Кристина Дод
Такава, каквато си (14)

Глава 13

Зак наля още вино в чашата на Хоуп.

— Леля Сесили определено има любовна връзка.

— Защо трябва да е любовна? — Хоуп облегна лакти на масата и подпря с ръце брадичката си, загледана с предизвикателство в Зак. — Защо да не е нещо романтично?

Хоуп беше толкова отпусната, че Зак заподозря, че си е пийнала повечко. На следващия ден щеше да повиши заплатата на Мередит.

— Каква е разликата?

— Любовната връзка включва телесни части. Романтиката е свързана с ума и сърцето.

— Умът и сърцето са нещо страхотно, но нищо не може да се сравни с добрия, разгорещен, мачкащ чаршафите секс.

Тя се изчерви.

Проклятие, тя се изчерви! Като някое момиче, което никога не беше чувало думата секс произнесена на глас, като някоя девственица…

Той притика стола си по-близо до нейния и я погледна в очите.

— Знаеш ли какво представлява сексът?

Тя се отдръпна назад, сякаш стресната от близостта му.

— Да, разбира се, че знам. Но романтиката съществува в този свят, както и истинската любов. Ако леля Сесили иска да има романтична връзка, остави я на мира и не я разстройвай с неприличните си мисли.

— Неприлични… мисли? Това прозвуча като излязло от някой филм от шейсетте. — Хоуп наистина говореше като девственица. Целуваше се като девственица. Той огледа това ведро, спокойно, пламнало лице. Сигурно беше девствена.

— Леля Сесили е много мила дама и заслужава уважението ти. Тя бе така добра да докара ходилката за госпожа Монахан, което, между другото, направи старата дама ужасно щастлива. Благодаря ти.

Девственица. Той дори не знаеше, че още ги правят. Не и на нейната възраст. Не обърна никакво внимание на благодарностите й. Умът му беше зает с тази нова, поразителна мисъл.

Това променяше напълно подхода му. Трябваше да вложи повече хитрост и много повече търпение. И като се имат предвид думите на Мередит…

— Искаш ли още торта с шоколадов мус?

— Ще ми се да имах място. — Хоуп се потупа по корема. — Трябваше да ми кажеш за тортата, преди да изям толкова лазаня. И салата, и хляб. — Тя размаха ръка пред устата си. — Пфу. Толкова много чесън в зехтина.

Той снижи гласа си и промърмори многозначително.

— Няма нищо. Аз също ядох от него.

Тя го погледна като хипнотизирана, гръдният й кош се повдигаше и спускаше едва забележимо. После се отръска от магията.

— И така… колко време ти отне да купиш… ъъъ… да направиш лазанята?

— Проклятие! — Той удари с ръка по масата, разклащайки червените, бели и розови карамфили. — Как се досети?

— Внимателно! — Тя взе вазата и помириса цветовете. — Как разбрах, че не ти си приготвил вечерята? Онзи ден дори не знаеше къде се намират кракерите. Реших, че или си купил лазанята, или си накарал готвача да я приготви, а това ми се стори твърде… знам ли… очевидно. — Тя лекомислено го щипна по брадичката. — Признай си, не можеш да ме излъжеш. Твърде умна съм за теб.

Каква лековерна малка глупачка беше тя.

— Да.

— Това ми прозвуча като въпрос. — Хоуп се ухили и се наведе към него. — И ти си един мъж.

— Последният път като проверих, бях. — Разгонен мъж. Мъж, който е твърдо решен да осъществи намеренията си.

— Татко и брат ми ме предупредиха за мъжете, а мама беше чак плашещо откровена. Ушите ми пламваха от съветите и предупрежденията й, но тя настояваше да я изслушам и сега се радвам, че го направи. Няколко пъти аз… — Тя може би усети важността на изреченията, които се лееха от устата й. Може би забеляза колко напрегнат беше той, опитвайки се да улови всеки нюанс, да събере и съхрани всяко късче информация за миналото й. Но нещо я накара да млъкне окончателно.

Какви ли тайни криеше, за да е толкова пестелива с подробностите от живота си? Той се изправи, заобиколи масата и застана зад нея. Тя се опита да се обърне; той постави ръце на раменете й и я накара да остане на мястото си.

