те гледам. Тя се вълнува, стене: „Рут! Рут!“. Кого вика? Коя е тя самата? Вече не знам. Сега историята се развива много бързо, сякаш съм бил на дъното на водата и ми остават само няколко секунди дъх. На дъното на водата. На дъното на отчаянието. Камионетки браздят пътищата. Има дори един немски камион, който влиза в Париж, натоварен с тежки сандъци; шофьорът мисли, че пренася масло и шунка, платили са му щедро. В Мьодонската вила разтоварват мебели, дюшеци и денкове със спално бельо. Въпреки студа Лоран е по риза; потта е залепила слой прах на лицето му. Той слиза по стълбите на избата, приведен под тежестта на барута, и се смее. И ето ме в хола, където Дениз е подредила килимите и мебелите си, печката бумти и аз показвам на Лоран тънката червена линия, която криволичи върху картата на Париж.

— Виж тук, първият завой надясно, вторият наляво и след това по булеварда.

— Ясно — казва той. — Разбрах.

— Запомни ли плана?

— Наизуст го знам, мога да ти го нарисувам.

Смачквам листа хартия и го хвърлям в печката. Марсел е седнал пред една шахматна дъска и медитира. Дениз ходи напред-назад из стаята.

— Харесва ми, че ще започнем с Гестапо — казва Лоран.

Гледам къдравите му коси, сините му очи, ясно очертаната му уста, никога не съм го разглеждал толкова. Не прилича на Жак, но кръвта му има същия цвят.

— Изпразни ли джобовете си?

— Не бой се. — Измъква от портфейла си фалшива лична карта и я съзерцава доволно. — Страхотна е. Я кажи, имаме ли вести от Перие?

— Не, никакви. Все още е в отделна килия. Щом го преместят в лагер, ще се опитаме да се свържем с него.

— Изглежда, са намерили Сенже удушен в килията му — каза Дениз. — И свещеникът твърди, че никога не е мислел да се души.

— Напълно възможно е.

Гледам стенния часовник. Десет и пет, още е твърде рано. Ставам и се приближавам до Марсел.

— Е? Как върви шахът?

Той вдига глава.

— Вече не ми е до това — казва. — Не мога да правя две неща наведнъж.

— Радвам се, че отново рисуваш.

— И аз. — Усмихва се. Разбира, че ми се ще да говорим, да говорим за друго. — Голям глупак бях.

— Вече не ти ли се струва нелепо да рисуваш?

— Не — казва Марсел. — В лагера го разбрах. Поискаха от мен стенопис за украса на библиотеката. Ако беше видял с какви очи ме гледаха! Забележително нещо е искреното възхищение. Това промени схващанията ми.

— Винаги съм мислел, че ти липсва главно публика — казвам.

— Бях и прекалено самонадеян — казва Марсел. — Исках картината ми да съществува сама за себе си, без да има нужда от никого. А истината е, че дължи съществуването си на другите. И това е много вълнуващо. Защото аз ги принуждавам да я накарат да съществува. — Той се усмихна със загадъчна и малко жестока усмивка. — Разбираш ли? Те са свободни, а аз идвам и изнасилвам свободата им — изнасилвам я, като я оставям свободна. Това е далеч по-интересно, отколкото да правя предмети.

— Да. — Гледам го с любопитство. — Затова ли вече се интересуваш какво става около теб?

— Естествено — отвръща Марсел. — Искам да подбера зрителите си.

Поставям ръка на рамото му. С него всичко е наред. Впрочем аз никога не съм се безпокоил за него особено. Знам, че никога не прави друго, освен това, което иска. Поглеждам Дениз.

— Онзи плешивият още ли броди насам?

— От три дни не съм го виждала. — Дениз се усмихва. — Сигурно съм сънувала. Той изобщо не се е занимавал с нас. Няма причина да се занимава с нас.

— Разбира се.

Тя говори с благоразумен тон; но под очите й има сенки. Нощем сънува кошмари, а през деня дебне през решетките на градинската ограда. Знам, че няма да отстъпи, че няма да ни предаде. Ще е на висотата на всички задачи. Но не е избирала да умре; избрала е само определен начин да живее. Бои се. А смъртта може да дойде, смърт, която ще е глупаво произшествие, като въжето, което се къса, течението, което ви отнася. „Чудесно е да оставяш хората свободни.“ Къде е нейната свобода?

— Още малко топло кафе? — пита тя.

— Може.

Напълва чашите ни. Десет и двайсет е. Лоран пие кафето си с влажно примляскване. Той е невъзмутим. Охотно би приел да умре, но е убеден, че няма да умре, след като работи с мен. Дали съм помислил за всичко? Проверил бях предпазителя, бях помислил за всичко. Оставям чашата си.

— Да вървим! — казвам.

Дениз ме гледа стъписано.

— Как? С Лоран ли отивате?

— Разбира се.

