Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (1)

I

Когато отвори вратата, всички погледи се насочиха към него.

 

— Какво има? — попита той.

Лоран бе яхнал един стол пред огнището.

— Трябва да знам дали е решено за утре сутринта — каза той.

Утре. Огледа се. Стаята миришеше на пране и на зелева чорба. Мадлен пушеше, опряла лакти на покривката. Пред Дениз имаше книга. Бяха живи. За тях тази нощ щеше да има край; щеше да има зора. Щеше да съмне.

Лоран го погледна.

— Не можем да чакаме повече — тихо каза той. — Трябва да съм там в осем часа, ако изобщо отида.

Говореше бавно и отчетливо, като на болен.

— Естествено.

Знаеше, че ще трябва да отговори, а не можеше да отговори.

— Виж, ела да се видим, като се събудиш. Трябва само да почукаш. Имам нужда да размисля.

— Дадено. Ще почукам към шест часа — каза Лоран.

— Как е тя? — попита Дениз.

— В момента спи — каза той и се отправи към вратата.

— Обади се, ако ти потрябва нещо — каза Мадлен. — Лоран ще отиде да си почине. Но ние сме тук цяла нощ.

— Благодаря.

Бутна вратата. Трябва да реши. Очите са затворени, от устните се отронва стенание, чаршафът се повдига и пада, твърде много се повдига; животът е някак твърде видим, твърде шумен, тя е зле, ще угасне, ще е угаснала призори. Заради мен. Първо Жак, сега Елен. Защото не я обичах и защото я обичах; защото се приближи твърде много, защото остана твърде далече. Защото аз съществувам. Аз съществувам, а тя, свободна, самотна, вечна, ето че е изцяло подчинена на съществуването ми, не може да избегне бруталния факт на съществуването ми, закована е за механичния низ на неговите мигове; и в края на фаталната верига, ето я поразена в самото си сърце от сляпата стомана, от твърдото метално присъствие, моето присъствие — нейната смърт. Защото аз бях там, непрозрачен, неизбежен, безпричинен. Би трябвало никога да не съм бил там. Първо Жак, сега Елен.

Навън е нощ, нощ без фенери, без звезди, без глас. Преди малко премина патрул. Сега вече никой не преминава. Улиците са пусти. Пред големите хотели и пред министерствата пазят часови. Нищо не се случва. А тук нещо се случва — тя умира. „Първо Жак.“ Пак тези застинали думи. Но в бавното изтичане на нощта, през други думи и през отминали образи първородното злодеяние разгръща своята история. Приело е особения образ на история, сякаш е било възможно и друго, сякаш още от раждането ми не всичко е било предопределено, сякаш абсолютната гадост, скрита във всяка човешка съдба, не е била изцяло предрешена от появата ми на този свят и изцяло присъстваща в миризмата и полусянката на агонията, присъстваща във всяка отделна минута и в безкрая на вечността. Аз съм тук днес и открай време. Винаги съм бил тук. Преди не е имало време. Когато времето е започнало, аз вече съм бил тук и ще съм тук завинаги, отвъд собствената ми смърт.

 

 

Беше тук, но отначало не го знаеше. Сега го виждам, наведен на прозореца на галерията. Не знаеше. Мислеше, че само светът присъства. Гледаше зацапаните витражи, от които лъхаше миризма на мастило и прах, миризмата на труда на другите; слънцето обливаше с лъчите си мебелите от стар дъб, докато хората долу се задъхваха в мътната светлина на лампите със зелени абажури; през целия следобед машините монотонно бучаха. Понякога скучаеше. Понякога дълго стоеше неподвижен, като оставяше угризението да навлезе в него през очите му, през ушите му, през ноздрите му. Ниско долу на пода, под мръсните прозорци се стелеше застоялата скука; и в дългото помещение със светли стени угризението се разтягаше в сладникави спирали. Не знаеше, че ако повдигнеха глава, работниците можеха да забележат през прозорчето на вратата свежото му и послушно лице на невръстен буржоа.

Усещаше мекотата на синия мокет, в кухнята, хвърляща медни отблясъци, се разнасяше приятна миризма на разтопена сланина и карамел, в салона звучаха гладки като коприна гласове. Но угризението неуморно бродеше в аромата на летните цветя и в пукота на пламъците в меката зима. Когато заминаваха на почивка, го оставяше зад себе си — звездите се носеха в небето без угризения, ябълките хрупаха между зъбите, сладката вода навлажняваше босите крака. Но щом се върнеха в балсамирания под белите калъфки апартамент, щом изтърсеха натъпканите с нафталин завеси, отново го заварваше на мястото му — търпеливо, непокътнато. Сезоните минаваха, пейзажът се променяше, в книгите със златни гръбчета се разгръщаха нови приключения. Но нищо не нарушаваше равномерния шепот на машините.

От мрачния партер миризмата проникваше в цялата къща. „Един ден това ще е твоята къща.“ На фасадата бе изписано с издълбани в камъка букви: „Бломар и син, печатари“. Баща му със спокойна стъпка се качваше от работните помещения в големия апартамент и невъзмутимо вдишваше застоялия въздух на стълбището. Елизабет и Сюзон също не подозираха нищо — те закачаха графики по стените на стаите си, разхвърляха възглавници върху леглата си. Но майка му изпитваше, сигурен беше, изпитваше този смут, който помрачаваше блясъка и на най-прекрасните дни; и нейното угризение се процеждаше през дъсчиците на излъскания паркет, през копринените облицовки и меките вълнени килими.

Може би го бе срещала и другаде, в непозната обстановка; носеше го навсякъде със себе си, под кожените си палта, под роклите с пайети, добре залепнало за закръгленото й телце. Вероятно затова винаги изглеждаше така, сякаш се оправдава; говореше с извинителен тон на прислужничките, на снабдителите; вървеше с бързи ситни крачки, приведена, сякаш за да намали още повече пространството, което заемаше. Искаше му се да я разпита, но не знаеше с какви думи да си послужи. Един ден се бе опитал да заговори за хората от печатницата и тя бързо бе казала с непринуден тон: „Не, защо, не им е толкова скучно, свикнали са. А и в живота всички сме принудени да вършим и скучни неща“. Не я попита нищо повече; това, което майка му казваше, не беше от значение, човек винаги имаше чувството, че говори пред могъщ и докачлив свидетел, когото не бива да шокира. Но когато я видеше трескаво да крои пелени за детето на готвачката, въпреки че можеше да ги купи от евтиния универсален магазин, или цяла нощ да поправя несръчните кърпежи на камериерката, му се струваше, че я разбира. „Толкова е глупаво, няма причина да го прави“, казваха неодобрително Сюзон и Елизабет. Тя не се опитваше да им обяснява, от сутрин до вечер търчеше насам-натам в някакъв безкраен бяг, с часове буташе инвалидния стол на старата парализирана гувернантка, разговаряше с пръсти и устни с глухата си братовчедка. Не обичаше нито старата гувернантка, нито братовчедка си. Не за тях се стараеше. А заради онази безрадостна миризма, която проникваше в къщата.

