И тъй Трейк се въздига.

Кой може да каже какво влияние ще има това върху

братята и сестрите му?

Първи герои до последния. И те ли ще се издигнат?

Сега ли е времето на дивите, свирепи богове?

Жестоки богове за едно отчайващо жестоко време?

Тол Гет, естет

Даруджистан

Пръчката и скиптърът се намираше южния квартал на Външния кръг на Ли Хенг. Това място не означаваше нищо за новодошлите в града, но за местните значеше само едно: бедност. Защото Ли Хенг беше град на Кръгове или сгушени един в друг концентрични квартали. В центъра на града беше Вътрешното огнище, с Двореца в средата, а в средата на Двореца — Градският храм, обител на Покровителката. Сега, при малазанското управление, преосветен за пълния пантеон от кюонталийски богове, герои и духове покровители. Около Вътрешното огнище се простираше Големият междинен кръг, където се намираха старите знатни семейства на Ли Хенг, най-богатите търговски къщи и всички правителствени служители. След това идваше Малкият междинен кръг, още по-широк. Тук се въртеше по-голяма част от градската търговия, защото Ли Хенг се намираше в сърцето на Кюон Тали, на половината разстояние между двата бряга и на главния търговски път, свързваща Унта с далечната провинция Тали на запад, а търговията бе поминъкът на града. Около Малкия междинен кръг се простираше Външният — четвъртият и най-широк от всички. Тук се намираха претъпканите жилища на работниците, работилниците, загражденията за добитъка и гетата на сетските заселници и другите чуждоземци.

Що се отнася до това, което се намираше извън чутовните крепостни стени — показателно бе, че на търговското наречие на Ли Хенг дори нямаше дума за хората, стануващи около града им. Забутан във Външния кръг, Пръчката и скиптърът не можеше да се похвали дори с близостта си до една от двете големи градски порти: източната Порта на зората и западната Порта на здрача. Не. Вместо това странноприемницата беше на един хвърлей разстояние от съвсем малката и не особено доходоносна южна Порта на планините. Поне собственикът и неговите клиенти можеха да се радват, че се намират възможно най-далече от окаяната северна Порта на равнините.

Пръчката и скиптърът беше традиционно военна странноприемница. В златните дни, преди убийството на Благословената Покровителка и игото на малазанската власт, в нея се събираха предимно телохранители на заможни търговци и войници от градската стража на Покровителката. Сега я посещаваха предимно охранители на кервани и малазански войници.

Малазанците, които в момента бяха разквартирувани тук, бяха морски пехотинци от Седма армия, Четвърта дивизия. Временен сапьорски отряд — Единадесети — в момента причислен към главното командване на Четвърта армия, под началството на Юмрук Реена, военен управител на Ли Хенг.

Командир на сапьорите бе капитан Сторо Маташ, родом от Фалар, от остров Страйк. В момента капитан Сторо седеше на една маса, пиеше и слушаше старши сапьор Треперко.

— Няма смисъл да опитваме, капитане. Никакъв смисъл. Не може да се направи, просто няма начин — казваше Треперко. Той поклати глава и вдигна ръце. — Е, може би е възможно да се направи… но ще трябва да се скъсаме от работа. Може би тогава.

— Аз съм сержант, ефрейторе.

— Тъй вярно, капитане.

Сторо въздъхна и прокара ръка по щръкналата си, късо подстригана коса. Погледна към другите двама сапьори.

— Какво ще кажете вие? Фурия?

Фурията присви очи и се замисли.

— Ако разполагаме с всички ресурси на града, можем да го направим за година.

— Слънчев?

Слънчевия се намръщи, хвърли през рамо съдържанието на чашата си, изкашля се и избърса устата си с ръкав.

— Безполезно. Никакъв смисъл. И без това не е било ров.

Сторо се вгледа в сумрака на ниското помещение за гости.

— Всички местни казват, че е било ров. Дори се гордеят с древния си ров.

Слънчевия изсумтя презрително.

— Не е било ров.

— Тогава какво е било?

Наричаха този войник Слънчевия заради ужасните му усмивки, повече прилични на злобни, зъбати гримаси. Той ги удостои с една от тях.

— Първо, наистина има река Идрин, която минава през града, но тя е кална река, идваща през сухата равнина. Твърде непредвидима, за да напълни един ров — и без това е само тиня. Второ… ей, Фурия! Кой е най-лесният начин да вдигнеш стените?

Фурията примигна, но усмивката й бе много по-приятна.

— Да снижиш земята.

— Точно така. Било е яма. Голяма яма. Не някакво приятно езерце с жаби, огряно от луната. Прашен изкоп, пълен с боклуци, трупове на кучета и всякакви такива лайна.

— Добре, разбрах!

Сторо направи знак на Естал, жената на ханджията, да им донесе още пиене.

— Няма нужда да изпадаш в подробности.

Слънчевия се намръщи.

— Не изпадам в подробности. С Фурията и Треперко направихме изкоп до дъното. Това намерихме. Трупове на кучета и лайна.

Естал тропна голяма гарафа бира на масата пред Сторо. Той изгледа хората си един по един. Още не бе решил дали е ядосан или облекчен от това, че продължаваха с игрите и лошите навици, които ги бяха превели през множество битки в северен Дженабакъз. Помнеше как Слънчевия и Фурията играеха на камъни със защитниците на Мот, крещейки ходовете си в нощта. Сторо разтри челото си с палец и отпи дълбока глътка от евтиното пиво.

— Така. Няма да правим ров.

Треперко поклати глава.

— Няма начин. Или всъщност… не знам. Фурията има нещо наум.

Тя обви ръце около себе си, наведе се през масата и прошепна:

— Да запълним ямата.

Тя млъкна и се огледа. Сторо объркано проследи погледа й — мястото бе празно, с изключение на неколцина пияни охранители на кервани. И Естал.

Фурията отново се наведе напред.

— Ямата е просто едно сметище, пълно с летви, боклуци, парцали и всякакви подобни. Казвам да я запълним. Но не с вода. Как ти се струва това, капитане?

Слънчевия отново ги удостои със зловещата си усмивка.

Четири гарафи с бира по-късно, докато Треперко, Фурията и Слънчевия играеха карти, а Сторо продължаваше да се налива, в помещението влязоха трима малазански войници. Двама седнаха на една празна маса между вратата и масата на Сторо. Третият, офицер, веднага се насочи към него и широко отвори ръце.

— Я виж ти, кой бил тук — рече той и се обърна към другарите си. — Това е той. Реена беше права. Добрият стар сержант Сторо, завърнал се от Дженабакъз.

Треперко, Фурията и Слънчевия не вдигнаха очи от картите си. Сторо вторачи размътен поглед в лицето на мъжа.

— Познавам ли те?

Офицерът придърпа с ботуша си един стол от съседната маса и седна. Между мишниците му се подаваха дръжките на чифт саби. Черната му коса висеше на тънки къдрави опашчици, завързани с ярки ленти плат. Той я отметна от широкото си, обжарено от слънцето лице.

— Не. Не съм имал това удоволствие. Позволи ми да ти се представя. Хармин. Капитан Хармин Елс Д’Шил, от щаба на Юмрук Реена.

Той наклони глава в бегло подобие на поклон.

Треперко, Фурията и Слънчевия го изгледаха косо, след което се върнаха към картите си.

Сторо кимна и попита:

— Какво мога да направя за теб?

Усмивката на Хармин бе толкова приветлива, колкото отблъскваща бе тази на Слънчевия, но въпреки това двете си приличаха.

— Представи си изненадата, дори изумлението ми, когато научих, че героят от походите в северен Дженабакъз се е завърнал, но само за да копае дупки и да мъкне камъни като някой каторжник.

Треперко, Фурията и Слънчевия снижиха картите. Сторо изръмжа:

— Герой? — той измъкна ръката на Слънчевия от кесията на пояса си. — Какво имаш предвид под герой?

Ослепителната усмивка на Хармин се премести от Сторо на Слънчевия.

— Несъмнено хората ти са чували разказа много пъти, нали? — каза мъжът. Усмивката отново се насочи към Сторо като оголено острие. — Как вашият сержант убил Обетник от Пурпурната гвардия?

Фурията издуха косата, полепнала по потното й, мръсно чело, пъхна ръце под масата и хвана дръжките на ножовете си.

— Да. Чували сме я. И той е капитан сега.

Хармин наклони глава към Фурията.

— Разбира се, самият аз не повярвах, когато чух за това. Реших, че е една от онези измислици, които често идват от фронта. — Хармин скръсти ръце, като по този начин дланите му бяха съвсем близо до дръжките на сабите. Усмивката, насочена към Сторо, стана още по-зъбата. — Знаете за какво говоря… лъжи, изплетени от жадни за слава хора…

Слънчевия скочи от стола си, но Сторо го дръпна назад. Хармин, който дори не бе помръднал, насочи усмивката си към Слънчевия. Сторо опря лакти на масата и подпря брадичката си с ръце.

— Но после си открил, че историята е вярна.

Хармин кимна и бавно отдалечи ръцете си от дръжките на сабите. Взе чашата на Треперко и я подуши, но я върна на масата, без да отпие.

— Да. Бях просто удивен. Но Юмрук Реена ме увери, че е истина.

— Значи си дошъл тук, за да ме видиш и да чуеш от мен как се е случило?

— Точно така. И да ти предам едно послание — отвърна той, след което вдигна ръка. — Но, моля те, не ме разбирай погрешно. Не съм някакъв тъп войник, подмокрил гащите при вида на своя кумир. Имам нещо като родствена връзка с Гвардията. Както можеш да съдиш по името ми. Родът Д’Авор са… бяха мои братовчеди.

Сторо изгълта бирата си и се облегна назад с многострадална въздишка.

— Добре. Ще ти разкажа.

Треперко, Фурията и Слънчевия погледнаха изненадано към командира си. Треперко бързо изля съдържанието на собствената си чаша на пода, след което отново я напълни. Сторо отпи, преглътна и прочисти гърлото си.

— Случи се в покрайнините на Оундос, по време на обсадата. Взводът ми имаше задачата да превземе кулата, която гледаше към морето. Да я превземе или при невъзможност да я разруши, за да я отнеме от главатаря Бруд. Имахме късмет, защото с нас беше кадрови маг Копринения. Всъщност той още е с мен — Сторо изведнъж повиши глас. — Нали така, Копринен?

Хармин се огледа и подскочи стреснато, тъй като на съседната маса седеше слаб, блед мъж, облечен в хубава риза от тъмна коприна и избелели, износени панталони. Той се усмихна подигравателно на Хармин, който отвърна със стиснати зъби.

Сторо отново отпи.

— Копринения разузна кулата и ни докладва, че има много вражески войници — воини от Свободните градове, баргасти и местно опълчение. Кулата предлагаше стратегически поглед към околните гори и крайбрежието на Оундос. Ние не се притеснявахме от местните войници. Имахме и баргастки съюзници — тия юнаци ще воюват с всеки, навсякъде и по всяко време. Не, по милостта на Момъка кулата бе под командването на четирима от Пурпурната гвардия. Това вече е сериозно. Знаеш старите разпоредби — не влизай в сражение с Гвардията, освен ако не ги превъзхождаш числено пет към едно. Ние не ги превъзхождахме. Така че през нощта пратих Копринения и момчетата да минират кулата.

— На следващата сутрин изпратиха разузнавачи, водени от трима гвардейци. Това ни вършеше работа. Изчакахме ги да се скрият от поглед, след което нападнахме лагера под кулата. Планът бе да ги подгоним вътре, след което да я взривим. Получи се. Когато повечето защитници се скриха в кулата, ние я взривихме. Тя се срути в облак от прах и камъни. Останалите защитници бяха твърде зашеметени и лесно ги прогонихме. Но четвъртият гвардеец изпълзя от горящите развалини — жена, която най-вероятно беше Обетник. Сигурно е била на горния етаж по време на взрива и той не я бе засегнал директно. Но все пак срутването на четириетажна кула върху главата ти няма как да не те забави. Тя се изправи, но се олюляваше. Струва ми се, че имаше счупена бедрена кост, а едната й ръка беше цялата смазана. Нашите баргасти я наобиколиха и започнаха да я мушкат с копията си. Сигурно забиха над десет в тялото й, но тя продължаваше да мърда. Вадеше ги от себе си едно по едно. Това много впечатли баргастите. Тяхната шаманка им заповяда да отстъпят. Извика нещо за духове и клетви и ми даде да разбера, че не искат да имат нищо общо с Обетниците. А жената вече се изправяше. Единственото, което я бавеше, бяха забитите в краката й копия.

Сторо отпи от бирата си, след което сви месестите си рамене.

— Всичко зависеше от мен. Нападнах я и въпреки че единственото й оръжие беше един нож, тя едва не отряза крака ми. Строполих се на земята, а жената продължи да вади копия от тялото си. Времето си течеше, така че докуцуках до смазаната й ръка и успях да я намушкам няколко пъти. Това я забави още повече, което ми позволи да нанеса няколко удара в главата й. След известно време съпротивата й съвсем отслабна и аз успях да я ударя толкова пъти по врата, че главата й се търкулна настрани. И така умря. По-късно някой ми каза името й — Сарафа Ленеш.

Докато Сторо говореше, усмивката на Хармин бавно се топеше, променяйки се в отвратена гримаса. Той издиша със съскане.

— Значи си нападнал ранена жена. Отрязал си главата й, докато е била прикована с копия за земята.

Сторо кимна.

— Точно така.

Хармин сякаш бе загубил дар слово. Само поклати глава в беззвучно възмущение.

— Ти си варварин. Унищожил си нещо незаменимо. Нещо единствено по рода си в целия свят.

— Те са проклетият неприятел — изръмжа Слънчевия.

Хармин някак успя пак да се усмихне. Изправи се.

— Благодаря за историята, Сторо. Въпреки че тя не те издига в очите ми.

— Посланието? — попита командирът и отпи от бирата си.

Хармин присви очи и издърпа един прегънат лист хартия от колана си. Хвърли го на масата.

— Юмрук Реена ми заръча да ти дам това. Пристигнало е по имперските административни канали. — Усмивката отново стана зъбата. — Може би е уволнение. Надеждата умира последна.

Той се поклони леко, след което им обърна гръб. Двамата, които бяха влезли с него, станаха. Малко преди да стигнат вратата, Хармин спря, защото бе видял двамата мъже, седнали от двете й страни. Познаваше ги — това бяха хора, подчинени на Сторо. Джалор, родом от Седемте града, с внимателно подрязана гъста брада, която не успяваше да скрие белезите, нашарили смуглото му лице. Другият бе Рел от Дженабакъз, отпуснат в стола си, сякаш спеше. Мазната му черна коса висеше пред лицето като перде пред прозорец. Хармин не си направи труда да им се усмихне, а предпочете да не им обръща внимание. Те му отвърнаха със същото.

След като Хармин и двамата му другари излязоха, Джалор и Рел тръгнаха към масата на началника си. Копринения улови погледа на Сторо и погледна многозначително към вратата.

Сторо поклати глава.

— Оставете ги.

Той седеше и галеше хартията с пръст.

— Мислиш ли, че го е прочел? — попита Треперко.

— Разбира се — каза Слънчевия.

Фурията издуха косата от челото си.

