Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (10)

X

Елен затвори книгата. Не можеше повече да чете. Погледна черното небе над Пантеона. Времето беше мрачно, но не облаците скриваха слънцето; фина черна пепел плуваше в гъстия въздух. Разправяха, че навсякъде около Париж горят резервоари с бензин. Хоризонтът тътнеше и малки бели валма пара се развиваха на тъмния фон на небето. Приближаваха се; оловна заплаха смазваше града; скоро щяха да паднат и последните бариери и те щяха да се разлеят по улиците. Около Елен терасата на кафене „Майо“ пустееше. Пуста бе и улица „Суфло“. Нито едно такси. Колите, преминаващи по еднопосочния булевард „Сен Мишел“, се отправяха към Порт д’Орлеан. Булевардът се бе превърнал в магистрала, която пресичаше града от единия до другия край; магистрала на бягството, по която животът изтичаше на талази. А един мъж в син работен комбинезон, кацнал на една стълба, грижливо чистеше глобуса на уличния фенер.

„Утре ще са тук.“ Елен тревожно се загледа в далечината. Колата трябваше да дойде в десет часа. Не искаше да се окаже в капан в този град без изход. Тишината ще обгърне улиците, замръзнали между слепите сгради. Всеки жител ще е по-самотен от изгубения в някое наводнено поле. Трудно бе да се повярва, че къщите ще останат тържествено забити в земята и че кестените ще хвърлят непроменена сянка върху цветните лехи в Люксембургската градина.

Сред реката от автомобили бавно се придвижваха двуколки с бежанци, пренасящи цели села. Бяха големи каруци, теглени от четири-пет коня и натоварени със сено, покрито със зелено платнище. В двата им края бяха струпани дюшеци, велосипеди, а по средата, замръзнало във восъчна неподвижност, семейството се гушеше в сянката на голям чадър. Бе нещо като жива картина, съставена за тържествена процесия. Очите на Елен се изпълниха със сълзи. „И аз ще се изселя.“

Огледа се. Цялото й минало бе там, между тези каменни островчета. На този тротоар бе играла на дама с Ивон под доброжелателния поглед на Бог. Близо до ето този фенер я бе целунал Пол. В горния край на улицата Жан бе казал: „Обичам те“. Елен изтри очите си. Бог не съществуваше, Жан не я обичаше, тя не обичаше Пол. Всички обещания се бяха оказали измамни. Бъдещето изтичаше капка по капка от града, миналото се изпразваше — коруба без живот, за която не си заслужаваше да се съжалява; то вече се разпадаше на прах, вече нямаше минало, нямаше изгнание. Цялата земя беше невъзвратимо изгнание.

Чистачката излезе от кафенето с тежък куфар в ръка. В този момент колата на господин Телие спря до тротоара и главата на Дениз се появи на вратата.

— Чакайте да ви кажа — извика тя и сграбчи куфара на Елен. — Току-що научихме, че руснаците и англичаните са дебаркирали в Хамбург! Вътре в колата и върху покрива бяха струпани куфари; пред фаровете бе закачен велосипед. Елен седна отзад до Дениз и колата потегли. Собственикът на голямата бакалия спускаше решетките, зад които бяха подредени кутии с компот. Всички магазини бяха затворени.

— Родителите ви не заминават ли? — попита Дениз.

— Страх ги е да не оберат магазина — отвърна Елен и добави високо: — Много мило от страна на баща ви да ме вземе с вас!

— Нормално е — каза господин Телие. — Къщата е голяма. Има място за всички.

Колата премина през Порт д’Орлеан и пое по тесен път. Над затворените вили небето бе синьо и човек можеше да си помисли, че обитателите са заминали някъде за края на седмицата. „Свършено е — каза си Елен. — Завинаги.“ Завинаги бе останала там, в сянката на кестените, сред мириса на мед и какао; завинаги в потъналия град, тя също потънала заедно с призрака на изгубената си любов. Тази, която се навеждаше през вратата, беше само една от милионите бегълки.

По пътя се виждаха каруци, подобни на онези отпреди малко, които тържествено се придвижваха по булеварда; но тези бяха разнебитени — селяните вървяха пеш до конете, а сеното бе вече наполовина изконсумирано; сигурно идваха отдалече и бяха тръгнали отдавна. От време на време по пътя се появяваха бариери и колата спираше зад дългата опашка от автомобили, които бавно се влачеха в прахта като разчленена гъсеница.

— Утре вече няма да може да се кара — каза господин Телие и обърна глава назад. — Гладни ли сте?

— Бихме могли да спрем в най-близкото село — предложи Дениз.

— Добре. Спираме.

Селяните стояха в очакване пред засадените си с рози и перуники градинки и питаха:

— Какво става? Париж падна ли? Свършено ли е?

— Париж не е Франция.

Влязоха в едно кафене. Дениз разопакова сандвичите, извади кифли, плодове и поръча кафета. Седнала до радиоапарата, една жена слушаше комюникето. Сълзи избиха в очите на Елен, сълзи, каквито не бе проливала досега. През последните месеци бе опознала вкуса на сълзите си — вкус на отчаяние и гняв. Сегашните бяха хладни, почти безсолни и се стичаха безстрастно по бузите й.

Пред вратата бе спряла една покрита с клони кола, като на селски маскарад; идваше от Еврьо — Еврьо беше в пламъци, Лувие гореше, Руан гореше. През целия следобед срещаха по пътя коли, тръгнали от Нормандия, наблъскани с дюшеци и с камуфлаж от клони, които им придаваха празничен вид. „Нещо става — помисли Елен. — Не с мен. Аз вече не съществувам. Нещо става със света.“ Вече не говореха за оттегляне, за отстъпление. Поражение: това се четеше в пълните с тревога и упрек очи, които следяха процесията от автомобили, по напрашените лица на бегълците, сред завивките, съдините, столовете, струпани в камионите.