Понякога водеше Жан на посещение у бедните. Това ставаше по Коледа, на хапвания, организирани за добре измитите деца. Те учтиво благодаряха за хубавото плюшено мече или чистата престилка и не изглеждаха нещастни. Дрипавите просяци, клекнали по тротоарите, също нямаха обезпокоителен вид. С белите си очи, с чуканчетата, с металните флейти, в които духаха през носа, те заемаха на улицата толкова естествено място, колкото камилата в пустинята или китайците с плитки в Китай. И историите за поетични скитници, за трогателни малки сирачета винаги завършваха със сълзи на радост, със стиснати ръце, чисто бельо, златист хляб. Мизерията сякаш съществуваше само за да бъде облекчавана, за да достави на малките богати момченца удоволствието от даването — тя не смущаваше Жан. Но имаше нещо друго, знаеше това, нещо, за което книгите със златни гръбчета не говореха, за което госпожа Бломар не говореше; може би за него бе забранено да се говори.

Бях на осем години, когато за първи път се сблъсках с неприемливото. Четях в галерията. Майка ми се прибра с едно от онези изражения, които често виждахме на лицето й, изражение на укор и извинение, и каза: „Детето на Луиз почина“.

Още виждам кривото стълбище и покрития с плочки коридор, към който гледаха толкова врати, все еднакви; мама ми каза, че зад всяка врата има стая, в която живее цяло семейство. Влязохме. Луиз ме прегърна; бузите й бяха меки и мокри; мама седна на леглото до нея и й заговори тихичко. В люлката лежеше бледо бебе със затворени очи. Погледнах червените плочки на пода, голите стени, газовия котлон и се разплаках. Аз плачех, мама говореше, а детето си оставаше мъртво. Можех да си изпразня цялата касичка, мама можеше да будува цели нощи, то щеше да е все така мъртво.

— Какво му е на това дете? — попита баща ми.

— Беше с мен у Луиз — отвърна мама.

Вече бе разказала историята, но отново се опитваше да я предаде с думи: менингитът, страшната нощ, вкочаненото телце сутринта. Татко слушаше, докато сърбаше чорбата си. Аз не можех да ям. Там някъде Луиз плачеше и не ядеше; нищо нямаше да й върне детето, никога; нищо нямаше да заличи тази беда, която бе омърсила света.

— Хайде де, яж си супата — подкани ме баща ми. — Всички вече свършихме.

— Не съм гладен.

— Насили се малко, миличък — каза мама.

Вдигнах лъжицата до устните си и я оставих в чинията, издавайки нещо като хълцане.

— Не мога!

— Слушай — каза баща ми. — Много е тъжно, че детето на Луиз е мъртво, съчувствам й, но няма да го оплакваме до края на живота си. Хайде, побързай.

Започнах да ям. Строгият глас внезапно разхлаби менгемето, което стягаше гърлото ми. Усещах как хладката течност се плъзга по лигавиците ми и с всяка лъжица в мен се втичаше нещо още по-зловонно от миризмата на печатницата. Но менгемето бе разхлабено. Не и до края на живота ни. Само тази нощ, докато съмне, и може би още няколко дни. Но не до края на живота ни. В края на краищата това е негово нещастие, не наше. Негова смърт. Бяха го поставили на пейката с разкъсаната яка и със съсирената кръв по лицето; неговата кръв, не моята. „Никога няма да забравя.“ Марсел също викаше в сърцето си. „Никога, малка главичке, никога, конче, никога, малък послушко. Никога смехът ти, никога живите ти очи.“ И смъртта му е на дъното на живота ни, мирна и чужда, и ние, живите, си я спомняме; живеем, за да си я спомняме, а тя вече не съществува, тя никога не е съществувала за него, мъртвия. Не до края на живота ни. Дори не няколко дни. Дори не и минута. Сама си на леглото, а аз мога само да чувам хъркането, което излиза от устните ти и което ти не чуваш.

 

 

Бе изсърбал чорбата си и изял цялата си вечеря. Сега се гушеше под рояла; кристалният полилей блестеше с всичките си крушки, замразените плодове проблясваха под захарната си обвивка; нежни и цветни като сладкиши, хубавите дами се усмихваха. Той гледаше майка си; тя не приличаше на тези парфюмирани феи; черната й рокля разкриваше раменете й; черните й като роклята коси бяха завити около главата й като копринена лента; но пред нея никой не мислеше нито за цветя, нито за сочни пасти, нито за миди или синкави камъчета. Присъствие, чисто човешко присъствие. Тя тичаше от единия до другия край на салона в миниатюрните си сатенени обувки с прекалено висок ток; и също се усмихваше. Дори тя. Преди малко разстроеното лице, тихият плътен глас, който шепнеше на ухото на Луиз; сега този смях. Не до края на живота ни. Бе впил нокти в килима. Детето на Луиз е мъртво. Насилваше се да съзерцава образа — Луиз седи на ръба на леглото и плаче. Той вече не плачеше. Дори сега през замръзналия и прозрачен образ следеше с поглед люляковите, зелените, розовите рокли; и желанията се възраждаха — желанието да захапе тези млечни ръце, да зарови лице в тези коси, да намачка като цветни листенца леките коприни. Детето на Луиз е мъртво. Няма смисъл. Това не е моето нещастие. Това не е моята смърт. Затварям очи, стоя неподвижно, но си спомням за мен и смъртта й влиза в живота ми; аз не влизам в смъртта й. Пъхнах се под рояла, а в леглото плаках, докато заспах, заради онова нещо, което бе протекло в гърлото ми заедно с хладката супа, по-стипчива от угризението — моята вина. Вината, че се усмихвам, докато Луиз плаче, вината, че изплаквам моите сълзи, а не нейните. Вината, че съм друг.

Но той бе твърде малък, за да разбере. Мислеше, че вината е влязла в него изненадващо, защото сгърчените му пръсти се бяха разтворили, защото гърлото му се бе отпуснало. Не се сещаше, че тя е въздухът, който пълни дробовете ми, кръвта, която тече във вените ми, топлината на живота ми. Мислеше, че ако много се постарае, вече никога няма да усети този омърсен вкус. Стараеше се. Сядаше пред ученическото си бюро и наивният му поглед галеше гладката страница, страница без минало, девствена като бъдещето. Бял лист; празна картина; чиста и замръзнала земя, която проблясва отвъд бъдещите революции. Марсел е хвърлил четката си; кръвта по лицето на Жак; кръвта, която се гневи за всяка пощадена капка и за всяка пролята капка. Твоята кръв. Червена върху белия памук, върху марлята; толкова ленива, толкова тежка в подутите ти вени. „Няма да изкара нощта!“ Няма цветя, няма катафалка — ще те скрием в земята. Калта по ръцете ми, калта по душите ни, това беше бъдещето на послушното момченце, което простодушно изписваше чертички и ченгелчета. То не можеше да отгатне. Не познаваше тежестта на собственото си присъствие. Прозрачно и бяло пред белия лист, то се усмихваше на прекрасното си разумно бъдеще.

 

 

Тя говореше толкова разумно; сякаш никога не бе потръпвала зиморничаво, сякаш никога не бе вървяла с онези малки неуверени крачки. Казваше, че мизерията и робството, армиите и войните, както и сърцераздирателните страсти и потискащите недоразумения са само глупост, необозримата глупост на човеците. Ако само бяха поискали, всичко можеше да бъде друго. И аз се възмущавах от безумието им; мислех си, че би трябвало да се хванем за ръце и да тръгнем из града, тя, като ситни в обувчиците си, аз, като я тегля напред с детския си плам; би трябвало да спираме минувачите по площадите, да влизаме в кафенетата и да държим речи пред тълпите. Не изглеждаше толкова невъзможно. През една трескава сутрин на държавен преврат, на една покрита улица в Севиля хората внезапно побягнаха панически; татко покорно ги последва, като повлече със себе си Елизабет и Сюзон. А тя се спря и за да удържи глупавата блъсканица, протегна нежните си ръце; бях убеден, че ако татко не я беше хванал, ако и той бе протегнал големите си мъжки ръце, изумената тълпа щеше да възвърне спокойното си движение.