Хоуп седеше вдървена, с изпънат гръб.

— Какво правиш?

— Ти работиш твърде много. Мадам Нейнси го каза и аз съм съгласен с нея. — Той притисна палци към напрегнатите мускули в основата на врата й. — Мога да правя чудесен масаж. Отпусни се и ми позволи да… поработя върху теб.

Тя рязко си пое дъх.

Зак почувства как момичето събира сили, за да му възрази. Затова каза с възможно най-невинния си глас:

— Значи ме хвана за лазанята. Но поне я купих сам.

— И смачка гроздето за виното. — Гласът й звучеше почти нормално.

Той започна да движи пръстите така, както си спомняше, че прави масажистката му, като притискаше и приглаждаше всеки напрегнат мускул, докато възелчетата не се разпаднаха.

— Всичко беше чудесно. — Хоуп леко заваляше думите.

— Дори виното. Наведи се напред. Облегни челото си в масата. — Когато тя се поколеба, той я подразни: — И пет минути да минат, законите на физиката няма да се променят.

Хоуп изпъшка „Физика!“, постави ръцете си на масата и облегна главата си върху тях.

Той, разбира се, знаеше, че тя не му се противеше, защото умираше от желание да бъде обучавана по физика. Не, момичето се съпротивляваше, защото осъзнаваше как постепенно се отпуска в присъствието му и започваше да подозира, че ако се отпусне още малко, той може да се възползва от нея.

Тя беше умно момиче. Той определено възнамеряваше да се възползва от нея. Но Хоуп беше подценила коварството му. Всеки път, когато се отдръпваше, той я пускаше, след което я придърпваше към себе си още по-близо от преди.

Ала сега тя се протягаше, позволяваше му да я разтрива, да я гали, привикваше към докосването му и нямаше никаква представа колко му се иска да издърпа нагоре блузката й, да види гладката й, копринена кожа, леките грапавини на гръбнака й, тънкото й кръстче. Искаше да я вземе в ръцете си и да я вкуси, а тя дори не подозираше това.

Хоуп беше самата невинност. Той се наслаждаваше на изключителността й и ценеше чудото на съществуването й. И точно тази невинност улесняваше толкова много прелъстяването й.

Когато тя се отпусна до такава степен, че беше на път да заспи, той се наведе над ухото й.

— Скъпа…

Миглите й изпърхаха. Свенлива усмивка разчупи устните й.

— Ммм?

Той нежно отмахна косата от бузата й и прошепна:

— Време е да се събуждаш.

Очите й внезапно се отвориха и се впериха в неговите.

— Трябва да раздигна масата. — Той я целуна по челото. — Уроците ни чакат.

Тя изглеждаше обидена — и объркана.

Точно това искаше той. Балансът й щеше да е нарушен, нямаше да е сигурна в следващия си ход, щеше непрекъснато да го следи с поглед, през цялото време да мисли за него. Колкото повече време прекарваше с Хоуп, толкова повече му се искаше да надникне под маската й, да разкрие защо родителите й са мъртви, къде са изчезнали братята и сестрите й… защо толкова настоява да остане сама в този свят. Хоуп беше една загадка, която той бе решен да разгадае.

— И така, разкажи ми за семейството си.

Той смяташе, че се държи напълно нормално, че се интересува просто така, без да проявява настойчивост, но без да променя позата или изражението на лицето си, тя просто му отказа:

— Да се захващаме за работа.

Той щеше да открие защо момичето е толкова неотстъпчиво, толкова недоверчиво и отхвърля всякаква помощ. Но не точно сега.

— Искаш ли още една чаша вино?

— Не, ако ще уча физика. И ти не трябва да пиеш повече. Нали ще ти обяснявам компютрите.

— Компютрите не ми харесват — произнесе предпазливо той.

Тя му отвърна също толкова предпазливо:

— Държиш се като мъж, който никога не е правил нещо, което не му харесва.

— Рядко. — Това беше достатъчно. Той също трябваше да пази тайна — макар опазването й от това невинно същество да се беше оказало по-лесно, отколкото бе очаквал.

Той започна да слага чиниите една в друга, но сребърните прибори от първата все още си лежаха в нея и купчината съдини опасно издрънча.