— Защо от целия гарнизон Реена е изпратила точно него?

— Сигурно е изпратила някой друг — предположи Копринения, — но Хармин се е предложил за заместник.

Сторо изсумтя в съгласие. Разгъна хартията и прочете написаното, след което смачка листа в юмрук. Отпи от бирата си. Хората му се спогледаха. Слънчевия побутна Копринения, който се помръдна смутено, но най-накрая попита:

— Е? Какво пише?

Сторо не му отговори. Подаде листа на Треперко, който го взе и изглади на масата пред себе си. Зачете на глас:

— „Сторо Маташ, със съжаление ви информираме, че Кораво сърце е претърпял корабокрушение поради буря близо до Гърлените скали.“ — Треперко вдигна глава. — Да не би да си познавал някого на борда?

— Не. Това е условен език. Стар условен език на контрабандистите, използван в Страйк, Малаз и Нап, както и на още няколко острова. Това е предложение за среща от един мъж, когото познавах като млад. Приятел на баща ми. Мъж, когото отдавна мислех за умрял.

Няколко часа по-късно Фурията се обърна към всички, насядали около масата:

— Ей, какво ще кажете отсега нататък да наричаме Хармин „Усмихнатия“?

* * *

Развалините на крайбрежния храм бяха наполовина залети от водите на залива Унта. Прекършените му колони се подаваха от вълните като гърбици, покрити с водорасли. Въпреки че бе на един ден бавно яздене от Унта, този бряг пустееше, а компания на високите скали правеха единствено чайките и морските видри. Нисък, дебел мъж в морскосиня роба внимателно слизаше по криволичещата пътека, която свършваше в подножието на скалите.

Когато достигна брега, той попи потта от широкото си лице, после бръкна под робата си, извади сгъваем стол от кожа и дърво и седна с доволна въздишка на няколко крачки от прииждащата морска пяна. Започна да си вее с ветрило.

— Хайде сега! — обърна се той към вълните. — Каква е ползата от тази свенливост?

Изведнъж вълните, които досега се бяха блъскали в скалите, притихнаха. Сякаш самата вода се отдръпна. Мъжът наклони главата си на една страна и се заслуша в плисъка, сякаш се опитваше да различи думи. И наистина чу глас, въпреки че малко хора на този свят щяха да го чуят.

— Извика ли ме, Малик? — бяха думите, идващи от прибоя.

Малик Рел избърса капки влага от робата си.

— Да. Имаш ли новини от наемниците?

— Корабите им се събират.

— А на тези кораби има Обетници, нали?

— Да. Усещам присъствието им. Какво ще направиш, когато дойдат за теб, Малик?

— Няма да живеят достатъчно дълго за това.

Гласът се изкикоти.

— Може би ти няма да живееш достатъчно дълго.

— Имам свои покровители и ти нямаш представа на какво са способни те.

— Колко си прозрачен, Малик. Ти нямаш представа на какво са способни покровителите ти. Знам това, защото ако подозираше, щеше да ме молиш да те избавя от тях.

— Келанвед имаше своята армия от немъртви. Кланът Т’лан Имасс.

— Популярно заблуждение — те никога не са умирали. Бяха… запазени. Независимо от това, дори те не биха търпели покровителите ти. Не биха търпели и теб самия.

— За щастие, тези немъртви воини вече не са заплаха за никого.

Гласът на прибоя помълча известно време, след което изрече:

— Колко кратка е паметта на хората.

Малик махна лениво с ръка.

— Да, да. Както и да е. Обсъждахме наемниците. Не се опитвай да отклониш вниманието ми.

— Що се отнася до гвардейците… краят им още не е предсказан.

— Не лъжи своя върховен жрец, Маел. Единствено заради ритуалите на Джистал ти все още имаш присъствие в този свят.

Водата застина и стана гладка като стъкло. Изведнъж на повърхността се появи издутина, която нарасна, превръщайки се в широка водна колона. Тя се люшна напред като фигура, накланяща се към седналия мъж, след което избухна в порой от морска вода.

— И така — разнесе се отново гласът, — оковите все още държат. Какви ужасни обреди, Малик. Толкова ужасни, че дори Келанвед бе отвратен. Жалко, че някои от вас оцеляха.

Дебелите устни на мъжа увиснаха в подигравателна тъжна гримаса.

— Чувствам се засегнат. Как можеш да наричаш собствения си култ „отвратителен“? Нима не искаш невинни младежи да изсипват вътрешностите си върху теб? Или устояваш на изкушението?

— Твоите действия не са по мое желание, Малик. Ти и твоят култ преследвахте собствени цели. Не мои.

— Което е нещо типично за всички култове. Но достатъчно теология, колкото и забавна да ми е тя. Когато наемническите кораби се насочат към Кюон, трябва да увеличиш скоростта на плаването им. Искам да стигнат там възможно най-скоро. Разбираш ли?

— Да.

— И увеличи скоростта на корабите на отцепниците.

— Искаш и те да пристигнат възможно най-скоро?

— Да.

Гласът отново се изкикоти.

— Малик… ти ме отвращаваш и изумяваш. Чудя се кой по-напред ще откъсне главата ти.

— Не се учудвам. Когато всички искат да те убият, това означава, че се справяш успешно.

* * *

Капитанът на личната й охрана събуди Прародителката в полунощ.

— Т’енет казва, че защитите на четвъртия пръстен поддават.

Тимел Оросен, Прародителка на Умриг, стана гола от леглото и махна на слугите да се приближат.

— Не почувствах нищо.

— Т’енет казва, че рушат последната преграда физически.

— Физически? — повтори Тимел, докато слугите я обличаха. — Физически? Това възможно ли е?

— Т’енет смята, че е.

Една прислужница обви косата на Тимел в копринена забрадка и спусна воал пред лицето й.

— Всеки миг, предполагам?

— Да, Прародителко.

— Тогава да тръгваме.

Телохранителите придружиха каретата на Прародителката до долината, където се намираха подземните гробници. Нейната колона премина през строените войници, прекоси няколко древни защитни насипа и спря пред събраните тавматурзи от Кръга на Умриг, които й се поклониха. Един изкуцука напред, опрян на бастун от усукана слонова кост. Той отново се поклони.

— Прародителко. Вярваме, че четвъртият пръстен ще бъде преодолян още тази нощ.

— Т’енет.

Седнала високо в каретата, Тимел погледна към нахвърляните факли, осветили мъртвата земя пред гранитните късове, запречващи входа на пещерата. Тя изостри сетивата си и почувства как защитата отслабва като платнище, разтегнато от юмрук. Скоро платът щеше да се скъса. И тогава платнището щеше да се смъкне.

Тя слезе от каретата. Т’енет отново се поклони и я покани в шатрата, разпъната на един малък хълм с гледка към отвора на пещерата. Телохранителите на Прародителката наобиколиха групата.

— Защо тук? — попита тя, докато ходеха. — Защо не излязат от друго място в пещерите? Не може да не знаят, че сме тук и ги чакаме.

— Несъмнено, ваше височество. Изглежда сме направили мъдър избор. Точно както предците ни, достигнали до същото заключение преди толкова много години, тези демони са разбрали едно — колкото и да са огромни, пещерите предлагат само един изход.

— Защо рушат преградите физически?

— Две възможности, ваше височество. Първата е, че техните магове са твърде изтощени или мъртви. Втората е, че маговете пазят силите си за мига на бягството.

— Коя от двете смяташ за по-вероятна?

— Втората, ваше височество.

Прародителката влезе в шатрата и седна на стола от черна кожа, донесен специално за нея и обърнат към далечния вход на пещерата. Тавматурзите от Кръга се подредиха пред нея. Отвъд шатрата започваха стегнатите редици от умригски войници и дълбоките капани, пълни с масло, които само чакаха да бъдат запалени. Имаше и ями, пълни с остри колове, и железни мрежи, заровени под земята.

Прародителката махна към Т’енет, който наведе плешивата си глава към нея, стискайки с две ръце бастуна си.

— Аз и ти сме единствените оцелели от последния път, Т’енет. Толкова много хора загинаха в онази война. Аз се вслушах в съвета ти тогава, но ето ни отново тук. Сякаш нищо не се е променило. Може би пак ще успеем да изградим наново всички прегради и да възстановим всички пръстени. Но нещо ми подсказва, че правейки това, няма да помогнем с нищо на потомците си. Дори може би ще ни проклинат.

— Разбирам притесненията ви, Прародителко. Те ви правят чест. Но аз не се съмнявам, че времето, прекарано в гробницата, е намалило силите им. Може би този път ще успеем да ги унищожим.

Тимел не отвърна. Спомни си колко усилия им бе коствало да затворят в пещерата двадесетте чуждоземни ужаса, които сестра й бе наела, по-скоро призовала, в стремежа си да овладее трона. Бяха минали няколко десетилетия преди островното й кралство да се възстанови от унищоженията. Това, както и тъмночервените униформи на воините, им бе спечелило прозвището Кървавите демони.

С напредването на нощта болката, причинена от огъването на най-силната й защита, постепенно нарасна и когато преградата се усука и скъса като пренатегнато въже, Тимел изстена. Т’енет използва собствената си сила, за да премахне болката й. Прародителката му кимна.

— Сега.

Т’енет удари бастуна си в земята и цялата долина бе огласена от мощен камбанен звън. Командирите започнаха да крещят заповеди на хората си. Войниците застанаха мирно и се подготвиха за битка. Капаните с масло, изкопани пред входа на пещерата, лумнаха. Обсадните катапулти бяха заредени.

Прародителката се изправи и събра силите си. Кръгът направи магия за сдържане.

Зачакаха. Прах се спускаше по гранитните блокове — всеки с размерите на бик — сякаш нещо се бе блъснало в тях отвътре. Неколцина войници надигнаха гласове, за да предупредят другарите си.

Осветената от горящите капани фасада на барикадата се промени — огъна се навън, сякаш някой я буташе отвътре.

Велики Прародителю!, изруга Тимел. Не бе очаквала това.

Блоковете избухнаха навън, паднаха в езерото с горящо масло и предизвикаха голяма вълна и дъжд от пламък срещу първите редици, които се оттеглиха с писък. Дъжд от стрели заваля към мрака на пещерата, без някакво видимо следствие.

Разнесе се гръм и Тимел долови движение в тъмнината. Сива стена, която се приближаваше. Прах? Дим? Прародителката погледна към Т’енет.

— Каква е тази магия?

— Не е магия…

Плешивият маг млъкна, гледайки как сивата стена не спира да се приближава към тях. Стрелите отскачаха от повърхността й.

— Тактика, ваше височество. Боен ред. Знаем за подобни тактически похвати от най-различни чуждестранни източници. Преплетени щитове.

— Нямаха щитове, когато ги затворихме там, Т’енет.

— Така е, ваше височество. Тези изглежда са били изсечени от камък.

Хвърлени бомби от горящо масло избухваха в пламъци върху купола от щитове. Масивна стрела скорпион отскочи от напредващата каменна стена, без да я забави дори за миг.

Тимел присви очи. Почувства магьосническия талант, който я дебнеше от вътрешността на купола. Много добре. Значи все пак щеше да има битка.

— Майстори от Кръга! Забавете ги!

— Направете го — кимна Т’енет на събратята си. Магьосниците насочиха волята си, опитвайки се да спрат купола от щитове.

Тимел направи всичко възможно да пренебрегне писъците и данданията на битката — изумени, уплашени викове, когато куполът премина през първия ров от горящо масло, без да забави хода си. Тя протегна сетивата си, за да докосне това странно, чуждоземно присъствие. Първо почувства огромна сила в тайнствата на земята. Тя щеше да бъде трудна за преодоляване в пряк сблъсък. След това сетивата на Тимел докоснаха кълбо от тлееща мощ, което бе с твърдостта на диамант. Прародителката беше зашеметена. Сигурно за изработката му са били необходими години!, помисли си тя. Какво майсторство! Би дала всичко на света, за да си поговори със създателя на този шедьовър. Самата тя не би могла да постигне нещо такова. Отвъд всичко това Тимел долови тъмен водовъртеж от влияния на Сянката, които я притесниха. Откъде идваха те? Не от купола от щитове, който в момента се катереше нагоре по хълма към първата редица от войници. Тези влияния пулсираха като стотици черни сърца… но от къде?

Тимел светкавично се обърна към тъмния отвор на пещерата, накъдето никой не гледаше. Богове на Древния Лед! Тя отскочи встрани, но не достатъчно бързо, че да избегне пронизващия пламък на болката, който я близна по лопатката и я промуши в дясното рамо. Тимел падна по гръб, прегърнала дясната си ръка. Погледна нагоре и видя привидение. Ходещ труп. Призрачно бледа жена в прокъсани дрипи от кървавочервен плат, омотани около кръста й, с диви, безумни очи и бяла, сплъстена коса, стигаща до кръста.

Жената демон погледна надолу към нея и изрече нещо на езика си, след което изчезна. Тимел разпозна само една от думите, но тя я разтърси до дъното на душата: Джагът.

Телохранителите й пристигнаха с извадени мечове. Тимел с мъка се изправи на крака. Огромната сила и издръжливост, които бе наследила, й помогнаха да преодолее изненадата и болката от раната.

Т’енет, когото тя зърна над главите на най-ниските телохранители, не бе имал такъв късмет. Лежеше по лице на земята. Магьосниците от Кръга бяха твърде съсредоточени върху работата си, за да му обърнат внимание.

— Раните ви…

Тимел махна с ръка към капитана на стражата.

— Битката? — попита го тя.

Офицерът се поклони. Тимел се опита да си спомни името му… Регар И’лин.

— Докладвай, Регар.

Мъжът отново се поклони.

— Формацията от щитове напредва. Втората отбранителна линия бе пробита. Командир Фанел е убит.

Тимел протегна сетивата си из долината, опитвайки се да попадне на следите на Сянката. Нищо. Криеше се? Дебнеше?

— В коя посока?

— Ваше височество?

— В коя посока се движи куполът от щитове?

— А! На югоизток, към реката.

Тимел кимна. Да, точно както преди. Надолу към водата. Винаги към водата. Т’енет се бе противопоставил на плана й и тя го бе послушала, изневерявайки на собствената си преценка. Сега щеше да постъпва така, както намери за добре.

— Изтегли хората си от югоизток, командире. След това ми докладвай.

Регар се поколеба.

— Командире?

— Тъй вярно, Прародителко.

Тимел се отпусна с въздишка на стола си.

— Кръг?

— Да, Прародителко? — отговориха едновременно гласовете на всички магьосници, бавно и безизразно.

Тимел пренебрегна вцепеняващия ужас, който пораждаше у нея общото им съзнание.

— Преустановете опитите си.

— Да, Прародителко.

Тя затвори очи. Известно време от върховете на изтръпналите й пръсти капеше кръв, после изведнъж секна — целебните способности на рода й бяха затворили раната. Трясъкът на битката постепенно заглъхна, тъй като куполът от щитове се отдалечаваше в посока към водата. Тази дума. Тази забранена дума. И така, значи не всичко беше забравено във външния свят. Някои древни истини бяха останали живи. Което не бе добре за нея и за нейните родственици.

Приближаващи стъпки я накараха да отвори очи. Тя вдигна глава и видя Регар.

