Кристина Дод
Такава, каквато си (8)

Глава 7

Гризуолд гледаше Хоуп така, сякаш не можеше да повярва на очите си — очи, които на слабата светлина на верандата изглеждаха толкова тъмни, почти черни.

Но ако той беше изненадан, тя беше поразена. Той изглеждаше толкова… той изглеждаше… изобщо не изглеждаше като иконом. Не изглеждаше като Гризуолд. Тя си беше създала доста ясен образ в съзнанието си. Той беше стар, плешив, официален в облеклото и в държанието си.

Но този мъж беше… уха. Той беше принцът от приказките, без смешните му благороднически дрехи. Той беше Бен Афлек с индивидуалност. Представляваше олицетворение на всичките й младежки мечти. Тя усети недоверчивостта в собствения си глас.

— Господин Гризуолд?

— Хоуп?

Тя разпозна гласа му. В него се долавяше същата недоверчивост като в нейния, и комбинацията от глас и физика накара сърцето й да се разтупти.

— Аз съм. Или… аз. — Аз съм идиотка.

— Хоуп. Никога не съм предполагал, че си толкова… красива. — Очевидно той също не успяваше да преглътне вида й, защото иначе никога нямаше да каже нещо толкова неикономско.

Преструвайки се, че краката й не са омекнали като желирани бонбони, тя залепи на лицето си най-добрата си безочлива усмивка.

— Ето такива комплименти момичетата запомнят завинаги.

Той не отговори. Като че ли дори не забеляза гафа си, което, бе готова да се обзаложи тя, не се случваше често. В него се забелязваше официалността, която можеше да се очаква от един иконом, но тя не беше очаквала той да бъде висок метър и деветдесет и млад, на не повече от трийсет и пет години, и… красив. Или почти красив. Твърде суров за вкуса й, със скосени скули и широка челюст, а скритите под тъмните му вежди очи не излъчваха добродушие. По-скоро изглеждаха така, сякаш е видял твърде много от живота и видяното не му е допаднало.

Но това, че се беше изправила пред различна действителност, не я притесняваше. Беше й студено на верандата на господин Гивънс, облечена в палтото си втора употреба, затова тя се наведе напред.

— Може ли да вляза вътре?

— Вътре? — Той се сепна, сякаш току-що осъзнал, че стои пред вратата като Монти Пайтън, който пази Светия Граал. — Господи, да. Заповядай. — Той отстъпи встрани и я покани с жест и старомоден поклон.

Тя се ухили и се плъзна плавно през прага.

— Сега вече разбирам. Че сте иконом.

— Какво имаш предвид? — Звукът на великолепния му, дълбок, богат глас й напомняше за сладоледен сладкиш.

— Притежавате онази деликатна, отривиста официалност, която изглежда като да ви е вродена.

Той, изглежда, се засегна, от което й стана смешно. Само че под светлината във фоайето той изглеждаше още по-добре, отколкото й се беше сторило в сумрака на верандата. Очите му изглеждаха черни, без следа от кафяво, обрамчени от черни мигли, които бяха толкова гъсти, че сигурно изпълваха със завист всяка жена, която познаваше. Поне за нея това беше сигурно. Косата му също беше бляскаво черна и права, и беше подстригана в строга прическа. Тази коса, комбинирана с мургавината му, очите и изсечените скули, я накараха да се чуди дали във вените му не тече и кръв на коренни американци. А може и да беше славянин или… тя не можеше да се сети. Знаеше само, че той излъчва усещане за могъщество, каквото не бива да е позволено на никой човек.

И въпреки това косата му изглеждаше така, сякаш я беше скубал, широкото му чело беше смръщено и бръчките приличаха на прорязани в кожата му, носът му, прав, силен и аристократичен, беше червен и подпухнал, а самият той беше бледен.

— Горкият Гризуолд. — Тя протегна ръка и го погали по дращещата от наболата брада буза. — Изглеждате окаяно.

Той се отдръпна назад.

— За това ли дойде, да ми кажеш тези думи?

Той все още беше раздразнителен, но това не я изненада. Не оставяше впечатление за мъж, който приема с примирение слабостта си.

— Не, дойдох, за да ви донеса това. — Тя му подаде пластмасовия контейнер, който носеше. — Пилешка супа. — Докато той гледаше контейнера така, сякаш през живота си не беше виждал такова нещо, тя свали ръкавиците си и разви шала. — Къде мога да ги оставя?

