Кристина Дод
Такава, каквато си (1)

Пролог

Хобарт, Тексас, в една топла вечер през юни

Шестнайсетгодишната Хоуп Прескът се сви на верандата в дома на енорийския свещеник, облягайки се на стената. Бебето Кейтлин беше заспало бързо в ръцете й, изтощено от плача за майка си. Осемгодишната Пепър се облегна на рамото на Хоуп, навела глава, с длани върху ушите си в отчаян опит да се изключи от света. Четиринайсетгодишният брат на Хоуп, Гейбриъл, стоеше в ъгъла на двора, с ръце на хълбоците, обърнат към задния двор, опитвайки се да бъде колкото се може по-далеч от отворената плъзгаща се стъклена врата, но без да оставя Хоуп да се изправи сама срещу това изпитание.

Но не можеха да направят нищо, за да изключат гласовете, тези ужасни, безмилостни гласове, долитащи откъм всекидневната. Всекидневната на Хоуп, в къщата, в която тя беше живяла през по-голямата част от живота си.

Тя вече беше надзърнала вътре и беше видяла господин Обърлин, застанал до камината и ръководещ събранието.

— Явно те крадат от църквата от години, по малко, за да смогват със сметките си.

— Сметките? — нададе глас госпожа Кънингам, карайки Хоуп да потрепери. — Какви сметки могат да имат проповедникът и жена му, за които да не им стига заплатата? Доста прилична заплата, държа да отбележа. Ние не сме бедно паство, и сме били повече от щедри към тези… тези… усойници!

— Е, Глория… — Това беше доктор Кънингам, у когото винаги звучеше гласът на здравия разум. — Не искам да се тревожиш. Знаеш, че не е добре за нервите ти.

— И не е хубаво да се говори лошо за покойните — добави напевно господин Обърлин.

Хоуп не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че родителите й са мъртви.

И тези хора бяха казали, че мама и татко са крадци.

Пепър изскимтя и се сгуши още по-близо до Хоуп. Хоуп премести бебето в болящите я ръце, така че да може да прегърне Пепър, и погледна отчаяно към неподвижния Гейбриъл. Но той не се обърна, за да й помогне. Вече се изолира от семейството, помисли си Хоуп, готви се за раздялата, за която твърди, че е неизбежна.

— Не ме интересува, просто не ме интересува! — рече госпожа Кънингам раздразнено. — Осигурихме им къща. Допуснахме ги до съкровените ни мисли. Бяха ни като семейство. Помогнахме им да отгледат децата си…

— Хайде сега. — Това беше отново доктор Кънингам, само че вече не звучеше като гласа на здравия разум. Звучеше като мекотело, твърде уплашен от жена си, за да успее да й затвори устата.

— Това с нищо не ни помага — отсече тихо госпожа Блекхорн с тексаския си акцент. — Вече установихме без никакво съмнение, че преподобният и госпожа Прескът са мошеници.

— Какво са направили с толкова пари? — попита госпожа Кънингам.

— Не знаем. И вероятно никога няма да узнаем. — Господин Обърлин въздъхна тежко. — Аз съм виновен.

— Джордж, не ставай глупав, скъпи. Те успяха да хвърлят прах в очите на всички ни. — Госпожа Обърлин не се обаждаше често, но когато го правеше, винаги беше за да утеши съпруга си. Мама беше казала, че господин Обърлин се нуждае от повече увереност. Мама беше казала…

Хоуп, треперейки, си пое дъх, опитвайки се да сдържи болката в стомаха, която заплашваше да я разкъса на парчета.

— Знаем, че напуснаха града завинаги — продължи госпожа Блекхорн безмилостно, както подобава на президента на църковното настоятелство. — Знаем, че са карали с превишена скорост и са загинали малко преди да пресекат мексиканската граница.

Край ухото на Хоуп избръмча комар. Вечерният въздух се изпълни с успокоителното жужене на цикади. Всичко изглеждаше толкова нормално, но нищо никога вече нямаше да бъде нормално.

Госпожа Блекхорн продължи:

— Събрали сме се тук, за да намерим разрешение на проблемите, които си създадохме, като им се доверихме твърде много. Как смятаме да намерим смяна на свещеника си, след като вече сме събрали средства за нова сграда за училището и парите са изчезнали?

— Не мога да повярвам. Още не мога да го повярвам — рече господин Обърлин. — Че са могли така да ни изиграят. Те бяха добри хора.

— Да, бяха — прошепна Хоуп. — Бяха.

Пепър погледна към сестра си. Тя попита с тих глас, който изобщо не подхождаше на буйната й природа:

— Как може да са толкова гадни?

— Шшт! — предупреди я Хоуп. Тя не желаеше да привличат към себе си вниманието на църковното настоятелство. Искаше да чуе какво ще кажат.

