Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (19)

Трета глава

Помръква зрението,

паметта отслабва,

и всичко, взето предварително, обезценява се,

и тъй невежите то удря

със страшна сила.

Уроци от полето на Кръстопътя

Уаден Бурдет, Унта

Кайл, К’азз и Изгубените братя откриха, че на северния бряг на Идрин е изтеглена флотилия от набързо направени салове. На подстъпите към Моста на поклонниците и на прага му бяха проснати загинали кански войници. Срещу мъртвите беше изправен гвардеец, облегнат на каменната стена на моста, широко отпуснал крака, забил меча пред себе си, а тялото и крайниците му бяха набучени със стрели.

— Пекар — обърна се към него К’азз с натежал глас.

Мъжът се размърда и надигна глава. Тъжна усмивка пропълзя под дългата му рижава брада:

— Господарю.

Той опита да се изправи.

Командирът на Гвардията го върна обратно.

— Стой тук — внимателно му нареди той. — Трябваш ни, за да пазиш севера.

Крива усмивка дръпна устата на Пекаря на едната страна:

— О, слушам, господарю.

Братята събираха щитове от падналите. Кайл заработи заедно с тях. Държаха колкото могат под всяка ръка. Кайл предложи един на К’азз и той го взе с поклон. Понесоха се нагоре по моста.

Пред тях дълбок силен рев, подобен на непрекъснат гърмеж, изправи космите на ръцете и на врата на Кайл. Беше нисък, кънтящ, животински рев на очакване, нададен от хиляди гърла; толкова силен, че почти заглуши звънтенето на удрящите се оръжия и щитове. Те достигнаха битката в средата на моста. Четирима Обетници, отпуснали тежест на един крак, посрещаха натиска на плътния клин от канска пехота. Щит срещу щита, замахване с копия и други подобни оръжия, докато пети Обетник оставаше крачка назад, наблюдаваше и си почиваше. От всичките провисваше насечена и разкъсана броня, шлемовете им бяха очукани, ръцете черни от засъхваща кръв. Обетникът в тила — ниска набита жена — им отдаде чест. Едната страна на главата й блестеше от прясна рана; смъкнатият й скалп висеше като покривало. Под краката им бе застлано със строшени щитове, паднали мечове, дълги копия, къси копия, пики, стрели и отчупени парчета от броня. Кръвта оцветяваше дяланите камъни на моста в пурпурно.

— Добре дошъл, господарю! — провикна се жената, за да могат да я чуят през шума. — Ние обаче не сме искали подкрепления.

Тогава тя се намръщи и огледа К’азз от горе до долу.

— Престоят надалеч не ви е понесъл, струва ми се. Вие обаче трябва да си тръгнете. Ние ще се държим, докато паднем!

— Аз също! Радвам се да те видя, Мършава.

К’азз приготви щита си и вдигна дългия нож. Освен тях той нямаше друго въоръжение. Мършавата поклати глава.

— Не — вие сте резерв.

Тя кимна на Кайл и на братовчедите.

— Не ви ли познавам?

— Преследвача, Кокошката, Пустошта, Кайл — провикна се К’азз. — Могат да се оправят с работата.

— Добре дошли, братя!

Тя посочи към Обетниците, подхванали откритата предна редица събрани войници. Те държаха дълги и къси копия, издигаха ги високо или ги мятаха към защитниците — истинска гора от пробождащи и полетели стебла.

— Амат, Рапицата, Черния и Тургал.

Имаше място само колкото осем кански войници да застанат рамо до рамо, при все че редиците зад тях можеха да се пресягат с копия и алебарди. Мършавата удари с копието по щита си и четиримата Обетници отстъпиха крачка, стъпиха здраво и се приведоха. Канските войници се втурнаха напред и бяха пресрещнати от бързи безмилостни удари откъм Обетниците. Техните ранени и загинали бойни другари пречеха на всички, които се натискаха напред, за да запълнят редицата, и ги възпираха. Преследвача погледна сражението и захвърли товара си от щитове. Взе единия и вдигна паднало копие. Братята и Кайл го последваха инстинктивно.

Мършавата пристъпваше напред-назад зад отбраната на Обетниците, гледаше внимателно и може би така нагласяше нещата, че К’азз да не тръгне напред и да застане в строя. Тя потупа Черния по крака и махна на Пустошта да идва.

— Смяна!

Черния се извъртя и Пустошта бе твърде изненадан. Той обаче скокна напред, отблъсна стволовете на копията, за да се намести, и се настани с цялата си тежест. Мършавата го гледаше преценяващо с присвити очи.

Преследвача дойде, докосна Кайл по ръката и посочи кръста му:

— Действай с това.

Кайл погледна към закачения на кръста му меч, поставен в прекалено голяма ножница. Дарът, поднесен му от Оссерк; дори не го беше изваждал.

— Не смея — викна той в отговор.

— Трябва! — възрази Преследвача.

Кайл сви рамене.

 

 

Мършавата смени Обетниците един по един, докато не остана само Рапицата — когото Кайл познаваше от Курзан — и не дойде редът на Кайл. К’азз възрази, но явно Мършавата отговаряше за това подразделение, тъй че нейното мнение надделя. Сменените Обетници — Черния, Амат и Тургал — стояха задъхани, с лъснали от пот лица. Раните им бяха ужасни — Амат кашляше кръв; желязната броня на Черния изпущаше кръв при скачването на всички пластини; Тургал, понесъл грамадния правоъгълен щит на малазански пехотинец, го беше привързал към осакатената си, счупена лява ръка.

Когато редът му дойде, Кайл приготви копието си и го стисна здраво под мишница. Изведнъж ожадня страшно, но знаеше, че дори и при нуждата от вода е по-добре да е жаден — за в случай на рана в стомаха. Опита да не мисли за предстоящото и Мършавата, може би усетила растящия му ужас, не го изчака.

— Смяна! — ревна тя и Рапицата се измъкна. Кайл се впусна напред. Почти веднага копието му се заплете в гъсталака от мушкащи, въртящи се оръжия. Ударите по щита го разлюляха и ръката и рамото му изтръпнаха. Той не можеше да ползва оръжието си. То висеше безполезно.

Смехът на Гуглата! Ще умра, пронизан като глиган.

Около него профучаваха къси копия, а Мършавата и другите придвижваха редицата назад, за да може той да изправи копието си. Той възстанови позиция и натисна напред в блъсканицата. С крайчеца на зрението си виждаше, че Изгубените братя се държат на висота. Кокошката и Пустошта се биеха като ухилени диви кучета, напълно в стихията си, докато Преследвача бе спокоен, внимаваше и не отстъпваше и крачка. Удържаха мястото си и Кайл отново се зачуди — кои ли бяха тези хора, видимо равни на Обетниците по сила, свирепост и издръжливост?

Що се отнася до него самия… и Кайл, и канските войници почти веднага усетиха, че той е слабото звено в редицата. Късо копие отскочи от шлема му и за малко го замая. Здрав удар по щита го отплесна назад, той го чукна по челото и проводи ужасяваща болка през лицето му. Той примигна, всичко се размаза и така пропусна удар по дръжката, който изби копието от ръката му. Двамата канци срещу него и редовете зад тях ревнаха и се втурнаха напред. Откъм гърба му го закрепиха ръце и полетяха къси копия. Ужасѐн, Кайл извади меча си и освободи каишките, които придържаха тънкото извито острие в ножницата. Той го вдигна, отби протегнатите, звънтящи копия и алебарди и се опули, когато острието с цвят на тъмно злато преряза всяка дръжка тъй леко, сякаш минаваше през свещ.

