Кристина Дод
Такава, каквато си (3)

Глава 2

Зак хвърли сакото си върху кората зад задната седалка на своята лимузина мерцедес.

— Здравей, Колдфел, как мина денят ти?

— Много добре, сър. — Шофьорката му задържа вратата. — Благодаря ви, сър.

Зак забеляза, че Колдфел се държи вдървено с него, сякаш едва го познава, при положение, че го вози вече от десет години — това го накара да си спомни за думите на Джейсън. „Станал си безсърдечно копеле.“ Зак не би обърнал внимание на подобна забележка, ако не беше направена от Джейсън. Двамата се познаваха от колежа, и Джейсън звучеше толкова сериозно — а и двамата бяха сключили бас. Глупав бас, но все пак бас.

Много добре тогава. Колдфел щеше да бъде първото доказателство на Зак, че не е безсърдечен, а може да бъде любезен с останалите хора. Когато се качи в колата, той хвърли поглед на книгите на предната седалка.

— Какво четеш, Колдфел?

Колдфел го погледна така, сякаш бе казал нещо на чужд език.

— Сър?

— Какво четеш?

— „Истинските мъже, и защо ги е страх от обвързване“, сър. — Колдфел затвори вратата и тръгна към шофьорската седалка.

Четирийсетгодишна, ниска и слаба, с китайско-мексикански произход, Колдфел изобщо не приличаше на шофьор. Наистина, не приличаше и на бодигард, но точно такава беше всъщност — обучена да шофира, да защитава пътника си и да стреля, ако е необходимо.

Зак се чувстваше напълно удобно с нея, и сега свали прозореца между шофьора и задната седалка.

— Мислех, че си омъжена. Не ти ли изпратих сватбен подарък?

— Бях омъжена. Благодаря ви, каничката за сосове беше прекрасна. Това беше преди осем години. Сега съм разведена.

— Кога се случи?

Колдфел се усмихна неочаквано свирепо и озъбено в огледалото за задно виждане.

— Преди тринайсет месеца и пет дни.

— Съжалявам — каза той. Наистина съжаляваше. Харесваше Колдфел, когато я забелязваше. — Четеш ли, докато ме чакаш?

Тя изглеждаше стресната от въпроса му — все едно никога не беше разговарял с нея. Макар че се беше случвало няколко пъти. Докато тръгваше на заден ход, тя отговори:

— Да, сър. Тук, долу, е скучно.

Нагорещеният паркинг под седемдесет и седем етажната сграда на Гивънс в деловата част на Бостън изглеждаше като всеки друг паркинг на света — сиви бетонни колони, сив бетонен под. За по-голяма безопасност той притежаваше свой собствен сектор от паркинга. Автоматичната врата се отвори и колата излезе на улицата. Валеше мек и мокър сняг, едрите му снежинки се лепяха върху стъклото и потапяха града в тишина.

— Да, предполагам, че е скучно. Научи ли нещо от тази книга?

— Да. — Тя поклати тъжно глава. — Мъжете са недоразумение.

Това го стресна.

— Недоразумение?

— Мъжете избягват да се обвързват, защото са страхливци.

— Аз не съм страхливец. — Той беше предпазлив. Имаше огромна разлика между страхливост и предпазливост. Всяка жена, която се омъжеше за него, щеше да го направи заради пари. Той приемаше това. Но не можеше да се ожени, преди да се увери, че жената, която избере, ще му бъде опора, ще е домакиня с несравними способности и подходяща майка за децата му.

Освен това тя не бива никога да изневерява. Нейната вярност и нейните задължения трябва да бъдат гарантирани с предбрачен договор, който да е непоклатим и да предвижда всички възможности. Всички възможности.

— Щом казвате, сър. — Тонът на Колдфел бе достатъчен, за да го изпълни със съмнения.

Той изчака да спрат на червена светлина.

— Може би ти и аз трябва да имаме връзка.

Изпита удоволствие, когато видя челюстта на Колдфел да увисва.