Но баща ми не мислеше да спира слепия вървеж на света; той тичаше с достойнство сред навалицата и никакви увещания не можеха да забавят упорития му ход. Когато започнах наивно да го разпитвам, той най-напред се усмихна. По-късно вече не се усмихваше; говореше с неприязнена гордост за живота си, прекаран в работа и въздържание. Смяташе, че има права над лукса, който го заобикаляше, права толкова по-големи, колкото по-малко се възползваше от тях. Работеше по цял ден, а вечер четеше дебели книги и си водеше бележки. Не обичаше да кани гости, почти никога не излизаше. Ядеше и пиеше с пълно безразличие. Човек би казал, че гледа на своите пури, бургундски вина, на арманяка си от 1893 година като на почетни отличия, необходими му единствено за да е в мир със съвестта си.

— Равенство може да съществува само долу — обясняваше ми той. — Не можеш да издигнеш масите, най-много да премахнеш елита.

Тонът му беше рязък, безапелационен, но в дъното на очите му се таеше някакъв яростен страх. Аз мълчах и постепенно започвах да предугаждам истината — баща ми вдишваше сладострастно, като тамян, покварената миризма на света. Защото не само къщата, а целият град беше заразен — цялата земя. Вечер, в метрото, се задушавах от същия страх. Мъжете държаха дланите си на коленете, очите на жените бяха угаснали и леките трусове на движението разнасяха във въздуха потта и мъката им; влакът преминаваше през гара, върху чиито фаянсови стени многоцветни рекламни афиши отразяваха всекидневното лице на земята с нейните тостери, с кутиите гъши пастет, после потъваше в черния тунел. Струваше ми се, че точно такава е съдбата на тази изнурена тълпа, и сърцето ми се свиваше. Сещах се за един филм, който бях гледал с приятеля ми Марсел — ставаше дума за затворен в утробата на земята град, в който хората изнемогваха в страдание и тъмнина, докато една високомерна раса се наслаждаваше от белите си тераси на цялото великолепие на слънцето; историята завършваше с наводнение и бунт, а после, сред хаос от изпочупени машини настъпваше бляскавото помирение. И се питах: „Защо тези тук не се бунтуват?“. Често в неделя водех Марсел в Обервилие, в Пантен. С часове вървяхме покрай изоставени зидове, сред газомери, заводски комини, къщи от почернели тухли. Целият живот на хората протичаше там. От сутрин до вечер все същият изтощителен труд. И само една неделя в седмицата. „Свикнали са.“ Ако бяха свикнали, значи беше още по-лошо.

Когато произнесох пред нея думата „революция“, тя цялата почервеня.

— Още си дете! Не знаеш какво говориш!

Опитах се да споря, но тя ме прекъсна, тялото й се разтресе от непреодолим ужас. Безумие било да искаш да промениш нещо в света, в живота; нещата били достатъчно плачевни и без да се опитваш да им посягаш. Настървено защитаваше всичко, което сърцето и разумът й осъждаха: баща ми, брака, капитализма. Защото злото не било в институциите, а в дълбоката ни същност. Трябвало да се спотаим в някой ъгъл, да станем по-ниски от тревата и вместо да правим предварително обречено усилие, да приемаме всичко. Това нейно благоразумие! Това безумно благоразумие! Сякаш изобщо имаше начин да се измъкнеш! Да държа вратата затворена, устата затворена, но мълчанието ми крещи, заповядва. „Не казваш нищо, значи, тръгвам“, или: „Не казваш нищо, значи, не тръгвам“. Цялото ми присъствие е слово. Върви де, върви в калищата на нощта. Решавай. Аз реших да умреш и не съм се издължил. Все още не. Бих искал да помоля за милост, но няма милост. О, необичана! Ако по-рано бях обезвредил капаните на благоразумието, щях да отворя вратата си, щях да разтворя обятията и сърцето си. Ням, вкаменен. „Няма да помръдна и малкия си пръст, за да помогна да убият човек.“ А ето че обременявам земята с цялата си неподвижна тежест. Ти умираш. Други агонизират, пекат се на бавен огън, с нашарено от удари тяло, със залепена за костите кожа. Два милиона пленници зъзнат зад телените мрежи. Малката Роза скочи през прозореца. Него намериха в килията му, удушен с долните му гащи. Безумец! Ненавиждаше това благоразумие. Вдигаше ръка, гледаше майка си гневно. „Ние ще променим света.“ Това неблагоразумие! Това безумно неблагоразумие! Искаше да говори, да действа. И ето го Жак, легнал на пейката с разтворена риза и съсирена кръв по лицето, със затворени очи.

 

 

А всичко изглеждаше толкова просто тогава, нещастно добро и наивно момче. Той вдигаше юмрук; той пееше в хор: „С Интернационала света ще обновим“. Без война, без безработица, без робски труд, без мизерия. Смърт на хората със зла воля и радост на земята. Мислено разбиваше стария свят и от парчетата му построяваше нова вселена, както детето подрежда частите на конструктора.

— Готово! Записах се в партията! — обявих гръмко, като влязох в ателието на Марсел.

Марсел остави четката си и обърна триножника към стената — всичките му платна бяха обърнати с лице към стената, виждаше се само грапавият им гръб.

— Естествено — каза той. — Това нямаше как да свърши другояче.

— Да не би да смяташ, че светът ще се промени от само себе си, без да си мръднем пръста? — казах.

Марсел поклати глава.

— Нищо не можем да очакваме от този свят тук. Тестото му не струва. Предпочитам да си изфабрикувам друг.

— Но твоят съществува само на картините ти.

Той загадъчно се усмихна.

— Ще видим.

Видя. Но по онова време беше млад и се надяваше, въпреки недоверието си. Почти всеки ден чуках на вратата му. Приемаше ме ту весело, ту равнодушно. Приемаше ме. А би трябвало яростно да ми затръшне вратата. Но и той не знаеше. Или може би знаеше, че човек никога не може да държи една врата затворена. Влизах. Седнал до малка масичка, Жак работеше. Приличаше на брат си, само дето чертите му бяха нежно изписани, а не сякаш издялани с теслата. Марсел поставяше бутилка евтина ракия на отрупаната маса — с кактуси, раковини, корени от мандрагора и чудновати мозайки, които се забавляваше да подрежда от камъчета, пирони, кибритени клечки и канапчета. В един стъклен буркан имаше морско конче — черно бодливо телце поддържаше благородна конска глава. Палехме цигари и разговаряхме. Обичах да разговарям; внимателно подбирах думите си — те трябваше да заведат Марсел до онази пречистена земя, към която се бях забързал; но ги чуваше Жак, вдигаше глава и казваше:

— Как бихме могли да се борим заедно с пролетариата? Ние не сме част от него.

— Но нали искаме същото.

— Напротив, не е същото. Работникът иска своето освобождение. А ти искаш само освобождението на другите.

— Няма значение. Важното е да се стигне до един и същи резултат.