Слисаният му поглед срещна нейния.

— Донесла си ми пилешка супа?

— Полезна е при настинка. Напомнете ми да си взема контейнера. Ще ми трябва утре за обяд. — Тя забеляза закачалката и окачи на нея шала си. Пъхна ръкавиците в джобовете на палтото, разкопча го и също го окачи, отбелязвайки, че елегантното фоайе сигурно никога не е виждало подобна опърпана дреха. — Къщата е красива. Голям сте късметлия, че работите тук.

Погледът му сякаш бе залепен за пуловера й.

Той не беше втора употреба. Беше оплетен от мадам Нейнси, а тя плетеше много хубаво. Преждата беше смесица от наситеножълто, кестеняво и червено. Цветовете правеха чудеса с обикновената кафява коса на Хоуп.

Гризуолд като че ли не го забелязваше. Когато някой мъж вперваше поглед в пуловера й така, сякаш се възхищаваше на цветовете, тя знаеше адски добре, че той всъщност зяпа гърдите й — които, ако трябваше сама да го опише, оформяха под пуловера две спретнати хълмчета. Не че й пукаше какво си мисли Гризуолд за нея… тя тихичко въздъхна.

Това беше лъжа. Всъщност й пукаше какво мисли Гризуолд за нея. Пукаше й още преди да дойде тук, а сега… леле. Лицето му може и да изглеждаше безсърдечно, но тялото му привличаше цялото й внимание. Той беше висок и излъчваше сила, която й харесваше. Която би се харесала на всяка жена. Раменете му бяха от онзи широк тип, на който всяка жена би могла да се облегне, ако подобни неща й допадаха, а Хоуп не беше от тези жени, и той ги беше облякъл в заслепяващо бяла риза, комбинирана с вратовръзка на черни и червени райета. Черните му панталони изглеждаха много скъпи. Сигурно бяха много скъпи. Сигурно господин Гивънс не искаше нищо да му напомня за трудностите в реалния живот извън разкошната му къща. Но Хоуп трябваше да признае, че в този случай взискателността на господин Гивънс й допадаше. Никой не би изглеждал по-добре в тези панталони от Гризуолд.

— Къде ви е сакото? — попита тя.

— А?

Тя събу ботушите си и ги постави чинно под закачалката. Чорапите й бяха бели, от обикновен траен памук, нищо ефектно, но нямаха и дупки по пръстите. Тя го знаеше, без да поглежда. Беше си направила труда да си обуе най-новия чифт.

— Мислех си, че господин Гивънс ще настоява икономът му да носи сако.

— О. Той ми даде почивен ден. — Гризуолд вдигна тъмните си очи към нея и внезапно й стана толкова топло, както не се беше чувствала от август. — Заради настинката ми.

— Уплашил се е да не кихнете срещу него? — Пъхнала палци в задните джобове на панталона си, Хоуп се залюля на пети и му се ухили.

Той не отвърна на усмивката й. Суровото му лице дори се издължи, а очите му придобиха стоманен блясък.

Внезапно тя осъзна, че не иска този мъж да й е враг. Гризуолд не беше човек, с когото можеше да се шегува.

— Той не е чак такъв злодей, за какъвто го мислиш. — Сериозният му глас не оставяше поле за спорове.

— Щом вие го харесвате, значи и аз го харесвам. — Тя нарочно пренебрегна мръщенето му — не беше лесно с този мъж, който просто доминираше над всичко наоколо — и се огледа. — Къде е кухнята ви? Ще ви затопля супата.

Гризуолд я изгледа толкова продължително, че на нея й се прииска да се свие на кълбо от притеснение. Сега той оглеждаше останалата част от облеклото й. Обикновено по това време на годината тя носеше чорапогащи под дънките. Днес обаче беше проявила суетата да не ги обуе и дънките прилепваха на задничето й като втора кожа. И въпреки че бе останала с убеждението, че Гризуолд е възрастен иконом, ехото от баритона му отекваше в главата й. То й напомняше за топлина, за дом, за дълги летни нощи, влажност и светулки. Не знаеше защо. Може би защото двамата като че ли имаха толкова много общи неща.

С безкрайната откровеност на мъж, благословен от живота, той си позволи да огледа продължително тялото й, преди погледът му да се върне отново върху лицето й.