Зад тях засвириха клаксони. Тя видя зелената светлина, изруга, пресече кръстовището, смени платното и се насочи към вкъщи. Когато трафикът намаля, тя каза:

— Точно от това имам нужда. Разведох се с незрял мъж, който не може да си държи вдигнат ципа на панталона. Защо да не се обвържа с мъж, който е емоционално резервиран?

Емоционално резервиран? Какво означаваше това, по дяволите?

— С твоите книги можеш да ме излекуваш.

— Няма начин. — Този път тя вдигна прозореца.

Зак се усмихна, чувствайки, че е доказал, че Джейсън греши. Той умееше да общува с хората. Току-що беше общувал с Колдфел. Сега знаеше някои неща за живота й. Това беше достатъчно количество интимност за един ден.

Той издърпа папките от куфарчето си, отпусна се назад и се зае да поработи, докато Колдфел караше по лабиринта от улици към семейната къща в Бийкън Хил.

Домът му — сграда с внушителни пропорции, построена в стила на епохата на федерализма — беше точно от типа, на който се бяха възхищавали предшествениците му. Издигаше се на четири етажа, със сутерен, в който имаше реконструирана кухня с готвач и помощник-готвач. Прозорците бяха подредени и в редици, и в колони. Плоският покрив беше увенчан с парапет. Комините бяха високи и тесни, и улавяха снежинките, виещи се надолу от оловносивото небе. Входната алея се спускаше надолу по склона и стигаше до стена с масивен портал, зад който се намираше както входът на сградата, така и сервизната врата на сутерена. Колдфел спря под навеса на портала, излезе навън и отвори вратата на колата.

От другата страна на внушителния главен вход два реда от стълби се виеха нагоре до веранда, простираща се по дължината на къщата. Икономът отвори заобиколената от фасетно стъкло широка махагонова врата.

— Заповядайте, сър. Ще умрете от студ.

Зак не можеше да го разбере. Той управляваше мултинационална корпорация, печалбите му нарастваха, акционерите му се възхищаваха, и пътуваше по света. Беше вдигнал печалбите на семейството си до достатъчно високо ниво, че сестра му да може да води кампания за Сената и да събере нужните пари за лесна победа, а икономът му все още го мислеше за неспособен да оцелее без негова помощ, и шофьорката му го мислеше за емоционално резервиран.

За Гризуолд изглеждаше по-вероятно да умре от студ. Той беше поне седемдесет и пет годишен, с вежди, буйни като тези на госпожа Фаръл, и плешива глава, лъскава като омазнено бобено зърно. Въпреки че Гризуолд беше живял със семейството на Гивънс и работил за него четирийсет години, в неговия тържествен баритон все още се усещаше добре поддържан британски акцент.

Зак забързано влезе в къщата и си свали шапката, палтото и ръкавиците, оставяйки ги в опитните ръце на Гризуолд. Фоайето беше с височина два етажа, ослепителният му вход беше боядисан в кремаво с открояващи се сапфирени нюанси. Килимът беше китайски, старинен, с прасковен, кремав и сапфирен цвят. Към втория етаж водеше дървена вита стълба. Къщата беше създадена за забавления — нещо, което семейството умееше да прави, и го правеше често.

— Ще желаете ли питие преди вечеря? — попита Гризуолд.

— Да, но аз ще си го приготвя. — Врата на кабинета му беше отворена, и Зак се спря на прага й. — Трябва да проверя съобщенията си с новата телефонна служба.

— Да, сър. — Една от веждите на Гризуолд играеше като размятаща се кучешка опашка. — Нагласих автоматичното набиране между спешните случаи и родителите ви.

— Благодаря, Гризуолд, знам — рече Зак с впечатляваща търпеливост.

Захвърляйки куфарчето си върху кафявия кожен диван, Зак отбеляза, че постоянно се владее. И това продължаваше откакто беше навършил четиринайсет. Смътно си спомняше какво е да губи контрол, да крещи от радост или от гняв, да бъде някой различен от Закарая Гивънс. И беше доволен от това. Беше имал своя шанс да се отдаде на лудостта на младостта, и след онова лято беше пораснал безпроблемно. Ако животът изглежда като непрестанно повтарящи се плащане на такси, чистене на зъбите, следване на бизнес плана и пиене на кафе — е, на всеки би му ставало малко досадно понякога. Но това е по-добре от алтернативата — живот, изпълнен със случайни бедствия, неподсигурен от богатство и изпълнен с крещящи емоции.