— Но резултатът не може да се отдели от борбата, с която се постига. Хегел много добре обяснява това. Би трябвало да го прочетеш.

— Нямам време.

Дразнеше ме малко с тези философски тънкости. Мислех, че само умее да говори, а той всъщност живееше, страстно.

— Разбира се, човек иска, за да получи — казваше той. — Но за да получи това, което е искал. Благо, което не съм искал, не е мое благо, не е благо изобщо. Точно това не могат да разберат фашистите. Възхищавам се от Маркс, защото той иска от хората да вземат, а не да получават. Само че ти и аз нямаме какво да вземаме. Не сме на тази страна. Не сме. Човек не може да стане комунист.

— Какво да правим тогава?

Той свиваше рамене покрусено.

— Не знам.

Усмихвах се. Той беше още ученик. А не трябваше да се усмихвам — той поне знаеше, че заема място на земята и че никога няма да напусне непрозрачната аура на собственото си присъствие. Аз все още не знаех това. Имах очи само за бъдещите хоризонти, където нямаше да броди никакво угризение.

А после един ден се видях. Видях се солиден, непрозрачен, на семейната маса, където от омлета се вдигаше пара, привлякъл светлината върху елегантно скроения си костюм и поддържаните си ръце; видях се такъв, какъвто ме виждаше Жак, такъв, какъвто ме виждаха работниците, когато се мотаех из халетата, такъв, какъвто бях — синът на Бломар. Под изумените им погледи, погледите на четири чифта скандализирани очи, впити в подутата ми буза, внезапно станах присъстващ, очевидно присъстващ.

Към обяд бузата му се бе надула още повече. „Какво да измисля?“ Преди да влезе в трапезарията, дълго си три лицето с влажна кърпа. Окото му беше почти затворено.

— Добър ден, мамо. Добър ден, татко — каза той с непринуден тон и се наведе да целуне майка си.

— Боже мой! Какво ти се е случило? — ужасено попита госпожа Бломар.

— О! Лицето ти! — възкликна Сюзон.

Той седна, без да отговори, и разгъна салфетката си.

— Майка ти те пита какво ти се е случило — каза господин Бломар сухо.

— О, нищо — отвърна Жан и разчупи парче хляб. — Снощи бях с приятели в един бар на Монмартр и стана сбиване.

— Какви приятели? — попита майка му.

Беше се позачервила, както когато беше недоволна от нещо.

— Марсел и Жак Ледрю — отвърна Жан.

Страх го беше да не се изчерви и той. Не обичаше да я лъже.

— Значи, те фраснаха с юмрук? — бавно каза баща му.

Проницателното му око проблясваше зад лорнета.

— Да — отвърна Жан и прекара ръка по подутото си лице.

— Онзи трябва да е имал здрав юмрук, юмрук като палка — отбеляза господин Бломар и огледа сина си сурово. — Какво си правил посред нощ пред „Бюлие“ сред онази пасмина, която е ревяла „Интернационала“?

Кръвта нахлу в бузите на Жан. Той мъчително преглътна.

— Излизах от събрание.

— Това пък сега какво е? — попита госпожа Бломар.

— Ето какво е — каза господин Бломар с овладян глас. — Тази сутрин ми се обади полицейският комисар, за да ми съобщи, че синът ти за малко не е бил обвинен в нанасяне на обиди и удари на представител на органите на реда. За късмет Перен е добър човек. Пуснал го, щом чул фамилията ми.

Цял един почтен живот, прекаран в работа… Жан се взираше във виолетовите венички, с които бяха нашарени бузите на баща му — бузи на апоплектик. Спокойствието на господин Бломар свидетелстваше за трудно постигнато самообладание. Каквото и да си мислеше за него Жан, въпреки червендалестото лице и сивата брадичка тази добродетелна физиономия му вдъхваше респект.

— Нахвърлиха ни се, без да ги предизвикваме — каза той, — под предлог, че сме се събирали на пътя. Биха ни с палки и ни отведоха в участъка.

— Предполагам, че полицията е направила това, което е трябвало — каза господин Бломар. — Бих искал да знам обаче ти как си се озовал на комунистически митинг.

Настъпи мъртва тишина. Жан мачкаше с пръсти топче хляб.

— Много добре знаете, че по тези въпроси никога не съм бил съгласен с вас — каза той.

— Значи, си комунист, така ли? — попита господин Бломар.

— Да — каза Жан.

— Жан — обади се майка му умолително.

Сякаш го молеше да оттегли неприличните си думи.

Господин Бломар пое дълбоко въздух и с широк жест показа сервираната маса.

— Но тогава какво правиш тук, на масата на един ужасен капиталист?

Изгледа Жан и се изсмя.

И точно тогава изведнъж се бе видял. Объркано огледа голямата трапезария, пълния с отлежали питиета шкаф, омлета със сирене; видя се да седи там заедно с другите. Стана и излезе от стаята. Моят апартамент, моята къща — човешкото тяло заема толкова малко място, измества толкова малко въздух; чудовищна е тази огромна коруба, бухнала около едно тъй скромно животно. И в гардероба всички тези дрехи от отбрана материя, ушити специално за него — Бломар-син.

Затръшна вратата след себе си и дълго вървя. Беше хубав есенен ден. Няколко сбъркали сезона цвята се полюляваха, свежи и живи, помежду рижите листа на кестените. Той вървеше с хубавите си обувки, в добре скроения си костюм — синът на Бломар, Бломар младши; излизаше, че заема някакво място на земята, място, което не бе избирал. Изпитваше неудобство от самия себе си, но не се безпокоеше прекалено — със сигурност всичко можеше да се уреди; със сигурност имаше начин да се живее. Как би могъл да отгатне, че именно той е опасен? Опасен като безсъзнателното дърво, което разпростира на завоя безтегловната си сянка; опасен като черната и твърда играчка, която Жак гледаше с усмивка. Изглеждаше толкова безвредно да се разхожда с ръце в джобовете и да вдишва прегорялата миризма на дърветата; подритваше един кестен, който се търкаляше по асфалта, а въздуха, който дишаше, не го бе откраднал от никого. Мислеше: „Вече няма да има Бломар-син“. Бързо ще усвои занаята, най-много две години ще чиракува; след това хлябът, който ще яде, ще е наистина негов. Изведнъж се почувства много щастлив; разбираше защо детството и юношеството му винаги бяха имали вкус на застояло — това беше изгнилата мъзга на стария свят, която течеше във вените му; сега обаче щеше да отреже корените си и да се пресътвори.

На стълбището миришеше на запръжка и отвътре се чуваше приятно пращене. Почука. „Влез“, каза Марсел. Жак се бе навел над един тиган, обгърнат от апетитна гъста пара. Жан прекара ръка през косите си.

— Как е доброто чираче?

Приближи се до Марсел, който се бе проснал на дивана.

— Здрасти, приятел.

— Здрасти — каза Марсел и небрежно му подаде ръка.

След което стреснато се изправи.

— Хей, какво ти е на физиономията? Видя ли го, Жак?

Жак неохотно отклони поглед от пушещия тиган, в който две дебели наденици топяха мазнината си с пресекливо съскане.

— Леле боже! — възкликна той. — Кой те е наредил така?

Жан попипа бузата си.

— Цапардосаха ме с палка — обясни той.

— Здравата са те цапардосали — каза Жак с възхищение. — Снощи ли?