— Какво ще правим с хлапетиите им? — Госпожа Кънингам звучеше злобно. — Това осемгодишното момиче изобщо не е красиво.

Най-накрая Гейбриъл се олюля и погледна към тях. Той винаги се беше проявявал като защитник на Пепър, а сега се сдържаше. Пепър изтича до него, и докато го прегръщаше, той гледаше към Хоуп. Дори на мъждивата светлина, идваща откъм вратата, Хоуп виждаше, че зелените му очи са вцепенени, тъмната му коса е отпусната, а бледността на лицето му караше сърцето й да се къса.

— Хоуп е такава ужасна фукла. Във волейболния отбор, и на почетната обиколка — винаги се перчи с първите места в състезанията. — Дъщерята на госпожа Кънингам, шестнайсетгодишната Мелиса, далеч отстъпваше на Хоуп във всичко, но госпожа Кънингам никога досега не се беше оплаквала. Не и докато бащата на Хоуп беше пастор.

Хоуп копнееше да чуе как някой, който и да е, я защитава.

Вместо това настана ужасна тишина.

Същият злобен глас се обади отново:

— Приемното момче може да се върне в сиропиталището, или където там настаняват такива деца.

Хоуп потрепна. Гейбриъл я бе предупредил. Беше й казал, че точно това ще направят. Но тя не му бе повярвала. Сега гледаше втренчено брат си. Момчето, което преди три години се беше присъединило към семейството им с такава неохота, и едва напоследък бе решило в сърцето си, че вече е един от тях. Как можа да се случи такова нещо?

— Никога не съм одобрявал решението на семейство Престън да го вземат при себе си. Човек никога не може да е сигурен какви са били родителите му. Сигурно наркомани. — Госпожа Кънингам въздъхна. — Предполагам, че бебето няма да е проблем. Винаги ще се намери кой да осинови момиченце бебе.

Хоуп слушаше напрегнато, чакайки някой да каже, че трябва да се погрижат семейството да остане заедно. Да предложи подслон за нея, двете й сестри и приемния й брат. Но вместо това тези заможни хора, които се бяха правили на приятели на родителите й, не казаха нищо. Абсолютно нищо.

Ръцете й започнаха да треперят. Тя започна да трепери. Отдели се от стената и внимателно положи Кейтлин върху шезлонга.

Гейбриъл пристъпи напред.

— Хоуп, недей. Това няма да помогне.

— Длъжна съм. Не разбираш ли? Длъжна съм.

Тя заопипва мрежата на вратата и я отвори рязко. Влетя във всекидневната. Всички възрастни, всички тези лицемери се обърнаха към нея, ококорени от изненада и с увиснали челюсти.

Тя ги огледа. Госпожа Блекхорн, тънка като вейка и най-близкото нещо до аристократ, което имаше в този град. Доктор Кънингам, любезен провинциален лекар, който никога не поглеждаше хората в очите. Госпожа Кънингам — приятно закръглена, както казваха за нея. Господин Обърлин, най-младият член на борда, винаги толкова мил, и съпругата му, госпожа Обърлин, висока и със заоблени рамене, гледаща света с изплашени очи.

Всички те, всички те, неизмеримо жестоки.

— Как можете? Как можете? Госпожо Обърлин, мама седеше с вас, докато раждахте. Доктор Кънингам, татко помагаше на Мелиса да проучва колежите. — Гласът на Хоуп трепереше. — Татко и мама бяха добри хора. Те не са откраднали нищо. Никога не биха откраднали. — За пръв път от погребението насам от нея се отрони тих стон. Тя се преви на две, опитвайки се да овладее скръбта си, и рязко забърса сълзите от бузите си. — Вие лъжете. Всички вие лъжете!

Госпожа Блекхорн се овладя първа.

— Изведете детето оттук.

Доктор Кънингам се изправи и тръгна към Хоуп.

Дишайки учестено, Хоуп заотстъпва назад. Трябваше да се успокои. Трябваше да каже това.

— И ще ни разделите? Ще вземете бебето? Ще изпратите Гейбриъл в сиропиталище? Ще навредите на Пепър и мен, защото… защото мислите, че родителите ми… това не е вярно, а дори и да беше, как можете? — Разтърсиха я ридания.

Доктор Кънингам я хвана за раменете.

— Спокойно, спокойно — промърмори той, неадекватен както винаги.

Хоуп опита да се изскубне, но той я стисна здраво и започна да я дърпа към стълбите. Борейки се, ритайки го, тя извика към самодоволната, объркана малка групичка:

— Вие бяхте добри с нас. Няма ли да ни помогнете? Кой е лошият тук? Кой е лошият?