— Но вие не трябва да отивате — казва тя. — Какво ще стане с движението, ако ви се случи нещо?

— Знам, че генералите умират в леглата си. Но нямам душа на генерал.

— Трябва да си купите една — казва Дениз. — Добре знаете, че никой не може да ви замести.

— Искате да оставя другарите да рискуват живота си, а аз да си сърбам кафето? После няма да мога да се понасям.

Дениз ме гледа с укор.

— Прекалено много мислите за себе си — казва тя.

Думите й ме жегват. Права е. Може би защото съм буржоа, все се занимавам със себе си.

— Личните ви скрупули не ни интересуват — продължава тя строго. — Доверили сме ви се като на ръководител, който поставя партията над всичко. Нямате право да ни предавате.

Поглеждам Лоран. Той ни слуша безразлично. Всичко, което аз правя, е добре направено. Поглеждам Марсел.

— Ти как смяташ?

Той се смее.

— Както и ти.

— Да — казвам на Дениз. — Права сте. Няма вече да правя така. Но този път ще придружа Лоран. Трябва да сме двама, а не мога да отложа експедицията. — Изправям се. — Освен това искам да видя с очите си как става.

— Ще повдигна въпроса пред Комитета — казва Дениз. — Отсега съм сигурна в решението им.

— Хубаво — казвам.

Излизаме. Велосипедите ни се плъзгат в нощта, побутвайки пред себе си кръгче светлина. В торбата ми, под лука и морковите, лежи нещо като консерва сардини с безобиден вид. Вдясно от нас, в тъмнината, слабо черно проблясване и мирис на свежо — Сена. Чували с пясък препречват пътя ни. Слизаме от велосипедите, прекарваме ги от другата страна, после продължаваме нататък. Влезли сме в Париж. Градът изглежда заспал; по улиците няма жива душа, къщите са кубове от тъмен камък. Само те презрително отказват да закрият прозорците си и сградите им блестят — в дъното на авенюто се забелязва голям светъл правоъгълник. Пъхам ръка в торбата, хващам консервата със сардини; Лоран кара зад мен и знам, че и той стиска в ръка твърдия и студен метал. Приближаваме се към светлия правоъгълник отдясно. От другата страна на прозорците се виждат мъже в сини униформи с жълти нашивки, има ги от горе до долу, на всички етажи на къщата. Пред вратата е спрял автомобил, до който стоят германски офицери. Обръщам се.

— Провал — казвам на Лоран. — Карай след мен.

Задминаваме ги; те не виждат ръцете ни. Караме по авенюто, после завиваме надясно. Забавям.

— Тъпо — казва Лоран.

— Няма да стоят там цяла нощ. Да се поразходим малко.

Разочарован съм. Вчера следобед нямаше автомобил; в главата ми нямаше автомобил, а той е там, чисто и просто, и изглежда толкова нормален. В главата ми весело се прибираме да спим у Мадлен. А в действителност? Намерили са го удушен в килията му… Дълго въртим педалите в мълчание.

— Да се върнем да видим.

Отново сме в горния край на авенюто; слизаме надолу, без да бързаме — платното е пусто. Едно самотно ченге се разхожда по тротоара; забавям, прицелвам се в осветения квадрат и хвърлям кутията.

— Готово!

Зад нас — шум на счупено стъкло, взрив, викове, свирене. Авенюто е с лек наклон, бяга с пълна скорост под колелата ни. Зад нас свирят. Първи завой надясно. Продължават да свирят. Втори завой наляво. Бясно въртим педалите. Когато си поемаме дъх, наоколо цари тишина. Улиците спят, небето спи. Човек би казал, че нищо никога никъде не се случва.

— Видяхме им сметката — казва Лоран.

— Мисля, че да.

— Не е голямо постижение. Твърде лесно е.

— Още не са свикнали. Изчакай малко.

Караме, без да бързаме. Топло ми е, чувствам се лек. Лесно е да правиш каквото искаш; всичко е лесно. Утре ще продължим. Други сгради ще избухнат. И влакове, складове, заводи. В пансиона „Колибри“ сме и пием пунш с Мадлен край огъня. Там отнасят мъртвите и ранените, крещят заповеди, разстрелват ни. А ние гледаме как пламва пуншът, спокойни и изгубени като вдън гора.

На другия ден на обед Мадлен идва да ме чака на изхода на печатницата.

— Добра работа — казва тя. — Осем мъртви и не знам колко ранени. Кварталът ври и кипи.

С леко сърце вървя по улиците на Клиши — тези мъртъвци не ми тежат на душата. Никаква следа няма по лицето ми, по ръцете ми; разминаваме се, виждат ме и не ме виждат; аз съм само безобиден минувач. В печатницата другарите ни гледат без изненада. Изобщо нямаме вид на осъдени на смърт. Ден като всички други. Вечерта трябва да вечерям с родителите ми; в седем часа слизам в метрото и виждам червения афиш, залепен върху белия фаянс.