— Никак не те бива в това. — Тя издърпа приборите и чиниите полегнаха плътно една в друга. — Така. Отнеси ги в умивалника. Аз ще донеса чашите.

Зак я бутна с ръка по рамото и Хоуп отново се озова на стола.

— Аз те поканих на вечеря. Аз ще почистя. — Той смяташе да сложи чашите най-отгоре върху чиниите, след което се сети, че сигурно ще паднат и ще се разбият в облицования с италиански теракот под. Затова ги остави на масата.

Тя го гледаше как се бори с непривичната му задача.

— Преди да станеш иконом, не мина ли през някакво обучение за работа в кухнята?

— Не. От люлката право в училището за икономи, след което дойдох да работя тук. — Зак описваше живота на Гризуолд, доколкото беше запознат с него.

Той се върна за чиниите от десерта.

— Няма да е зле да прибереш каквото е останало в хладилника — каза му тя.

— Да… — Освен това трябваше да го покрие с нещо, нали? Той смутено се запъти към килерчето за провизии.

— Целофанът е тук — извика му тя. — В чекмеджето. Видях го предишния път, докато търсех сребърните прибори.

Зак излезе от килера и видя в ръцете й продълговата жълта кутия.

— Благодаря. — Проблемът беше, че последния път, когато беше вършил домакинска работа в кухнята, беше преди много години, и то не в тази кухня. — Господин Гивънс има много повече опит в това от мен. Когато бил на четиринайсет години, той се записал на лагер за бойскаути в Монтана. — След това покри храната с целофан и я прибра, продължавайки предпазливо да й разказва за себе си. — Станало някакво объркване с името му и никой не разбрал кой всъщност е той.

— Обзалагам се, че веднага им го е разяснил.

— Не. Е, поне опитал в началото, но бързо се досетил, че едва ли някой в Монтана е чувал за Гивънс Ентърпрайсис. — Той успешно успя да отнесе чиниите в умивалника и се върна за чашите. — Било невероятно лято. За пръв път в живота му никой не знаел кой е той и на никого не му пукало. Трябвало да преплува цяла миля в ледената вода на езерото, за да получи значката по плуване, да гребе с кану от единия док до другия и да използва брадва, за да насече дърва за огрев. Веднъж отишли в гората с едно друго дете — Джон Бингъм, още помня името му — на изпит по ориентиране с компас. Джон бил най-тромавото дете в лагера и ако трябвало нещо да се случи, то винаги се случвало с него. Та кракът му пропаднал в заешка дупка и се счупил.

Хоуп ужасено ахна.

— Да — съгласи се Зак. — Било е нещо ужасно. Джон изпитвал адска болка и господин Гивънс трябвало да шинира крака му, преди да отиде да потърси помощ. Водачът на лагера казал, че господин Гивънс свършил много добра работа. Той получил похвална грамота. — Която Зак все още пазеше в кутията си за бижута. Глупава работа. Отдавна би трябвало да я изхвърли, но някак си не можеше да се насили да го направи. — Това било най-хубавото лято през живота му и фактът, че през цялото време е бил никой, му показал колко рядко се среща истинското приятелство. — Хоуп поглъщаше жадно всяка негова дума. — Когато си богат.

— Ти и господин Гивънс сте приятели.

— Като че ли си изненадана.

— Щом го харесваш… значи и аз трябва да променя мнението си за него. — Тя отиде до умивалника и изплакна чиниите.

Беше я впечатлил, въпреки че я лъжеше.

— Когато се върнал в Бостън, той решил, че може да използва новото си познание за приятелствата. Господин Гивънс бил доста неопитен в онези години, а и се върнал от Монтана надъхан с бойскаутски убеждения. Ако искаш да имаш приятел, бъди приятел. Значение има не външният вид, а вътрешната красота. Всякакви такива глупости.

Хоуп го стрелна с поглед.

— Така че отишъл в училището си…

— Много скъпо частно училище.

— Разбира се. И когато започнал да се държи приятелски, да бъде открит и щедър, и винаги готов да помогне, познай какво се случило.

— Хванали го и го набили?

— Не. В нашите скъпи частни бостънски училища не бият хората.