— Да, на излизане от „Бюлие“ ченгетата ни се нахвърлиха.

В гласа му се долавяше гордост. Глупак, слепец. Не си даваше сметка колко опасно е присъствието му, какъв капан се крие във всяка дума, във всяка интонация на самодоволния му глас. И Марсел, който ме оставяше да говоря, усмихвайки се с широката си людоедска усмивка, глупак, слепец, вместо да се хвърля надолу по стълбите и да се разкарам оттам.

— Можеха да те направят на парчета — каза Жак.

— Не се впрягай, пиленце — успокои го Марсел. — Виждаш, че няма нищо счупено. — Докосна слепоочието на Жан. — Ще го полеем ли?

— По-добре ми дай да хапна нещо — каза Жан.

Гледаше гладно запържените върху канапе от златист лук наденици — хрупкавата им кожичка се бе разпукала и отдолу цъфтеше шуплеста плът.

— Не си ли обядвал? — попита Марсел. — Да не би да не смееш да се прибереш?

— Уви! Прибрах се — каза Жан.

— И какво? Драма?

— Нещо такова. — Жан направи няколко крачки и спря пред празния триножник. — Знаеш ли какво ми хрумна преди малко? Да помоля стария Мартен да ме обучи за печатар, без да казвам на баща ми. И в деня, в който усвоя занаята, се махам от къщи.

 

 

Трябваше да се досетя. Очите на Жак заблестяха от недоверчиво възхищение; прекалено много заблестяха.

— Защо? — попита Марсел. — Какво ще спечелиш от това?

— Не искам да прекарам целия си живот във фалшива ситуация.

— Да не мислиш, че има справедливи ситуации — каза Марсел, отряза в тигана огромно парче наденица и го налапа. — Дай да хапнем.

— А сега — каза той, когато се нахраниха — изчезвай. Имам работа.

— Изчезвам — казах.

Погледнах Жак. Времето беше толкова хубаво, нямах желание да оставам сам.

— И ти ли имаш работа? Не искаш ли да се поразходим?

Той поруменя от учудване и удоволствие.

— Няма ли да ти досаждам?

— Няма, след като ти предлагам.

Отидохме да седнем в парка „Монсури“, близо до езерото. Един лебед се разхождаше във водата, наоколо бе пълно с деца.

— Голям късмет имаш — каза Жак. — Сякаш винаги знаеш какво трябва да направиш.

— Ако не те мъчеха толкова скрупули на интелектуалец…

— Но аз съм интелектуалец — каза Жак.

Свих рамене.

— Тогава примири се. Продължавай да учиш философия.

— Да действаш заради самото действие, би било чиста измама — каза той. — Но може би колебанията ми също са измама.

В погледа му се четеше неувереност. Беше толкова млад, толкова пламенен — би трябвало да му е лесно да живее, човек би си казал, че е нужно само да се остави на течението.

— Твърде стеснителен си — казах. — Докато се питаш дали каузата на пролетариата е твоя кауза, тя няма да бъде твоя. Достатъчно е да кажеш: това е моята кауза.

— Да — каза Жак. — Но не мога да го кажа без причина.

За миг Жак мълчаливо се загледа в големия бял лебед, после се усмихна.

— Ще ти покажа нещо.

— Давай.

Той се поколеба, после бръкна в джоба си.

— Стихотворение, последното ми стихотворение.

Не разбирах много от поезия. Но стихотворението ми хареса.

— Струва ми се, че е хубаво стихотворение — казах. — Във всеки случай ми харесва. Много ли други си написал?

— Няколко. Ще ти ги покажа, ако искаш.

Изглеждаше истински зарадван.

— Марсел какво казва?

— О! Нали знаеш, Марсел ми е брат — смутено каза Жак.

Подозирах, че Марсел смята брат си за млад гений. Кой впрочем беше този, когото започвах спокойно да убивам до езерото, в което плуваше лебед под безстрастния поглед на майките, довели тук децата си? Какъв не е бил преди това?

От този ден нататък прекарвах всеки ден в печатницата. „Искам да усвоя техниката“, обяснявах на баща ми. На свой ред се къпех в миризмата на труда, в мъртвата светлина на лампите със зелени абажури. „Не се проветрява достатъчно — казвах на стария Мартен. — Добре е да се монтират още вентилатори. Би трябвало да поговорите с баща ми.“ Той подръпваше мустака си и казваше: „Винаги е било така“. Бяха шепа стари работници, които приличаха повече на домашна прислуга, отколкото на истински пролетарии; ненавиждах почтителните им гласове и упоритото им примирение. Винаги е било така, ами именно! Трябваше да се преодолее инерцията в съществуването на всички тези неща, които никой не бе избирал. Самият аз, седнал пред клавиатурата на линотипа, отново се избирах. „Ще го направя.“ Докосвах работната си престилка от сив док — ще затворя вратата след себе си, ще вървя по улицата с високо вдигната глава, с празни ръце. Няма да съм Бломар-младши, а само човек, истински, неопетнен човек, зависещ само от себе си. Вдигнах глава и срещнах погледа на един млад работник, който бързо отклони очи. Под прашната ми престилка отгатваше костюма от светъл туид. Ако бях се опитал да го заговоря, щеше да ме вземе за провокатор. Все още бях синът на шефа.

— Кога ще се решиш? — казваше Жак.

— Когато истински усвоя занаята.

Така изминаха две години. Бях станал добър печатар. Познавах всички тайни на набора и на печата. Но още не си тръгвах.

— Когато си намеря работа.

Но не търсех работа. Заради нея. Тя беше там, скована, мълчалива, никога не задаваше въпроси, но бе готова да стисне устни при първия шок, както по време на онзи обяд след събранието в „Бюлие“, както в деня, когато откри тайните срещи на Сюзон. Бяхме свободни, свободни да омърсим душите си, да провалим живота си; тя ползваше свободата си само за да страда. Беше по-лошо, отколкото ако изискваше нещо от нас. Бих могъл да мразя изискванията й и упреците й. Но тя беше там, нищо повече; сърдех й се, че е там, просто защото беше там. Налагаше ми се да ненавиждам самото й присъствие. Можех ли да я обичам и да мразя присъствието й? Не разбирах и се борех срещу истината. Истината за моята любов и за твоята смърт. Вината не бе нейна; вината не бе моя. Вината беше там, между нас, и можехме само да бягаме един от друг. Да бягам от нея и да бягам от мъката, която й причинявах, да бягам от себе си, за да не разчитам в себе си тайната, която й тежеше.

— Трябва само да поговориш с нея. Накрая все ще разбере.

 

 

Приближи се до нея една вечер. Тя седеше в малкия салон, до лампата; четеше. Преди година бе отрязала красивите си черни коси и сега те се виеха къси и остри около главата й. Дори косите й бяха човешко богатство; не животинска козина, нито растителност — женски коси, поддържани, четкани, излъскани от интелигентни ръце. Дълго ги гледа, преди да седне срещу нея. И веднага да заговори. „Знаеш ли, мамо, няма да поема печатницата.“ Тя се заслуша за миг, после на свой ред заговори с изправен бюст, облегнала двете си ръце на подлакътниците на креслото. „Но това е безумие!“ Възмущението придаваше на гласа й светски акцент.

Той се замоли.

— Виж, опитай се да ме разбереш. Не одобрявам този режим. Как искаш да приема да се облагодетелствам от него?