След като си наля уиски върху бучките лед, той отиде бавно до телефона, сложен върху бюрото му от черешово дърво. Отпи бавно, сякаш обмисляше следващия си ход. Колкото и да беше странно, искаше да бъде сам, когато чуе отново гласа на онази жена.

Гласът на Хоуп. Този следобед, когато я беше чул, си бе помислил, че звучи топло и страстно, като благоуханни нощи на тропически остров, като сияещи перли върху гладка, бледа шия… като жена, гърчеща се от възбуда. Когато беше чул гласа й, по гърба му бяха полазили тръпки, и…

Това беше глупаво. Халюцинираше за някой, работещ в телефонна служба. Нуждаеше се от жена. По-късно вечерта щеше да се обади на Робин Бенет. Робин беше елегантна, спретната, красива и лесна, и очевидно, след като беше закопнял по един глас, чут по телефона, се нуждаеше от лесна жена. Да, щеше да се обади на Робин… но първо…

Той се наведе и натисна бутона за набиране на телефонната служба.

— Тук е Хоуп от телефонната служба на мадам Нейнси. За съобщенията на господин Гивънс ли се обаждате?

Какъв глас! Дружелюбен, дрезгав и толкова секси! Зак дълбоко си пое дъх, за да успокои неочаквано разтуптялото се сърце. Развеселен от това свое увлечение по една непозната жена, той се опита да й нарисува мислен портрет. Хоуп вероятно беше приблизително на възрастта на госпожа Фаръл. Миришеше на цигари заради пристрастеността си към тютюнопушенето и се перчеше с широкия си ханш на раждала жена. Косата й беше дълга и бяла, вързана в кок, и когато не отговаряше на телефона, готвеше спагети за съпруга си и за легиона си от внуци.

Зак доста хареса портрета си на Хоуп. Той добавяше известно количество здрав разум в иначе безумната натрапчива идея.

— Точно за това се обаждам.

— Изчакайте за момент, моля. Току-що звънях на госпожа Монахан, но тя не отговаря. Боя се, че е излязла, за да изчисти снега от алеята пред входа. — Гласът на Хоуп беше станал суров, сякаш той би трябвало да знае за какво говори тя, и дори нещо повече — да може и да иска да направи нещо по въпроса.

Той потъна в коженото си кресло с десетки приспособления, предназначени да отпуснат напрегнатите му мускули. Всичко в стаята бе направено така, че да отпуска напрегнатите му мускули. Самата стая беше старомодна. Стената зад него беше покрита с рафтове от черешово дърво, стигащи до издигащия се на шест метра таван и за да се стигне до горните от тях беше нужна стълба. Високите дървени прозорци бяха украсени със сложна резба, а дървеният под скърцаше, когато човек върви по него. Но пердетата на кафяви и кремави ивици бяха от необработена коприна. Кафявият диван и креслото бяха луксозни и удобни, с високи облегалки и металическо сини декоративни възглавнички. Геометричните фигури върху килимите радваха окото на Зак, и когато той беше тук, се отпускаше максимално.

— Нуждая се единствено от съобщенията си — каза той.

— Изчакайте, моля.

За миг Хоуп изчезна. Не се появи дори музика, а само редки бипкания, свидетелстващи, че връзката не е прекъсната. Зак взе един молив и започна да почуква нервно с него.

В момента не се чувстваше толкова увлечен по нея.

Всъщност беше раздразнен. Денят се бе оказал отвратителен. Първо — сблъсъкът със Сабрински, който не беше преминал толкова гладко, колкото Зак се беше надявал. После — госпожа Фаръл беше излязла в отпуска, оставяйки го на Мередит, която изглеждаше шокирана и ужасена във всяко едно отношение.