— Да?

— Следват реката.

— Надолу по течението?

— Да.

Тимел почувства как напрежението, което я бе държало в хватката си през цялата нощ, я напуска. Високо над тях зората бе започнала да позлатява високите планински върхове.

— Изпрати ездач до града, Регар. Нека кораб, най-бързият ни кораб, да чака на устието на реката. Без екипаж. Пуснал котва.

— Извинявай, Прародителко?

Тимел рязко се изправи в стола, което означаваше, че очите им бяха почти на една линия.

— Чу ли ме, командире?

— Да.

— Тогава изпълнявай. Незабавно.

Регар отдаде чест, обърна се и бързо се отдалечи.

— Кръг?

— Да, Прародителко?

— Измъчете ги, Кръг. Притискайте ги по целия път. Искам да им е ясно. Да им е ясно, че не са добре дошли тук.

Да, махайте се. Махайте се, обременени с всичките ни проклятия. Нашественици. Пурпурни гвардейци.

— Да, Прародителко.

* * *

Китал Е’ш Ол, наскоро повишен в пълноправен Нокът под командването на Урс, се изправи над изсъхналия труп и впери поглед в наслоените скали на заобикалящия го каньон в Имперския Лабиринт. Гладките каменни дипли приличаха на замръзнал водопад, което му се струваше много странно. Нима това беше работа единствено на вятъра? Но всяко Царство беше различно.

Тленните останки в краката му не бяха толкова стари. Най-много на няколко месеца. Мършоядите бяха заличили всички следи, които можеха да му подскажат как бе умрял мъжът. А какви бяха тези мършояди, тук, в привидно пустия Имперски Лабиринт? Това бе една от многото загадки, които вероятно никога нямаше да бъдат разгадани.

Който и да е бил приживе, бил е малазански Нокът. Още едно жизненоважно послание, загубено заедно с вестоносеца. Той разгледа околните прашни скали. Кой пресрещаше имперските пратеници? Някой от неизвестните местни обитатели? В името на Гуглата, та те бяха легион — демони, привидения и призраци, останали от прокълнатото минало на Лабиринта. Но тези заплахи не бяха нещо ново. Всички знаеха, че Лабиринтът е обитаван от духове. Никой не се задържаше тук повече, отколкото бе необходимо. Но защо изведнъж Имперският Лабиринт бе станал толкова опасен?

Тихо стържене привлече вниманието му и той се обърна. Мъж или нещо, което наподобяваше мъж, беше приклекнало на един камък. От него висяха прашни парцали, които може би някога са били скъпи дрехи. Косата му бе бяла и сплъстена. Китал извади дългите си ножове.

— Ти си…?

Мъжът се изправи. Доста висок, отбеляза Китал. Мършав, но висок. И с дълги ръце.

— Изненадан — отвърна странникът, също на талийски.

— Изненадан? От какво? — Китал се огледа за други. Позата на мъжа беше притеснителна. Наистина ли бе сам?

Странникът скочи от камъка. Вече бе достатъчно близо за ръкопашен бой.

— Че продължавате да идвате.

Пряко волята си Китал отстъпи назад. Слуховете за скритото минало на Лабиринта отново изплуваха в мислите му. Кой или какво беше това? За какво говореше? Да идваме?

— Какво имаш предвид?

Фигурата погледна към полузаровения труп в краката си, обути в сандали.

— Кога този жабок, когото наричате свой господар, ще научи урока си?

— Жабок? Аз служа на императрицата!

— Така си мислиш, синко. Така си мислиш. — Мъжът протегна ръце. — Хайде. Не съм въоръжен. Ще бъда бърз.

Китал погледна дългите, тънки ръце. Под пепелявия прах кожата му беше мургава. Спомни си легенди, разказвани с приглушен глас в тренировъчните зали и спалните помещения на Ноктите.

— Кой си ти?

Мъжът зае позиция за битка.

— Добър въпрос. Бил съм много хора. Известно време бях един, след това друг, а после трети. Но последният беше лъжа. Сега, след като прекарах толкова време тук, сам с мислите си… реших да стана мъжа, който можех да бъда, и да се изправя срещу единствения човек, който ми е равен. Това е моята цел. Междувременно… нямам име.

Китал го зяпна. Побъркан. Мъжът просто не беше с всичкия си. Нещо напълно нормално за човек, който се бе изгубил в Имперския Лабиринт.

— Млади човече, трябваше да ме нападнеш, докато услужливо отговарях на въпросите ти.

— Задачата ми е да събирам сведения.

Побърканият наклони главата си на една страна.

— Разбирам. Имате си правилници. Чудесно, млади човече. Чудесно. И… жалко. — Той издиша със свистене. — Можеше да бъдеш от полза. Съжалявам, че трябва да направя това…

Мъжът се хвърли към него. Китал парира и отстъпи назад. Глупакът беше невъоръжен! Но всеки път, когато замахваше с ножовете, ударите му биваха отклонявани. Мъжът замахна към него само веднъж, но кокалчетата му уцелиха лакътя на Китал и единият дълъг нож излетя от безчувствените му пръсти. Удар в главата го замая, след което в гърдите му избухна остра болка, а дъхът му излезе със свистене, сякаш бе ритнат от кон. Строполи се на земята в напразни опити да си поеме дъх. Взираше се в пустото, сиво небе, а гръдният му кош пламтеше от болка. Лицето на странника засенчи небето.

— Съжалявам — чу Китал, но съвсем слабо, защото ушите му бучаха.

Лицето беше толкова близо до неговото… тези очи! Китал вече знаеше името и го изрече. Мъжът кимна, обхвана главата му с топлите си, меки ръце и прекърши врата му.

Отново останал сам, вече в компанията на два трупа, единият пресен, а другият стар, мъжът се изправи. Известно време постоя неподвижно, с глава, наклонена на една страна, сякаш слушаше еднообразния вой на вятъра. Рязко изпукване привлече вниманието му и той се обърна към по-стария труп. Изпочупените пръсти помръднаха в прахта. Мъжът отстъпи назад, свивайки и отпускайки юмруци. Оглозганите ребра се надигнаха. Въздух нахлу в разкъсаните кухини на трупа. Той се изправи, а мумифицираната кожа изскърца като несмазана панта. Празните очни кухини се обърнаха към мъжа.

Колебаейки се дали да скочи към тялото, или да отстъпи назад, мъжът попита предпазливо:

— Към кого се обръщам?

— Не към предишния обитател.

— Значи към пратеник на Гуглата?

Смях, сух като пясък.

— Послание. Но не от него.

— От кого тогава?

Трупът вдигна ръце.

— Вгледай се добре, дрипав глупако. Виждаш неизбежното. Несъвършената плът. Пропадналият дух. Всичко е напразно. — Нещото отново се засмя. — Хайде, не си от онези, които обичат да се самозаблуждават. Не си като останалите овце от стадото. Защо се преструваш? Всеки човек е несъвършен и обречен на провал.

Мъжът се намръщи отвратено и отпусна ръце.

— Както виждаш, моите крайници са непокътнати. Губиш времето си.

Кикот, сух като пепел.

— Сега наистина се самозаблуждаваш. Или се опитваш да ме измамиш. Ти най-добре от всички знаеш колко маловажен и изкуствен е външният вид.

Мъжът погледна към високите хребети. Нищо не помръдваше. Възможно ли бе това създание да се опитва да го забави? Нима чакаше подкрепления? Защо Окования бе избрал да се свърже с него точно тук и сега?

— Уверявам те, че сме съвсем сами. Имаме цялото време на света, за да обсъдим общите си интереси.

Мъжът изгледа трупа.

— Как можеш да си сигурен в това… тук?

Смехът изригна от гърлото на трупа в облак от прах.

— О, да. Несъмнено. Благодарение на влиянието на един от моите представители. Което ми напомня. Ти, господине, имаш всички качества да се присъединиш към моя Дом. Ако сегашните позиции не те интересуват, може би ще изковем нова. Нова карта, създадена за теб и само за теб. Представяш ли си? Какво неповторимо постижение.

— Правено е и преди.

Трупът замръзна на място, което мъжът възприе като признак на раздразнение.

— Не бъди толкова невъзпитан. Не ти отива. Хайде. Бъди разумен. Не може да си мислиш, че ще успееш да надвиеш силите, които в момента се събират срещу Трона? Не опропастявай ненужно живота си.

— Кажи ми повече за тези сили.

Съществото размаха дъвкан пръст, изяден до кокалчето.

— Хайде, хайде. Още не сме се договорили. И като че ли няма да се договорим. — То отпусна ръка, а разядената усмивка стана още по-широка. — Жалко. Отказваш да се вразумиш, но той със сигурност ще го направи…

Трупът отново се разсмя. Мъжът изръмжа и го изрита. Костите се разхвърчаха на всички страни, а присъствието, което ги бе съживило, изчезна.

Известно време фигурата в дрипите стоеше неподвижно и слушаше безжизнения вятър. Не, реши той. Никой не можеше да го лиши от отмъщението му — дори самият Окован. Но той нямаше да приеме, нали? Не, познаваше го твърде добре. Двамата с него си приличаха много. Нито единият нямаше да позволи да го разсеят, докато не настъпи последният час за другия и последният нож не бъде забит. И хубавото на чакането бе това, че накрая оня мръсник, Качулката, щеше да дойде при него.

* * *

Малко преди обяд, когато Пътника и неколцина селяни отидоха да търсят дърво за мачтата, Ереко излезе от колибата. Би предпочел да отиде, докато мъжът спи, но не искаше да прави това през нощта — само някой глупак би предизвикал съдбата по този начин. Скромната рибарска колиба се намираше съвсем близо до ръба на малкото заливче. Наблизо някакъв мъж поправяше лодката си, издърпана на пясъка. Старица седеше пред вратата на колибата и кърпеше дреха. Тя вдигна глава към него и в очите й нямаше никакъв страх — това бе първият знак.

— Казаха ми, че тук живее Талант.

Старицата кимна и остави дрехата настрани. Протегна ноктестата си ръка. Ереко сложи сребърна монета в твърдата й длан.

Тя не се изненада, а просто прибра монетата в широкия колан на кръста си. Това беше вторият знак.

— Храт! — извика тя. Гласът й беше рязък и писклив като на чайка. — Храт!

Малко момче, което Ереко бе забелязал по-рано да си играе сред черните, покрити с водорасли камъни на брега, дотича при тях. Старицата взе ръката му.

— Картите, Храт — рече тя и го побутна.

Ереко веднага забеляза следите на Таланта по гладкото лице на момчето. Изглеждаше на около десет години, все още далече от първите признаци на възмъжаване. Още един силен знак. Зачуди се откога съдбите предяха нишките си в очакване на тази среща. Беше минало много време от последния път, когато се бе осмелил на това. При него гадаенето обикновено беше опасно. При Пътника беше смъртоносно.

Ереко се приведе и седна с прегънати крака на пръстения под на колибата. Старицата подклаждаше огъня в срещуположния край на стаята, докато момчето разчистваше пода. То вдигна картите пред лицето си. Ереко веднага почувства влажния мраз, който лъхаше от тях. Друг силен знак.

Известно време момчето подържа колодата, след което започна да поставя картите на земята, разделяйки пръстения под на четири. Стара подредба. Ереко бе чувал, че тя не е особено популярна в градовете, защото зачитала твърде много влиянията на Домовете и Талантите се оплаквали. Когато момчето започна да говори, гласът му стресна Ереко, защото беше уверен и изпълнен с опит.

— Кралицата на Живота е високо — започна момчето, както започваха повечето истински Таланти, когато му гадаеха. — Закрила, струва ми се. Разчиташ на нейното благоразположение. Виждам Дома на Смъртта; той също е замесен. Животът и Смъртта се преследват като кучета! Сянката присъства, като с времето влиянието й ще расте. Скиптърът, близо до Рицаря на Смъртта, наопаки — Предателство. От кого? Но не, това е миналото. Става дума за друг. Виждам няколко пресичания и отмъщение, но всичко е горчиво. Обелискът е близо — той пътува с теб, едновременно благословия и проклятие. Крал Каллор, обърнат символ на властта, стои от другата страна…

Ереко се стресна. Откъде знаеше това? Но после сам отговори на въпроса си: ако момчето беше истински Талант, значи знаеше повече, отколкото му казваше, въпреки че в евтината му колода отсъстваха картите от новия Дом.

— Аз… не мога… — рече момчето и млъкна. Изражението му се промени. — Толкова много се борят тук, привлечени от този, който е близо до теб! Виждам древно минало, което заплашва да предопредели бъдещето. Виждам страх, който обещава слепота на открилите се възможности — както винаги; себелюбие, което заплашва да предотврати осъществяването. За теб остава само една карта. Кажи му, кажи на Войника на Светлината, да се бои само от един — от Окования.

Момчето говореше все по-бързо, но когато изтегли последната карта, замлъкна. Сякаш самото й присъствие го бе накарало да онемее.

— Не — прошепна то и му показа картата. — Не може да бъде…

Момчето се люшна напред и разпиля картите.

Старицата дойде, вдигна изпадналото в несвяст момче и го сложи да легне на един сламеник. Наведе се над него и започна да гали лъсналото му от пот лице. На отъпканата пръст лежеше последната карта, с лицето нагоре — Кралят на Нощта. Най-злощастната от всички карти. Ереко излезе без да продума. Беше точно така, както подозираше. Съдбите се бяха отказали от него. Гадаенето не беше за него. Вече бе близо — една карта означаваше една останала пътека към бъдещето му. Докато вървеше към кораба, наклонил кил върху подпорните дънери, той се зачуди кой ли беше Войникът на Светлината? И Кралят на Нощта? Тази карта имаше само символично значение. Как бе възможно да стане действена? Какво можеше да означава това? Бяха ли свързани тези две неща? И какво общо имаше Пътника с всичко това?

* * *

Дрънченето на тежкото желязно резе събуди Хо от следобедната му дрямка. Той примижа от болката в схванатите си и подути стави, след което отметна постелята и навлече туниката и гамашите. Новопристигнали. Което бе изненадващо. През последните няколко години пратките с нови затворници за мините с отатарал бяха намалели значително. Изглежда Ласийн най-накрая бе изчерпала враговете си. Той изсумтя. Малко вероятно.

Въпреки че бяха минали десетилетия, откакто бе бил неофициален кмет на Пъкъла и представител на затворниците пред Тъмничаря (кой всъщност беше проклетият Тъмничар тези дни?), Хо все така се чувстваше задължен да присъства на церемонията по приемането на нови затворници.

Кимаше на познати лица, докато вървеше по тесните, извити тунели — някога шахти, — които в миналото бяха следвали обещаващи жилки отатарал. Повечето от тези, които срещаше, му кимаха в отговор. Тук долу, сред хората, заточени до живот в отровните мини, светът беше малък. Мините наистина бяха отровни, защото отатаралът спираше магьосничеството и достъпа до Лабиринтите, а всички тук долу бяха магове. Всеки от тях беше осъден от императора или императрицата. А Хо бе един от първите.

Мястото, където спускаха новопристигналите, се намираше в основата на отворен цилиндър, издялан в скалата, повече от двадесет човешки боя дълбок и около четиридесет крачки широк. Високо горе блестеше синьото небе, прорязвано от тънки облаци. Широка дървена платформа, провесена на дебело въже, бавно скърцаше нагоре, теглена от волове и скрипец на повърхността.