Свечеряваше се. Каруците бяха спрели покрай канавките; разпрегнали конете, хората палеха огньове, за да си стоплят супата, и се готвеха за нощуване. Елен си спомни за пионерите от филмите за Дивия запад. Чувстваше се прокудена, все едно бе попаднала в далечна земя. Все едно времето се бе превърнало в огромно неизследвано пространство.

— Ще спрем за малко в Лавал да телефонираме на мама, че идваме — каза господин Телие.

През деня спокойствието на малкия град бе нарушено от гъмжило от автомобили, паркирани по тротоарите и по разделителните ивици по магистралата. Най-богатите от бежанците се бяха отпуснали на столовете пред масите на кафенетата, които задръстваха площадите, останалите лежаха направо на земята.

— Остани в колата — каза Дениз. — Аз ще ида до пощата с Елен.

Хвана Елен за ръката и щом останаха сами, лицето й смени изражението си.

— Ще бъдем отрязани отвсякъде — каза тя. — Няма да имам никакви вести от Марсел. Как ще живея, без да знам какво става?

Елен не отговори. Нищо не можеше да отговори. Без да знае. А нямаше нищо за знаене. Само това уморено тяло, само сърцето, което бие, което не бие вече за никого, анонимното сърце. Историята върви напред, а аз вече нямам история. Нито живот. Нито любов.

— Бломар има късмет, че са го ранили — каза Дениз. — Сигурно ще го евакуират на юг.

— Несъмнено — каза Елен.

Бе научила за раняването от госпожа Бломар.

Приближиха се до гишето; сред миризмата на прах и пот се блъскаше изтощена тълпа. Жена в черно, дребничка и бедно облечена, обърна към телефонистката умоляващото си лице: „Ако обичате, госпожо, бихте ли телефонирали вместо мен?“. Телефонистката сви рамене. „Ако обичате, госпожо?“, повтори жената.

Елен я докосна по рамото.

— Къде искате да се обадите?

— На село, за да предупредят съпруга ми.

— Кое село?

— Ружие — каза жената.

— Почакайте, сега ще ви го намеря — каза Елен и разлисти указателя. — Ружие в Мен и Лоар. На кого ще се обадим?

— Не знам — каза жената.

В Ружие имаше десет абонати.

— На Бусад?

— А не! Той вече не е в селото.

— На Филон?

— Как не! По това време е на нивата!

— На Мерсие?

— О, не! — каза жената уплашено.

Беше безнадеждно изгубена в този прекалено обширен свят. „Ние всички сме изгубени. Ще се намеря ли някога? — помисли Елен. — Какъв е смисълът? Има ли смисъл от тези вкопчващи се нокти и от това сърце, което би искало вече да не иска и което все още иска, и което иска да иска пряко волята си? Нищо да не иска. Нищо да не знае. Да е просто тук и да се вслушва в спокойното бълбукане на живота, който бяга, без да отива никъде.“ Тръгнаха към колата. Господин Телие се бе облегнал на капака и си свиваше цигара.

— Руснаците не се готвят за мобилизация — каза той. — А италианците току-що ни обявиха война.

* * *

Камиони, пълни с жени, деца, легла, съдини, всеки ден преминаваха през селото. Идваха от Алансон, от Легл. Една вечер шофьорът каза: „Вече са в Ман“. Обитателите на къщата се спогледаха. Родителите на Дениз, баба й, една леля и две снахи. Колата на господин Телие бе твърде малка, за да отведе цялото семейство. И никой не желаеше да прилича на онези измършавели бегълци, които вечер идваха и се молеха да ги приютят през нощта.

— Трябва да дадем пример на населението — каза господин Телие. — Оставаме тук.

На другия ден още призори селяните побягнаха с камионетки, каруци, велосипеди. Тези, които нямаше къде да отидат, затваряха магазините си и тичаха да се крият някъде из полето. В далечината тътнеше оръдие, от време на време долиташе глухият шум на взрив — експлодираха резервоарите с бензин в Анже.

— Ще опънем палатката в края на голямата ливада — каза господин Телие.

— Има ли смисъл? — каза Дениз. С Елен бяха в градината и гледаха камионите от Лавал, преминаващи по огрения от слънцето път. — Трийсет километра. Едва няколко часа. В момента подписват примирието. Ще настъпи известно спокойствие. Вече няма да се бият.

— Все пак е по-разумно да не се показваме — каза холандецът, който обитаваше заедно с жена си и тъща си павилиона в градината.

Госпожа Телие се отдалечи с купчина одеяла в ръце. Холандецът вървеше след нея и носеше пълна с провизии кошница. Дениз се облегна на бариерата.

— Сигурна съм, че Марсел е попаднал в плен — каза тя с глух глас. — Нападнали са ги в гръб.

— Може би са успели да избягат навреме — предположи Елен.

Дениз прехапа устни.

— Години ще минат, преди да го видя отново!

Мина един камион. Военен камион, превозващ френски войници, които пееха. Мина още един камион. И още един. Мъжете махаха с ръце и се смееха.

— Те пеят! — възкликна Дениз.

— Войната е свършила и са спасили кожите — каза Елен.

Спря една кола, от която слязоха четирима офицери. Приличаха на онези от Пекини, елегантни, непринудени, с две бистри дупки насред лицата си.

— Това ли е пътят за Шоле? — попита един млад лейтенант.

— Да — отвърна Дениз.

— Трябва да разберем — каза полковникът озадачено — дали германците са в Анже. — Той погледна Дениз с решителен вид. — Къде е пощата?

— Ще ви заведа — каза Дениз и бутна бариерата.

Минаха двама войници без каски, без пушки, с бастуни — пленници, изтръгнали се от германските ръце. Нямаше никой друг по улиците. Елитната гвардия, която предните дни гордо пристъпваше по главната улица с пушка на рамо, внезапно се бе изпарила.