Той се надяваше, че жената няма да се гнуси от работата му, състояща се от всекидневни конфронтации. Нуждаеше се от секретарка, която да сплашва, а не от такава, която се плаши.

По-нататък — Джейсън, с онези думи, които се изляха, сякаш ги е сдържал в себе си твърде много пъти. Той беше нарекъл Зак безсърдечно копеле, беше му казал, че е самотен, и беше заявил, че Селена, красивата и мила съпруга на Джейсън, не би взела Зак за съпруг. Разбира се, Зак беше наясно, че може да има жени, които по една или друга причина не се интересуват от него, но не и Селена. Не и жената, която го посрещаше в дома си с такава грациозна непринуденост.

После идваше ред на онзи глупав бас. Зак щеше да съжалява, че се е съгласил на него. По дяволите, той вече съжаляваше — вързан за телефона, без да може да направи нищо.

Чу се изтракване и Хоуп отново се появи.

— Няма я там.

— Но аз съм тук — обяви той с многозначителен тон.

— Да, но вие нямате никакви истински проблеми. А госпожа Монахан има.

Той изпъна гръб и се вторачи в черния телефон.

— Откъде знаеш, че нямам никакви проблеми?

— Вие сте в безопасност, на топло, имате си работа и не се притеснявате за това къде ще е следващото ви ядене. — Тя направи пауза, за да стигнат думите й до съзнанието му. — Не е ли така?

— Така е.

— В такъв случай сте добре, нали?

Коя беше тя, че да изказва такива мнения?

— Животът не е само в основните потребности.

— В добро здраве ли сте?

Той започваше вече да се нервира.

— Да.

— Госпожа Монахан не е.

На него не му пукаше какви са проблемите на госпожа Монахан — нещо повече, той беше убеден, че не плаща за телефонна служба, за да бъде пренебрегван за сметка на други клиенти. Особено пък за сметка на госпожа Монахан.

— Тя се нуждае от изкуствена бедрена става — продължи Хоуп. — Не може да си я позволи, и продължава да върши всички онези неща, които ме плашат до смърт.

Той се поколеба. Това не го интересуваше. Не му пукаше за някаква стара дама, свързана с него единствено чрез жена с прекалено развито чувство за отговорност към възрастните. Но басът, който беше сключил с Джейсън, като болен зъб му натякваше да се държи учтиво.

— Изкуствено бедро?

— Сещате се, артритът й. — Гласът на другия край на линията ставаше все по-загрижен, и Хоуп му говореше така, сякаш й беше роднина. — Тя се препъва с бастуна. Нуждае се от ходилка, но не ми позволява да й взема някоя. Знам, че мога да намеря втора употреба за почти без пари.

— Да. — Той се прокашля. Какво ли знаеше за ходилките втора употреба? — А семейството й? Не трябва ли те да се безпокоят за това, така че ти да можеш да ми дадеш съобщенията ми?

— Тя няма семейство. Мнозина възрастни хора нямат.

А това беше ситуация, която той не можеше да си представи. Майка му му даваше излишни съвети относно това как да ръководи бизнеса си. Баща му му даваше излишни съвети относно това как да си намери съпруга. Сестра му беше напаст и винаги бе била такава. Леля му Сесили му досаждаше да се спира и да мирише розите, преди да си е изгубил обонянието на стари години. Но всички те му бяха семейство, винаги бяха с него… независимо дали ги иска, или не.

— Познавам една дама, която си подмени бедрената става преди два месеца. — Това беше любимата му леля, по-малката сестра на баща му. Той разговаряше с дамата от телефонната служба за леля си Сесили. Джейсън щеше да се гордее с него.

Гласът на Хоуп стана по-загрижен.

— Как е тя?

Значи Хоуп изпитваше състрадание не само към хората, които обслужваше, но и към всеки, за когото чуеше.

Тази телефонна служба беше същинско бедствие. Ако имаше телефонен секретар, вече щеше да е получил съобщенията си.

Разбира се, всички електрически уреди винаги се повреждаха, когато той се доближеше до тях.

— Все още има проблеми с придвижването. Това е втората й замяна на става — каза той, налагайки си да бъде учтив и търпелив.