Новопристигналите бяха строени в неравна редица. Четирима мъже и една жена. Мъжът в единия край приличаше на учен. Той беше болезнено слаб и брадясал и се оглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на очите си. Жената бе по-възрастна и закръглена. Тя също се оглеждаше, но на лицето й бе изписано отвращение. Следващият мъж споделяше киселото й неодобрение, въпреки че у него бе примесено със страх. Тези тримата приличаха на всички останали, заточени в Пъкъла — Таланти, предизвикали недоволството на трона. Другите двама стояха малко встрани и външният им вид стресна Хо. Млади, яки мъже с белези и кафеникав загар на кожата. Тенът на единия синееше, което бе характерно за хората от остров Нап. Бойни магове, може би от редовната войска. Несъмнено ветерани. Другите затворници нямаше да харесат това.

Сегашният кмет на Пъкъла беше маг от Седемте града на име Ятенгар. Той се приближи и застана пред новодошлите. Дългата му роба бе парцалива и оцветена в ръждивото на отатарала. Облегна се на издялан от дървена греда жезъл и рече на талийски:

— Добре дошли. Тук долу говорим на малазанския език, тъй като той е общ за всички, независимо дали са от Седемте града като мен, от Дженабакъз, Фалар или други места. Странното е — продължи той и изгледа Хо, — че тук няма много малазанци.

Хо се усмихна на мъжа, който бе бивш Фаладан от Ерлитан. Никога не ни прости за това. Но и никога не каза защо не е умрял, защитавайки своя бог покровител на града. Хо видя как новодошлите разглеждат високия, брадат старец и забеляза, че погледите им се задържат върху петната по робата му. Ят също видя това и докосна робата си с ръка, чвореста и тъмна като дървото на тояжката му.

— О, да, новодошли. Това е неизбежно. Вече е във въздуха, който дишате. Ще бъде във водата, която пиете, и храната, която ядете. Ще бъде в косите ви, във всеки косъм.

— Кралице, опази ме! — промълви ужасено ученият.

Ят се обърна към него.

— Няма да те опази.

— И какво сега? — попита жената на талийски със силен акцент. — Ще ни пребиете? Ще ни претърсите за ценности? Ще робуваме ли ние, новодошлите, на вас, оцелелите главорези тук?

Ят се поклони.

— Добър въпрос. Не. Тук няма насилие, за разлика от Кепето. Или Унта. Тук всички сме учени и магове. Образовани мъже и жени. Имаме съвет. Храната се разпределя по равно. Грижим се за болните…

— Звучи като рай.

Това дойде от високия ветеран в другия край на редицата.

Дървото на жезъла изпращя в ръцете на Ят. Той застана пред двамата кадрови магове.

— Вие тримата — каза той на останалите, — можете да тръгвате.

Те бяха отведени от други затворници, които щяха да ги заведат в килиите им, да им дадат купи за храна и така нататък. Хо остана. Ят държеше жезъла по дължина пред гърдите си и мълчеше. Чакаше тримата по-възрастни новодошли да се отдалечат достатъчно. Мъжете пред него също стояха неподвижно и чакаха, без да поглеждат един към друг. Хо реши, че бяха стари познайници. Много необичайно. Дори в разрез с практиката на затворите.

— Не мислете, че нашето образование ни прави напълно безпомощни пред вас — каза тихо Ят. — Тук долу има изгнаници, които не се нуждаят от Лабиринт, за да убиват.

— Тези петна… — рече напанецът, който бе по-ниският от двамата. — Чухме, че в Пъкъла вече няма отатарал.

Хо можеше да се закълне, че чу как зъбите на Ят изскърцаха.

— Останали са няколко малки жилки — отвърна той.

— Нека позная — продължи напанецът. — Никой не може да откаже да работи, нали?

Ят се изпъчи и тропна с жезъла по песъчливия под. Издаде лицето си напред и дългата му сива брада сякаш настръхна.

— Ти отказваш ли?

Мускулчетата около устата на мъжа се свиха. Той погледна ръцете си.

— Не.

Ят бавно кимна.

— Добре. Имената ви?

— Печалния — отвърна напанецът.

— Почерпката — рече високият.

— Добре тогава. Отивайте по килиите си.

Хо изгледа как двамата се отдалечават, водени от стари затворници. Реши да ги държи под око. Защо ще изпращат двама войници тук, долу, сред изкопаемите? За да събират сведения, отговори си той. Погледът на Ят също проследи двамата магове. Хо много добре знаеше какво си мисли той: Още проклети малазанци.

* * *

Амарон я чакаше в основата на стълбите под старата родова твърдина. Наследствената крепост на рода ми. Моята крепост. На Гелел все още не й беше лесно да повярва. Но всички бяха съгласни — тя беше трето поколение от стария род Тайлийн. Кланът, който преди стотици години бе разпрострял хегемонията на Кюон Тали из целия континент. Тройката бе поела властта от нейно име. Генерал Чос командваше войските в нейно име. Но тя не се заблуждаваше: все още бе кукла на конци. Все още беше фигурант, чиято работа бе да придава легитимност на въстанието им. Това бе всичко. Но конците можеха да бъдат дърпани и от двете страни и дори една кукла, ако събере достатъчно сили, можеше да повали кукловода си. Или дори да пререже конците, ако се наложи. Във всеки случай, тя възнамеряваше да открие доколко опънати бяха тези конци.

Точно това правеше в момента. Бе настояла да се срещне с пленника, който гниеше в крепостта. Истински Нокът, заловен от съгледвачите на Амарон. Нокът като тези, които преди толкова време бяха изклали роднините й. Всичките й пралели, прачичовци, племенници и племеннички. Всички, с изключение на дядо й, който успял да се спаси, тъй като бил съвсем малък. Трябваше да се срещне с този убиец. Трябваше да види срещу кого, срещу какво се бе изправила.

Високият и, както Гелел забеляза, доста широк около кръста Амарон се поклони.

— Господарке, аз съм против това. Една ненужна опасност.

— Съмнявам се, че този Нокът се е оставил да бъде заловен, за да се срещне с мен.

— Не казвам, че е така. Но един тигър, дори и заловен, продължава да бъде опасен.

— Може би вместо това би могъл да върнеш Куин отново при мен.

Тъмносиньото напанско лице на мъжа бе непроницаемо в мрака.

— Не, господарке. Той има други задачи. Работата му с вас приключи.

— Тогава поне назначи някой друг. Този Молк е напълно неподходящ.

Мъжът се изкикоти.

— Уверявам ви, че е напълно подходящ.

Гелел си позволи да въздъхне раздразнено.

— Ако това е твоята идея за преговори, Амарон, не съм впечатлена.

— Това много ме натъжава, господарке.

— Искам да го видя.

— Моля ви, господарке, размислете. Той ще използва тази възможност, за да лъже и да подкопае доверието и увереността ви.

— Разбирам, Амарон.

Мъжът мълчеше и мислеше. Присъствието му в мрака пред нея бе като огромна каменна стена. Мнозина срещнати в крепостта хора се възхищаваха на репутацията на Чос и бяха щастливи, че ги води такъв изтъкнат пълководец. Но същите хора се притесняваха, дори се страхуваха от този мъж. Амарон най-накрая поклати глава и рече:

— Много добре. Няма да го доближавате, нали?

— Няма.

Той се обърна и влезе в тъмния каменен коридор. Гелел го последва, чудейки се дали току-що бе спечелила някаква победа или бе похарчила частица от благоразположението на Амарон заради някаква безсмислена прищявка. Той отключи вратата и влезе в изненадващо просторна стая. В центъра й имаше стол, за който бе окован мъж.

— Гелел Рик Тайлийн! — извика той, когато Амарон отстъпи встрани. — Приятно ми е да се запозная с вас.

Гелел се опита да потисне треперенето си. Не знаеше дали бе от страх или от отвращение. Или пък от студа. Стаята беше влажна и ледена. Тя бавно направи крачка напред.

— Значи знаеш името ми. Какво е твоето име?

Мъжът сви рамене, сякаш за да й покаже, че китките му бяха завързани зад гърба.

— Какво значение имат имената? Например — Нокът или Ястребов нокът? Едно и също, нали, Амарон?

Гелел го стрелна с поглед, след което попита Нокътя:

— Какво имаш предвид с това?

— Господарке… — започна Амарон.

— Имам предвид, че Ласийн създаде Ноктите, това е вярно, но кой командваше убийците на Танцьора, Ястребовите нокти? А?

Гелел се обърна към Амарон.

— Значи освен всичко друго, ти си и убиец.

Едрият мъж сложи ръце върху колана си.

— Предпочитам термина „политически агент“.

— Ето на — рече Нокътят. — Избрала сте си същите ножове, които изклаха или почти изклаха, семейството ви до крак.

— Нямахме нищо общо с тези убийства.

— Така казваш ти, Амарон… така казваш ти.

Гелел отново погледна от единия към другия, потресена. Защо Амарон й бе позволил да разговаря с този мъж, знаейки какво ще й разкрие той? Нима я изпитваше? Но защо да си прави труда? Изведнъж Гелел осъзна, че не може да си поеме дъх. Имаше чувството, че бяха заключили нея в тази килия. Отстъпи към вратата, протягайки ръце зад гърба си, опитвайки се да напипа дръжката.

— Няма да позволя такива неща — успя да каже тя, едва чувайки собствения си глас.

Веждите на Нокътя подскочиха.

— Дори когато става дума за хора, които го заслужават? Ласийн, може би? Бъдете сигурна, Гелел, че когато започнете да отмятате имена от списъка, той ще става все по-дълъг и по-дълъг…

— Никога.

— Така да бъде. Тогава ще се провалите. И всички войници, които умрат за каузата ви, ще са умрели напразно.

Гелел се почувства така, сякаш мъжът я бе намушкал.

— Какво правиш? — попита тя и избърса сълзите от очите си.

— Образовам ви — отвърна той. Но гледаше към Амарон и усмивката, която досега бе играла на устните му, бе изчезнала. На Гелел й се стори, че той се чуди на нещо. Чуди се защо Амарон му позволява да говори. Да, и тя се чудеше.

Гелел почерпи сили от смущението на Нокътя.

— Така ли? Защо? — попита тя.

Мъжът се изсмя подигравателно.

— Глупаво дете! Не виждаш ли, че ще свършиш точно като нея? Казваш, че мразиш Ласийн, но за да стигнеш там, накъдето си тръгнала, трябва да знаеш как да си служиш с инструментите на властта — същите инструменти, които се преструваш, че ненавиждаш!

Амарон прочисти гърлото си.

— Достатъчно, струва ми се. Господарке…?

— Да.

Гелел закри лицето си с ръка. Да, това беше повече от достатъчно. Тя се обърна и излезе от килията. Нокътят не извика нищо след нея. Амарон заключи вратата и я последва. Гелел спря на стълбите и зачака, обвивайки ръце около тялото си. Мъжът също спря. Гледаше я безстрастно и преценяващо.

— Защо позволи това? Защо не си наредил да го убият? — попита Гелел.

Бавно, замислено свиване на рамене.

— Рано или късно щеше да чуеш това обвинение срещу мен. По-добре сега, в прав текст, отколкото по-късно, подмолно нашепнато, когато ще се чудиш дали съм се опитвал да го прикрия. Така има вероятност, малка вероятност, да започнеш да ми вярваш.

Точно в този момент Гелел не вярваше и на себе си, за да заговори.

— Играеш опасна игра, Амарон — успя да каже накрая, дрезгаво и пресипнало.

Известно време той помълча. Все същата каменна стена в мрака.

— Това е единствената игра, която си струва да играеш.

Гелел го погледна. Разгледа древното му, осеяно с бръчки лице, което бе видяло… колко? Сто години служба? Да, тя разбираше защо старото страшилище го е харесвало.

— Не искам да убиват в мое име, Амарон. Няма да допусна това.

Той се намръщи замислено.

— Трудно ми е да гарантирам това. Но ще ви обещая следното — първо ще питам.

Гелел се прегърна още по-плътно, сякаш се страхуваше от това, което можеше да се случи, ако се пусне.

— Да. Можеш да питаш. Но се кълна, че няма да бъде така, както е било преди. Няма да бъде така.

Амарон кимна.

Докато Гелел изкачваше стълбите, все още обвила ръце около себе си, тя осъзна какво бе прочела в изражението на мъжа — непоколебимата му увереност, че в крайна сметка нещата щяха да се плъзнат по тази плоскост — дори и да бъде само от собствената им тежест. Бърн и Фандърей да ме пазят от това! Моля ви, пазете ме!

* * *

В нощта на срещата Фурията гледаше как Сторо става от стола си в Пръчката и скиптърът и тръгва към вратата, малко след като цимбалите на уличната стража възвестиха средата на нощта. Останалите от взвода отдавна си бяха тръгнали. Какъв е смисълът да стоиш точно там, където искат да бъдеш, ония, които те наблюдават? Тя и Слънчевия бяха на един ъгъл от друга страна на улицата и гледаха как капитанът върви или по-скоро се олюлява като пиян търговец от Дал Хон нагоре по улицата. Дадоха му доста голяма преднина и го последваха.

Двамата със Слънчевия сме военни сапьори, помисли си тя. Какво, в името на Гуглата, разбираме ние от следене на хора и промъкване в мрака? Истината е, че не знаем нищо. Пълно нищо. Но пък не трябва и да ни бива, защото сме примамката. Или поне Копринения й обясни така веднъж. Ха! Всъщност единствената причина за присъствието й беше фактът, че Слънчевия бе най-коравият в битка сапьор, а пък той слушаше единствено нея.

Той потупа Фурията по ръката и посочи напред. Капитанът се бе запътил на запад, към извивката на Външния кръг и река Идрин. Двамата забавиха крачка, за да поддържат разстоянието. Беше много късно, но Кръгът изобщо не беше толкова тих и пуст, колкото си бе представяла Фурията. Тази част от улицата бе западнал нощен пазар. Факли горяха над сергиите и над отворените врати на странноприемници и кръчми. Най-издръжливите пияници седяха по изкарани на калдъръма пейки и столове, докато тя и Слънчевия прескачаха не толкова калените. Уличници се провикваха към тълпата, наобиколили високи железни мангали с напалени огньове. На Фурията й се струваше, че видимата им възраст се мени според отдалечеността им от светлината. Някои магазини сякаш никога не затваряха — някакъв ковач не спираше и посред нощ. Самотното звънтене напомни на Фурията за младостта й в Коун и за блъскащия наковалнята на долния етаж баща. Звук, от който болеше, защото й навяваше спомени за самота и пропилян живот. Цял живот пот и труд, зачеркнати от благородник, който бе отказал да изплати дълга си, и семейството й остана в затвора. Законните възможности пред нея бяха да стане курва или да се запише в армията, ако не иска да умре от глад.

Минаха покрай сетски пазач на коне, който бдеше над добичетата заедно със синовете си, докато глутница сетски помияри кръстосваха Кръга и ръмжаха към всички. Беше истинско чудо, че не изгубиха капитана. Все пак Сторо не опитваше да се крие.