Вътре в пощата звънеше телефон. Вратата беше заключена.

— Къде са началниците? — попита полковникът оскърбено.

— Някъде по полето — каза Дениз.

— Това е безумие! — каза полковникът и направи знак на лейтенанта. — Разбийте я!

Лейтенантът се засили и блъсна вратата с рамо.

— Не става — каза той. — Трябва ни брадва.

— Ще донеса — каза Дениз.

Сега през селото преминаваха оръдия и танкове.

— Скоро ли ще бъдат тук? — попита Елен.

— След час. Но не се страхувайте. Нищо няма да се случи — каза лейтенантът и важно се усмихна. — Като стигнем до Лоара, ще се опитаме да ги задържим.

— Ето брадва — каза Дениз.

Лейтенантът разби ключалката. Полковникът влезе в пощата и след малко се върна.

— Да вървим! — каза той.

Тръгнаха към колата.

— Прибирайте се вкъщи — нареди лейтенантът.

— Прибираме се — каза Дениз и проследи с поглед колата, която се отправяше към Лоара.

Танковете продължаваха да се точат с дула, обърнати на юг, с гръб към врага.

— Дениз! — извика госпожа Телие. — Веднага елате и двете!

— Аз оставам в къщата — каза Дениз. — Искам да гледам.

— Баща ти не иска никой да стои на прозорците. Така стават злополуките — възбудено каза госпожа Телие.

Носеше на врата перлената си огърлица и на пръстите всичките си пръстени; по корема и гърдите й се забелязваха странни подутини.

— Но аз няма да отварям капаците — каза Дениз и се засмя. — Мислиш си, че бижутата ти са на сигурно място, а?

— Няма да посмеят да ги вземат от мен — каза госпожа Телие.

Елен се качи в стаята на Дениз. Двете се приближиха до прозореца и леко открехнаха капаците. Под прозореца премина танк. После пътят опустя. Сърцето на Елен се сви. Сега селото лежеше, изоставено, между Франция и Германия, без господар, без закон, без защита. Всички капаци бяха затворени; в побелелите от слънце къщи вече не живееше никой. Човек се чувстваше вън от света и се носеше в пространството, сякаш навлязъл в сърцето на тайнствен кошмар без начало и без край.

— Ау! — каза Дениз и хвана ръката на Елен.

Нещо избухна на ъгъла на улицата и изпочупи стъклата на прозорците на ресторанта. После настъпи дълбока тишина, внезапно нарушена от гърлен глас, който крещеше непознати думи. И ето че се появиха. Високи и руси, с розови лица; вървяха със сериозен вид, без да се оглеждат, с твърди като стомана стъпки. Победителите. „Ние сме победени. Кои ние?“ В очите на Дениз имаше сълзи. „А аз? — помисли Елен. — Франция е победена. Германия е победителка. А аз къде съм? За мен вече няма място!“ Гледаше със сухи очи минаващите чужди мъже и коне, танкове и оръдия, гледаше преминаващата История, която не бе нейната, която не принадлежеше никому.

* * *

Холандецът щръкна пред трите седнали на бордюра жени; в ръката му се поклащаше празен бидон.

— Нямаше бензин — каза той.

Тъщата сви рамене.

— Естествено.

От седмица се говореше за пристигането на вагон-цистерна. Вече никой не вярваше в това.

Холандецът остави бидона си.

— Бих хапнал нещо.

— Аз също. Гладна съм — каза младата жена с детски глас.

„Няма да ядат толкова рано“, помисли Елен. Магазините в Ман бяха по-опустошени от нива след дъжд от скакалци. Нито едно парче хляб, никакъв плод; никакво място в ресторантите, гъмжащи от войници в зелено и сиво. Елен вече не беше гладна, вече нямаше нужда от нищо. Можеше да седи неопределено дълго на тези камъни, в тясната ивица сянка, подяждана от слънцето. По улицата местните хора сновяха с празни бидони и лейки в ръце от площада на Префектурата до големия площад, където се издигаше Комендатурата; от време на време оставяха съда на земята, сядаха за момент, после пак тръгваха; малко по-късно ги виждаха да минават в обратната посока, препратени от Комендатурата към Префектурата, с празните бидони и лейки в ръце. Неуморимо. Като Сизиф, като Данаидите. В поразяващата горещина на ада животът се въртеше в кръг все по-бързо, подобен на побъркана въртележка. Около хилядите паркирани на разделителната ивица автомобили жени и деца с унили очи бяха насядали в сянката на колите върху денкове, върху дюшеци, направо на земята. Други, сиви и лъскави, бронирани, автомобили преминаваха по главната улица; мотоциклети ръмжаха около площада. В кафенетата, на маси, изнесени до средата на платното, седяха млади войници в стегнати нови униформи; колони войници с твърда стъпка си проправяха път през тълпата, сломена от слънце и глад. От високоговорителя се разнасяше военна музика. И този огнен глас, тази безжизнена светлина, този непрозрачен въздух съществуваха от началото на времето и завинаги. Елен бе станала вечна; кръвта във вените й бе изсъхнала; Елен беше там без спомени, без желания, завинаги.

— Седнете — каза тъщата. — Не стойте така!

Холандецът се усмихна. Беше розов и рус, зъбите му се подаваха над долната устна в замръзнала усмивка, подобна на усмивката на дете или на мъртвец.

— Внимавай със слънцето — каза младата жена. Бялата й шапка се бе позамърсила от вчерашния ден насам, роклята й бе смачкана. Тя подаде на мъжа си голяма хартиена фуния. — Сложи това на главата си.

Той покорно се подчини и все така усмихвайки се, седна на стъпалото на колата.

— Ама наистина е горещо — обяви той.

Тъщата го изгледа ядно.

— И като си помисля, че онзи ден в Анже можехте да вземете двайсет и пет литра.