— О, божичко! Първата не беше ли успешна?

— Не, имам предвид — тя беше на друга става. Жената има ревматоиден артрит. Като се изключи артрита, е много енергична. Изключителна жена. — Защо казваше тези неща на тази личност, на тази непозната? Той продължи с по-суров тон: — А сега трябва да си получа съобщенията.

Хоуп отговори точно както би трябвало… най-накрая!

— Разбира се, сър… изчакайте за момент! Ето я.

Той отново беше в режим на изчакване, слушайки същия онзи рядък сигнал, и се чудеше дали госпожа Фаръл не си е изгубила ума. Жената от телефонната служба не беше от типа хора, които той би харесал. Тя беше изключително неефективна, действаше без никакво чувство на приличие и без изобщо да е наясно за неговата значимост.

Чу се изщракване и той отново беше на линия. Хоуп докладва с облекчение в гласа:

— Госпожа Монахан е добре, но аз бях права. Тя се е пресилила с разходката си. Казва, че няма да помогне на артрита си, ако просто си седи на мястото, но аз й казах, че ако падне по време на разходка, ще се озове в болница, и то ако извади късмет, защото може и да измръзне до смърт.

Той беше леко шокиран от тази праволинейност на жената.

— Ти си самата лъчезарност.

— Все някой трябва да й каже фактите. Тя е толкова мила стара дама, никога не са й се случвали такива неща. Опази боже, та тя е на осемдесет!

Опази боже? Не беше чул никой да се изразява така от години. Значи Хоуп наистина беше стара дама, а не младо чувствено същество, както можеше да се предположи от гласа й. Той се почувства облекчен. Наистина облекчен.

— Наистина е стара. На мен баба ми е на седемдесет и осем, а майка ми е на петдесет и девет — каза той и лукаво попита: — А твоята майка на колко е?

— Вие господин Гризуолд ли сте? — попита Хоуп.

— Какво?

— Господин Гризуолд. Вие сте икономът на господин Гивънс, нали? — Гласът й зазвуча по-топло и развеселено. — Да, трябва да сте вие. Не мога да повярвам, че дъртакът има мъж за секретар вкъщи.

Представата му за Хоуп като за готвеща домакиня се изпари, заменена от идеята за висока амазонка. Амазонка, която не отговаря на лични въпроси и прави нагли забележки.

Тя продължи:

— Предполагам, че с всичките възможности, които има, господин Гивънс се е оградил с жени с дълги крака и къси поли.

— Не си ли разговаряла с госпожа Фаръл?

Явно тя не беше виждала госпожа Фаръл.

— Разговарях с нея, но по телефона. Обзалагам се, че има изкуствен маникюр и остри токчета. Права ли съм?

Той едва не се задави. Госпожа Фаръл имаше гъсти вежди, тънък мустак и остър като бръснач език, но инстинктът му на пакостник го накара да отговори:

— Всъщност да. Така е.

— Имам интуиция за хората — увери го тя самодоволно. — Опа, ето го и господин Чело. Изчакайте, моля.

Господин Чело?

Тя се върна на линия почти веднага.

— Той очаква новини за своя студентски заем, и понякога се нуждае от окуражаване. Извънредно талантлив е, но няма пукната пара. Баща му не одобрява неговите стремежи, и ако той не взима стипендия и заеми, ще трябва да работи като сервитьор и през този семестър.

Зак можеше да се закълне, че е разбрал правилно всяка нейна дума.

— Името му е Чело?

— Не, това е инструментът, на който свири. — Хоуп изглеждаше невероятно развеселена. — Имам прякори за всичките си клиенти. Ето това е госпожа Сиамска.

— Не е политкоректно.

— Не е, но само ако говоря за нея. А всъщност се отнася за котката й — пищи всеки път, когато стопанката й е на телефона.

— О!

Не е политкоректно? Това беше ужасно. Не й влизаше в работата да знае толкова много за своите клиенти. И определено не й влизаше в работата да му разказва за тях, въпреки че не беше споменала никакви имена. И не би трябвало да я е толкова грижа за тях.