Докато вървяха в тъмното, Фурията постоянно си подбираше удобни позиции за нападение или отбрана. Копринения беше някъде в нощта, може би над главите им, пълзейки по сводестите покриви, които хенгските архитекти толкова обичаха. Джалор и Рел също ги следваха, но бяха много по-незабележими. Джалор, истински син на Седемте града, се движеше като котка, докато Рел… Е, този юнак беше невероятен. Всички се чудеха защо си губи времето при тях. Сторо се бе опитвал да го повиши повече пъти, отколкото Фурията можеше да си спомни, но той все отказваше. Младежът свеждаше засрамено поглед всеки път, когато някой споменеше повишение или го похвалеше за нещо. Що се отнасяше до Треперко… Фурията подозираше, че копелето се е скатало, както винаги.

Тя знаеше, че капитанът е на път да се срещне с безмилостната шайка пирати, с която бе започнал някога, както ги предупреди. Били обявени в немилост от императрицата. Дали наблюдаваха, за да се уверят, че Сторо няма да съобщи за срещата на Юмрук Реена? Докато се прокрадваше по тесните улички, гърбът на Фурията я сърбеше от безпокойство. Тази работа прилягаше повече на Копринения, отколкото на нея.

— Ще се опитат да го привлекат към себе си — прошепна тя на Слънчевия, докато капитанът вървеше към крайбрежните складове. Той изсумтя в съгласие. — Според теб ще го направи ли?

— Какво дали ще направи? — изръмжа Слънчевия.

— Ще се съгласи ли?

Слънчевия дръпна Фурията и двамата опряха гърбове в една стена.

— Хайде да поставим въпроса така — рече той и се ухили. След това отвори пелерината, която носеше над бронята си. Фурията видя джобове и торби, пълни с киселини, димки, чукчета и бомбички — цялото съкровище, което бяха събрали през годините.

Тя зяпна.

— Проклет да си! Кога изрови всичко това?

— Веднага след като ми обърна гръб — отвърна той и загърна пелерината. — Там ти е проблемът, Фурия. Твърде си доверчива.

Той пак се ухили.

— Имаш нужда да се грижа за теб.

— Добре тогава, дай няколко — рече тя и протегна ръка.

Той се отблъсна от стената.

— Капитанът се отдалечи твърде много…

Фурията потисна почти непреодолимото си желание да го зашлеви и тръгна след Слънчевия, стискайки лъка, който носеше под наметката си. Грисийска отрепка! Как смееше! След това тя се замисли. Взел е всичко? Наистина? Каква дупка можем да направим! Цяла крепост можем да съборим…

Капитанът спря пред някакъв склад с двукрил покрив, отвори тясната врата и хлътна вътре. През зарешетените прозорци се процеждаше слабата светлина на фенери. Слънчевия се прокрадна по страничната уличка. Фурията го последва, но гърбът я засърбя още по-силно — нямаше ли хората отвътре да имат въоръжени с лъкове стражи на покрива? Или хора с мечове в някоя странична уличка? Слънчевия не се колебаеше, но той винаги си беше такъв. Дори на бойното поле. Махна й към една тясна странична врата и завъртя очи. Тя беше залостена с бронзова плоча, заключена за дъските с железен катинар. Изглеждаше доста солидно. Хората вътре сигурно си мислеха, че никой не може да я разбие. Но за обучен малазански инженер, въоръжен с морантска алхимия, вратата беше лесна работа. Фурията извади инструментите си.

Докато работеше, тя отново се сети за баща си. Калайджия, чиято специалност бе гравирането с киселина. Тя бе станала негов неофициален чирак — неофициален, защото момичетата не можеха да чиракуват. Въпреки че вършеше работата си десет пъти по-добре от глупавите си братя. Ако не друго, баща й й бе дал поне това. Фурията изтъкна тези си умения при записването във войската и малазанците побързаха да я изпратят в академията за инженери. Инструкторите там я запознаха с морантската алхимия и това беше любов от първо подушване.

Най-разредената смес, която тя успя да забърка, свърши работа. Тя кимна на Слънчевия и той заби нож в дървото, за което бе заключена бронзовата плоча. То поддаде като мокра кожа. Накрая той трябваше малко да се напъне, за да отвори вратата, защото дъските бяха дебели, а киселината не бе разяла сърцевината им. През цялото време Фурията покриваше уличката с лъка си и се чудеше защо още не са ги нападнали. Тя не би охранявала една тайна среща по този начин.

Слънчевия й махна с ръка да влиза. Фурията го последва вътре и затвори вратата. Озоваха се в тесен коридор между щайги и бурета, натрупани почти до тавана. Светлината идваше от далечните фенери и от звездите в нощното небе, виждащо се през високите, зарешетени прозорци. Слънчевия се озъби и вдигна ножа си. Острието бе нащърбено, надраскано и на петна. Тя сви рамене и прошепна:

— Трябваше да използваш някой стар.

Слънчевия си пое дъх, за да изръмжи нещо в отговор, но Фурията посочи към ширналия се пред тях лабиринт от ходници и това го спря. Мърморейки си нещо под нос, той поведе. Фурията се усмихна — точно такъв го искаше преди битка. Вбесен.

От мрака долетяха гласове. Приближиха се. Гърбът й вече гореше. Нямаше начин да ги допуснат да стигнат толкова далече. Сигурно им бяха устроили засада. Тъкмо се канеше да направи знак на Слънчевия, когато той се закова на място пред един завой в коридора. Посочи нагоре. Фурията разгледа наредените щайги — възможно. Изглеждаше възможно. Остави лъка си да увисне на метнатия през врата и рамото й каиш. Разкопча и пусна наметалото си да падне на земята. Завъртане и оръжието увисна на гърба й. Докато Слънчевия я покриваше, тя скочи на първия тесен ръб.

Самото катерене беше лесно, но Фурията не бързаше, опитвайки се да не вдига никакъв шум. Въпреки това беше сигурна, че всички в проклетия склад я чуват. Когато стигна върха, тя легна по корем, изненадана, че никой не я чакаше горе, за да забие нож в лицето й. Къде бяха всички? Дали не бяха отменили срещата?

Докато Слънчевия се катереше, Фурията откачи лъка и замени стрелата с друга — с допълнително острие. Когато се изкатери, Слънчевия се приведе и извади дългите си сдвоени ножове. Щайгите под тях се клатеха и скърцаха тревожно. Слънчевия вдигна глава и внимателно тръгна към средата на огромното помещение. Фурията го последва, приведена възможно най-ниско. Покривните греди бяха точно над главите им, потънали в мрак. Смърдяха на катран, прах и гуано и от тях висяха паяжини, които Фурията обираше с раменете си. Вече чуваха говора много по-ясно. Тя можеше да разпознае отделни думи, както и гласа на Сторо. Слънчевия легна близо до ръба на дългия правоъгълен остров от наредена стока. Фурията се просна до него и надникна над ръба.

Посред квадрат от гола, утъпкана пръст капитанът се бе облегнал на едно буре, застанал с лице към двама мъже и една жена. Фурията не ги познаваше. Изглеждаха й опитни, особено грамадният среброкос далхонец с широките рамене.

— Вече си капитан, така ли? — казваше далхонецът. Той подсвирна с уста. — Леле-мале. Растем в службата, а?

Капитанът бе забил поглед в земята, полуусмихваше се и търкаше плешивата си глава с ръка. Фурията много добре знаеше какво означава този жест — че не е съгласен с това, което му казват, но не иска да го покаже.

— Виждах те началник, Сторо. Знаеш това. Дори Юмрук. Ние възнаграждаваме таланта. Това е нашият подход. Ако баща ти не беше загинал при Дженабарис, сега той щеше да стои тук и да говори същото.

— Тя има талант — отвърна капитанът, без да вдига поглед.

Тримата непознати се спогледаха. Жената направи някакъв знак на далхонеца. Фурията се вгледа по-внимателно и забеляза, че тя е доста възрастна, въпреки тънката талия и стройната фигура. Този екипаж изглежда се състоеше от хора, които в имперските служби наричаха стари майстори, и косъмчетата по ръцете на Фурията настръхнаха при мисълта за това, което може би ги чакаше тук. Ами капитанът? Нали познаваше тези хора? Какво ли бе крил той през цялото това време?

Далхонецът скръсти месестите си ръце и въздъхна.

— Виж, Сторо. Трябва да ни отговориш тази вечер. Сега. Тук сме само заради доброто старо време. Но търпението ни не е безгранично. Искаме теб, защото ще ни бъдеш от полза, но трябва да знаем.

Капитанът прокара ръка по лицето си и потърка небръсната си челюст. Намръщи се, след което сви рамене.

— Мисля, че вече знаеш отговора ми, Орлат…

Орлат! Звучи познато, помисли си Фурията. Но не можеше да се сети откъде. Орлат кимна. Изглеждаше така, сякаш наистина съжалява.

— Да. Знам. Просто се надявах да се вразумиш. Много жалко, че нещата стоят така. Съжалявам.

— Аз също, Орлат. Аз също.

Мъжът и жената с Орлат изчезнаха. Гуглата да ги отнесе!, помисли си Фурията. Стари кадрови магове! Шестима въоръжени с мечове мъже пристъпиха в квадрата и застанаха до Орлат. Всички до един бяха опитни ветерани. Рел излезе от мрака и застана до своя капитан. Нито Сторо, нито Орлат помръдваха. Шестима ветерани! Дори Рел ще се поизпоти.

Върхът на нож докосна гърба й и тя трепна.

— Обърнете се много бавно — каза някой зад тях.

Фурията затвори очи. Господарката се намесва! Извъртя се по корем. Мургав дребосък, облечен в черни дрехи, се бе надвесил над нея и Слънчевия. Два черни кинжала висяха на около сантиметър от жизнените им органи.

— Сега — рече дребосъкът и устните му се разтегнаха в неприятна усмивка, разкривайки сиви, изгнили зъби — имате само една възможност да отговорите правилно на въпроса…

Мракът се отвори и го погълна. И той изчезна. Фурията погледна към Слънчевия и примигна.

— Е, явно никога няма да разберем кой е бил правилният отговор.

Копринения се появи отнякъде и клекна до тях.

— Къде отиде? — попита го Слънчевия.

Копринения се усмихна и му намигна.

— Другаде.

— Какъв е планът? — прошепна Фурията.

— Да преживеем нощта. Всички изходи са затворени. Отворете път до реката. Ние ще ги занимаваме през това време.

— Реката? Защо там?

Но Копринения прошепна:

— Зает съм.

И изчезна. Слънчевия допълзя до другия ръб на острова от щайги и махна на Фурията да се приближи. Тя се просна по корем до него.

— Това е лошо. Много лошо.

— Да. След малко ще сме мъртви.

— Чудесно.

Слънчевия посочи натрупаните щайги и бурета от другата страна на коридора.

— Трябва да скочим.

— Какво?

Но глупакът вече се засилваше.

— Слушай, хайде да обсъдим това…

Слънчевия се затича и щайгите под тях се люшнаха. Докато набираше скорост, за да скочи, Фурията изведнъж си спомни какво носеше в джобовете на пелерината си. Видението как целият склад и заобикалящите го сгради изчезват в мощен взрив я вцепени.

В името на Близнаците, не!, помисли си тя и залегна.

Чу се изплющяване точно когато Слънчевия скочи — освобождаване на арбалет. Той се приземи по гръб с трясък върху щайгите, които се заклатиха, заскърцаха и застъргаха една в друга. От мрака долу се чу дрънчене на мечове, последвано от стон и рязко поемане на дъх. Фурията знаеше, че това не е Рел, защото той не издаваше и звук, докато се бие. Никога. Надникна над ръба и видя как Рел се сражава с четиримата останали войници, докато капитанът вадеше меча си. Орлат гледаше към Рел с присвити очи.

— Няма смисъл да усложняваш нещата повече, отколкото трябва — каза той на Сторо, въпреки че не звучеше толкова самоуверен.

— И аз това си мислех — отвърна капитанът.

Фурията се засили и хукна към ръба. Лъкът на гърба й я събори, краката й се удариха в ръба на щайгите, тя се приземи по лице върху грапавото дърво и си изкара дъха. Одра и страната на лицето си. След като успя да си поеме дъх, тя докосна бузата си и видя кръв. Обърна се. Слънчевия държеше крака си, от който стърчеше арбалетна стрела. Проклятие!

— Вашият приятел ми погоди гаден номер — прозвуча познат глас от мрака. Беше дребосъкът с кинжалите, върнал се незнайно откъде. Той лесно прескочи празното пространство между щайгите и се приземи на крака. Кулата под тях се люшна като бурно море.

— Но и аз имам приятели. Така. Докъде бяхме стигнали? А, да — рече той и вдигна кинжалите. — До вашата смърт.

— Млъквай, Гуглата да те вземе! — изръмжа Слънчевия и хвърли нещо в краката му. То избухна с оглушителен трясък. Фурията осъзна, че беше димка, но въпреки това трепна. Обгърнаха ги черни, непроницаеми облаци, които щипеха очите и задавяха гърлата. Тя знаеше, че каквото и да слагаха морантите в тези димки, то не трябваше да се вдишва. Слънчевия я хвана за рамото и я дръпна към ръба на щайгите. За миг увиснаха във въздуха, след това паднаха. Слънчевия изрева, когато раненият крак пое тежестта на тялото му. Двамата лежаха на отъпканата земя, останали без дъх.

Дребосъкът се приземи до тях с лекотата на котка. Фурията, легнала по корем, изстена от отвращение. Той завъртя някакво острие и сви рамене.

— Нищо лично, нали разбирате? Това ми е работата.

— Е, изпусна възможността си — рече Слънчевия и се усмихна неприятно, гледайки зад гърба му.

Дребосъкът изпсува и се обърна, но хвърленият нож се заби в тялото му. Той падна, превъртя се и се гмурна зад щайгите. Джалор дотича при тях, а златните пръстени по пръстите му блестяха. Усмихваше се, но кръв зацапваше зъбите и се стичаше по брадата му. Черната роба, която носеше над бронята си, бе разрязана. Той извади друг нож, за да замени хвърления, и продължи да се усмихва блажено.

— Колко приятно е отново да убивам малазанци!

Фурията помогна на Слънчевия да се изправи на крака.

— Само да не ти стане навик.

Джалор се намръщи.

— Защо? — попита той, след което добави: — Копринения не ви ли даде някаква работа?

— Да — отвърна Слънчевия. — Трябва да вдигнем всичко във въздуха.

Джалор сви рамене.

— Много пъти съм казвал, че отдавна трябваше да съм мъртъв.

Слънчевия промърмори:

— Направи ни услуга и умри утре.

Джалор се ухили и намигна на Фурията, след което хукна след дребосъка.

Фурията се опита да подхване Слънчевия под мишницата, но той я отблъсна.

— Добре. Щом така искаш — рече тя.

Тръгнаха.

— Как мислиш? — изпъшка той, куцукайки, с натежал от болка глас. — Бомбичка?

— Да. Ще свърши работа.

Коридорът ги изведе до малко площадче от отъпкана земя, отвъд което имаше широка, плъзгаща се врата. Фурията хвана ръката на Слънчевия, за да го спре. Копринения бе казал, че изходите са запечатани — какво бе имал предвид?

— Какво чакаш? — изсъска Слънчевия.