— Опашката беше толкова дълга — каза той извинително. — Мислех, че германците ще ни снабдят с бензин по пътя.

Когато бе приела да се качи в колата, Елен също мислеше, че резервоарът е пълен. Все едно. Не съжаляваше, че е тръгнала; чувстваше се нежелана в онази свръхнаселена къща, въпреки любезността на Дениз.

— Още има хора пред Префектурата — отбеляза тя.

— Би трябвало някой да отиде да види — каза тъщата.

— Ще е като сутринта — възрази холандецът.

— Да отидем да видим. Не можем да прекараме още една нощ в колата — каза жена му и се изправи на тънките си токчета „Луи Петнайсети“.

Елен тръгна след тях. Почти триста души се бяха струпали пред желязната ограда, притискайки до хълбоците си празни съдове. Няколко жени бяха наизвадили тенджери и сега ги поставяха в нозете на статуята, издигната в прослава на член на Конвента и увенчана с голяма шапка с пера. Други спяха, налягали върху дюшеците си.

— Прекалено много хора има — каза холандецът.

— Запази малко търпение, скъпи — каза жена му и притисна към носа си дантелена кърпичка. — Не мирише много хубаво.

Елен се обърна към една от жените.

— Какво точно чакаме?

— Номера за бонове за бензин.

— И с боновете ще получим ли бензин?

— Когато пристигне.

Вратите се отвориха и чакащите се втурнаха навътре. Понесена от тълпата, Елен се озова в голям коридор. Един мъж раздаваше на хората малки четвъртити картончета, които те ревниво отнасяха. Елен взе своето и изтича към холандеца, който бе останал назад.

— Получих номер!

— Имало един гараж в края на града, където раздавали по пет литра бензин — обяви тъщата.

— Да — каза холандецът, глупаво загледан в картончето в ръката си.

— Ами идете да видите — каза тъщата, като го побутна по рамото.

— Аз ще се поразходя — каза Елен. Отправи се към гарата. Ако не получеха петте литра бензин, трябваше да намери начин да излезе от този горещ и опустошен град. Толкова по-зле за холандците. Може би щеше да успее да се качи на някой влак. Някъде там, в края на релсите, имаше чисто легло, сладък хляб, топъл чай. Влезе в чакалнята.

— В колко часа има влак за Париж? — попита.

— Не приемаме пътници за Париж — отвърна служителят. — Само до Шартр.

Елен се поколеба. Една инертна тълпа, налягала по земята сред денковете, чакаше кой знае какво. Всичко бе по-добро от това глупашко примирение.

— Дайте ми един билет до Шартр.

— Имате ли документ, по който да си личи, че живеете в Шартр?

Елен си тръгна.

— Защо ни казват да се прибираме вкъщи, след като не ни дават да мръднем от тук? — каза една жена, която държеше дете на коленете си.

— Изглежда, че в Париж умират от глад — съобщи един мъж.

— А тук? — попита жената. — Предпочитат да пукнем на място?

Елен я погледна. Внезапно й се стори, че усеща тежестта на детето на коленете си и зова на тези пълни с укор очи. С учудване чу в себе си един глас от миналото: „Другите съществуват. Трябва да си сляп, за да не ги видиш“. Спря пред жената.

— От Париж ли сте? — попита.

— От Сен Дьони — отвърна жената.

— Аз съм с хора, които имат кола — каза Елен. — Те може би ще намерят бензин, за да тръгнат. Искате ли да ви качат?

— Да ме качат? — попита жената, явно не разбрала добре.

— Елате с мен — каза Елен. — Нищо не ви обещавам. Но има един шанс.

Жената тръгна след нея. Плевня, в която да спят. Чистият селски въздух. Мляко. Яйца. Утре — Париж. „Защо аз, а не тя?“, запита се Елен. Свят й се виеше от слънце и глад, но нямаше желание за храна, нито за сянка. Странно. Някога имаше толкова желания.

Двете жени седяха на стъпалото на колата, и двете рижи и облечени в светли дрехи.

— Морис не се върна — каза майката. — Горкото момче.

— Проклетите германци — каза момичето. — Те са виновни за всичко.

Елен се върна при жената.

— Ще трябва да почакате малко — каза тя и се облегна на стената.

Дори не е чакане; няма нищо за чакане. Нямам вече живот. Само малка застояла локва, в която се отразява капризната физиономия на света.

— Дадоха ми десет литра — каза холандецът.

Двете жени скочиха на крака.

— А! — каза младата. — Ще можем да се измъкнем от тук!

— Изглежда, че малко по-нататък е по-лесно да заредим — каза холандецът и вдигна капака.

Елен се приближи до него.

— Извинявайте, имате ли нещо против да отстъпя мястото си на онази млада жена с детето? Аз ще се оправя. Само ако може да вземете куфара ми.

— Младата жена? — повтори холандецът разсеяно.

Жената изглеждаше окаяна, косата й бе разрошена и сплъстена; той я изгледа неразбиращо.

— Да. Детето й ще умре, ако не ги вземете — каза Елен със заплашителен тон.

— Ами вие? — попита тъщата. — Няма да се съберем петимата.

— Знам — каза Елен. — Казах ви, че аз ще се оправя.

— Тогава да се качва — каза холандецът.

Жената се поколеба.

— Качвайте се — подкани я Елен.

Жената седна до тъщата, която я изгледа с ненавист.

— Вие няма ли да дойдете? — попита жената.

— Не — отвърна Елен и се усмихна на холандеца. — Благодаря.

После се отправи към големия площад. Чу зад гърба си захлопване на врата; колата потегли. Далече от пустите улици, към хладната сянка с мирис на окосено сено. Елен остана сама в сияйния облак прах. „Дали тук, или другаде“, помисли тя с безразличие.