— Но ти вече си се облагодетелствал. Отказваш се от задълженията си. Образованието си, здравето си дължиш на баща си. А сега, когато той има нужда от теб, ще го зарежеш.

— Не съм искал това, от което съм се възползвал досега. Било е против волята ми. Не се смятам за длъжен.

Тя стана, отиде до пианото и подреди цветята във вазата, после се обърна.

— Какво чакаш тогава? Кажи на баща ти.

— Първо исках да говоря с теб.

— Не е честно. Остави го да ти плати обучението, а сега спокойно му ядеш хляба, докато си намериш работа. Прекалено лесно е.

Изгледа я ядосано. Колебанията му, малодушието, в което го упрекваше, всичко това беше заради самата нея. Тя също го гледаше, със стиснати устни и зачервени скули. За миг всеки видя в лицето на другия собствената си слабост.

— Добре, веднага ще говоря с него.

— Друго не ти и остава.

Гласът й беше рязък, грапав. Той чуваше друг глас вътре в нея, който го умоляваше: да не говори, не още; да ми го оставят още малко. Но на този ням шепот нито тя, нито той трябваше да обръщат внимание. Излезе от салона, като пътьом срита един копринен пуф. А тя, с какво разпалено чувство за злостна справедливост заемаше страната на човека, когото не обичаше! Винаги готова първа да се жертва и да жертва заедно със себе си онова, което й беше най на сърце. Падаше й се. Впрочем права е, не ми остава друго. Слезе на долния етаж и почука на вратата на кабинета.

— Искам да говоря с теб.

— Сядай.

Седна. Заговори, без да се стеснява, без да се церемони, изпълнен с радостно чувство на освобождение. След като го принуждаваха, щеше да е щастлив да изгори всички мостове след себе си; така щеше истински да се хвърли в схватката, нямаше да се различава особено от безработния, който се опитва да си изкара прехраната. Изсипа портфейла си на бюрото. „Кълна ти се, че повече няма да чуеш за мен.“

„Направих го.“ Отвори гардероба и с облекчение огледа окачените вътре дрехи. Свършено беше. Разстла на леглото стар брой на „Юманите“ и постави отгоре му четката си за зъби, сапун, самобръсначка. Поколеба се за миг, после извади още една риза, кърпи за нос, два чифта гащи и три чифта къси чорапи. Получи се неголям пакет. „Ще ида да питам при Тиери, при «Кутан и синове», при Фабер.“

Взе пакета под мишница. „Ще го направя.“ Ето че го бе направил. Повтори: „Направих го“. Виждаше зелените лампи, прашното хале, виждаше се със сивата престилка и се чуваше как си обещава: „Ще го направя“. Тогава беше толкова лесно; трябваше само да реши да не я вижда; дори не това: да не решава да я вижда — и не я виждаше. Но докато опаковаше бельото си, тя беше там. В малкия салон или в спалнята. Някъде в апартамента. Каза гневно: „Нямам вина. Не можех да направя друго“. Не можех… Сякаш някаква фаталност бе съществувала извън него, безлична, безразлична, сякаш можеше да я извика на помощ. Но трънът бе забит в сърцето му. „Тя имаше само мен.“ Щеше да е сама от сега нататък сред сатена и кадифето, с бродещото угризение и хилядите живи тръни, проболи и нейното сърце. Няма да пролее и сълза, но ще бодърства до още по-късно през нощта, сведена с вледенена преданост над роклите на Елизабет и Сюзон. И все пак вината не беше негова. Не съм виновен, не съм виновен. Къде беше вината? Изпитваше раздразнение. Вярваше, че вината е някъде, че може да се изкорени с ръце, като бурен. „Трябваше да я подготвя постепенно. Тогава нямаше да се инати.“ Но пак щеше да се стигне дотам — заминаването ми, самотата й и несправедливото й страдание. Хвърли последен поглед на стаята си, стаята, в която вече нямаше да бъде. Мебелите, графиките, която тя бе избрала за него, щяха вече да запълват само отсъствието му; а тя щеше да ускорява ход, минавайки покрай затворената врата. Прекрачи прага. Коридорът беше тих, излъсканият паркет скърцаше под краката му. Вървя до края на коридора и почука.

— Влез.

Тя бе коленичила до купчина бежови и сиви копринени чорапи. Нарочно, нарочно си съсипваше живота. Но как да я защити от самата нея? Понякога успяваше, само той. А сега си отиваше.

— Говорих с татко. — Тя вдигна глава. — Нареди ми незабавно да напусна къщата.

— Незабавно?

Тя все така стоеше на колене, но ръката й бе изпуснала чорапите, които държеше.

— Нормално. — Той сви рамене. — Ти беше права. Повече нямам какво да правя тук.

— Незабавно — повтори тя, полуотворила устни, вече не скована, а изцяло отдадена на благотворната топлина на гнева си. — Какво ще стане с теб?

— Лесно ще си намеря работа. Междувременно ще се настаня у Марсел. — Приближи се до нея, докосна рамото й. — Не съм искал да ти причиня болка.

Тя прекара ръка през косите си, откривайки умореното си чело.

— След като смяташ, че постъпваш правилно…

Той бавно слезе по стълбите. „Това исках. Няма за какво да съжалявам.“ Тя стоеше горе, коленичила пред купчината чорапи, сама. Направих го. Но направих и нещо друго, а не исках да страда. О! Не желаех смъртта ти. Ето я просната на леглото с инертни клепачи; жълтите коси на възглавницата вече имат вид на увехнали цветя. Ще видя ли отново очите й живи? Той казваше: „Няма за какво да съжалявам“. Безумец! За всичко трябваше да съжалява; злодеянието е навсякъде, непоправимо, необяснимо — злодеянието на съществуването. „Няма за какво да съжалявам.“ Трескаво си повтаряше тази отчаяна утеха, опитвайки се да одобри стореното, и въпреки това усещаше тежестта, която го дърпаше назад и която не се различаваше от самия него. Мислеше ядно: „Човек би трябвало нищо да не оставя след себе си“.

 

 

— Човек винаги оставя нещо след себе си — каза Марсел. — Затова начинанието ти ми изглежда толкова необосновано.

— Но в начинанието ми няма нищо необикновено — каза Жан. Седеше на натъпкания със стърготини скърцащ диван и държеше в ръка чаша ракия. — Всичко, което искам, е да започна живота си, без да разполагам с повече шансове от другите, и да притежавам само това, което човек може да спечели със собствени сили.

— Собствени сили — каза Марсел. — Лесно е да се каже.

Той огледа Жан от главата до петите.

— Да — каза Жан. — Баща ми е платил за този костюм, за тези обувки. Той плати и чиракуването ми. Но никой никога не тръгва от нулата.

— Нали и аз това казвам — усмихна се Марсел. Усмивката му разкриваше сивите му зъби и дълбаеше дълбоки бръчки в крокодилската му кожа. — Ако беше само костюмът! Но културата ти, приятелствата ти, здравето ти на добре хранен млад буржоа. Не можеш да се отървеш от миналото си.

— Когато поживея няколко месеца като истински работник, то няма да тежи много.

— Винаги ще съществува бездна между работника и теб — ти избираш свободно участ, която му е наложена.

— Така е — призна Жан. — Но поне ще съм направил каквото мога.

Марсел сви рамене.