— Видя ли? — пита майка ми.

— Кое?

— Афишите. Имало е атентат през нощта. За наказание са разстреляли дванайсет заложници.

Тя ме гледа, очите й са хлътнали, бузите й са зачервени, има вид на стара жена. Нарежда с безизразен глас:

— Ако не заловят авторите на атентата до три дни, още дванайсет заложници ще бъдат разстреляни.

— Знам — казвам. — Започва се.

— Дават петстотин хиляди франка награда за полезна информация — обявява баща ми подигравателно.

— Дали няма да се предадат? — чуди се майка ми. — Или ще оставят да разстрелят още дванайсет невинни?

Ръцете ми не треперят, не съм се изчервил. И все пак по ръцете ми, по лицето ми има следи, усещам ги; майка ми ги вижда и погледът й ме изгаря.

— Не могат — казвам. — Ако се предадат, никога повече няма да могат да продължат.

— Имат дълг към каузата — казва баща ми.

Много е горд. Сякаш той е хвърлил бомбата и не съжалява за действието си — силен мъж е.

— В такъв случай не би трябвало да правят такива неща — казва майка ми. — Заради тях убиват французи.

— А знаеш ли какво става в Полша? — казвам. — Качват евреите във влакове, затварят херметично вагоните и пускат газ в цялата композиция. Искаш да станем съучастници в тези кланета? В този момент убиват някого.

— Нима тази бомба ще спаси живота на един-единствен поляк? — възразява майка ми. — Само двайсет и четири трупа повече, това е всичко.

— Това са трупове, които тежат много — казвам аз. — Мислиш ли, че след това думата „сътрудничество“ все още има някакъв смисъл? Мислиш ли, че ще могат да ни се усмихват като по-големи братя? Сега между тях и нас има прясна кръв.

— Тези, които искат да се борят, да се борят и да проливат собствената си кръв — казва майка ми и прекарва ръка в косите си. — А тези хора не са искали да умират, не са ги питали. — Гласът й потрепери. — Нямат право, това е убийство.

Свивам рамене безпомощно. В гърлото ми е заседнала буца. За щастие, баща ми взема думата, обяснява. Старата миризма на мастило и прах се разнася в галерията, някога тя ме задушаваше, някога драсках килима под пианото — малкото на Луиз е мъртво. Безвъзвратно мъртво, завинаги. Отнел съм живота им завинаги, единствения им живот, никой няма да го изживее вместо тях. Те дори не ме познават, а аз съм им отнел живота. Някой чука на вратата. Марсел четеше в ателието с крака на масата и аз почуках на вратата. Стига. Стига. Знаех го. Исках го. Утре продължаваме.

Прислужницата носи супата. Не съм гладен, но трябва да ям. Майка ми не яде; гледа ме. Не трябва да узнава. Тя знае. Знам, че знае. Никога няма да ми прости.

Храня се. Пия кафе от ечемик. А ако й кажа: добре, ще се предам, какво ще направи? Но не казвам нищо и тя няма какво да направи, освен да ме ненавижда дълбоко. Не слуша баща ми; гледа в празното, яростна и разсеяна. А баща ми говори и аз му отговарям.

Говорим, а стрелката на стенния часовник се върти. Единайсет часът. Сърцето ми се свива; ето че внезапно съм на пет години, страх ме е, студено ми е, иска ми се мама да ме завие, дълго да ме целува; иска ми се да остана тук, да си легна в някогашната спалня, сгушен в миналото си; тогава може би ще успея да заспя.

— Трябва да тръгвам.

Ставам, краката ми са натежали, не мога да остана. Погледът й ме преследва. Когато се навеждам да я целуна, тя стиска устни и се стяга. „Направи го. Сега си го понасяй.“ Тя мълчи, но аз чувам жестокия й глас. Ще умре, без да ми прости.

Потънах в нощта, вървях право напред, престъпник, примирил се с престъплението. Бих искал да вървя така до сутринта. В полунощ се качих в стаята си и седнах до незапалената камина. Сам. Затворен сам в престъплението си. После запалих стари вестници и ги гледах как горят. „А ако всичко това е ненужно? Ако съм ги убил за нищо?“ Призори се събудих до камината, замръзнал, с горчив вкус в устата; помислих: „Трябва да продължа. Иначе всичко ще е било напразно. Ще съм ги убил за нищо“.

Нямам сили. Не мога да продължа — тази нощ, на това легло умираш ти. Искам да спра. Нима не мога да спра? Ще опра револвера в слепоочието си. И после? Какво ще направят после? Мен вече няма да ме има. Но сега съм тук и докато съм тук, бъдещето съществува, отвъд моята смърт. Мисля да умра, мисля за това жив. Реши да умреш, реши отново, реши сам. А после? А после?