На площада група германски войници се суетяха около един камион; бежанците ги гледаха с изражения на страх и надежда. Победителите. Господарите. Бяха млади и често красиви; безупречно чистите им униформи подчертаваха мускулестите им вратове. Войниците се навеждаха снизходително над стадото бездомници. Един от тях подаде ръка на една жена, която се качи в камиона.

— Къде отиват? — попита Елен.

— В Париж — отвърна една стара жена. — Качват ни, когато имат място.

За няколко мига камионът се напълни с жени и деца.

— Дали ще има други?

— Никой не знае. Чакаме.

Елен седна на земята между старата жена и едно мургаво момиче с разрошени коси.

— Е, и аз ще чакам — каза тя, опря глава в коленете си и затвори очи.

Когато се събуди, мургавото момиче до нея гризеше комат хляб. Жегата бе намаляла.

— Ама хубаво си поспахте! — каза момичето.

— Спеше ми се — каза Елен.

— Нищо ли нямате за ядене?

— Не, нищо не намерих.

— Ето — каза момичето тайнствено и й подаде парче хляб.

— О, благодаря — каза Елен и лакомо захапа хляба.

Беше твърд и прекалено солен. Трудно се ядеше.

— Внимание! — възкликна момичето. — Елате, бабо — каза тя на старата жена и я хвана за ръка. Направи знак на Елен. — Елате и вие.

Втурнаха се към камиона.

— Nur zwei — каза германецът и вдигна два пръста, след което помогна на старата жена да се качи в камиона.

Момичето също се качи и задърпа Елен за ръката.

— Това е сестра ми — каза тя на войника. — Качвайте се, качвайте се де.

Елен се вкопчи в камиона. Войникът се разсмя и й подаде ръка.

Елен седна най-отзад, върху някакъв празен бидон. Покритият с дебело платнище камион бе претъпкан. Още на първите раздрусвания Елен се почувства задушена от миризмата на бензин и от горещината; повдигаше й се. Огледа се. Не можеше да помръдне. Потръпна. По челото й изби пот. Една жена в края на камиона равнодушно повръщаше. „Толкова по-зле“, помисли Елен. Отдръпна краката си колкото можа по-назад, наведе се и повърна между бидоните. Изтри устата и лицето си. Почувства облекчение. В краката й имаше някаква белезникава каша, но никой не обръщаше внимание. „Сякаш вече не можем дори да се срамуваме от телата си — помисли тя. — Сякаш вече тялото ми не е мое.“

Натъпканият с бензин камион безпрепятствено се придвижваше по плоските пътища, нарядко надупчени от някой снаряд. Покрай насипите се виждаха обърнати автомобили, изгорели автомобили, както и гробове с кръстове. Процесията не свършваше: каруци със сено, велосипеди, пешеходци. Минаха през един град — бомбите бяха пробили покривите, два цели квартала бяха изгорели, пред обгорелите части от стени се трупаха изкривени железа. Изселване, мизерия, смърт. А в красивите сиви коли млади и силни мъже преминаваха с песен.

— Хайл — извика един от тях и весело помаха с ръка.

И той, и другарите му бяха облечени в сиво и всички носеха червена роза до сърцето си.

Камионът спря пред вратата на Париж. Елен скочи на земята; едва се държеше на краката си. Мерна в едно огледало напрашеното си лице. Авеню „Гранд Арме“ беше пусто. Всички магазини бяха затворени. За миг остана неподвижна сред тишината, после пое към площад „Етоал“. Всичко си беше на мястото: къщите, магазините, дърветата. Но хората бяха унищожени — нямаше кой да отвори осъдените магазини, нямаше кой да се разхожда по улиците, нямаше кой да изгради ново бъдеще, да си припомни миналото. Само тя бе оцеляла като по чудо, непокътната, абсурдна в този свят без живот. Само че вече нямаше нито тяло, нито душа. Единствено този глас, който казваше: „Вече не съм аз“.

* * *

Дениз бе поставила бележника на коленете си и пишеше със ситния си широк почерк.

— Свърших — каза тя. — Тръгваме, когато кажете.

Елен се надигна и се опря на лакът. Пътят все още бе бял от горещина. Пет часът. Три часът френско време. Въздухът беше тежък, Сена бавно течеше под неподвижното небе.

— Да не повярваш, че е неделя — каза Елен.

Изправи легналия в края на насипа велосипед. Няма вече коли, няма тандеми, няма влюбени, няма смях — селото бе пусто. Нарядко се виждаха мъже с почернели гърди да седят на сянка — разпознаваха се по обръснатия тил. Само те живееха в неделя във Франция; изгнаническа неделя. Насред водата, в унилото проблясване на слънцето самотен мъж седеше в една лодка и свиреше на акордеон. Краката на Елен спряха да се движат. Пространството и времето около нея сякаш се взривиха. Стори й се, че внезапно е запратена в някакво тайнствено измерение, в сърцето на епоха, на свят, с който нямаше никаква връзка; изгубена под едно необичайно слънце, тя присъстваше на история, от която присъствието й бе изключено. „Все едно, че не съм тук; все едно, че съм тук само за да кажа, че не съм тук.“ Сведе се над кормилото. Всички вили бяха затворени; табелите на гостилниците започваха да се лющят. Понякога зад някоя отворена порта се виждаше паркирана на чакъла сива кола, а в градината отекваха дрезгави гласове.

— Елен!

Елен завъртя по-бързо педалите. На моменти изпитваше някакво опиянение от изключителното приключение, което изживяваше, но в други моменти се страхуваше — бе изгубила ключа за обратния път. „Никога няма да има нищо друго!“

— Вашият германец дали ще може да направи нещо за Марсел? — попита Дениз.

— Ще говоря с него на вечеря — каза Елен. — Той има сума ти връзки. Във всеки случай, когато стигна Берлин, ще гледам да си намеря полезни познати.

— Би трябвало да се намеси веднага — отбеляза Дениз. — Три четвърти от лагерите са евакуирани в Германия. — Тя погледна Елен. — Наистина ли ще заминете?