— Само в общинските.

— Да, сигурно. — Когато разговаряха по телефона, тя му беше затворила. Сега, когато стояха лице в лице, тя го прекъсваше; никой не си позволяваше това, освен членовете на семейството му. Той попита раздразнено: — Искаш ли да чуеш историята, или не?

— О, искам, искам. — Но тя му се хилеше, очевидно без да се стресне от раздразнението му.

Нали беше казал, че точно това иска. Хората да реагират искрено, без да се съобразяват с особата или богатството му. Сега, когато го получаваше, не беше сигурен, че му харесва. Какво му беше казал Джейсън? Внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш.

Зак беше на път да се разколебае и да не продължи. Не беше обучен да разкрива мислите си пред някой като Хоуп. Но му се искаше тя да го опознае поне донякъде, за да може по-късно, когато й разкрие самоличността си, когато вече са били любовници и настъпи времето да се разделят, тя да го разбере.

— Продължавай — настоя Хоуп, хващайки го под ръка. — Само се закачах. Какво е направил господин Гивънс?

— Не става дума за това какво е направил, а за това какво са му причинили. Едно момиче, което било две години по-голямо от него, осъзнало, че е доста привлечено от него.

— Ооо. — Хоуп сбърчи нос. — Това не е добре.

— Да, но той бил израснал доста през лятото и решил…

— Не е хубаво да се бъзикаш с егото на някое момче. — Хоуп наистина изглеждаше отвратена. — В гимназията ми имаше едно момиче, което… О, съжалявам! Ти ми разказваше за господин Гивънс.

Зак искаше да чуе за гимназията на Хоуп. Искаше да чуе всичко, което тя бе склонна да му разкрие за себе си.

А тя се интересуваше единствено от нещата, които й казваше той.

— Какво е правила тази вампирка, врънкала го е за пари?

Всяко нещо с времето си.

— И използвала колата му за търговия с наркотици.

— Гадост.

— Точно това си помислих и аз… — Зак се сепна, — когато господин Гивънс ми го разказа. Едва когато шофьорът я хванал на местопрестъплението, господин Гивънс разбрал колко старателно е бил използван. Какъв невероятно унизителен момент… ще да е било. — Той все още не беше забравил как лицето му пламтеше, как Мегън Майкълс го беше наругала, беше му се подиграла, беше накъсала тийнейджърското му его на парчета.

Но най-вече помнеше огорчението, което бе изпитал, осъзнавайки, че баща му е бил прав. Един Гивънс трябва внимателно да подбира приятелите си и никога, никога да не сваля гарда си.

— Да си мислиш, че си център на света, а изведнъж да се окаже, че не си дори един от сателитите. — Тя отметна бретона си от челото. — Да, това сигурно е доста унизително.

— За щастие господин Гивънс отскоро се бил научил да вярва на хората, затова не било трудно да се отучи. За щастие това не навредило фатално на характера му. Пострадало само самочувствието му.

— Това ли е причината да се държи надменно с всички? И според теб случката не е навредила фатално на характера му? — В гласа й прозвучаха скептични нотки. — Според мен му е навредила. Той не е женен, нали?

— Не.

— Някога бил ли е женен?

— Не.

— А обича ли някого? Изобщо обичал ли е с цялото си сърце и душа, и разум?

— Не. Абсолютно не. — И нямаше никакво намерение да го прави.

— Той се страхува. — Упрекът й прозвуча толкова естествено и леко.

Зак не й беше разказал историята с такова намерение и не му харесваше начинът, по който тя възприема благоразумието му.

— Може би просто не е срещнал подходящата жена…

— Може би. А може и да е бил толкова зает да й пречи да се възползва от него, че просто не я е познал.

В гърдите му внезапно се разгоря гняв и той попита троснато:

— Нима ти си толкова открита и доверчива, че се осмеляваш да критикуваш господин Гивънс?

— О, аз критикувам всички. — Тя зареди чиниите в миялната машина. — Дали имам това право е съвсем друг въпрос.