Канците се отдръпнаха, ококорили очи под забралата на шлемовете си. Отсечените стволове изтракаха високо на камъните във внезапно настъпилата тишина.

— Беру да ни благослови! — възторжено изруга Мършавата зад него.

Оръжието на самия Оссерк! Можеше ли да бъде истина?

Кайл мръдна напред и си върна отстъпеното пространство. Приклекна зад щита си. Сега съм готов. До него Кокошката и Пустошта си размениха диви, въодушевени усмивки.

 

 

Кайл остана в редицата, докато другите се смениха. След като мечът му срязваше щитове на две и чупеше мечове, никой не искаше да застава срещу него. Отдихът позволи на Обетниците да се възстановят, при все че за Черния и за Амат битката свърши. От загубата на кръв те не можеха да станат. Останалите се сменяха бързо и по този начин, безмилостно ръководени от Мършавата, издържаха.

К’азз поддържаше връзка с Бляскавата чрез Братята. Тя докладва, че Скинър и неговите Обетници са напуснали бойното поле и са изоставили верните им редовни войници. Бляскавата и повечето от оцелелите гвардейци бяха установили укрепен пункт. Тя твърдеше, че е постигнала временно примирие с имперската войска. Във всеки случай, уикците, унищожили частта на Скинър, просто обкръжили Бляскавата и се задоволили с това. По-късно К’азз им каза, че Бляскавата очаквала да започне формални преговори и че трябвало да удържат канците, за да може тя да настоява за възможно най-изгодните условия. К’азз беше съгласен.

 

 

Точно след съобщението от Бляскавата до средата на моста с усилие се добраха кански конници. През блъсканицата от войници си пробиваха път като кораби в бурно море — минаваха с удари с камшик и ритници. Водещият ги човек изрева заповед и пехотата отстъпи с вдигнати копия. В звънтящата тишина мъжът изрева:

— Кой командва тук?

— Аз! — отвърна Мършавата и направи крачка напред. Тя повдигна скалпа си и го постави на мястото му.

Той свали шлема си. Беше тъмнокож, с грижливо подстригани мустаци и брада. Поклони се възможно най-изискано като за ездач.

— Командир Пирим ’Дж Шал на вашите услуги.

После посочи конника зад себе си.

— Надзорник Дурмис.

Мъжът в дълга одежда се поклони много по-вдървено, а огорченият му поглед бе вперен далеч отвъд тях, в северните скали.

— Поздравяваме ви, Гвардейци, за юначната защита — въпреки че ни струваше скъпо. Ние обаче идваме с новини. Имате ли по случайност някаква връзка с главните си сили на север?

Несигурен поглед от страна на Мършавата:

— Да.

— Тогава надзорник Дурмис настоява изключително много…

— Какво усещат те? — намеси се мъжът в дългата одежда.

— Усещат?

— Да, мътните да ви вземат! Проучете чрез вашите Братя.

Мършавата отново погледна назад със сключени окървавени вежди. К’азз кимна.

— Един миг само — отвърна тя.

К’азз се изправи и обясни:

— Съобщават за смущения сред Лабиринтите.

— И те се засилват — добави Надзорникът. — Нещо си пробива път през Лабиринтите като рухваща кула и се е насочило право насам!

Командирът пренебрежително махна с ръка.

— Може и да преувеличава… работата на Надзорника е да се тревожи от такива безотговорни действия сред мъжете и жените, наричани от вас Таланти — каквито действия могат да застрашат нашата Конфедерация. Между другото, това е главната причина, задето не прибягнахме към крайни средства, за да ви отстраним от пътя си. Да сторим това би означавало да предизвикаме възмездие и още по-силен удар от страна на вашите страшни кадрови магове Обетници, нали така? И по този начин ни отнехте много повече хора, отколкото иначе, така е, нали?

Самодоволна усмивка.

— Във всеки случай, известно е, че от време на време по-въодушевените носители на длъжността…

Надзорник Дурмис смушка коня си и той се блъсна в животното на командира.

— Това е наистина — процеди той.

— Като предупреждението по-рано тази нощ? За наближаващо тавматургическо изстъпление? Простото пристигане на дружина конници?

— Кой да знае кои биха могли да бъдат? Можеше да са съюзници на Гвардията! Както и да е, тези конници спечелиха битката за императрицата.

— Това положение е твърде съмнително за нас тук, на моста!

Мършавата се прокашля.

— Господа! Все още ли преговаряме?

Командир Пирим върна вниманието си към фронта. Той дръпна дългата си белезникава предпазна поличка, за да я изпъне, и нагласи шлема под мишницата си.

— Надзорник Дурмис настоя за тази размяна на разузнавателни сведения. Според мен формалностите бяха спазени. Готови сме.

И той се поклони.

Мършавата отвърна на поклона с все още опряна на главата ръка.

Командирът се захвана да обръща коня си и от засилващото се смайване и гняв на лицето му се разбра, че не може. Той яростно удряше с камшика си наблъсканите около него хора.

— Сторете път, проклети да сте! Сторете път!

Мършавата се обърна и вдигна вежда към Кайл и останалите в строя. Кокошката произведе подигравателен вик. Надзорник Дурмис обаче остана неподвижен на коня си. Той седеше сгърбен, със скръстени отпред ръце.

— Тук е — изрече той с побѐден глас.

Кайл рискува и хвърли бърз поглед наоколо. Над скалите нощното небе на северозапад сякаш се въртеше, а звездите се диплеха. Събираше се розово-оранжев блясък, потекъл на ивици и кръгове — те се разширяваха и изчезваха.

— Какво е това? — изпъшка той.

Тогава блесна светкавица — като от лумнал и веднага след това угаснал далечен огън. Скоро след това до тях достигна приглушен гръм. Мършавата погледна К’азз.

— Нещо удари бойното поле — обясни той. — Паднало е право през поделенията на западното крило. Оставило е щети след себе си.

Веждите на командир Пирим се надигнаха в почти комична изненада и тревога. Той погледна към Мършавата.

— Предлагам примирие. Засега.

Мършавата склони глава и се намръщи:

— Съгласна.

* * *

Въпросът дали морето щеше да погълне Хо и неговите спътници — маговете бегълци — вече беше без значение. След като надзорът на Ят над различните струни на участниците в обреда се утвърди, той предприе стъпки за защитата на кораба. Около бордовете му се промъкна пашкул от сила. През туптящите многоцветни стени на преградата морето сякаш бе останало назад — Окаяник май се носеше над нищото.

Девалет въздъхна с дълбоко облекчение и се тръсна тежко до Хо. Тя разтриваше ръцете си. По пепелявото й лице се стичаше пот. От кораба долитаха плашещи простенвания — дъските скърцаха, пукаха и се наместваха. Мачтите се тресяха, а върховете им бяха прерязани там, където бяха срещнали сиянието от сила над тях. Под тях палубата се клатеше и тя и Хо се спогледаха тревожно.

— Къде сме? — приглушено се обърна Почерпката към Пръстите.