— Защо не? — каза Елен и се стегна.

Знаеше какво мисли Дениз, знаеше какво щеше да си помисли Жан. Загледа се предизвикателно в хоризонта.

— Безразлично ли ви е, че ще работите за тях?

— Какво би се променило, ако не работя за тях? — попита Елен.

— Не е там въпросът — каза Дениз с нотка на упрек в гласа. — Аз не бих могла, от уважение към самата мен.

— Самата мен — каза Елен и погледна ръката си на кормилото.

Аз. Елен… Хората бяха изгубили по пътищата колите си, гардеробите си, кучетата си, децата си, тя бе изгубила себе си.

— В общи линии, решили сте да се възползвате от ситуацията, така ли? — попита Дениз.

— О, не съм приела фашистката вяра — каза Елен. — Но какво пък, в момента това е на дневен ред. После ще дойде нещо друго, след него пак нещо друго. — Тя сви рамене. — Така че какво значение има?

— Но за нас значение има моментът, в който живеем — каза Дениз.

— Има значение, ако му придаваме значение — възрази Елен.

Спомняше си как Жан казваше: „Ние решаваме“. Именно. Защо трябва да решавам, че личната ми съдба е от значение, или съдбата на Франция, или тази на века, в който съм захвърлена по случайност? Караше колелото си по дългото павирано авеню, под безстрастното и единствено слънце, мимолетно като метеор, прорязал безразличното небе.

Преминаха през вратата на Париж.

— Ще мина да занеса писмото си в Червения кръст — каза Дениз.

— Идвам с вас — каза Елен.

Заоблачило се беше. Обливаше ги влажна топлина. Десетина млади жени унило тъпчеха на място пред вратата на пощата. Сиви коли бяха наредени покрай тротоарите. В края на авенюто Операта с купола си в буреносно зелено приличаше на паметник, на фетиш, свидетел на отминала епоха.

Чиновничката погледна плика и го върна на Дениз.

— Не приемаме вече писма за Бакара — каза тя. — Лагерът е изпратен в Германия.

— И Бакара! — възкликна Дениз.

— Да, госпожо, и Бакара — каза чиновничката нетърпеливо.

Елен хвана Дениз за ръката и я поведе към изхода. Дениз бе станала бледа като стената. Изглеждаше, че всеки момент ще припадне.

— Те често са погрешно информирани — каза Елен.

— В Германия! — повтори Дениз.

В сивата горещина на неделния следобед Елен със свито гърло разпозна на лицето на Дениз ненавистната сянка на нещастието.

— Човек и от Германия се връща. Ще намерим начин — каза тя и дълбоко пое дъх.

Слава богу, това не беше нейното нещастие; тя бе приключила с нещастието — нямаше вече любов, нямаше живот, нямаше и нещастие.

— Само си представете как ги откарват — каза Дениз с разтреперан глас.

— Сигурна съм, че Марсел някак ще се приспособи — увери я Елен.

— Марсел може би — каза Дениз и се отдръпна. — Извинете ме. Имам нужда да остана сама.

— Разбирам ви. — Елен стисна ръката й. — Утре сутрин ще ви се обадя по телефона да ви кажа какво е отговорил Бергман.

— Благодаря. Обадете ми се — каза Дениз.

Елен й се усмихна и яхна велосипеда си. Да страдаш за другия — каква измама! На тях не им пука, интересува ги само собствената им личност. Свършено е, окончателно. Пресече булевард „Сен Жермен“. Бронирани камиони преминаваха с грохот, следвани от танкове, от които се подаваха облечени в съвършено черни униформи войници, с широки кепета, които се вееха на вятъра. Усмихваха се. Поздравяваха победата си с цялата си очарована младост. Победа. Поражение. Той загуби своята война. Елен стисна по-силно кормилото. Няма победа, нито поражение; няма твоя история, няма моя история — има само един момент от Историята.

Елен спря пред сладкарницата, прибра велосипеда и се качи в стаята си. Облече хубавата рокля от имприме, чийто десен сама бе скицирала. В гардероба съвсем ново светло манто се люлееше на закачалката си до елегантен спортен костюм. Германският клиент плащаше добре.

— Добър вечер, мамо, добър вечер, татко.

— Добър вечер — отвърна господин Бертран студено.

Господин Бертран не вдигна очи от вестника си. Родителите на Елен бяха съблазнени от бляскавата кариера, която очакваше дъщеря им, но я укоряваха, че се излага, като сътрудничи на завоевателя. Елен отвори вратата на магазина и дългите метални пандантиви весело зазвъняха. Както някога, когато отиваше на среща с Пол или Жан; идеше й да ги изтръгне.

Отново излезе навън. Колелото бързо преминаваше по булевард „Сен Мишел“. Беше мръсно, ръждясало, под черния лак прозираха пластовете синя и зелена боя; но все още вършеше работа. „Ще си го взема там с мен“, помисли Елен. Натисна спирачките. В края на булеварда група хора се бяха струпали пред дървена ограда. Слезе от колелото. На оградата бе залепен жълт афиш. „Робер Жардийе, инженер от Лориан, осъден на смърт за саботаж; разстрелян тази сутрин.“ Хората стояха, без да мърдат и без да говорят пред листа хартия. Разстрелян. Омагьосващи бяха тези черни букви върху жълтия фон. Разстрелян. Елен бързо се отдалечи. „Е, явно трябва да се мине оттам — помисли тя. Яростно завъртя педалите. — Всичко това е без значение. Нищо няма значение. Нищо!“

Бутна вратата на ресторанта; между бакърените тави и връзките лук висяха колбаси и шунки, окачени на дебелите греди на тавана; от двете страни на коридора се редяха ниши с подготвени за клиентите маси. Хер Бергман се изправи, леко изтрака с токове и се наведе да целуне ръка на Елен.