Харесваха му откровеността й, честната самооценка — въпреки че тя не му беше разказала нищо за себе си. Той чакаше мълчаливо, защото знаеше, че продължителното мълчание принуждава жените да говорят. Но Хоуп като че ли не се притесняваше от това, а Зак се страхуваше да мълчи дълго, за да не започне тя да се чуди откъде икономът знае толкова много неща за господин Гивънс и защо й ги разказва. А отговорът на този въпрос беше лесен. Беше й ги разказал, защото след като я съблазни, вкара я в леглото си и я направи своя, той не искаше да я накара да се чувства така, сякаш се е отдала на непознат. Искаше Хоуп да знае за него повече от всяка друга жена на света, защото тя бе единствената, на която можеше да се довери.

Интересно, че тя беше и единствената жена, която искаше да впечатли.

— Заради случилото се през онова лято господин Гивънс подкрепя бойскаутите.

— Имаш предвид, че ги спонсорира? — Тя изкриви устни и той веднага разбра, че ще трябва да свърши и известна работа като доброволец, ако наистина иска да я впечатли. — Всъщност момичетата скаути са онези, които имат нужда от подкрепа.

— Ще му кажа. Той ще им изпрати чек. (Още утре.)

— Леле. Сигурно е хубаво да имаш толкова пари.

— Много. И същевременно не е. Парите на господин Гивънс винаги карат хората да гледат на него по различен начин. Парите го превръщат в обект на изнудване или съблазняване, или ласкателства. А това изобщо не е приятно. — Зак се облегна на плота. — Е, с изключение на съблазняването.

Тя се засмя, но в същото време изглеждаше замислена, сякаш той беше казал неща, които никога не й бяха хрумвали.

— Разбирам, че господин Гивънс може би малко се пази от хората.

— Малко.

— Гризуолд, знаеш ли какво би ми харесало? — Тя се усмихна мило. — Да чуя някои от твоите истории.

— Да, и аз искам да чуя някои от твоите.

Внезапно тя започна усърдно да подрежда сребърните прибори в миялната машина.

— Така си и знаех — рече той. Хоуп нямаше да научи нищо, освен ако не разкриеше нещо за себе си в замяна. — Няма да ме оставиш да почистя, нали? Защото съм мъж, или защото не можеш да търпиш някой да прави нещо не както трябва?

Тя завъртя очи.

— Дъщеря на пастор.

— Винаги ли трябваше ти да чистиш?

— Винаги. Летни пикници. Коледни вечери за бедните. Благотворителни събирания. Обучена съм да помагам. Винаги ще си остана дъщеря на пастор, както ти винаги… — Тя млъкна, разколебана дали да не попита него, иконома Гризуолд, за семейството и възпитанието му.

Зак забеляза, че тя се отказва. Защото, ако го направеше, той щеше да има пълното право да й задава въпроси, а тя не искаше да разкрива нищо.

Истинските бостънчани щяха да одобрят това. Но не и той. Зак искаше да проникне в съзнанието й, да разбере каква е тя наистина.

Не, момент. Тази мисъл не го удовлетворяваше. Той искаше тя да му каже каква е в действителност. Искаше да му довери и най-скритите си мисли, страховете си, надеждите си.

Хоуп Прескът го беше обсебила, и то не само в сексуален смисъл.

— Хайде. Да вървим в стаята ми да учим физика. — Плановете му включваха не само съзнанието й. Шалът, който бе увила около шията си, беше копринен и наситеният му кафяв цвят придаваше на кожата й топлина, която той искаше да притежава. Тюркоазните цветя разцъфваха напук на студената зима отвън и той искаше да ги докосне. Да докосне нея. Той улови краищата на шала, придърпа я към себе си и се наведе, за да я целуне.

Тя се дръпна назад.

— Можем да учим физика тук, в кухнята.

Той се отдръпна и я погледна втренчено. Миглите й изпърхаха, устните й потръпнаха. Мисълта да отиде в спалнята му и да остане сама с него там я изнервяше.

Така и трябваше.

— Не искаш ли да ми покажеш как да използвам компютъра си? — попита той.

— Да, разбира се, че искам.

— Той се намира в дневната ми.