— Серк — прошепна той.

Понесе се писък и всички подскочиха. Един от маговете от ритуала беше се изправил на крака. Той посочи Ят и измърмори нещо неразбираемо. Двама от Обетниците — Мъждивия и Тръстиката — станаха да го успокояват. Той измъкна ръце от хватката им, хвана се за главата и започна да вие от ужас. Обетниците се пънеха да го притиснат, но — невероятно — мършавият човек ги отблъсна настрани. Той захвана да дере лицето си, все едно искаше да го разтвори, а после с две дълги крачки отиде до борда и се хвърли през него. Писъкът му прекъсна, когато мина през преградата.

— Лудост от отатарала — изрече Девалет към всички.

— Може би… — обади се Су; черните й, набръчкани очи бяха почти затворени. Хо се обърна да изрече още едно предупреждение за превземките й, но спря и разбра, че нейният поглед е прикован върху Ят и че неговите остри, блеснали очи също гледат Су настойчиво.

— Аз определих смущението — обяви Су, без да сваля поглед от Ят.

— Да? — попита Хо.

— Общо заразяване, което засяга почти всички нас в по-голяма или по-малка степен. То обаче е съсредоточено основно в двама носители…

Ят бавно се изправи от седналото си със скръстени крака положение и прекара тояжката си по предната част на тялото. На устните му се появи широка гладна усмивка.

— Да? — отново притеснено попита Хо. — Кой?

— Главните й носители са нашият приятел от Седемте града и… — тя обърна глава и посочи — … той.

От другата страна на кърмата веждите на Блуз се надигнаха. Той посочи себе си:

— Какво? Аз?

— О, да…

Ят насочи тояжката си към Тръстиката; Обетникът неуверено погледна Блуз. От тояжката излезе сияние като онова, което обграждаше кораба, и удари Тръстиката. Той изпищя и се сгърчи. Пред очите им магическият огън го погълна и остави почернял димящ труп.

— … а ние допуснахме огромна грешка — довърши бързо Су.

— Кралицата да го отнесе дано!

Блуз се изправи с невероятна за Хо бързина. Беше покрил половината палуба, преди Ят да може да задейства тояжката си. Излязоха розов и виолетов огън. В отговор Блуз издигна своя Лабиринт, енергията се отрази и се разплиска като вода. Отблъсна се навън, разпространи се навсякъде и се удари в преградата около тях — и тя се пръсна.

Палубата пропадна под всички. Хо обхвана с ръце Су и Девалет, притисна ги към борда и те се хванаха за каквото им попадна. Във всички посоки из нищото се понесоха разпищели се хора, при все че нито един от маговете от обреда не помръдна. Ят беше паднал и се мъчеше да разбере къде се намира. Наблизо се намираше един Обетник — Мъждивия. Той се промъкваше по едно въже към мага от Седемте града.

— Закрепи ни! — провикна се Хо към всички.

— С това се занимавам! — отвърна Пръстите.

Мъждивия се доближи до мага от Седемте града и се протегна. Тогава там се появи Сесин и изскочи иззад Ят, за да хване Обетника. Мъжете се вплетоха яростно и само хватката на Мъждивия ги държеше за кораба. Бореха се във въздуха, стискаха се и се деряха — после и двамата изчезнаха в тишината. Палубата се надигна и грубо изкара въздуха на Хо.

Ят отново изстреля сила и хвана Блуз неподготвен, ала потокът сурова необработена енергия мина през него, без да му навреди. Блуз и Ят се изправиха втрещени. Блуз се гледаше и не разбираше нищо.

— Дръж го! — обади се Почерпката от кормилото.

Блуз се хвърли напред. Ят вече стоеше между насядалите, обвързани от обреда магове, всичките неподвижни като статуи. Той развъртя тояжката си и през палубата се понесе стена от развълнувана сила. Блуз, Почерпката и Септ я удариха и силата им беше отблъсната. Магът от Седемте града се засмя зад преградата си.

До Хо Пръстите лежеше проснат, а лицето му бе изкривено от усилие.

— Не мога да продължавам така вечно, хора — процеди той през стиснатите си оголени зъби.

— Измъкнете ни оттук! — викна Хо към всички.

— Къде? — изръмжа Девалет.

— Където и да е!

— Искате да си вървите? — викна Ят, гласът му звучеше кухо през бляскавата ивица от енергия. — Аз ще ни заведа някъде — при все че не смятам, че ще има голямо значение за вас, приятели мои! — и той отново се засмя и замаха с ръце. Далечината стана крива, потъмня и прие сиво-зелена окраска. Корабът леко се отпусна върху нещо и се наклони на едната страна. Пръстите въздъхна с благодарност, ръцете му се отпуснаха и той клюмна. Гръмовен, смазващ шум като от водопад се усили и заглуши всички други звуци. Някаква воня нападна Хо и на него му се повдигна. Почерпката, който беше наблизо, се дръпна и попита:

— Това пък какво е, в името на ужаса на Гуглата?

Хо стана. Плъзгаха се по наклонения поток на някаква течност. Напомни му на поток от лава, само че сплъстена, нашарена с ивици гнойножълто и болезненозелено. В нея се гърчеха тела, топяха се и се преобразуваха, движеха се и махаха, и най-накрая отново падаха в разпененото вещество, от което се подаваха.

— Краят на Хаоса — обясни Хо.

— Да! — отговори Ят. — Вие нахлувате в земите ми и носите смърт и разруха! Подобаващо е да отвърна, като ви дам да усетите същия хаос!

Той разтвори ръце.

— Моите земи бяха сполетени от него… Сега е вашият ред! Оттук аз ще донеса такова бедствие на континента ви, че няма да се възстановите никога!

Той се обърна с гръб и вдигна високо ръце, сграбчил тоягата над главата си.

Създава друга порта — този път води до Кюон. Хо се усети как гледа уикската вещица.

— Какво можем да направим?

— Нищо. Нямаме сила. Той заповядва на силата на двадесетина магове. Ние сме малцина.

— Нищо? Нищо!

Су го изгледа косо. Сбръчкана й уста се изпъна в шеговита усмивка.

— Коя съм аз, че да кажа, Хо? Не си ли ти познавачът тук? Не си ли ти вървял точно по тези брегове?

Проклета да е! Как така може да знае за тези работи?

— Много добре.

Той повиши глас.

— Блуз, Пръсти, Девалет! Идвайте при нас.

Не беше ритуал. Хо не би предложил нещо такова, имайки предвид последната му употреба. По-скоро ставаше дума за едновременно съсредоточаване. Всеки се готвеше да допринесе със силата си, за да попречи на създаването на здрав, издръжлив мост от това място до местоназначението на Ят — където и да се намираше то.

Докато работеха, съдът се накланяше все по-остро към носа, докато не им се наложи да натиснат кърмата. Почерпката и Септ ги привързаха към бордовете, кормилото и планшира. Окаяник ускори ход, плъзна се и застърга по потока от безформено органично вещество. Хо се питаше дали видените от тях очертания са били негови обитатели или негови пленници. Може би магове, хванати, докато са опитвали да направляват възможностите на неразвитата материя — както той самият бе опитал толкова отдавна.