— Точна като мъж — усмихна се той.

Носеше елегантен тъмен костюм с твърда яка; под кестенявите му коси лицето му имаше дружелюбно и малко тържествено изражение. Направи знак и метрдотелът, накипрен в селска престилка, на свой ред направи знак на един от сервитьорите.

— Специалното ни предястие — каза той, когато сервитьорът постави на масата поднос с пастети, пушена шунка, кренвирши и пръжки.

— Мисля, че тук храната е добра — каза хер Бергман.

— Така изглежда — съгласи се Елен и напълни чинията си.

На съседната маса една дебела червендалеста жена със сатенена блуза поглъщаше огромен шатобриан. Клиентелата се състоеше главно от немски офицери, които вечеряха сами или в компанията на елегантни млади жени. Някои от сепаретата бяха изолирани с дебели червени завеси.

— Доста си поговорих с госпожа Гранжуан — каза хер Бергман. — Накрая се разбрахме. Впрочем вие не сте свързана с никакъв договор.

— Не съм. Но целият ми стаж е протекъл при нея. Не е особено елегантно да я напусна сега.

— Трябвало е да ви направи съдружник — каза хер Бергман. — Да ви третира като обикновена служителка, това е експлоатация.

— Преди време ми предложи да оглавя един филиал в Америка — каза Елен. — Тогава отказах.

— Защо отказахте?

— По онова време исках да съм в Париж — каза Елен.

— Няма да съжалявате — увери я хер Бергман. — Няма бъдеще за вас във Франция. Лион скоро ще престане да съществува. Ние сме господарите на коприната.

Говореше с нескрито самодоволство, с което внезапно заприлича на офицерите от съседните маси.

— Чакайте малко — каза Елен и се позасмя. — Още не всичко е свършило.

— Не. Всичко сега започва — каза хер Бергман и наля на Елен малко сладко бордо. — Франция и Германия са създадени да се разбират. Вижте нас двамата. Ще видите колко плодотворно ще е сътрудничеството ни. Аз произвеждам тъканите, а вие ми носите това, което не се намира у нас — френския вкус — довърши той галантно.

— Да — каза Елен.

— Документите ви са готови — подзе хер Бергман. — Запазил съм места за двама ни в понеделник.

— В понеделник — повтори Елен.

— Бих искал да остана още. — Той се поколеба. — Макар че е тъжно да виждаш Париж такъв, какъвто е в момента. Това вече не е столица, а гарнизон.

— Често ли сте идвали в Париж?

— Една година живях близо до парка „Монсо“ — каза хер Бергман. — Сутрин се разхождах в градината, наблюдавах малките деца, които си играеха.

— Аз предпочитам Люксембургската градина — каза Елен.

— Люксембургската градина също харесвам — каза той. — Латинския квартал. Кейовете край Сена. Поръчвах си лучена супа в Халите в пет сутринта заедно с френските ми приятели. — Той въздъхна. — Онзи ресторант беше толкова интересен, пълен с типично френски физиономии. Сега на Мормартр, на „Монпарнас“ се чува само немски език. — Той отново напълни чашата на Елен, този път със сухо шампанско. — Ще трябва да се върна някой ден.

— Миналото никога няма да възкръсне — каза Елен.

— Няма. Но ще има нещо друго. Не ви ли е любопитно да видите нова Европа?

— Да, любопитно ми е — каза Елен. — Обичам новото.

Усмихна му се. Миналото няма да възкръсне, наистина бе свършено; беше свободна. Няма вече да има вечери в „Пор Салю“, няма да има смях в снега, няма да има сълзи в хладния здрач, ухаещ на теменужки. Едно-единствено бъдеще за всички: германци, французи, мъже, жени; всички бяха еднакви. Никой никога нямаше да има единствено по рода си лице, безподобен поглед. Този човек беше мъж с ръце, сърце, глава, точно като Жан.

— Ще ми направите ли една услуга? — попита Елен.

— С удоволствие.

— Има ли начин да върнете във Франция един пленник, току-що откаран в Германия? Става дума за съпруга на най-добрата ми приятелка.

— Имам приятели в посолството — каза хер Бергман. — Дайте ми името и адреса и ще видя какво мога да направя. — Той се поколеба. — Макар да ми се струва, че едва ли има смисъл.

Сърцето на Елен се сви. Колко време щеше да остане там Марсел? Четири години? Пет години?

— Мъчителна е тази история с пленниците — каза хер Бергман. — По-лесно бихме станали приятели, ако можехме да ви ги върнем.

Той налапа голяма хапка турнедо; ядеше бързо. Елен погледна с внезапно изумление поддържаната му ръка, масивния му пръстен, който красеше белите му пръсти. Ние не можем да ви ги върнем. Той я залъгваше, тя се самозалъгваше. И двамата знаеха — нито за миг не бяха изживявали една и съща история.

— Бихте могли, ако поискате — каза тя.

— Не всички французи са сигурни приятели — обясни той любезно. — Какво да ви кажа? Това е историческа необходимост.

Елен остави вилицата върху чинията си. Вече не беше гладна. Погледна офицерите с лорнети, които се тъпчеха с мазни френски храни. В това време госпожа Бертран претопляше ястие от праз лук, Дениз белеше варен картоф, Марсел бе прекарал седмица, без нищо да яде. А утре Ивон еврейката ще остане без работа, скоро и без дом. Това несъмнено беше историческа необходимост. А аз? Аз защо съм тук?

Хер Бергман й подаде менюто.

— Сирене? Плод?

— Благодаря, нищо повече не искам — каза тя.

— Някакъв алкохол?

— Не, благодаря.

Хер Бергман поръча ягоди със сметана и захвана да мачка с лъжицата си червените плодове в сметаната.

— Да знаете някое приятно място за завършване на вечерта? — каза той. — Някое истинско заведение, което не е „за туристи“ — добави той съучастнически.