— Ето я горката госпожа Шах. Тя има бебе, съпругът й я е напуснал, и тя живее на социални помощи, защото ако започне работа, няма да може да плаща да се грижат за детето.

Той се опита да отгатне смисъла на прякора, но не успя.

— Защо я наричаш госпожа Шах?

— Двете с нея играем шах по телефона. Тя е самотна. — Хоуп звучеше тъжно, сякаш самата тя беше самотна. — Това я развлича.

Зак се почувства замаян.

— Как успява да си плаща на телефонната служба?

— Таксуваме хора като вашия господин Гивънс по-високо, за да се покриват разходите за хора като нея.

— Това е незаконно — изрече той твърдо.

— Незаконно е да се помага на нуждаещи се? Не мисля така, господин Гризуолд. — Гласът й беше твърд почти като неговия, и с малко повече основание.

— Незаконно е да се таксува някой по-високо от друг за услугите, които получава.

— Господин Гивънс получава повече услуги. Поддържам постоянен дневник за всяко обаждане, което получава — и като се хвърли един поглед върху обажданията, които е получил, след като е напуснал офиса си, твърде много са, за да се оставят на госпожа Фаръл, когато тя се върне. На всичкото отгоре трябва да водя списък със срещите на господин Гивънс и внимателно да му напомня за часа му при зъболекаря следващия вторник — госпожа Фаръл смята, че той ще се опита съвсем преднамерено да забрави — както и за концерта камерна музика, на който ще присъства със семейството си следващия четвъртък. Освен това…

Той затвори очи.

— Няма нужда да продължаваш…

С явна наслада тя рече:

— На всичкото отгоре, ако господин Гивънс реши да организира съблазняване, съм инструктирана да изпращам цветя и бижута.

— Господи.

Госпожа Фаръл я беше инструктирала за това?

— Някой трябва да се погрижи за романите на голямото момче. Не може да очаквате от него да ги организира сам.

Хоуп се присмиваше на него — Зак Гивънс — с думите и тона си. И защо?

— Изглежда, нямаш особено високо мнение за господин Гивънс. Какво ти е направил?

— Нищо. — Тя се засмя дрезгаво. — Той просто е богат. Такъв се е родил и като такъв е отглеждан. Този тип хора никога не са особено стойностни. Когато трябва да изцедят малко човешка доброта, вимето им пресъхва.

Той никога по-рано не беше чул да го описват като пресъхнало виме, и за дълго загуби дар слово. После се усети, че пита:

— От Тексас ли си? — Незабавно осъзна, че това не е от типа въпроси, които може да зададе нечий служител. — Извинявай — каза той. — Това беше нахално от моя страна и, разбира се, ти не си длъжна да отговаряш… освен ако сама не поискаш.

— Нямам нищо против. — Но тя все пак звучеше предпазливо, сякаш се боеше да дава твърде много лична информация. — Да, бях от Тексас — много отдавна. Какво ви наведе на тази мисъл? Акцентът?

— Не толкова тексаският акцент, колкото липсата на бостънски акцент. — Фактът, че вече знаеше нещо лично за нея, някак го ободри. — Освен това тук не споменаваме вимета във всекидневните си разговори.

— Ще го запомня.

Той беше сигурен в това. Очакваше и да започне да избягва да се доверява на клиентите си, и одобряваше това. Като се изключи… като се изключи, че той искаше да научи повече за нея.

Тя се ориентираше към приключване на разговора.

— Мисля, че ви отегчих достатъчно.

Господи, не.

— Изобщо не си ме отегчила.

— Колко сте мил. От отдавна ли сте иконом?

Той се поколеба. Да й каже ли истината? Тя щеше страшно да се смути. Щеше да се уплаши да не си загуби работата.

Щеше да научи ценен урок.

Гласът й се промени.

— О, боже! Големецът жив ще ви одере, че ви е отнело толкова време да вземете съобщенията му, нали, а вие сте твърде учтив, за да ми кажете да спра да бърборя. Изчакайте, имам ги всички тук. Мога да ви ги дам, или да изпратя факс с копие на всеки от разговорите, ако така ще е по-удобно.