Пред тях потокът бе разтворен и разделен на две от някакво разкритие към мрака. Хо мерна звезди — нощното небе? Съдът се наклони още повече, почти отвесно, после се хвърли напред. Хо за кратко изпита усещането, че пропада в нищото. Тогава той се протегна към това, което даваха Су, Блуз и Девалет, и почти се спря. Такова умение! Беше близко до неговото. Беру, дано да не се поддам! Не е чудно, че не поискаха да минат на страната на Ят!

— Дръжте се!

Спуснаха се право от горе надолу през свирещ, виещ вятър. Незабавен трясък на ударило се, сцепило се дърво. Болезнен удар. Падане. Нищо.

* * *

Наит седеше заедно с Урфа, Гуляйджията и още неколцина сержанти сапьори; те гледаха как техните момчета и момичета опитват да накладат огньове и да сготвят нещо топло. Мракът на Хеук продължаваше да се носи над позицията им, но полека-лека отслабваше и се разсейваше. Наит прецени, че към зазоряване няма да го има. Самият Хеук продължаваше да спи, свит на кравай наблизо. На лицето му стоеше упоена разтеглена усмивка, а каната си бе стиснал по-здраво от скъпо момиче или момче за удоволствие. Наит бе почти заспал, когато Урфа насочи изпъкналия си кривоглед взор към него и махна настрани.

Идваше самият Меч на Империята, превързан и окървавен. Дрънчащата му броня бе цялата очукана и потрошена. Той вървеше към огъня на офицерите, следван от собствената си свита от лейтенанти и капитани. Наит сведе глава. Богове, не — моля ви, не ни прецаквайте!

— Защо не се движим? — попита Корболо тъй високо, та всеки на склона можеше да чуе. — Наредих да се върви! Гвардията е останала на бойното поле. Трябва да нападнем!

Откъм събралите се сапьори, заети с обсъждане на най-добрия начин за запалване на огньовете, се извърнаха лица. Сравняваха прахани и кремъци, увити в кожа пръчки въглен, подложки за жарава от гъши пух и мъх — и през цялото време огньовете останаха незапалени. Охо. Наит се изправи и подкани Урфа и Гуляйджията със себе си. И тримата тръгнаха натам, където капитаните Тенекеджията, Кепп и Цъфналия станаха на крака. Кепп и Цъфналия помогнаха на Тенекеджията да се изправи на обвита с плат пръчка, преправена на патерица.

— Слушам ви, Меч — започна Тенекеджията.

— Защо заповедите за събирането на войските не са били предадени? — попита Корболо, като произнасяше думите твърде грижливо.

— Да се придвижат накъде, господине? — попита Тенекеджията.

Военачалникът напанец протегна ръка на запад.

— На запад! Останало е укрепено място на Гвардията! Могат да ни нападнат във всеки миг. Трябва да бъдат унищожени. Избити до последния човек!

Тенекеджията замислено прекара палец и показалец по сребърните си мустаци.

— Според съобщенията те всъщност са се изтеглили, Меч — внимателно произнесе той.

Корболо надвисна току до капитана. Устата му се изкриви от преувеличено разочарование.

— Нали не отказвате да изпълните пряка заповед, капитане? — попита той с много спокоен глас. — Понеже ще наредя да ви арестуват. А след това, утре, след като сме ги избили всичките, аз, Корболо Дом, Меч на Империята, ще бъда обявен за разгромителя на Пурпурната гвардия. Победител на Скинър. И аз ще наредя вие и цялата ви рота да бъдете разпънати на кръст. Повярвайте ми — правил съм го и преди. А сега… потегляйте.

Тенекеджията отдаде чест:

— Тъй вярно, Меч.

Корболо отвърна на поздрава:

— Много добре, капитане. Продължавайте.

Той потегли, последван от свитата си, и остави Тенекеджията да подскача на един крак и да изучава патерицата си. Наит, Урфа и Гуляйджията дотърчаха заедно с останалите сержанти. Всички говореха едновременно, оплакваха се, заплашваха и отказваха да вървят. Мнозина сочеха към заспалия Хеук. Тенекеджията, Кепп и Цъфналия вдигнаха ръце, за да въдворят спокойствие.

— Нямаме избор — отсечено обясни Тенекеджията. — Направете носилка за мага. Вземаме го с нас. Искам пехотна колона, придружавана от леки пехотинци. При първия признак за неприятности се връщаме тук. Става ли?

Наит можеше само да клати глава пред тази огромна, величествена глупост. Той го постигна — прецака ни.

 

 

Наит си предложи услугите да се придвижва с леката пехота и остави редовната войска да носи Хеук. Взводът не толкова вървеше, а се промъкваше в разпръснат строй, с приготвени арбалети, изгърбени. Бледа светлина оцветяваше източния хоризонт; там звездите бяха по-бледни. Наит хвърли бърз поглед към хората си. Имаха късмет, че загубиха само двамина — Кал и младия Пръцко. За момчето го болеше най-много, не понеже е бил млад и тъй нататък, а понеже беше приятелска стрелба. В цялата неразбория от хора, които прескачаха окопа, влизаха и излизаха от него, нечий арбалет бе разклатен и стреля току до главата му. Без никакво предупреждение. За всички се оказа трудно да приемат това.

Поне тази част на полето беше относително празна. Най-лошото бе на юг, където все още горяха огньове и кръстосваха кани и други нощни хищници. Бяха пресекли повечето от полето, когато от мрака изгромоля поделение конници.

— Не стреляй! Не стреляй! — чу Наит виковете на сержантите сред леката пехота. Конниците бяха уикски копиеносци. Те дръпнаха юздите и спряха.

— Кой е начело? — провикна се някой, явно ветеран. Всъщност всичките приличаха на изпитани ветерани.

— Мечът на Империята — викна друг в отговор. — Корболо Дом.

Уикците зяпнаха, застинаха, после ръцете им се преместиха към прибраните в ножниците дълги ножове и други оръжия. Донесоха се уикски проклятия.

— Какво е това име? — попита отново старият човек, сякаш не вярваше.

— Моето! — Корболо излезе начело на колоната. — Какво ново?

Сивокосият ветеран отпусна ръце на предния лък на седлото си и огледа Корболо с нещо, близко до изумление. Най-накрая, след известно време, той поклати глава и се изплю настрани, сякаш за да освободи устата си от някакъв кисел вкус.

— Ти си дързък и смел, признавам ти го. Как се усещаш да ни бъдеш задължен, убиецо?

Корболо изглеждаше напълно спокоен.

— Не съм задължен на никого. Аз съм Мечът на Империята и командвам всички имперски сили.

— Тогава за нас е много добре, дето според собствената ви императрица ние не сме имперски сили. И все пак победата ви се дължи на нас. Питам се тогава, какво може тронът да предложи в замяна, за да изплати такъв дълг, а?

Самоуверената усмивка на Меча беше почти самодоволна.

— Императрицата отсъжда за такива неща.

— Така е. И тя, и войската са свидетели на случилото се тази нощ.

Уикецът дръпна юздите си в обратната посока и отрядът се изнесе.

Наит ги гледаше как си отиват. Какво историческо събитие, момчето ми. Официалното твърдение беше, че уикците в Седемте града били предали Империята, и че Корболо едвам успял да закрепи работата. Лично Наит не вярваше и на една дума от това. За него този сблъсък окончателно изясни нещата. Уикците се бяха отнесли към Корболо като към предател. Наит се обърна към взвода си, който наблюдаваше как конниците се отдалечават.