Не ми се струваше, че усилието ми е толкова нелепо — животът ми коренно се промени. Наистина бях заличил името си, лицето си и в печатницата на „Кутан и синове“ бях работник като всички други. В осем часа прекосявах сивия двор, в който бяха струпани пакети хартия, покрити с платнища — всеки ден. Работниците не се обръщаха след мен, майсторите не ми се усмихваха; заставах пред машината, оглеждах я внимателно — аз отговарях за нея; и започвах да тракам по клавиатурата. „Истина е. За цял живот!“ Когато свалях престилката си, то не беше, за да се прибера в салона, обточен с коприна на лалета. Преминавах с автобуса по тъжните улици на Клиши, озовавах се в стая, в която се разнасяше миризма на кухня и на пране, тясна стая, с газов котлон в единия ъгъл и умивалник в другия. „Не е много весело“, казваше майка ми. Но на мен ми харесваше жилището ми да е сведено до точните ми човешки мерки: шест повърхности, необходими, за да се построи куб, една дупка, откъдето да прониква светлина, още една, през която да влизам.

— Сигурно си щастлив — казваше ми Жак.

— Много съм щастлив.

Той често идваше да ме чака на излизане от печатницата; вечеряхме в малък ресторант с фиксирани цени; той откриваше поезия в хартиените покривки, в запушените солници, в чашите със следи от пръсти и дори във вкуса на гранясало, който за мен вече беше неизменният вкус на всяка храна. Сядахме на дървените столове в кварталните кина, пиехме червено вино в кръчмите. Той ме разпитваше:

— Не ти ли е трудно да се приспособиш? Наистина ли другите те приемат като равен?

— Мисля дори, че бих могъл лесно да им повлияя — казвах аз.

Трябваше търпение. Знаех, че в тези малки предприятия комунизмът трудно прониква; но умеех да говоря; на профсъюзните събрания ме слушаха. Надявах се да ме изпратят като представител на организацията в Комитета на Федерацията; там можеше да се свърши добра работа.

— Имам една новина за теб — каза ми Жак.

Седяхме в малко кафене на Порт дьо Клиши, близо до прозореца, на който бе изписано с тебешир: „Тук можете да си донесете обяда“. Двама побелели от гипса зидари пиеха червено вино на съседната маса.

— Добра ли е?

— Сам прецени. Ще се запиша в партията.

— Наистина ли? Значи, се реши?

Гледах Жак колебливо. „Нали това исках?“ И въпреки това се колебаех. Започвах да подозирам, че нищо никога не става, както си го искал.

— Да, реших се. Учудваш ли се?

Той гордо се усмихваше.

— Онази вечер имаше толкова възражения срещу марксизма.

Жак сви рамене.

— Системата не е от голямо значение. За мен беше важно да знам способен ли съм да действам. И в един момент нещо се отключи — разбрах, че съм способен. — Той се усмихна. — Разбрах го, когато те видях да живееш.

— Радвам се — казах аз, но не се радвах.

Бих предпочел Жак да се убеди сам с разумни аргументи; имах чувството, че съм му заложил капан. Добавих:

— Бих искал да ми обясниш по-ясно кое те накара да се решиш.

— Миналата вечер след разговора ни се прибрах вкъщи пеш. Не мислех за това, което си бяхме казали. Но мислех за теб, за мен. И внезапно усетих, че не мога повече да търпя да съм жив и животът ми да не служи за нищо.

— Разбирам — казах.

Смущението ми не се разсейваше. А аз дали служех за нещо? За мен въпросът не беше там. Не можех да си изградя справедлива съдба в несправедлив свят — исках справедливост. За кого я исках? За другите или за мен? Ти веднъж ми каза гневно: човек винаги се бори за себе си. Аз се борех срещу угризението и вината, вината, че съм тук, моята вина. Как бях посмял да въвлека в тази борба и друг човек?

Казах:

— Това, към което се стремя, не е точно да служа.

Но Жак не ме чу. Той също имаше да води борба, която беше само негова.

— Смяташ ли, че съм прекалено млад, че не мога нищо да направя?

Овладях се.

— Младите са най-доброто, с което разполагаме — казах. Гледах Жак с погледа, който очакваше от мен, прагматичен поглед на уверен в целите си активист. — В този момент имаме нужда от яки юмруци и силни гласове. Вдругиден ще те представя на Бургад.

През този сезон имаше работа за тези, които искаха да преизградят света; стените на Париж бяха покрити с предизборни плакати и почти всяка вечер в града и в предградията ставахме свидетели на сблъсъци между нашите приятели и неприятелите ни. Почти всяка вечер заедно с Жак влизахме в някой хангар или в някоя класна стая, пълна с разбунена тълпа. Харесваше ми да го гледам до мен — нетърпелив, зачервен и щастлив. Освирквахме красивите фрази на добромислещите оратори, а когато нашите вземаха думата, налагахме тишина с юмруци.

— Мислиш ли, че ще има тупаница тази вечер? Истинска? — попита ме Жак.

— Аха. Оня ден не оставихме Тетенже да си отвори устата. Сега ще се опитат да ни го върнат.

 

 

Бяхме много весели през онзи следобед. Дениз сияеше от щастие. Само Марсел имаше мрачен вид. Беше се подстригал за случая, но не успяваше да изглежда приличен; понасяше с изтощена учтивост комплиментите на светския елит с артистично сърце.

— Брон вече получи осем предложения — казваше Дениз. — Според него успехът ти е забележителен. Критикът от „Кайе д’Ар“ е заявил, че ти си най-големият художник на твоето поколение.

Очите й блестяха; по челото й се разстилаше жива руменина и човек внезапно си спомняше с изненада, че Дениз е само на осемнайсет години; обикновено не се сещахме за това. Гласът й, усмивките й, гримът й, всичко в нея беше толкова изработено, че дори свежестта й изглеждаше неестествена; единствено разкошната й червена коса позволяваше да се отгатне, че под скъпите рокли се крие тяло, изпълнено с жизнена сила. Взе самотната петифура, останала в една чиния, и каза: „Хапнете си сандвичи. Има колкото щете“.

Жан отхапа от едно хлебче с гъши дроб; сладникавият вкус му напомняше кристалния полилей, красивите и съблазнителни дами от детството му. Бе стъпил на дебел килим, който миришеше на маслени бои, във въздуха се носеше аромат на изискан женски парфюм. Три месеца се бяха оказали достатъчни — сега с учудване се потапяше в тази подсладена атмосфера; ежедневната тъкан на дните му се състоеше от мирис на хартия, шум на машини, вкус на недоопечена пържола. „Вече не съм един от тях.“ Жените приличаха на предмети от стъклена прежда. Слушаше, скандализиран и развеселен, бъбренето им, мелодичните им гласове с кадифени акценти.

Приближи се до стената. Преди малко, когато влезе в тази човешка волиера, образите, скромно затворени между четири дървени летвички, стояха пред него плоски и мълчаливи; за да изтръгне тайната им, трябваше да повярва в тях. Той искаше да вярва. Спря пред едно от платната. Между две изгаряни от слънцето стени един самотен обръч безкрайно се търкаляше към точката, в която се съединяват успоредните прави. Докато гледаше, изображението постепенно оживяваше. Това, което виждаше, не можеше да се преведе с думи; бе казано с живопис и никакъв друг език не можеше да изрази смисъла му. Но изображението говореше. Направи няколко крачки. Под внимателния му поглед всички платна постепенно заживяваха. Будеха у него спомени, по-стари от сътворението на света; навяваха мисли за непредвидимото лице на земята отвъд бъдещите революции; разкриваха тайната на един разчленен бряг, на пустиня, осеяна с раковини, които почиваха самотно, отдадени на себе си, вън от всякакво съзнание. Безликите статуи, преобразените в сол човеци, изпепелените от огъня на смъртта места, океаните, замръзнали в неподвижността на чистия миг, това бяха хилядите лица на отсъствието. И докато съзерцаваше тази лишена от свидетели вселена, му се струваше, че самият той отсъства от себе си, че почива, вън от собствения си живот, в пуста и бяла вечност. И все пак тази мечта за чистота и отсъствие съществуваше само защото той беше там и й придаваше силата на живота си — Марсел знаеше това.