Беше ли му се сторила глупава? Обикновено никога не си задаваше такива въпроси; в училище се беше научила на самоуважение и не се поддаваше на никакви критики, но погледът му изобщо не изглеждаше приятелски. Той беше… зашеметен. И… настойчиво заинтригуван. От нея.

Мъжете не я забелязваха.

Добре де, Сара твърдеше, че я забелязват, но Хоуп никога не отвръщаше на интереса им, докато те не се обезкуражаха и не отстъпеха. Ала Гризуолд определено я беше забелязал и тя видя това, и се опита, доколкото можеше, да игнорира вниманието му по същия начин, както правеше с всички останали мъже. Не че можеше да си представи Гризуолд обезкуражен от… нещо. Ако беше решил да я преследва, нищо нямаше да го отклони от целта му.

Но той нямаше да го направи. Беше елегантен, възпитан, очевидно образован и по-възрастен от нея. Сигурно си имаше начин да убеждава жените.

Оставаше й единствено да се държи нормално, сякаш той по никакъв начин не й беше оказал влияние. Което съвсем не беше така.

— Ще затопля супата, освен ако нямате нещо друго за вършене — рече тя.

— Какво? — Той изглеждаше изненадан, че тя е прекъснала проучването му. — Не, нищо.

Мъжът имаше хищническо излъчване и я оглеждаше така, сякаш тя бе парче месо на сребърния му поднос.

— Може би не трябваше да идвам. — Тя пристъпи към закачалката.

Той я улови за китката и рече с глас, от който я заля вълна от топлина:

— Това е най-хубавото нещо, което някой е правил някога за мен.

Пулсът й се ускори от допира на ръката му. Притеснена от усещането, тя понечи да отдръпне ръката си. Но той сякаш усети намерението й и пръстите му затегнаха хватката си. Не толкова, че да я заболи, но достатъчно, за да я задържи до себе си. Тя реши, че е най-добре да реагира с насмешка, затова рече закачливо:

— Никога?

— Без да очакват нещо в замяна.

— Но аз очаквам нещо в замяна.

Той я изгледа студено.

Очевидно господин Гризуолд не беше лесен за общуване и тя изпита жалост към подчинените му. Нищо чудно, че секретарката му го беше напуснала! Тя положи ръка върху ръкава му и каза:

— Нямам достатъчно приятели. Бих искала да ви наричам мой приятел.

Макар изражението му да не се промени, тя почувства как ръката му леко се отпуска. Тя също се успокои. За миг си беше помислила… всъщност не знаеше какво си беше помислила. Че ще я хване за врата и ще я изблъска през вратата.

Вместо това той я улови за ръката, обърна я и огледа тясната й длан и дългите, слаби пръсти. След това плъзна пръста си по нея, без да сваля очи от лицето й, сякаш преценяваше реакцията й.

Топлината му я изгаряше. Тя се надяваше, че той няма да забележи как ускорения ритъм на сърцето й кара бузите й да пламват, или как не може да откъсне очи от неговите.

Реакцията му й беше позната. Макар да беше неопитна, макар да не проявяваше интерес, тя бе чела достатъчно романтични книги и беше гледала достатъчно филми, а и останалите момичета говореха достатъчно много за това. Това свиване под лъжичката беше сексуално привличане. Което доказваше, че е нормална, предположи тя, но беше ново и смущаващо усещане. Искаше й се той да престане да я гледа, докато тя не успее да се вземе в ръце.

Щеше да успее да се вземе в ръце, нали?

С тих глас, предназначен само за нейните уши, той каза:

— Съдейки по онова, което сподели с мен по телефона, бих казал, че имаш твърде много приятели.

Невероятно как използваше гласа си, за да създаде усещане за близост. Сякаш стените на фоайето се бяха приближили. Той вдишваше твърде много от въздуха и тя се задушаваше. И въпреки това успя да му отговори по същия начин, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе.

— Човек никога не може да има твърде много приятели.

— Ти можеш. Те се възползват от теб.

Тя дръпна ръката си от неговата като опарена.

— Никой не се възползва от мен!

— Нима? — Той не отстъпи назад, а й се намръщи отвисоко. — Ти правиш всичко за тях, те не правят нищо за теб.

— Аз не искам нищо.

Той погледна към дънките й, към тригодишните ботуши и повдигна вежди.

— Твоето нищо е доста по-различно от моето.

Тя отвърна, засегната:

— Може би моето нищо е правилно, а вашето е погрешно.