— Не. — Да ги изпрати по факса? Не, той искаше да разговарят колкото се може повече, освен това проклетата факс машина сдъвкваше хартията. — Не! Предай ми ги.

— Добре, и ако господин Гивънс се държи зле с вас, кажете му да се обади и аз ще го уведомя, че вината за закъснението ви е моя.

— Не, всъщност той няма да има нищо против. — Зак се зае да оправя нещата. — Той е наистина велик работодател.

— А вие сте лоялен служител — отговори тя топло. — А сега нека да ви предам съобщенията.

Той капитулира. Ако Хоуп държеше да мисли, че той, Зак, е подъл дъртак, кой беше той, че да я поправя?

— Имам химикал и хартия.

За първи път използвайки пред него делови тон, Хоуп започна да чете:

— Леля Сесили напомня на господин Гивънс, че той е неблагодарно пале, и иска да дойде при нея на вечеря утре. Да носи чук със себе — тя иска той да закачи една картина.

— О, не! — Картините на леля Сесили винаги бяха огромни, с претенциозни рамки, и се нуждаеха от известно експериментиране, преди да бъдат закачени за нейно удоволствие. — Ще трябва да наема някого.

— За да вечеря с нея? — Хоуп не изчака отговора му. — Сестра му Джена се обади от Вашингтон, за да каже, че конгресмен Нотингам се е лепнал за нея, което я прави официално част от Сената.

— Каза ли тя дали му е сритала задника?

Хоуп се засмя — продължителен, нисък, глух смях, от който космите на тила му се изправиха и който го накара да се почувства като най-духовития човек в Бостън.

— Не, не го е казала. Трябваше ли?

— Гледай новините довечера — посъветва я той.

— Робин Бенет каза, че всичките й приятели мислят, че тя и господин Гивънс са двойка мечта и че иска да му сготви вечеря вкъщи при първа възможност.

— Тя ще купи готова храна и ще се опита да я пробута като сготвена от нея — каза той цинично.

— Поканата беше предадена задъхано. Смятам, че това изразява похот — или тя е имитатор на Мерилин Монро.

Той се ухили. Робин винаги говореше така, сякаш се гърчи в оргазъм.

— Колин Бакстър иска да знае защо е чул слухове, че на акционерите му са се обаждали, за да им кажат как да гласуват — мамка му! — и е най-добре господин Гивънс да му се обади веднага.

Зак вдигна вежди, когато Хоуп цитира псувнята на Бакстър, като се надяваше тя да може да понесе още от същото, тъй като той нямаше никакво намерение да му се обажда. Вече беше твърде късно за това.

Хоуп прочете още пет-шест съобщения, никое от които не беше особено важно, но тя изложи уверено всички факти, и той се зачуди дали не е избързал с осъждането й. В края на краищата му се стори доста способна. И разговорът, макар и дразнещ, не беше променил мнението му относно гласа й. Тя наистина беше най-секси звучащата жена, която някога беше чувал.

— Това са всички съобщения, господин Гризуолд. — Хоуп провлачваше думите, извивайки езика си около всяка сричка, сякаш беше меден бонбон.

Затворил очи, Зак слушаше, и си представяше как този език се плъзга по члена му… Очите му рязко се отвориха.

Това беше. Той беше полудял. Беше си представил как му прави свирка жена, която никога не беше виждал и която вероятно беше два пъти по-възрастна и три пъти по-тежка от него, с четири пъти по-голямо окосмяване на лицето.

— Благодаря ти за съобщенията. — Той си напомни да се обади на Робин и да си определи среща за следващата вечер. Не, момент. Трябваше да окачва картина следващата вечер. Тогава за по-следващата вечер, определено. Явно се нуждаеше от разпускане.

— И, Хоуп?

— Да?

Той закрепи слушалката между рамото и ухото си.

— Кога си на работа утре?

— От обед до девет.

— Ще се обадя тогава.

Тя се поколеба, сякаш не беше сигурна как да отговори. Най-накрая каза плахо:

— Ще ви чакам с нетърпение.