— Копринения ни предупреди да не се приближаваме до вратите.

Той измъкна ръката си.

— Взривявай я и това е.

Докато Фурията гледаше, сенките по крилата на вратата се промениха и удължиха. Те сякаш се разтекоха, тупнаха беззвучно на земята и се стрелнаха към тях като змии. Пак проклятие!

Слънчевия отскочи назад и почти я събори.

Светлина проблесна като светкавица от ослепително бял огън. Фурията примигна и когато зрението й се върна, тя видя, че сенките на вратата се гърчат сякаш в агония. След това погледна към един от коридорите между щайгите и зърна стройната възрастна жена, която бе стояла до Орлат. Тя също гледаше вратата. Изведнъж насочи погледа си към тях.

— Вашият приятел е добър — извика тя, — но ще го хванем. — Намръщи се. — Уле трябваше вече да ви е ликвидирал.

Без да се прицелва, Фурията вдигна лъка и стреля. Не улучи, но бе близо. Беше сигурна, че взривът засегна жената, преди тя да изчезне в Лабиринта. Освен това взриви две бурета. Слънчевия й кимна неохотно.

— Много добре — похвали я той.

Хукнаха към стената, която се намираше възможно най-далеч от вратата.

— Твой ред е — рече Слънчевия и извади една бомбичка. Размениха се. Слънчевия я покриваше с лъка, докато Фурията опипваше стената. Изрита я — здрави, ръчно нацепени дъски, забити дълбоко в утъпканата пръст. Нямаше да е лесно. Бомбичката щеше да унищожи всичко над земята, но имаха нужда от солидна основа, за да насочат взрива. Фурията извади най-късото си острие и започна да дълбае сухата, твърда пръст. Докато тя работеше, Слънчевия остави арбалета и започна да разопакова едно чукче. Той усети, че Фурията го гледа.

— Писна ми от игрички.

— Да го хвърлим към стената още сега.

— Това ще бъде прахосничество.

Фурията трябваше да се съгласи. Използването на бомбичка за пробиването на стена от дъски беше престъпление, но използването на чукче беше истинско светотатство. Е, имаше и изключения. Използването на чукче срещу враг, който наистина ти лази по нервите, беше нещо като традиция във взвода, започната от Съмнителния. Чуха дрънчене на мечове и тежки стъпки от близкия коридор. Фурията бързо сложи бомбичката в дупката и я зари с пръст.

— Трябва да свърши работа.

— Сега — предупреди я Слънчевия.

Тя рискува и хвърли поглед през рамо. Сторо и Рел се сражаваха с множество войници и отстъпваха. Фурията пусна две капки неразредена киселина върху натрупаната върху бомбичката пръст, после скочи, хвана ръката на Слънчевия, помогна му да изтърчи настрани и изкрещя обичайното сапьорско предупреждение:

— Муниции!

Пльоснаха се. Усети взрива, сякаш два тежки чука се забиха от двете страни на главата й. Около тях заваляха парчета от дъски. При все че Слънчевия и Фурията бяха в непосредствена близост до взрива, той не ги разкъса. Бомбичките го насочваха в конкретна посока. В този случай — нагоре по стената. Докато лежеше, Фурията осъзна, че несъзнато се бе хвърлила върху Слънчевия, за да защити това, което той носи, а самият той се бе свил на топка, обърнат с гръб към експлозията, въпреки стърчащата от крака му стрела. Рисковете, които поемаха с мунициите си, я ужасиха.

Една ръка я вдигна на крака и я тласна към димящата дупка в стената — Рел. По някакъв начин мъжът от Дженабакъз успяваше да държи и двете си оръжия, като същевременно я влачеше след себе си. Остриетата бяха покрити с кръв, косми и парченца кожа. Ризницата и кожените му панталони също бяха опръскани с кръв. Фурията беше сигурна, че нито една капчица не е негова. Той я избута през назъбената дупка.

Речният пристан бе тъмен. На отсрещния бряг на Идрин горяха факлите на градската стража. Те вече не стъпваха по пръст, а по дъските на пристана. Сторо избута Слънчевия в ръцете й, след което двамата с Рел се върнаха, за да покрият димящата дупка в стената на склада. Навсякъде наоколо валяха дъски от покрива.

— Накъде? — изкрещя тя.

— Реката! — отвърна Сторо.

Фурията отстъпи назад със Слънчевия, който се съпротивляваше, защото искаше да остане.

— Ще ги покриваме — рече му тя и той се успокои.

Чуха яростен боен вик и в същия миг Джалор изхвърча от дупката в стената. Гонеха го мъже. Няколко пуснати от покрива стрели се забиха в земята около тях.

Докато Фурията и Слънчевия куцукаха към реката, тя чу познатото приглушено тупване от пристана и се усмихна. Веднага начерта мислена линия през нощното небе и бе възнаградена, когато половината стрелци изпопадаха от покрива.

— Треперко ни покрива! — изсмя се тя.

Погледът на Слънчевия й подсказа, че това бе прозвучало твърде отчаяно.

Сторо, Рел и Джалор се сражаваха яростно и отстъпваха към реката. Изстрелите на Треперко разчистваха тези, които се приближаваха твърде много. Фурията го откри, залегнал до една завързана речна лодка.

— Скачайте вътре — изръмжа той и посегна към лъка й. Фурията остави Слънчевия на земята и свали лъка.

Обърна се и видя, че нещата най-накрая бяха загрубели. Нещо беше излязло от Лабиринта. Предположи, че повечето хора биха го нарекли демон или чудовище. Цялото бе покрито с люспи и остри, извити рога. Каквото и да беше, със сигурност не бе на тяхна страна. То веднага се насочи към капитана и бързо скъси разстоянието до него. Рел се канеше да се хвърли към нещото, но Сторо го издърпа назад и изкрещя:

— Копринен!

Фурията затаи дъх, но нищо не се случи. Обикновено, когато капитанът викаше кадровия маг, той веднага се появяваше, най-често придружен от пушек, пламъци и светкавици. Но сега — нищо. Неприятна мисъл се появи в главата на Фурията — нима възрастната жена и нейният другар бяха успели да заловят Копринения?

Някой изсвири и Фурията се обърна. Слънчевия вече бе в лодката и държеше чукче. Подхвърли й го. Тя изстреля стрелата, която бе опънала в лъка си, само и само ръцете й да са свободни. Чукчето се удари в гърдите й, след което Фурията го прегърна и клекна, тъй като коленете й се огънаха под тежестта. Богове!, помисли си тя. Подхвърляне на чукчета! Разбира се, Фурията знаеше, че то няма да се взриви дори и при изпускане, но въображението вършеше чудеса.

Треперко я гледаше.

— И без това са твърде близо — рече той. Стрели заваляха като дъжд около тях. Зверски рев прониза нощта и разтресе пристана. Фурията надникна иззад прикритието от корабни товари, зад което бяха застанали.

Демонът потъваше. Или поне така й изглеждаше. Звярът бе потънал до кръста в пръстта и размахваше ръце. Всички бяха спрели, за да го гледат, обзети от любопитство. Фурията бе виждала подобни неща на бойното поле, когато всички спираха, за да гледат някоя зрелищна магия. Чудовището потъна до гърдите, след това до шията и накрая, с един последен мощен рев, главата му се скри под земята и останаха единствено гърчещите се ръце. Те стърчаха от димящата пръст като две уродливи растения, опитващи се да докопат някого или нещо с ноктите си.

— Костите на Гуглата! — изсъска Треперко. — Каква ужасна смърт.

— Стреляй, проклет да си! — извика Слънчевия от лодката. — Стреляй!

Фурията се прицели и пусна към покрива на склада, където стрелците отново се бяха придвижили до ръба. Треперко стреля към най-близката групичка от войници на Орлат. Това развали магията. Мъжете се разпръснаха и залегнаха. Останалите хукнаха към пристана. Фурията и Треперко изпратиха още няколко стрели към войниците, след което лодката бе отвързана и всички скочиха вътре. Стрелците я обсипаха със стрели, но тя бързо се стопи в мрака. Рел и Слънчевия гребяха, докато останалите лежаха по корем.

Треперко отмени Слънчевия, който се тръшна до Джалор. Новобранецът от Седемте града лежеше със затворени очи и дишаше тежко. Изглеждаше така, сякаш добре го бяха подредили. Изведнъж лодката се люшна на една страна и носът й потъна за миг, но после отново се издигна. Копринения вече бе сред тях, а тъмната му копринена роба димеше, цялата съдрана. Дългата му руса коса беше сплъстена от пот. Той се отпусна на седалката за гребеца и се облегна назад, след което започна да вдишва жадно от студения речен въздух.

Значи не бяха загубили никого. Но сега какво? Фурията погледна към капитана. Той се взираше замислено в нощната тъма. Щеше ли да изпрати Копринения по Лабиринта, за да говори с Юмрук Реена? Трябваше да я уведоми, че в града й бе пристигнала шайка пирати. Фурията прочисти гърлото си. Капитанът кимна и се намръщи.

— Да, Фурия… Какво има сега?

— Кажи на Реена. Тя беше откровена с теб.

Той потърка небръснатата си буза и примигна, смутен от думите й.

— Да. Ами… точно това прави нещата още по-трудни.

— Какво?

— Мъртва е — рече Копринения.

Сторо кимна мрачно.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид — продължи Копринения, — че тази нощ в града беше извършен преврат. Реена със сигурност е мъртва. Останахме напълно сами.

— Хайде стига. Преврат? Това е смешно. Ноктите щяха да го смажат.

Фурията забеляза, че Слънчевия не се усмихваше. Той държеше ранения си крак и изглеждаше лично обиден от новините. Тя се наведе над него и разкъса панталоните му, за да погледне раната отблизо.

— Не и ако са били твърде заети някъде другаде — отвърна Сторо.

— Къде?

Фурията хвана стрелата и погледна Слънчевия в очите. Рел се наведе и го подхвана под мишниците. Слънчевия кимна и рече:

— Давай.

Фурията натисна стрелата с всичка сила, докато върхът й излезе от другата страна на бедрото. Слънчевия се изви в ръцете на Рел и изръмжа през стиснатите си зъби. Усмивката му бе като замръзнала. Фурията се дръпна и той се отпусна. Лицето му лъщеше от пот. Тя извади инструментите си и се захвана за работа.

— С Орлат си поговорихме — продължи Сторо. — От намеците му разбрах, че сетите въстават, както и талийците, а и още няколко от старите кралства. Организиран бунт. Ласийн от години точи кръвчицата на гарнизоните, за да подхранва войните си отвъд морето. Между нашата позиция и Унта няма повече от една дивизия. И повечето войници сигурно са ни предали.

— На кого? — попита Фурията и погледна капитана. Той гледаше към отсрещния бряг на реката, към факлите и златните фенери, осветяващи куполите на града.

— Името Орлат говори ли ви нещо? — попита Сторо.

— Прозвуча ми познато.

Фурията забеляза, че всички гледаха към капитана. Дори Слънчевия, който се бе съвзел.

— Орлат Кептен. Преди години беше капитан на Копие. Аз бях негов старши помощник-капитан.

Кептен! Да, Дебелият Кептен. Не можеше да повярва, че веднага не направи връзката. Но той беше капитан от флота на Урко. Това означаваше…

— Служил си с Урко?

Сторо я погледна неловко, след което отново потърка челюстта си.

— Да. Бях там накрая. Баща ми служи много по-дълго. Беше един от първите фаларци, които се присъединиха — още преди нашествията.

Докато Сторо говореше, Копринения застана на кърмата и насочи лодката към северния бряг. Капитанът се обърна към него.

— Какво става?

— Уредил съм нещо — отговори Копринения.

Той се вгледа в лабиринта от пристани и вълноломи, задръстили брега като гримаса от стърчащи зъби. Плъзнаха се под един хлътнал док и Копринения се хвана за една греда. Зачакаха, притихнали. Вълните се плискаха в мазното дърво на старите подпори. Рел изми остриетата си във водата, след което ги намаза с олио и ги прибра в ножниците. Фурията забеляза, че той отново е останал непокътнат. През всичките години, които бе служила с него, тя никога не го бе виждала ранен. Имаше нещо неестествено в това. Захвана се с раните на Джалор.

— Не се притеснявай, Фурия. Чакаме помощ — успокои я Копринения.

— Тази нощ си пълен с уговорки, а? — заяде се Слънчевия, гледайки мага през полуспуснатите си клепачи.

Копринения му отвърна със загадъчна усмивка. Фурията бе виждала как същата тази усмивка завърта главите на десетки момичета.

— Какво имаш предвид? — попита Треперко.

— Имам предвид, че тази нощ Копринения ни показа много повече номера, отколкото когато и да било преди. Тези двама магове сигурно са били много добри, но той успя да им се изплъзне. Как е възможно един обикновен взводен маг да постигне това? И тези уговорки… знаел е, че тази нощ ще се случи нещо.

Треперко гледаше Слънчевия. Фурията забеляза, че очите му щяха да изскочат от орбитите си. Беше уплашен.

— Какво казваш?

Усмивката на Слънчевия стана кръвнишка.

— Казвам, че може би няма нужда да уведомяваме Реена, защото Ласийн вече знае. Какво става, Копринен? Ще си признаеш ли?

Треперко зяпна Копринения.

— Ти Нокът ли си, Копринен?

— Тихо — каза Сторо. — Имаме си достатъчно работа.

Копринения вдигна ръка.

— Няма нищо, капитане. Ще говоря. Истината е, че съм от Хенг. Отраснал съм тук. Това е моето… домашно огнище, така да се каже. Естествено е тук да се старая повече, отколкото където и да било другаде.

Над главите им прозвуча смях, който сякаш бе излязъл от гърлото на стара вещица.

— Какви са тези препирни? Мирише ми на поражение!

Копринения прокара ръка през косата си и въздъхна.

— Слизай при нас, Лис.

Твърди токове изтопуркаха по влажните дъски над главите им. Рел и Сторо изкараха лодката изпод прикритието на дока. Две млади момчета, които изглеждаха като дрипави улични хлапета, помогнаха на една старица да слезе по късата стълба до дока. Тя се хвана за планшира на лодката с ръце, възлести и обезобразени от артрита като клоните на изсъхнало дърво, след което прехвърли крака си през борда по начин, който изобщо не прилягаше на една дама. Старицата се ухили широко и всички видяха, че устата й бе пълна с изгнили остатъци от зъби. Клекна над Джалор и се изкикоти. Фурията отстъпи назад, защото старата гарга смърдеше на развалена риба.

— Поздрави, верноподаници — рече тя и се изсмя.

Верноподаници?, зачуди се Фурията. Какво имаше предвид?

— Добро утро — отговори Сторо.

— А, великият Убиец на Обетници. Самият капитан Маташ! — тя присви очи, вгледа се в лицето му и изсумтя. — Не си кой знае какво.

— Лис… — прошепна Копринения предупредително.

— Да, да. — Тя хвана главата на Джалор и я изви първо на едната страна, а после на другата, карайки го да стене от болка. — А! Тук виждам смелост и издръжливост. Добре. Ще живее. — Тя се обърна към Слънчевия, който опита да се дръпне от уродливите й ръце. Но напразно — те се обвиха около крака му.