— Може би. — Очевидно не беше успяла да го убеди. — Кухнята е насам. Но изчакай само минутка. — Той й връчи отново супата. — Искам да проверя дали има някой там. — И се изгуби през една врата.

Така. Животът му беше съвсем различен от нейния, но тя си мислеше, че постът, който той заемаше, щеше да смекчи малко арогантността му. Очевидно беше сбъркала. Трябваше да остави супата, да си облече палтото и да се маха оттук… но пък той имаше треска. Ръката му беше твърде гореща, когато я докосна. Имаше нужда от топла супа, аспирин и постеля, в този ред, и ако тя не успееше да го придума, той нямаше да се погрижи за себе си. Все пак беше мъж, а майка й винаги й беше казвала, че мъжете са упорити като шесткрако муле.

Без да вдига много шум, тя се промъкна напред, за да надникне в елегантната стая, в която се беше вмъкнал той. Гризуолд стоеше до масивно бюро и говореше по телефона. Всичко в тази къща беше красиво, скъпо и подбрано с любов. Над стълбата висеше картина на Моне и тя можеше да се обзаложи, че е истинска. Великолепието я караше да се чувства като селянка, която посещава своя крал, и усещането изобщо не й допадна.

Когато той се върна, тя му каза:

— Хайде. Ще се чувствам много по-удобно в кухнята.

Той взе супата и й даде знак да тръгне пред него по сенчестия коридор.

— Защо?

— Това място е като музей. — Тя го погледна през рамо. Странно, имаше усещането, че я подкарват като в стадо. Или че той е голям лъв, който я дебне да не избяга. — Страхувам се да не счупя нещо.

Той сви рамене.

— Всичко може да бъде заменено.

— Наистина ли? Значи тук няма никакви истински произведения на изкуството? — Тя понечи да се обърне към него, за да се отърси от странното усещане, че я преследват.

— Има няколко.

Обръщането не прогони неспокойството й.

— И ако счупя някоя антика, няма да бъда накарана цял живот да мия чиниите, за да платя цената й?

— Това не е ресторант. Не глобяваме гостите си заради това, че са счупили нещо. — Той я хвана за ръката и я придърпа странично към себе си. — Но ако толкова се притесняваш, по-добре гледай накъде вървиш. — Преведе я покрай една малка масичка, върху която стоеше висока ваза от фино духано стъкло. Притисна я до себе си и я поведе напред, прегърнал я през кръста.

— Няма да се блъсна в нищо — увери го тя.

— Знам.

— Не е нужно да ме държите.

Той я погледна с натежали клепачи.

— Харесва ми да те държа.

— О… — О, боже. Това беше проблем, защото на нея също й харесваше. От телефонните им разговори тя знаеше, че той е енергичен и решителен. След като вече го видя, след като я беше докосвал, в нея се зароди неудържим копнеж, но същевременно й се прииска да бяга колкото се може по-бързо.

Ако беше достатъчно разумна, щеше да избяга.

Но очевидно си беше изгубила ума. И дар слово, защото докато вървяха по коридора, притиснати като любовници, изобщо не можеше да се сети каква тема да подхване.

Затвори очи за части от секундата. Не можеше в главата й да се въртят такива мисли. Не и за мъж, когото вижда за пръв път. Мъж… който очевидно беше болен.

Тя не можеше да не усети топлината на тялото му, докато вървеше до нея.

— Имате температура.

— Не. Никога не вдигам температура.

— Но сега имате. — Тя се спря. — Нека ви пипна челото.

Той се спря и се наведе към нея.

Тя протегна ръка.

Той се отдръпна назад.

— Майка ми казваше, че така може да се разбере само ако се провери с устни.

По дяволите. И нейната майка винаги казваше така. Със сравнително добре изиграно безразличие Хоуп каза:

— Много добре. — Плъзна ръце по врата му, привлече главата му към себе си и допря устните си към челото му.

Хладно. Изненадана, тя опита на друго място, после на още едно. Той нямаше температура. Хоуп прокара ръка по лицето му, потърка рамото му и продължи надолу по ръката.

— Но вие сте толкова топъл.

— И бързо се затоплям още повече. — Той се усмихна, разтегляйки леко устните си.

Първата му усмивка. В живота му, поне според нея. И тази усмивка я накара да осъзнае, че го поглажда с ръка — сякаш той беше голяма котка, а тя бе звероукротител — а Хоуп знаеше много добре, че не е такава.

Не и с този лъв. Не и с този мъж.