— Движение! Да вървим! Имаме да подсигуряваме терен.

По-нататък равнината леко се надигаше във верига нисички хълмове. Един от тях бе убежище на остатъка от Пурпурната гвардия. Разправяха, че били около три хиляди; броят на Обетниците бе неизвестен. Хълмът бе обкръжен от хората на Юмрук Д’Еббин, както и от всички талийски, фаларски и други части, присъединили се към него през нощта. И уикската конница сновеше наоколо и изглеждаше готова да нападне хълма на своя глава. Не летяха никакви стрели. Гвардията се бе оттеглила зад стената си от щитове; имперската войска просто я обкръжаваше.

Кибб се промъкваше заедно с него. Момъкът пъхтеше под непривичната тежест на новата си броня и на арбалета, щита, мешката за муниции и големия грисийски меч в ножница; нейният облечен в бронз връх дращеше по земята след него.

— Какво ще правим? — попита той.

— Твърде много въоръжение носиш, войнико.

— Не предвиждах никакво вървене. Няма да нападаме, нали? Искам да кажа, веднъж извадихме късмет — не е нужно да прекаляваме.

Наит се засмя.

— Чуй се само. Готов беше да се репчиш на всекиго, а сега искаш да останеш по-нисък от тревата. Пораснал си.

Момчето се дръпна ядосано:

— Разкарай се!

Наит продължи да се смее и да върви нататък. Не беше ли забавно как всички се цупеха. Докато се заглеждаше напред, смехът бавно заглъхна в гърлото му. Небето на запад изглеждаше странно. Там разцъфваха зелени, жълти и розови светлини, подобни на ония, които светеха на север, ала по-малки и много по-слаби. В лицето му лъхна ветрец и разклати стъпканите, пречупени стебла на тревата. Той вдигна юмрук, за да спрат, и коленичи. Какво беше това? Някакъв ответен удар откъм някой маг Обетник?

Колоната също бе спряла и бе свалила щитове от рамо. Наит забеляза хората на Урфа и им махна да се приближат. Тя се сниши до него.

— Какво е?

— Неприятностите на Опонн.

— Без майтап. Какво ще правим?

Наит огледа празния склон — дори и измършавял плъх не можеше да се укрие.

— Не знам.

— Ами твоят старец, ненадминатият маг?

— Спи. Дори и за Гуглата няма да се събуди.

— Да… — и тя посочи на запад. — Струва ми се, че той идва.

Сиянието се усили и стана по-плътно. От запад се донесе вятър. Нещо голямо се задава по пътя ни. Тогава го заслепи блясък като от огромна светкавица. Той се сви и погледна настрани, както сториха всички. От взрива падна ничком. В далечината нещо грамадно се удари в земята, разтърси се и изтрещя подобно на извънредно голям предмет, който се нацепва на ситни парченца. Земята под Наит се разтърси. Разтрисането продължи и се доближи като непрестанния тътен на прииждаща гръмотевична буря. Към тях се носеше нещо, подобно на голямо количество размесена пръст и излъчващи бледа светлина парчета. То се забави, падна, плъзна се; надигналият се облак прах го обгърна и скри всичко от поглед.

Последва зловеща тишина, в която тропаха камъни, земята се движеше, бумтеше и простенваше. Наит засенчи поглед и очите му се просълзиха.

Големият облак от прах и пръст ги обви. Когато започна да се разнася бавно, той видя, че от страната на хълма на Гвардията липсва парче. Отрязаното продължаваше като дълга бразда. Тя прорязваше широка ивица през строя на Юмрук Д’Еббин, постепенно ставаше по-плитка и водеше като следа от натрошено дърво до начупените останки на истински кораб — тук, в самия център на материка.

Той се изправи и зяпна, както стори и взводът му човек след човек, заедно с леките пехотинци наблизо.

— Какво правим? — попита Урфа. Гласът й бе изпълнен със смайване, кривогледите й очи направо изскачаха.

— Не знам.

Движение — някой излизаше и се олюляваше от парчетата. Наит и Урфа се спогледаха смаяно. Топките на Трейк! Кой ли може да е това? Човекът се върна към развалините, а после изникна, повлякъл още един. Това освободи Наит от магията.

— Да вървим — викна той. — Да им помогнем да излязат!

Взводовете и опълченците са затичаха към купчината натрошено дърво. Жената беше пълна и едра. Мъчеше се да се върне при развалините, но не можеше да върви право напред. Очевидно беше под въздействието на удара. Лицето й бе цялото разранена и насинена плът, беше напълно гола и — странно — главата й беше неравно избръсната.

Наит я хвана за раменете:

— Как се казваш? Какво е станало?

Тя примигна, устата й се отвори, замърмори и пусна кървава слюнка.

— Спрете — успя да каже тя.

— Да спрем? Да спрем какво? Какво искаш да кажеш?

— Спрете… него.

Тя приседна тежко, а крайниците й потрепериха. Появиха се още оцелели, извадени от кораба, всичките облечени в парцали, с късо подстригана или обръсната коса. Твърде запазени — би трябвало да са пострадали като кораба. Сигурно са били защитени с магия.

Навън изтичаха двама мъже, облечени досущ като хората от кораба. Ръката на единия бе издрана, разтрошена мешавица от червена плът, белезникава кост и провиснала жила, но той явно не обръщаше внимание на това, което иначе би било смъртоносно нараняване за всеки човек. Другият притискаше ръка до страната си, където голяма дървена треска пронизваше цялото му тяло. Кръв заливаше предната страна на тялото и крака му. Обетник! Такъв ще да е.

— Намерете го! — викна вторият и почти заплака от болка. — Старец от Седемте града! Намерете го!

— Просто седни! — ревна Наит и се затича. Зад тях се доближаваше отряд уикци.

— Намерете го! Убийте го! — и мъжът заплака със сгърчено в агония лице. Спътниците му подбелиха очи, той залитна, падна на колене, а после на една страна. Наит се протегна към пронизания, но после се спря — нямаше съвършено никаква представа какво да прави.

— Лечител! — викна той. После хлъцна — човекът някак си се беше доближил и извадил късия му меч от ножницата. Той закуцука към развалината.

— Чакай! Кого да убием? Защо?

Иззад парчетиите от кораба се показа виолетов огън и шибна уикците. Коне и хора се понесоха във въздуха. Земята се разтърси и Наит се олюля.

— Него — изръмжа мъжът. Той изруга, спря се, хвана грапавото парче дърво, дълго колкото меч, и с писък го измъкна.

— Кой си ти? — изпъшка Наит.

— Хо. Сега събирай хората си и го убийте веднага!

Наит направи знак на опълченците да стрелят. Те се приведоха и се затичаха напред. В небето се изви виолетов пламък и изряза ярка черта в нощта. Всички се загледаха. Той се понесе над тях, изви се и се вряза в колоната. Неговата завихрила се сила отвори в редиците й прорез, около пет души широк. Отрядът се пръсна като разбита чаша. Групички хора се затичаха във всички посоки — повечето назад, на изток.

Не спирайте да тичате, момчета — търсете прикритие; най-лошото току-що дойде.

Хо протегна ръка.

— Заведи ме при останалите.