— Не съм много по тия неща — каза Елен. Направи усилие и добави: — Чух за едно място в Латинския квартал, където може да се танцува.

— Ами да вървим — каза той. — С кола съм.

— А какво ще правя с колелото? — попита Елен.

— Не се безпокойте — каза той. — Просто е. Ще поискам да го закарат до вас. Тук са много услужливи.

Елен извади пудриерата си от чантата. Разбира се, че е просто, на тях всичко им е просто. Той говореше на метрдотела бавно и отчетливо, и вадеше банкноти от портфейла си. Метрдотелът се кланяше и се усмихваше. Аз също се усмихвам. Усмихвайте се, усмихвайте се. Които не се усмихват, ги разстрелват. Разстрелян сутринта, призори, съвсем сам, без да се усмихва. Такава е историческата необходимост — но кой решава дали да продължа да се усмихвам, или да не се усмихвам вече?

Качи се в колата. Още беше светло.

— Къде трябва да спра?

— Спрете на площад „Медиси“. Заведението е в една съседна уличка.

Площад „Медиси“ беше толкова спокоен, че се чуваха гласовете на клиентите, насядали на масите пред двете големи кафенета. Булевардът приличаше на изоставена магистрала. Но всичко си беше на мястото: фонтанът, кестените, фенерът, който онзи човек толкова грижливо чистеше сутринта на десети юни. Човек би помислил, че всичко ще е променено, къщите, лицата, дори цветът на почвата. Но единствената разлика беше тази тишина, странно светлото небе и този почтителен и сериозен мъж до Елен.

— Тук е — каза тя и бутна вратата.

Влязоха в съвсем малка зала, облицована в червено и украсена със зелени растения. Музикантите висяха между небето и земята, в една ложа. Няколко двойки танцуваха.

— Както виждате, няма много униформи — каза Елен.

Седнаха и хер Бергман поръча шампанско. След което се огледа с вид на познавач.

— Симпатично място — каза той. — Но му липсва малко… как казвате вие? Ние бихме казали Stimmung.

— Война е — каза Елен.

— Да, естествено — съгласи се хер Бергман и поклати глава.

— Берлин по-весел ли е? — попита Елен.

— Ще видите, и Берлин е хубав град — каза хер Бергман.

Елен се загледа в двойките, които танцуваха, и й стана тежко на сърцето. Музикантите свиреха мелодия отпреди войната и нещо забравено се пробуди в нея — бе нежно и топло, после внезапно сякаш забиваше във вас хиляди остриета. Последните дни. Последните вечери. След седмица по това време хората около мен ще говорят на чужд език.

— Никога не съм ходила в чужбина — каза тя.

— Е, сега ще станете европейка — каза хер Бергман.

Млада жена в черна рокля, украсена с оранжева панделка, и с кошница в ръце се приближи до масата им: „Шоколад? Цигари?“.

— Кутия шоколадови бонбони — каза хер Бергман.

Кръвта нахлу в бузите на Елен. Знаеше ги тези завързани с панделки кутии — една руса девойка, съвсем като тази тук, купуваше всяка седмица такива от госпожа Бертран. „Препродавам ги на фрицовете по четиристотин франка“, казваше тя със смях.

— Не — отказа Елен.

— Позволете ми — каза хер Бергман.

— Не, не искам — каза тя ядно и добави: — Мразя шоколад.

— Цигари?

— Не пуша. Моля ви, нищо не искам.

Погледна го злобно. Нищо освен свободата на Марсел, освен сигурността на Ивон; освен живота на Робер Жардийе, инженерът, разстрелян тази сутрин. Девойката се бе отдалечила. На масата настъпи ледена тишина.

— Ще ми направите ли честта да танцувате с мен? — попита хер Бергман.

— С удоволствие — каза Елен и стана.

Прегърна ме и танцувахме, знамената плющяха под синьото небе, той стоеше прав на естрадата; говореше и всички пееха. „Това е мое — мислеше тя разстроено, — това е моето минало. Него ще отнеса в Берлин. Ще отида в Берлин с цялото си минало.“ Хер Бергман здраво я притискаше към себе си. Той танцуваше добре, но твърде усърдно. Двамата съгласуваха стъпките си, но телата им оставаха самотни. Тя помисли: „Той ме е прегърнал“. Хвърли поглед към огледалото. В прегръдките му. Аз. Виждаше се. И Дениз я виждаше, Марсел я виждаше, Ивон я виждаше, Жан я виждаше. Мен виждат.

— Извинете ме — каза тя, отдръпна се и се отправи към масата.

— Какво има? — попита хер Бергман с бащински тон и добави усмихнато: — Толкова ли лошо танцувам?

— Не. Просто съм ужасно изморена.

Седна и не се опита да се усмихва. Вече не искаше да се усмихва. „Те ме виждат, те съществуват. Жан съществува. Опря глава на ръцете си. Не исках да страдам, затова лъгах; истината е, че съществувам. Не съм спирала да съществувам. Именно аз ще замина за Берлин, с цялото си минало. Мен ще е държал в прегръдките си. Моя живот живея в момента.“

— Пийнете малко шампанско — каза хер Бергман загрижено.

— Благодаря.

Отпи глътка от газираната течност. „Лъгах, за да забравя, за да си отмъстя. Мой беше изборът да лъжа, да съм тук, до този мъж.“ Хилядите остриета едновременно прободоха сърцето й. „Съществувам и съм изгубила Жан завинаги.“

— По-добре ли сте?

— Да — отвърна тя.

Познаваше тази продължителна жалба на сърцето си, познаваше биенето на сърцето си и вкуса на слюнката в устата си. Това съм аз. Аз съм. Нашето поражение. Тяхната победа. Нашите пленници. Погледна хер Бергман.

— Не мисля, че мога да замина за Берлин — каза тя.