— А! Тук виждам упорство. Добре. Отново ще ходи.

Една от чворестите ръце се стрелна към рамото на Фурията и я стисна до кокал. Фурията примижа от болка, изненадана от силата на старицата. Лъхна я зловонната смрад на кална река при отлив и тя извърна глава. Виждайки това, бабичката се изкикоти. На Фурията изобщо не й беше смешно.

— Поздрави, Строителко. Приятно ми е да се запознаем.

Строителко? Сигурно има предвид инженер.

След това старицата се обърна към Рел. Той седеше неподвижно, с напрегнати крайници, и гледаше към нея през дългата си, сплъстена коса. Старицата тръгна към него с протегнати ръце, но изведнъж ги дръпна и изсъска. Извърна глава и промърмори нещо под нос. На Фурията й се струваше, че действията на жената означават нещо, но нямаше никаква представа какво може да е то.

Момчетата помогнаха на старицата да излезе от лодката. Когато стъпи на дока, тя се обърна и перна един от разрезите на ризата на Копринения.

— Не сме това, което бяхме — изкикоти се тя. — Какво става с нас, а?

— Шутовете близнаци се въртят, Лис — промърмори Копринения с нежна усмивка.

— Хм! Въртят се, така ли? Мързелуват, мен ако питаш.

— Благодаря ти — каза тихо Копринения и избута лодката от дока. Докато се отдалечаваха, Фурията чу как старицата се провиква след тях:

— Покровителката да ви пази!

Плаваха надолу по реката, понесени на изток от бавното течение. Не след дълго поредният широк завой на Идрин щеше им разкрие първата от Речните порти — огромни железни решетки, провесени от мостовете, които служеха като продължение на опасващите града стени. Джалор изведнъж скочи на крака и едва не ги обърна. Огледа се така, сякаш битката все още бе в разгара си, след което се отпусна в ръцете на Треперко и Рел.

— Как е кракът? — попита Сторо.

— Добре — изръмжа кисело Слънчевия.

— Хубаво. Защото ще ти трябва.

Усмивката на Слънчевия възвърна обичайната си зъбатост.

— Защо?

— Защо отиваме в Двореца.

Всички заговориха едновременно. Капитанът вдигна ръка, за да въдвори ред.

— Нямаме избор. Трябва да действаме сега, преди бунтовниците да установят властта си. Преди утре да започнат да им отдават чест.

Треперко се ококори срещу Сторо.

— Какво? Ние срещу целия гарнизон?

Сторо махна с ръка.

— Зад всеки преврат стоят не повече от дузина офицери и няколко външни. Не повече. Войниците просто чакат бурята да отмине. Ще изпълняват заповедите на този, който утре сутринта все още е на крака.

— Ами Орлат и неговият екипаж? — попита Слънчевия.

— Засега ще останат зад завесата. Не могат да се покажат. Но ще трябва да ги държим под око.

Фурията улови погледа на Слънчевия.

— Сигурна съм, че Усмихнатия е с тях.

Слънчевия се озъби още повече, но след това се намръщи.

— Всъщност какво значение има? Никога няма да стигнем Двореца. Между нас и тях има две Речни порти.

— Не, няма — обади се Копринения от кърмата и посочи напред.

Гребането на Рел и Треперко ги бе доближило до тежката бариера и на слабата светлина на факлите и фенерите Фурията видя, че подвижната вертикална решетка е вдигната. Тя прониза Копринения с намръщен поглед.

— Откъде знаеш?

Той й се усмихна в отговор.

— Не разбираш ли, Фурия? Самите те са ги вдигнали, за да вкарат хората си. Но сега и ние ще минем оттам.

Тя продължаваше да се взира в очите му.

— Звучи твърде удобно, Копринен.

Той я дари с най-очарователната си усмивка — тази, която винаги действаше на момичетата. На всички, освен на нея.

— Както видя, Фурия, аз все още имам стари приятели тук. Те запречиха решетките заради мен.

Слънчевия изсумтя презрително, но Фурията кимна и седна. Беше я убедил. Слънчевия беше прав за едно — Копринения бе повече от това, за което се представяше, но не беше Нокът. Не. Може би нещо друго. Нещо по-добро. Но капитанът му имаше доверие и това й бе достатъчно.

— Какъв е планът? — попита Треперко, броейки стрелите, които му бяха останали.

Сторо напрегнато гледаше към тъмния бряг.

— Копринения ще ни вкара в Двореца. Трябва да овладеем тронната зала на старата Покровителка, която се намира в Градския храм. Оттам ще стигнем до гарнизона. Трябва да сме там, когато сержантите излязат, за да видят накъде духа вятърът.

Слънчевия се озъби на Копринения.

— Какво ще направиш, Копринен? Ще ни вкараш през Лабиринта? Може би през Имперския Лабиринт?

Магът изтупа праха от тъмнозелената си копринена наметка. Нямаше смисъл да го прави, защото Фурията не виждаше как би могъл да я закърпи.

— За твое сведение, Слънчев, никой не може да влезе или излезе от Градския храм през Лабиринт. — Той се усмихна снизходително, защото знаеше, че това дразни Слънчевия. — Ще влезем през тайния вход.

Тайният вход на Копринения се оказа вонящ канал малко над мудните вълни на Идрин. Треперко вдиша влажните изпарения, идващи от тухления проход, и разлюля лодката в отчаян опит да се отдалечи от тях.

— О, Богове! Не може да си сериозен, Копринен!

— Не бъди такъв женчо, Треперко — измърка Копринения. — Спомни си, че си сапьор.

— Добре, няма нужда да ни натякваш — измърмори под нос Фурията.

— Просто да тръгваме — обяви Слънчевия и едва не преобърна лодката, когато стъпи на слузестите тухли и ботушът му се хлъзна. Един по един те внимателно се прехвърлиха на перваза. Фурията изсъска от отвращение, тъй като трябваше да докосне меките, влажни стени, за да запази равновесие. Сторо заповяда на Джалор да оттласне лодката. Страхотно, помисли си Фурията. Сега няма връщане назад. Смрадта бе като нещо материално, което завираше косматите си пръсти надолу в гърлото й и опитваше да я задави. Копринения запали един покрит фенер и понечи да ги поведе, но Рел стъпи пред него с извадени мечове.

— И какво точно ще правим? — попита Слънчевия. — Ще изпълзим от кенефа и ще кажем „Здрасти“?

— За теб ще е все едно пак да се родиш, а, Слънчев? — извика Треперко от тила.

Слънчевия само се усмихна, а зъбите му блеснаха в сумрака.

— За твое сведение, да, нещо такова — каза Копринения, който вървеше зад Рел.

— Защо ти трябваше да питаш — прошепна Фурията на Слънчевия.

— Тихо — сгълча ги капитанът зад тях.

Приведени и замаяни от вонята, те вървяха напред, шляпаха и се подхлъзваха в изпражненията на управляващото съсловие на града. Колко подходящо! Фурията си представи как няколко етажа над тях в някоя тъмна ниша някой магистрат доближава сбръчкания си задник до дупката и напъва маймунското си лице, за да изкара…

Изведнъж стомахът й се обърна и тя трябваше да се облегне на мазната стена, за да не падне. Сторо я подхвана.

— Добре ли си?

— Не мога повече.

— Още съвсем малко. Ще издържиш.

— Моля те, капитане!

— Съжалявам.

Далече пред тях Слънчевия извика от гняв и отвращение и звукът отекна в тунела. Продължиха напред и не след дълго се озоваха в просторна подземна зала със сводест купол, осветена от фенера в ръката на Копринения. Слънчевия бе потънал до колене в езеро от зловонни изпражнения, покриващо пода. Всички останали се придържаха към плитчините покрай стените на залата.

— Изгнилите цици на Полиел! — изръмжа той. — Не мога да повярвам, че магът ни доведе тук!

Той посочи с ножа си към срещуположната стена. Фурията видя, че реката от говна извира от статуя, два пъти по-висока от нея. Приличаше на огромна кучешка паст. Очите й се нагодиха към тъмното и тя различи още детайли: дълги, остри уши и кучешки очи. Цяла статуя на главата на хрътка. Тук долу. В мрака. Каква беше причината за това?

Но муцуната бе твърде издължена, а главата твърде тясна. Изведнъж тя осъзна какво гледаше — глава на чакал. Риландарас. Белият чакал на Зимата. Проклятието на Кюон. Човекът чакал, Първият герой, който в продължение на векове бе върлувал из централните равнини, правейки ги непристъпни за всички, освен за племената, които го боготворяха — старите сети.

Копринения си проправи път до гигантската глава и я докосна. Обърна се към тях.

— Кой знае какво е това?

— Риландарас — отговори Фурията.

Копринения кимна доволно.

— Да. Знаех си, че ще го познаеш, Фурия. Въпреки че нито един от вас не го е виждал. Изчезна от тези равнини преди почти век. Омразата на града към този древен враг беше огромна — човекът чакал от степите. Очевидно е.

— Всички знаем историята — изръмжа Слънчевия. — Императорът или Танцьора най-накрая го убил. Давай нататък.

— Това е само една версия на събитията… във всеки случай, това е вход. Много стар вход, от времето преди сегашната Империя, когато Хенг е бил независим град държава. Третият най-влиятелен град държава на континента. Тогава Риландарас и сетските племена бяха вечният враг и постоянно нападаха стените…

Известно време магът мълчеше, гледайки опръсканата с лайна огромна статуя. След това поклати глава, сякаш възкресяваше стари спомени. Фурията погледна въпросително към Сторо, но капитанът се намръщи. Не сега.

Копринения стъпи на едната лапа, повдигна се до главата и прошепна нещо в лявото каменно ухо. Една дума. След миг камъните изстенаха и изскърцаха и се посипаха купове боклуци и изпражнения. Острите зъби се разделиха със стържене. Пастта се отвори.

— Топките на Гуглата! — възкликна Треперко. — Няма да вляза там!

— Тогава ни чакай тук, сам в тъмното — предложи му Сторо.

Рел вече се бе промъкнал вътре. Той се върна и им махна да го последват.

— Има пътека.

Докато вървяха по пътеката, Фурията се изравни с Копринения.

— Показа ни твърде много от картите си — прошепна му тя.

— Тази нощ залогът е всичко или нищо.

— Бил си градски маг през онези времена, нали? Когато Келанвед е дошъл.

Известно време мъжът мълчеше. Може би смяташе, че отговорът на този въпрос е очевиден. Но както казваше баща й: Ако не стане от едната страна, опитай от другата.

— Какво е това място? — попита Фурията.

— Път за последен отбой. Води право в Градския храм.

— Но не е бил използван.

— Не. Тя не би побягнала. Ние… всичките трябваше да се досетим, че никога не би изоставила града си.

Косъмчетата по врата и ръцете на Фурията настръхнаха. Тя. Шалманат. Покровителката на Ли Хенг от хилядолетия. Според някои още от основаването на града като кръстопът на кервани. Убита от Келанвед или по-точно от Танцьора. Погледът на Фурията се насочи към слабия маг със сплъстена руса коса и разкъсана копринена роба. Предмет на подигравки за всички във взвода. Кой всъщност беше той? И защо беше тук, в Ли Хенг, точно в този момент?

— Това не е случайно — рече Фурията и се прокле за това, че бе изрекла мисълта си на глас. Магът не отвърна нищо. — Имам предвид това, че сега си тук, за този преврат. Знаел си.

Той я дари с най-очарователната си усмивка, едновременно топла и влудяващо далечна. В очите му се появи онзи дяволит блясък, който побъркваше момичетата. Но усмивката още повече раздразни Фурията.

— На мен тези не ми минават. Знаел си.

— Знаех само едно — че нещо се задава, Фурия. Това е всичко. Знаех, че предстои някаква промяна.

И това го бе довело тук? Тя се замисли за всички неща, които предполагаше това твърдение. Нескромност? Преструвки? Ами ако беше вярно? Дали Копринения бе имал пръст в това доста необичайно тяхно назначение? Наистина ли намекваше, че…

Фурията се закова на място. Копринения продължи да върви. Капитанът я подкара с ръка. Той беше довел нея. Тя си спомни, че я бе попитал какво мисли за Сторо и още на следващия ден я бяха прехвърлили в този взвод. Дори беше довел Рел. Спомни си, че бе помолил капитана да се срещне с един човек, когото познаваше от затвора Малинтеас. Малко след това Рел се бе присъединил към взвода. Богове — възможно ли бе Копринения да бе набирал новобранци? И всичко това заради събитията от тази вечер, заради този преврат? Не. Звучеше твърде невероятно. Но кой всъщност беше той?

Пътеката свърши пред залостена желязна врата, която Копринения отвори. Озоваха се в зала, в центъра на която имаше вито каменно стълбище. Той спря пред него, събра косата си и я завърза с копринена лента.

— Пригответе се — прошепна Копринения. — Вратата горе води до Градския храм. Няма как да разберем кой е вътре и колко са.

Погледна към Сторо, който прочисти гърлото си.

— Така. Сапьори, оставете арбалетите.

— Глупости — озъби се Треперко. — Само през трупа ми.

Сторо го изгледа изпод сключени вежди.

— Не ме изкушавай… Арбалетите настрани. Всеки да си приготви торба с димки, бомбички и така нататък — всичко, с което разполагаме. Ще минаваме от стая в стая. Аз и Джалор ще водим. Разбрано? Разбрано.

Треперко и Фурията опоскаха запасите на Слънчевия, въпреки че той се извиваше, ръмжеше и посягаше да си ги върне. Сторо свали двуръчната закривена сабя от рамото си, а Джалор затегна ремъка на шлема, след което изтегли дългите си ножове. Рел извади двата си меча и хвърли ножниците им в мрака. Този жест накара устата на Фурията да пресъхне.

Докато изкачваха стълбите, водени от Копринения, Фурията закачи арбалета на колана си, запъна го с крак, след което го остави да виси от преметнатия през рамото й каиш. Стигнаха вратата, или по-точно това, което Копринения им бе казал, че е врата. На Фурията й изглеждаше като гола стена. Сторо им разясни със знаци какъв беше планът — щяха да вземат с щурм вратата, след което той и тежко въоръжените щяха да се сражават с войниците, докато сапьорите разчистват стаята. Всички му направиха знак, че са разбрали.

Копринения направи нещо на стената и вратата се появи. Прекрачи прага, след което се отмести встрани. Сторо, Рел и Джалор го последваха и опитваха да не вдигат повече шум от приглушеното дрънчене на броните им. Фурията влезе след тях. Тя примигна на ярката светлина. Присви очи и видя празна стая.

Изведнъж осъзна, че не знае какво си представят хората, когато чуят израза тронна зала. Тя си представяше голям, висок трон, на който седи сбръчкан мъж или съсухрена жена, дърдорещи наложници, министри с маймунски лица, които зяпат младите слуги, и евнуси, които зяпат сребърните прибори. Във всеки случай, стаята беше празна, кръгла и със сводест таван. Освен това беше чиста, бяла и ярко осветена — въпреки че Фурията не виждаше източник на светлина.

Значи това беше. Пътеводната звезда на Хенг. Фурията бе разочарована, но в същото време странно впечатлена. Вътрешното Огнище. Градският храм. Къде ли бяха всички?