Принудена. Тя беше принудена да отиде заедно с него в бърлогата му, а по-лошото беше, че й харесваше да се чувства принудена. Хареса й, когато той я улови за ръката и я поведе към стълбището за прислугата, и тя не трябваше да се притеснява, че нарушава разбиранията си, защото просто нямаше друг избор. Харесваше й да бъде хваната в капана му — и това я плашеше до смърт. Той я плашеше до смърт — и неизмеримо я вълнуваше.

Хоуп се зачуди дали той усеща предпазливостта й по отношение на приятелството им. Не изглеждаше недоволен — тя го погледна скришом с крайчеца на окото си — а по-скоро решителен със сбърчените си тъмни вежди и упорито стиснати зъби.

И въпреки това й се струваше странно, че отива в стаята на мъж. Особено на този мъж. Все пак, въпреки че се намираше толкова далеч от Хобарт, тя си оставяше дъщеря на пастор.

Когато влезе вътре, тя не се озова в полупразна таванска стаичка, както си бе представяла жилището на един прислужник. Всъщност не беше дори само една стая. Апартаментът на Гризуолд бе по-голям от нейния. Много по-голям. На приземния етаж в имението Гивънс той разполагаше с всекидневна с диван, кресло и голяма маса. Осветлението беше меко, прозорците бяха скрити зад завеси в кафяво и златисто, достатъчни да скрият нощта и студа.

С широк жест той обяви:

— Дневната ми.

Тя бавно се завъртя, оглеждайки стаята. Голям букет от лилии и гипсофили красеше масата. Общото впечатление беше за елегантност, но въпреки това тя усети как я полазват тръпки. Тази вечер за пръв път беше целунала този мъж, а сега, мили боже, той я беше примамил в апартамента си.

Добре де, не я беше примамил. Той имаше напълно логична причина да бъде тук. Но през отворената врата тя можеше да види спалнята му, където властваше огромно легло — но то привличаше не само погледа, а и мислите й.

Пръстите на краката й се свиха в чорапките.

Гризуолд и тя, и леглото. В главата й отекна гласът на майка й. Това си е истинско предизвикване на съдбата.

Проблемът се криеше в това, че тялото на Хоуп бе настроено към неговото, а Гризуолд излъчваше абсолютна увереност. Това бе достатъчно съблазнително.

Тя рече с твърде тържествен тон:

— Много е хубава.

Изненада я стилът на мебелите — той беше нетипично сдържан, което някак си не очакваше от Гризуолд.

Той я поведе към отворената врата.

— Спалнята ми. Онази врата води към банята, ако искаш да се освежиш.

— Благодаря. — Освен леглото, в голямата спалня имаше и диванче под прозореца, голямо, гравирано бюро с лампа, учебник по физика и подвързана със спирала тетрадка, малък букет от жълти рози — и мощен пентиум с двайсетинчов плосък монитор и чупеща се клавиатура. Хоуп бавно отиде до него и успя да сдържи лигите си при вида на лъскавия черен компютър. След това се обърна към Зак и го погледна обвинително. — Ти ми каза, че не разбираш нищо от компютри.

— Не разбирам. — Гласът му прозвуча достатъчно убедително. — Това е за персонала, ако иска да го използва. — Той побутна тетрадката към нея. — Аз разбирам от физика.

Тя я пренебрегна толкова решително, колкото той пренебрегваше технологията.

— Не трябва ли компютърът да се намира на някое по-удобно място от тук?

— Да, но тогава няма да мога да контролирам колко време прекарват в интернет.

— Аха. — Тя го стрелна с поглед. — В това има смисъл. — Не твърде, но достатъчно.

Той не отговаряше на очакванията й. Изобщо не отговаряше на очакванията й. Когато беше просто един глас в телефона, нямаше никакво значение как изглежда. Нисък мъж, висок мъж, красив мъж, трол — нищо не би могло да я изненада. Но все пак Хоуп си беше създала някаква представа как би трябвало да изглежда един иконом. Раболепен, но все пак с достойнство. Сдържан, но нетърпелив да се хареса. Икономът не би трябвало да излъчва властност, компетентност, арогантност, граничеща със студенина. Но всичко това го имаше у Гризуолд и тя… го желаеше.