— Остави — каза той. — Ела по-добре да пийнем по чаша. — Поведе Жан към дългата маса, покрита с бяла покривка, пред която се суетеше Дениз. — Само това противно шампанско ли имаш?

— Има и порто — обяви Дениз.

— Порто от бакалията — каза Марсел. — Точно като за празник.

— Стига си мърморил — скастри го Дениз. — Беше неприятна работа, сега нали свърши.

— Свършило! — каза Марсел. — Още трийсет дни ще стоят там, по стените! Как можах да се съглася на това?

— Трябва ти друга публика — каза Жан. — Истинска публика.

— Трябва да нямам нужда от публика. — Марсел хвана с две ръце един стол. — Картините ми трябва да съществуват като ей този стол. Той е стабилен, можеш да седнеш на него. Когато си отидем, той ще остане тук, стъпил на четирите си крака.

Дениз сви рамене.

— Ами тогава стани дърводелец — каза тя раздразнено.

Марсел пусна стола, който падна на килима.

— Но столът не е интересен — каза той.

— Стига си се оплаквал! — сопна му се Дениз. — След един месец ще си прочут! — Тя хитро се усмихна. — В края на краищата не е толкова лошо да си голям художник. Имало е много свестни хора, които това е задоволявало!

Никой не отговори. Дениз често казваше неща, които нямаха смисъл за нас. На двамата с Жак не ни беше съвсем ясно защо Марсел бе решил да се ожени за нея. Той несъмнено обичаше това сухо и интелигентно лице, смазано от тежката маса на косите, а и не обръщаше много внимание на това, което правеше от живота си. Дениз бе пожелала да го покори и го беше покорила; бе го накарала да организира тази изложба, възнамеряваше да върви до него без проблеми по пътя към славата и щастието. Виждам ярката й усмивка и топлия поглед, в който се отразяваше тъмното злато на косите й. Нищо никога не й бе устоявало — беше галена девойка, блестяща студентка и вървеше през живота със светска и дръзка лекота. За нея бяхме в края на един триумфално протекъл ден.

— Направо там ли отиваме, или ще минем през вас? — попита Жак.

— Да минем през нас, заради револверите.

— Мислиш ли, че трябва да ги вземем?

— Няма да ни навредят. Миналия понеделник, когато онези стреляха, другарите нямаха с какво да се защитят.

Припадаше нощ; минавахме през богатите квартали; чувствах се не на мястото си. Сред минувачите, юрнали се по улиците, бях само атом, изгубен в етера. Само тяло, което им се пречкаше. Различавах около себе си единствено сляпа гмеж. Беше часът, в който магазините затваряха; с опрени в прозорците носове продавачките мечтаеха за вечерните си срещи. И за теб фенерите току-що се бяха запалили. Бе прибрала бурканите с бонбони в магазина и дъвчеше парче шоколад, наблюдавайки през стъклото щастливите хора, които имаха право да се разхождат нощем без надзор — мислеше си, че е тъжно да си малка. А аз виждах зад витрините само анонимни момичета, чиято съдба безкрайно се въртеше около себе си, завинаги разделена от моята.

Излязохме от буржоазните улици и тръгнахме по дългото авеню, гъмжащо от народ. Качихме се в стаята ми. От шкафа, в който прибирах храната, извадих малко хляб и сирене.

— Искаш ли кренвирш?

— Не — отвърна Жак. — Онези ледени кафета ми убиха апетита.

Плъзнах ръка в чекмеджето на скрина. Под кърпите за нос и ризите лежаха двата револвера — този, който бях купил със спестените си пари, и онзи, който Жак бе свил от баща си. Проверих предпазителя. Бях придирчив, не исках нищо да оставям на случайността.

— Дръж — казах. — Не го вади, освен ако не си истински застрашен. Онези господа с радост ще повторят номера с тържествените погребения.

Жак пое оръжието и го заразглежда любопитно.

— Не бих повярвал, че това може да убива — каза той. — Прилича на играчка.

Прилича на играчка. А мигар аз не приличах на безобиден младеж, който седи сред другарите си, тропа с крака и пляска с ръце? Те бяха мои братя, Жак беше мой брат, обземаше ни един и същи порив. Благодарение на нас утре революцията щеше да се осъществи и щяхме да затворим с юмручен удар устата на тези, които ни освиркваха. С разтворена на гърдите риза, с дълги кичури коса, падащи върху руменото му лице, Жак се биеше насред размаханите палки със свити устни, щастлив, че не щади живота си…

 

 

„Рут! Рут!“ Тя се мята в леглото и вика. Не знам кого вика. Сами сме двамата в стаята, двамата сме заедно в стаята и всеки е сам. Рут. Кого вижда? Чувам името, но не виждам лице. Гледам я, от часове я гледам и не виждам нищо зад затворените й клепачи; около мен се вихрят спомените ми и се развива лентата на живота ми. Сред врявата се чува изстрел, след това веднага втори. „Малкият стреля първи.“

Убиец. Убиец. Вървях в нощта, залитах, тичах, бягах. Хванах го за ръка, дадох му револвер и го запратих под куршумите. Убиец. Горе на стълбите Марсел чете или спи сред мириса на маслени бои, близо до неподвижното морско конче; чака Жак. Качвам се по стълбите; не мога да се кача, не мога да сляза; времето трябва да спре и да ме погълне, да погълне Марсел, да погълне света. Под краката ми стъпалата са солидни, всяка летва е на мястото си; вратата е на мястото си. Зад вратата Марсел чака Жак; а аз съм там и ще говоря с него. Една дума и нещото ще започне да съществува и никога няма да спре да съществува. Сухо изплющяване, една дума, и времето се е пропукало, разделило се е на две парчета, които никога няма да се съединят. Чукам на вратата.

Първо Жак; сега Елен. И това не е достатъчно. Ще дойде и Лоран. Миговете се изнизват един след друг, блъскат се един в друг, блъскат и мен напред, неуморно. Върви в нощта на бъдещето. Решавай. Преследван от живота, който ме хвърля напред към нови трупове, към облени в сълзи жени, към врати на килии, които се затварят и отварят, отварят се към смъртта. По стените на Париж, по белия фаянс на метрото — съвсем пресен жълт афиш с нови имена. „Не отивай.“ Значи, всичко е било напразно и ти ще умреш без причина. О, как да спра неумолимия натиск. Напред, напред, решавай. Всеки удар на сърцето ми хвърля в света необратимо решение. Да затворя вратата, да затворя очи: да реша да затворя вратата, да затворя очите.

Няма спасение. Няма дори опияняващо отчаяние, нито сляпа решителност, след като ти си там, на леглото, в дивата светлина на своята смърт.