Наит си взе меча и му помогна да се придвижи. Дотича и Мей — присвита, ръцете й целите в кръв от лекуването на рани.

— Окопавайте се! — провикна се Наит през рева на разфучалата се сила. Мей отдаде чест и се затърча.

Наит отведе мъжа до мястото, където бяха събрали оцелелите от кораба. Тук лежаха държеливата едра жена и друга жена — уикска старица; човекът с наранената ръка; някакъв младеж, още по-очукан и схванат; и още двама оцелели, омазани с кръв, издраскани и наранени. Лечителите от унтанските доброволци и от малазанската редовна войска бяха заети с тях — спираха кръвотечения, притискаха ръце към натъртените места.

— Това ли е?

Хо овладя болката си и произнесе с напрегнат глас:

— Да. Много от тях са от Гвардията.

— Ние воюваме с тях — безстрастно отбеляза Наит.

— Нужни са ни.

Наит не си направи труда да пита за какво.

— Ами ти? Имаш нужда от лечител.

— Не… оправям се.

Наит доближи мъжа и огледа голата му страна. Там, под засъхващата кръв и течности, само розов белег беше останал от раната, по-лоша от пробождане с меч. Кой — какво — е този човек?

Наит помогна на мъжа да седне в тревата, а после се обърна да гледа леките пехотинци. Бяха се прикрили около разрушения кораб и стреляха по нещо на изток от купчината. Изникваха от тревата, стреляха, после отново залягаха. Те са същи степни кучета. Това е то! Степни кучета.

Той беше на път да се поздрави, когато земята под него потрепери и той се олюля. От кораба се разля извита стена от тъмносин огън, разпръсна нередовните войници и подпали тревата. Наит се просна, за да търси прикритие. Нещо се издигаше и хвърляше зловеща сянка над всичко, и той се загледа в тъмната дупка — или петно върху нощното небе — тя се събираше, потъмняваше, и сякаш се насочваше навътре.

Наит викна към зяпналите нагоре мъже и жени:

— Окопавайте се!

* * *

Кайл и Изгубените братя не напуснаха редицата си. Те останаха прави, с готови оръжия, и канците също стояха готови, с изправени копия и алебарди. Офицерите гледаха северното небе от конете си — Надзорникът беше спокоен и съсредоточен, а командирът въздишаше от скука и си четкаше туниката. Кайл също хвърляше погледи крадешком и не виждаше нищо повече от особени светлини в небето. След известно време Надзорникът Дурмис вдиша шумно през зъби, а лицето му започна да се сбръчква от притеснение. Дори лицето на командира изглеждаше разтревожено. Кайл погледна. Някакво тъмно сияние блестеше в изсветляващото небе. През него не се виждаха звезди. Достигна ги отново гръм и мостът леко се разтресе.

— Оставайте тук, ако искате — обади се Надзорникът, — но ние няма да набутаме войската си в това.

Той се обърна към командира:

— Наредете на хората да отстъпят и заемете отбранителна позиция на южния склон.

Командирът се тупна с ръкавиците по бедрото и се намръщи:

— На ваша отговорност?

— Да, на моя отговорност!

Безгрижно свиване на рамене.

— Много добре. Щом трябва.

Той вдигна ръка и даде знак. От тила прозвучаха рогове. Сред събраните на моста части се издигнаха и се развяха знаменца. Началникът отдаде чест на Мършавата и сведе глава от уважение към упорството им. Мършавата кимна с глава с изписана на лицето болка. След доста неприятности и местене командирът, Надзорникът и свитата им успяха да обърнат конете си. Пробиха си път през моста, а редиците се затваряха след тях.

Кайл дочу как Мършавата пита:

— Да вървим ли?

— Ще чакаме — отвърна К’азз.

Кокошката и Пустошта седнаха, извадиха камъни и се заеха да чистят остриетата на оръжията си. Кокошката дори си подсвиркваше някакъв напев. Кайл огледа своя меч — без петна, острието му — тънка дъга от някакво тъмножълто вещество, неметално, почти прозрачно на ръба. Той го прибра в ножницата и уви връвчиците около дългата му дръжка. Много скоро щеше да се наложи да си намери нова ножница.

Появи се Преследвача и заоглежда очукания си кръгъл шлем.

— Трудна битка. Добра работа.

— Благодаря. А сега какво?

Разузнавачът посочи на север.

— Това — трябва да направим нещо за него.

Кайл бе озадачен.

— Ти да не си маг?

Просумтяване.

— В името на Великия Мрак, не. Просто имам усет за тия работи. Семейна черта.

— И? Какво правим?

— Ние ли?

И той поклати глава. Дългата му тъмноруса коса провисваше сплъстена, оплетена и мокра от пот.

— Нищо. Това е за маговете. Те може и да имат нужда от прикритие.

Канците продължаваха да се оттеглят. Задните редици се отдръпваха с вдигнати копия и наблюдаваха внимателно как останалите вървят. Обетниците, Изгубените братя и Кайл гледаха К’азз с очакване. Меховете с вода обхождаха всички. Изведнъж на моста се появи светла точица и всички се изправиха с ръце на мечовете. Точицата се увеличи до въртящ се, светещ въртоп. От него излезе нисък, слаб човек в мръсни парцаливи одежди, с рошава къдрава коса. Кайл се усмихна, щом видя отново Опушения.

Магът понечи да прегърне К’азз, ала рязко се спря. Широката му усмивка се изкриви до притеснено недоумение. К’азз премахна грижите му с едно махване на ръка.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Той стисна раменете на мага.

— Хубаво е да те видя отново.

— И за мен.

— Какво ново?

— Неприятна работа. Бляскавата е събрала всички останали магове. Добрите новини — Блуз и Пръстите са с нас. Пострадали са, но са живи.

К’азз замръзна, а усмивката му помръкна.

— Аз… не знаех, че ги няма.

Опушения се наруга.

— Извинявай.

— Всичко е наред. Знам, че имам да научавам още много нови неща.

Той се обърна към Мършавата.

— Добра работа. Ти какво мислиш? Да се оттегляме?

Тя се ухили и се поклони. Вдигна шлема и много внимателно го надяна на окървавената си глава.

— Поделение, оттегляме се!

Рапицата вдигна Черния на ръце. Амат внимателно вдигна Тургал. Мършавата взе да събира снаряжение заедно с Преследвача, Пустошта и Кокошката. Опушения отиде до Кайл, огледа го хубаво и кимна одобрително.

— Дължим ти извинение и благодарност.

И той протегна ръка. Кайл я пое и се почувства неудобно.

— Дължим ти повече, отколкото бихме могли да ти отплатим.

Кайл трепна:

— Не казвай такива неща.

Опушения се засмя.

— А, добре. Все пак благодарности.

Той се върна към завъртялата се порта на Лабиринта и махна на всички да минават. Кайл пристъпи последен. Щом вдигна крак и се наведе напред, той мерна единствено ярка ослепителна светлина, сух горещ въздух, а след това слезе неумело върху суха, стъпкана трева. Върху него се стовари шумът на стан под обсада.

Зората беше близо, ала мракът продължаваше да надвисва над разораните и изтерзани хълмове наоколо. Изглежда бе съсредоточен над далечния край на полето — държеше се по краищата му, все едно не желаеше да отстъпи пред светлината. Друг тъмен облак закриваше средата на полето. Той се носеше над развалини, сякаш разхвърляни над целия склон.