Тя бързо отиде в банята с мъхесто зелените й кърпи и купата с плаващи гардении, и затвори вратата зад себе си. Облегна се на умивалника и погледна в отражението на лицето си с пламнали бузи и проблясващи от възбуда очи. Плисна го няколко пъти с вода, опитвайки се да охлади кожата си и да си върне здравия разум.

После го подсуши с кърпа и отново се погледна в огледалото.

Нищо не се беше променило. Тя изглеждаше по същия начин и все още го желаеше. Не с нежната привързаност, която родителите й показваха един към друг, а буйно, отчаяно, без мисъл за любов, благоприличие или за утрешния ден. Тя просто… бе обзета от похот. И на това трябваше да се сложи край.

Хоуп отскочи от огледалото и се „освежи“. Да, трябваше да сложи край на похотта. Само ако знаеше как.

Напрегната, тя се върна в спалнята.

Той все още беше там, все така поразителен, висок, широкоплещест, като ролс-ройс в зелева леха.

Всъщност ако това беше икономът на господин Гивънс…

— Що за човек е господин Гивънс? — изтърси тя.

— Ммм? — Тъмният поглед на Гризуолд се плъзна по нея, карайки кожата й да настръхне. Той не отговори, а просто я гледаше упорито, сякаш се опитваше да я сплаши.

Да не би да смята, че е твърде любопитна? Това я подтикна да повтори въпроса си:

— Що за човек е господин Гивънс?

— Той е един красив дявол. — Гризуолд не се усмихна, но си личеше, че донякъде му е забавно.

Това я раздразни още повече.

— Но все пак е дявол?

Гризуолд не сваляше поглед от нея и накрая се размърда, сякаш взел решение.

— Какво определя един мъж като дявол? Господин Гивънс води образцов живот. Пие изключително рядко, не пуши, среща се с жени от неговата класа и е въздържан в креватните си подвизи.

— Въздържан в креватните си подвизи? — Устните й потръпнаха, докато се опитваше да потисне широката си усмивка. — Вие, бостънците, се изразявате по изключително странен начин.

— А ти как би се изразила? — попита тихо той.

— Че не си ляга с всяка срещната. — Отговорът й беше прям, но тя се изчерви.

Погледът му се задържа върху лицето й, предупреждавайки я, че е забелязал всяка промяна в цвета на лицето й.

— Може би нямах предвид това. Може би исках да кажа, че не се слави с перверзиите си.

Тя замръзна. Ченето й увисна. Стоеше там и зяпаше глупаво Гризуолд, чудейки се що за каприз я беше накарал да си мисли, че би могла да се изправи лице в лице с този вежлив, изтънчен мъж, който се беше срещал с толкова много известни мъже и жени, и да спечели.

— Той изобщо не е перверзен. Харесва жените и те твърдят, че е доста добър в леглото. — Той замълча, сякаш очакваше нейната забележка.

Тя не можеше да произнесе ни дума. Не можеше дори да помръдне от мястото си.

Гризуолд продължи:

— Господин Гивънс е мъж, който, ако се захване с нещо, обича да го направи както трябва. Той смята, че изкусното правене на любов се отплаща богато, затова когато на шестнайсетгодишна възраст открил момичетата, той счел за необходимо да прочете достатъчно литература за сексуалните реакции на жените.

Тя рязко затвори уста и с дрезгав глас попита:

— Да не би баща му да изпратил една от камериерките в стаята му, за да може да се упражнява върху нея?

— Чела си твърде много романи.

Гризуолд не успя да я разубеди. Изобщо.

— Нима?

— Да. — Преди момичето да успее да възрази, той вдигна ръка. — Не камериерка, а обучена дама на нощта, която проявила изключителна готовност да обучи един нетърпелив младеж в най-деликатните положения — така да се каже — на любенето.

Тя беше твърде смутена, за да го погледне в очите.

— Ти попита — напомни й нежно той.

— Ами вече ще знам. — Никога повече нямаше да попита за нещо толкова интимно. Тя плесна с ръце, за да прогони магията, и каза: — Първо компютъра.

— Първо физиката.

Тя поклати глава.

— Няма начин. На мен физиката ми е необходима, така че със сигурност ще работим върху нея. Няма да ти позволя да провалиш уговорката ни, а когато стане дума за компютрите, ти си голям ревльо.