Копринения посочи към една почти неразличима двойна врата. Капитанът им даде знак да продължат и те прекосиха залата.

Когато изминаха половината път до вратата, видяха, че всъщност залата не е празна. Точно в средата й имаше малък стол. Нищо повече от един сгъваем кожен походен стол с дървени облегалки за ръцете. Всички, освен Рел, спряха и се втренчиха в него. Никой не продумваше. Нима това беше тронът на Ли Хенг? Фурията не знаеше какво да мисли — беше твърде странно. Но лицето на Копринения изразяваше тази тъга, този тайнствен копнеж, който завърташе главите на слугините по кръчмите. От всички тях, единствено Рел продължаваше да гледа към вратата. Капитанът им даде знак да продължат.

Фурията се изравни с Копринения.

— Не виждам лампи и не помирисвам пушек. Как се осветява това място?

Пак същата усмивка.

— Просто чезнещото сияние на една отминала слава, Фурия.

— Тихо — предупреди ги капитанът.

Джалор отвори вратата, разкривайки гърбовете на четирима стражи, които се обърнаха смаяно. Рел скочи, остриетата му проблеснаха и четиримата се свлякоха мъртви на земята, преди да могат да извадят оръжията си.

Всички зяпнаха Рел.

— Мислех, че имаш нещо като кодекс на честта — рече му Треперко. — Това не е ли в разрез с него — да убиваш невъоръжени мъже?

— Бяха въоръжени — отвърна Рел, без да се обръща. — Но много бавни.

Отвъд вратите започваше дълъг коридор, който свършваше с друг, по-висок чифт врати. От двете страни на коридора имаше малки, сводести портали.

— Това не ми харесва — промърмори Треперко.

Копринения посочи към вратите в дъното.

— Това е единственият вход към тази част на храма.

— Надолу по коридора, бегом — заповяда Сторо.

Хукнаха. От порталите ги зяпаха цивилни. Един висок, брадат мъж им извика нещо, но те не му обърнаха внимание. Точно когато стигнаха двойната врата, тя бе отворена от възрастната спътница на Кептен, която предвождаше петнадесетина мъже. Те изглеждаха като войници, но униформите им не бяха малазански.

— Заловете ги! — успя да извика тя, преди остриетата на Рел да пронижат въздуха, където беше стояла само преди миг. Мъжете изръмжаха и извадиха мечовете си. Рел понечи да се хвърли към тях, но Сторо го задържа, като му рече:

— Не… още не.

Копринения вече бе изчезнал. Джалор и капитанът кръстосаха остриета с първите мъже от колоната. Рел отиде да покрива тила. Слънчевия вдигна юмрук и извика:

— Внимание!

Хората пребледняха и отстъпиха — със сигурност бяха ветерани. Слънчевия хвърли и залегна. Така постъпиха и всички останали. Бомбичката прелетя през прага и се приземи в центъра на колоната. Детонацията запрати телата на войниците към стените, разлетяха се крайници и късове плът. Джалор и капитанът довършиха малцината замаяни оцелели.

— Какво означава това клане!

Фурията се обърна и видя брадатия мъж. Той носеше дълга тъмна роба от разкошен плат, какъвто тя най-вероятно никога не бе докосвала. Брадатият се приближи до Рел, който препречи пътя му с влажното си кърваво острие. Мъжът трябваше да благодари на боговете си, че не беше въоръжен.

Сторо се приближи до него и докосна ръба на шлема си.

— Магистрат Пленгилен. Какво мога да направя за вас?

— Да направиш! Да направиш! — заекна мъжът. — Това са неприкосновени помещения! Свещена земя! Как смеете да осквернявате…

— Беше извършен преврат — прекъсна го Сторо. — Юмрук Реена беше убита.

Това пресече гнева на магистрата. Той изтупа робата си и отвърна:

— Да. Бях информиран, че убийци… — изведнъж млъкна и очите му се ококориха. Посочи с пръст. — Ти! Бърн да ни е на помощ! — Той отстъпи назад с вдигнати ръце, след което побягна през един от порталите, крещейки: — Стражи! Убийци! Убийство!

— Да го накарам ли да млъкне? — попита Слънчевия.

Сторо махна с ръка и въздъхна.

— Остави го.

— Подкрепления! — извика Треперко от двойната врата.

Напредваха през залите на Градския храм. Фурията си помисли, че Дебелият Кептен бе дошъл с много повече хора, отколкото бе предположил капитанът. Или пък Сторо умишлено ги бе подвел, за да не се откажат. Във всеки случай мъжете на Кептен, независимо дали бяха наемници или войници без униформи, които вярваха в каузата, продължаваха да налитат. Гарнизонът не се намеси, точно както бе предвидил капитанът. Когато в някой ъгъл се събираха въоръжени с арбалети хора, Треперко и Фурията ги прогонваха с бомбички. Дадоха им да разберат, че всеки път, когато стрелят към тях, взводът ще им отговаря със същото, само че техните стрели избухваха. Хората на Кептен си взеха поука. Фурията не знаеше защо нямаха алхимия, но имаха магове. Потоци огън се насочваха към тях само за да бъдат изгасени от Копринения. Някакво създание, направено от сенки, захапа капитана, но веднага изчезна в експлозия от ослепително бяла светлина. Фурията видя дори техния стар познайник, Дребосъка, който успя да пореже трима с кинжалите си, включително и нея самата, и да повали Джалор, но след това Рел го прониза в гърба. Треперко бе намушкан с нож и хвърли бомбичката си по-близо до себе си, отколкото до врага. Капитанът си изпати най-сериозно от тази грешка. Фурията си рече, че е срамота; справяше се толкова добре досега.

След като разритаха запречилите външните врати трупове, се огледаха. На крака бяха останали само капитанът, Фурията, Слънчевия и Рел. Единствено Рел изглеждаше непокътнат. През цялото време Фурията се бе чудила защо капитанът постоянно изпраща младежа от Дженабакъз да пази тила им. Едва сега й просветна. Капитанът бе хитър. Резерви. Рел беше най-добрият боец във взвода, и бе свеж. Горкото момче направо трепереше от желание да мушка и сече.

Сторо се олюля и се облегна на дебелите дъбови врати. Вдигна ръка и избърса лъсналото си от пот лице. Фурията прибра дългия си нож и отвори чантата си — бяха останали само два. Погледна към Слънчевия, който протегна един пръст и опита да се усмихне, но произведе само озъбване.

Капитанът отвори външните врати. Под розовеещото небе, отвъд белите мраморни стъпала, върху каменните плочи около строевата площадка ги чакаше Дебелият Кептен заедно с още около петдесетина души. Фурията забеляза, че мъжете стояха на разстояние един от друг. Гледката изсмука силата от краката й и тя едва не се строполи на място.

Сторо изпъна гръб, стиснал зъби от болка, бутна шлема си назад и посочи към Кептен.

— Почти се съмна, Орлат. Гарнизонът гледа. Мен ме познават, но ти си никой за тях. Може би ще е по-добре да си плюеш на петите и дим да те няма.

Кептен се изсмя.

— Както казах, Сторо, можехме да те използваме. Жалко. Нямаш представа срещу кого си се изправил. Както виждаш, доведох целия екипаж. Знаеш ли какво? Ще ти дам последна възможност. Ако оставите оръжията си веднага, ще ви пусна да минете. Незабавно. Трябва да кажа, че се представихте невероятно. Но всичко свърши. Време е да отстъпите — в това няма срам.

Фурията погледна капитана. Щеше ли да приеме? Тя знаеше, че вече нямат никакви шансове — как можеха да победят още петдесет войници? Справиха се доста добре. Всъщност стигнаха по-далече, отколкото бе смятала, че е възможно. Фурията примигна, а очите й засмъдяха от солената пот. Проклето да е това изтощение! Тези пирати щяха да ги изколят в мига, в който хвърлят оръжията си! И несъмнено капитанът знаеше това.

Сторо подсмръкна и се изхрачи.

— Не, Орлат. Ти нямаш представа срещу кого си се изправил — капитанът кимна на Рел. — Твой ред е. Ние ще пазим тила ти. Трябва да удържиш вратата, момче.

Очите на Рел направо заблестяха. Гласът му, натежал от чувство, бе едва доловим:

— Нямаш представа какъв подарък ми правиш…

— Успокой се, момче. Искам да преживея това.

Младежът наклони глава и промърмори:

— Аз не искам нищо.

— Да, както и да е — изръмжа Слънчевия. — Ето ги, идат.

Първите войници хукнаха към тях с рев.

Рел спази обещанието си и удържа вратата. Фурията бе втрещена от уменията му, от скоростта му и най-вече от безскрупулната му хирургична ефективност. Той сякаш бе обучен да посича така, че да изважда от строя възможно най-зле и да осакатява. Мъжете се свличаха на земята със срязани артерии, отрязани ръце, прерязани гърла, изкормени и изтърбушени като риби. Фурията се ужаси от гледката — това не беше битка, а клане. Кръвта оцвети белите мраморни стъпала в черно. Тя се зачуди дали някога щяха да успеят да ги измият. Слънчевия от време на време довършваше някой допълзял до тях ранен глупак.

През цялото време Фурията стоеше зад Рел, стиснала чукче. Надяваше се, че изражението й обещава пълно унищожение в мига, в който Рел падне. Щеше й се това да изпълва с малко колебание ръцете и краката на врага.

Пристъпът приключи с гневния вик на Орлат. Мъжете отстъпиха и Фурията бързо ги преброи. Двадесет и деветима все още бяха на крака. Рел бе обезвредил или убил над двадесет и един войници. Невероятно. Тя погледна през рамо и видя, че капитанът се е облегнал на стената и клюма. Проклятие. Загуба на кръв. Всички тези дупки, които бомбичката на Треперко бе направила в тялото му. На Орлат вече изобщо не му бе до разговори. Той направи гневен жест и мъжете му се разпръснаха.

— Нещата стигнаха твърде далече, Сторо — извика той. — Трябваше да отстъпиш, когато ти дадох възможност.

Той кимна на някакво невидимо присъствие и двама магове се появиха от двете му страни: възрастната жена и мъж, който бе почти като неин близнак — стар, слаб и сивокос. Те изщракаха с пръсти и избухнаха в пламъци.

Усмивката на Гуглата.

— Дръжте ги! — извика Слънчевия и хвърли последното си чукче. Маговете вдигнаха ръце, сякаш за да отблъснат нещо и Фурията почувства топлината въпреки разстоянието. Беше като знойния дъх на отворена пещ. Чукчето избухна във въздуха много преди да достигне маговете.

Дори чукчето в ръцете на Фурията се нагорещи. Лайната на Тогг! Тя го хвърли в чантата, след което отстъпи назад и нежно и внимателно я плъзна по пода. Върна се и завари Слънчевия и Рел да спорят.

— Остави ме — казваше Рел.

Слънчевия го дърпаше за кожения жакет.

— Не. Трябва да отстъпим. Ще ги нападнем от засада вътре.

— Аз имам задача. Ти ако искаш, тръгвай.

Жегата бе почти непоносима. Маговете напредваха рамо до рамо. Две клади, обвързани с въжета от огън. Лабиринтът на Тир, освободен по начин, който Фурията нито бе виждала, нито бе чувала. Някаква ритуална бойна магия. Металните части на бронята изгаряха кожата й всеки път, когато се допираха до нея, а косъмчетата по ръцете й бяха опърлени.

— Трябва да се оттеглим — извика тя на Рел. — Не ставай глупав! Спечелиха тази част.

Но проклетият глупак не отстъпваше.

— Добре! — изръмжа Слънчевия и закри лицето си от горещината. Фурията хвърли един последен умолителен поглед през рамо, но Рел поклати глава. Тя също отстъпи пред изпепеляващата жега. А къде беше Копринения?!

Довлякоха капитана вътре. Маговете напредваха към вратата. Локвите от кръв на стъпалата и прага започнаха да завират, изпускайки пара, след което се втвърдиха и се превърнаха в пепел, която литна във въздуха и влезе в очите на Фурията. Труповете пред вратата избухнаха в пламъци. Освободената сила на Лабиринта изпепели плътта и я издигна във въздуха като пушек. Мазни сажди полепнаха по лицето и ръцете на Фурията. Стомахът й се обърна. Това бе по-отвратително и от канализацията. През маранята тя видя Рел, който все още препречваше входа с вдигнати мечове. Косата му димеше, но той дори не бе помръднал от позицията си. Как бе възможна тази нечовешка дисциплина?

— Не — чу се глас до Фурията и тя се обърна, закривайки лицето си от жегата. Видя Копринения. В очите на мъжа гореше ярост, каквато тя никога преди не бе виждала. — Не отново.

Изпепеляващата горещина изведнъж намаля, сякаш някой бе затворил вратата на пещ. Магът навлезе в бурята. Фурията тръгна след него.

Копринения достигна прага и зае мястото на Рел, когото избута нежно назад към Фурията.

— Направи повече, отколкото можехме да се надяваме — рече му той.

Рел беше като въглен в ръцете на Фурията, която го издърпа назад. Там, където хвана ръцете му, опърлената кожа се обели.

Копринения се обърна към двете колони от огън, които спряха, може би разколебани.

— Осмелявате се да освободите такива пламъци на този праг! — извика той и яростта му заглуши огнения рев. — Незаконородени магове, служители на долен Лабиринт! Тир! Умствено изостанало дете, рожба на кръвосмесителна връзка! Карате ме да ви дам урок за слепите недостатъци на тъжното ви невежество! Погледнете сега, в последния миг на живота си, истинския извор на силата, в сравнение с която вашата е като малко ручейче!

Копринения протегна ръце и Фурията ахна. В името на всички забравени Богове! Нима бе загубил ума си?

— Призовавам ви! — изрече той и думите разтресоха камъните под краката й. Фурията потръпна от тяхната сила. — Елате! Вие, които изчезнахте преди толкова време! Позволете ни да зърнем това, което вече го няма на този свят! Покажете ни какво е било тогава, когато Светлината за първи път е разцепила Нощта! Направете ни свидетели на чистата, неразредена Светлина, Куралд Лиосан!

Нищо не се случи. Фурията бързо се съвзе и едва не напсува Копринения. Орлат бе наклонил глава на една страна, сякаш бе стигнал до същото заключение като нея — горкият човек, сигурно напрежението му е дошло в повече.

След това нещо удари Фурията в гръб. Не юмрук или тояга, а стена. Сякаш бе паднала назад във вода, само че водата се бе вдигнала, за да я удари. След това нищо. Тишина. Белота. Физическото присъствие на светлина, която бе като море от ослепителен блясък. Копринения в силует като ерозираща сянка. Двамата магове, Орлат и хората му, досущ като черни изрезки, които изгарят и изчезват като прах, подет от вятъра на Светлината.

След това нищо. Зазори се, но зората беше като мрак — толкова бледа и мека бе тя в сравнение със Светлината. Фурията видя тавана над главата си. Лице, близо до нейното. С брада. Малазанско сиво. Глас, който бе близо, но въпреки това звучеше така, сякаш идваше от много далече.

— Доведете лечители.

Към следващата част или към съдържанието

Иън К. Есълмонт Завръщането на Пурпурната гвардия (8)

Метаданни

Данни

Завръщането на Пурпурната гвардия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (8)