Кайл се огледа, несигурен къде да ходи и какво да прави. Сякаш всички бяха изчезнали. Искаше да спи, но явно за никого нямаше голяма възможност да го стори. Дотърча Огилви и зъбата усмивка разкриви кръглото му лице. Той хвана Кайл за раменете и го раздруса.

— Добре, момко! Добре. Радвам се да те видя отново сред нас!

Старият му сержант — Траншея — се появи и му махна да дойде. Стисна го за рамото.

— Съжалявам, момко. Нямах представа.

Кайл махна с ръка.

— Както и да е, повишен си. К’азз те вика. Оттук.

Траншея го поведе по хълма. Докато вървяха, се надигна вик и войскарите на Пурпурната гвардия се свиха и се снишиха за прикритие. Кайл се огледа изненадано и видя как към тях се насочва като изстреляна от катапулт синя кълбовидна мълния, извила се в небето. Траншея го събори. Нападението явно дойде от тъмнотата, която стоеше в средата на полето.

Светкавицата, или каквото и да бе това, се стовари току пред тях. То изтрещя, разтърси земята и вдигна във въздуха буря от дим и прах. Премина през редовете на обсадителите, разхвърля телата като кукли, завъртя се и изчезна, погълнато от страховитите си сурови сили. Ревът му удари слуха на Кайл като съчетание от грохота на пожар и водопад. Също толкова внезапно нещото изчезна и Кайл се олюля — беше се приготвил за него. То остави след себе си грамаден белег от изгорена черна пепел и изровена пръст. Велики духове! Какво може да стори човек срещу нещо тъй страховито? Това ли беше прочутата малазанска огнестрелна сила, за която бе слушал толкова много? То обаче удари малазанска укрепена позиция. Докато Кайл гледаше, още един удар се изви към отсрещната страна и се стовари върху тамошния край на полето. Траншея го докосна по лакътя и го извади от вцепенението. Сержантът даде знак да вървят напред.

На срещата Кайл се усещаше напълно чужд. Преследвача и Изгубените братя ги нямаше — вероятно се бяха измъкнали. Единственият човек, когото познаваше малко, бе Опушения. Срещата бе за магове и началници. Водеше я Бляскавата; до нея седеше К’азз. Присъстваха магове, едва познати на Кайл. Той научи имената им, докато говореха — Лор-син, Шел и Опал, все жени, закоравели стари бойни магове; Гуин, когото Кайл знаеше като един от маговете на Скинър — плешив, с козя брадичка и златни обеци, целият в черно. Явно се беше разделил със стария си командир. Всичко на всичко шестима магове Обетници.

В хода на разговора стана ясно, че те просто удържаха. Всичките им усилия отиваха за отбиване на нападенията. Бляскавата всъщност бе предложила на имперската войска да обединят силите си и очакваше отговор. Изглежда предната нощ малазанците бяха вкарали в играта непознат никому Върховен маг, който обаче беше впечатлил силно всички.

Пристигна вестоносец и заговори на Бляскавата, тя закима. После се обърна към тях.

— Малазански представители.

В кръга отвориха място. Хората бяха само трима — двама мършави младежи с дългурести ръце и крака и дълга оплетена черна коса, почти еднакви. Близнаци? Да, бяха млади, ала изваяните, непроницаеми лица говореха за опит и зрелост много над годините им. Третият — едър, мускулест по-възрастен мъж, с къса сива коса, с натъртванията и белезите на множество лекувани рани. Широкото му грубо лице се усмихваше свирепо. К’азз, Бляскавата и останалите Обетници се поклониха на човека.

— Военачалник Урко. Добре дошъл.

Той посочи придружителите си.

— Нищожния и Пъклената. Кажете какво предлагате.

— Сътрудничество. Заедно можем да защитим хората си от тези нападения, но трябва да действаме заедно.

Бляскавата кимна към младежите.

— Със себе си имате двама уикци, а кадровите магове?

— Те защитават източната позиция и всички укрили се там войници.

— Ясно. И ние сме така.

Урко изпука с кокалчетата на големите си изпонасечени ръце.

— Чувам приказки за отбрана. Ами настъпление? Разбирам, че това нещо трябва да бъде затворено. Какво е то обаче?

— Цепнатина — отвърна Шел. — Говори се за още една в южен Дженабакъз. Има и други. Това са разкъсвания във веществото на преградите между Царствата. Никой теург с всичкия си не би се опитал да създаде такова. Само Великите матрони на К’Чаин Че’Малле могат да ги управляват.

Странното име К’чаин Че’Малле възцари тишина сред маговете. Дори Кайл усети в него отзвуци от преданията на неговия народ — безлики нощни ужасии.

Шел се спря, за да е сигурна, че това е било възприето, и продължи:

— Това разкъсване явно се отваря към Хаоса. То продължава да расте. Може и никога да не спре. Да, то трябва да бъде затворено на всяка цена.

Урко изръмжа, че е разбрал:

— Какво предвиждате?

Погледът на Бляскавата се спря върху изтока.

— Разбрахме, че един-единствен маг го е сторил и че подхранва ръста му. Точно сега разкъсването не се поддържа само, но времето изтича. Убиването на мага би трябвало да го спре.

— Ако е възможно да бъде убит — обади се приглушено мрачният Гуин до Кайл.

Хълмът се разтърси и всички се снишиха, когато още един камшик туптяща синьо-черна енергия удари земята посред малазанските редици. От далечните крясъци и писъци, доловими дори през рева й, Кайл потрепери. Юмруците на Урко се надигнаха, все едно щеше на мига да строши нещо или някого.

— Мръсник!

Той посочи към близнаците:

— Подгответе работата!

На Бляскавата рече:

— Идем!

И се затича.

— Голям отряд само ще привлече вниманието — започна Пъклената.

Бляскавата, стиснала шлем под мишница, отметна назад дългата си права черна коса и кимна отсечено:

— Малък отряд.

— Как да го доближим? — попита Нищожния.

— Ще ви трябва изненада — обади се нов глас наблизо. Всички се обърнаха. Там стоеше слаб човек в тъмни дрехи, със самодоволна усмивка на тясното остро лице. Бляскавата вдигна ръка, за да предотврати всяко действие.

— Опосум. Какво е това?

— За тази цел съм упълномощен да предложа сътрудничество от името на Империята.

— Като да речем? — попита Опушения с ядовит глас.

— Преминаване през Имперския Лабиринт.

— Този Лабиринт е смъртоносен капан — каза Гуин.

Самодоволството се върна.

— Само за хората, които нямат правото на достъп до него.

Главите на маговете се извърнаха, а очите им се присвиха:

— Ласийн — въздъхна Опушения.

Нокътят направи церемониален поклон.

— Аз съм само обикновен вестоносец.

Уикските близнаци Нищожния и Пъклената се писаха доброволци. След много разправии сред маговете Обетници се реши, че Гуин и Опушения ще отидат от името на Гвардията. Опосум щеше да ги преведе.

Докато маговете се приготвяха, Кайл отиде до Опушения.

— Късмет.

Магът се усмихна и показа своите малки и остри като на плъх зъби.

— Като в старото време, а? Щом говорим за това — нека видя тоя нов меч.

Кайл го извади. Опушения понечи да го вземе, но дръпна ръце. Загледа се, явно смаян, и вдигна поглед към Кайл.

— Това острие не е от метал. Не бих дръзнал да опитам да го бележа. Чуй внимателно думите ми — не го показвай никому.

Кайл прибра меча.

— Благодаря ти. Бих дошъл, стига да можех.

Магът просумтя и прекара ръкав през зацапаното си чело.

— Може и да трябваше. Никой не е казал, че ще успеем.

Той му махна за сбогом. Кайл видя, че Преследвача е дошъл да гледа, и отиде при него.

— Какво мислиш?

Преследвача се мръщеше под светлорусия си мустак.

— Всички трябва да отидем. Да го ударим с всичко, каквото имаме. Може би тогава бихме имали някакъв шанс.

Кайл изгледа човека, докато той наблюдаваше приготовленията на маговете. Стана още по-намръщен.

Определено нещата не може да са толкова зле — нали?

* * *

Наит пълзеше по корем от една яма до друга. Гърбът му трепереше от разбирането, че само на хвърлей камък над него пращяха и бръмчаха сили, които могат да изпарят желязо. Мравки. Ние тук, долу, сме просто едни мравки. Той намери следващата яма и се хвърли в нея — дълбока до коленете падина, където коленичили войници ожесточено копаеха с някога руганите, но сега изключително ценни сапьорски оръдия — лопатите. Той се провикна над лавинообразната развилняла се сила:

— Някой тука да е поглеждал какво в името на Бездната е това?

Най-близкият отвърна:

— Да. Виждал съм го. Гуглата лично е дошъл да ни прибере!

И той посочи нагоре.

— Донесъл е тази порта със себе си!

Наит избута настрани захиления войник и продължи.

— Това е някакъв маг — провикна се някой в ухото му, докато той преминаваше. — Обвит е в пламък. Нито една стрела не го достигна — запалиха се. Даже се стопиха!

Наит кимна, че е разбрал.

— Къде е той сега? — ревна той. Човекът посочи напред.

— Благодаря.

Наит се обърна натам, откъдето бе дошъл.

— Заровете се и се свържете!

Кимане в знак на разбиране. Наит достигна края на изкопа и се подаде, за да се измъкне. Нагръдникът на ризницата му изрови пръстта, докато се промъкваше с ръце и крака. През удряната от вятъра трева той видя човека — или това, което той би трябвало да бъде. Беше се развъртял нисък вихър от сила и във вътрешността му той едва можа да различи човекоподобни очертания с издигнати ръце.

Той извърна глава и погледна нагоре. Беше подвеждащо, но призоваването — или каквото бе там, сякаш се носеше точно над него. Трудно беше да определиш на каква височина е — може би колкото връх на високо дърво? Вътре в него вреше и се мътеше сивкав мрак. Около Наит нагоре се издигаха прах и плява, притеглени от усилваща се тяга; тя явно водеше навътре в нещото. В името на Бездната! А може и да си е направо тя.

Нещо докосна крака му и сърцето му за малко да се пръсне. Той се обърна — един от Обетниците, цялото му лице мораво и натъртено, едното око подуто и затворено. Хо го представи като Блуз. Обетникът му направи знак да се връща. Наит го отпрати — проклет глупец! Почти го накара да подскокне и да се затърчи към нещото! Човекът отново направи настойчив знак. Чудесно! Наит се впусна назад.

Събраха се всичките в някакъв заден окоп. Около тях работеха сапьорите на Урфа и Наит и правеха укрепленията по-дълбоки. Присъстваха сержантите сапьори, оцелелите от корабокрушението и двама сержанти от приклекналите в тревата заблудили се тежки пехотинци — фаларецът Пелан и морантът Турмалин. Наит бе приятно изненадан да види и Хеук.

— Какво правиш тука? — викна той.

Старият маг направи физиономия и потърка проскубаната си брада.

— Гадовете ме захвърлиха и избягаха. Събудиха ме.

След запознаването заговори сержантът от малазанската тежка пехота, Пелан:

— Какво можем да направим? Освен да си изнесем задниците оттук?

— Не можем да мръднем — обясни Хо. — Всяко подвижно нещо бива ударено и изпепелено.

— Та какво можем да направим?

Пелан ядосано махна към небето.

— Срещу това нищо не можем да направим!

Хо отвори уста, но се намеси Златният морант:

— Това трябва да бъде затворено.

Всички се извърнаха към него или нея.

— Ние имаме представа за тези… неща. На юг от земите ни все още стоят останките от едно такова. Те разклащат основите на почвата, на която живеем, и на въздуха, който дишаме. Това трябва да бъде унищожено на всяка цена.

Пелан примигна, явно впечатлен от такава страст, но отново посочи нагоре.

— Какво? Да отиваме там? Нищо не можем да направим, докато не махнем този маг.

— Няма начин — възрази Хо. — Всеки доближил се ще бъде изпепелен.

Пелан ядосано разпери ръце.

— Тогава, магове, предлагайте вие нещо! — и махна към Хеук.

Мърлявият маг се спогледа с Хо, Блуз и Пръстите и с пълната Девалет. Последната от тях, старата уикска вещица, все още не се беше възстановила напълно с наличното повърхностно лечение. Все още всички изглеждаха малко замаяни, но бяха съвършено сериозни. При това Наит се запита за отношенията им с източника на това нещо. Ако бяха такива врагове, защо всичките бяха заедно на един кораб? А и всичките всъщност бяха магове. Доколкото го засягаше, събереш ли на едно място толкова магове, неща като това непременно ще станат.

Хо се сгърби още повече, сякаш смачкан от ужасната пещ, развилняла се над тях.

— Може и да не успеем да се доближим до призовалия го, но самият отвор расте и се разширява.

— И? — попита Пелан.

Турмалин кимна и спокойно произнесе:

— Доближава се до обсега ни.

Хо и Златният морант се оглеждаха един друг безмълвно, докато Хо не сведе виновно поглед — както се стори на Наит.

— Ще опитате да го прекъснете — обади се от мястото си Пръстите и се намръщи от болка, стиснал превързаната си окървавена глава.

— Да — съгласи се Хо. — Някой достатъчно голям взрив може и да стигне да прекъсне нарастването му. Особено когато то все още се установява.

Пелан се облегна и скръсти ръце.

— О, чудесен замисъл! Кой ще извърши това?

— Аз — обади се Турмалин.

Никой нямаше нещо за добавяне към това.

Някой или нещо ръгна Наит, както беше приклекнал. Мей беше застанала зад него на колене и го гледаше гневно. Какво? — промълви той. Тя яростно му замаха да заговори. Гневът прерасна в злобен поглед. Добре де, добре!

— Да, аз ще помогна — каза той на Турмалин. Морантът леко се поклони. Може би ще ти придържам въжето или нещо такова. Наит махна на Урфа да отидат настрани. Двамата допряха глави и заговориха ниско.

— Как ще измъкнем работата от нашите момчета и момичета? — попита го Урфа.

— Добър въпрос. Кажи им, че Златните ще раздават муниции — направо ще се затърчат.

Урфа се разкикоти и показа изпълнена с криви, неравни зъби уста.

— Проклятие, Шушумига, та ти си хитрец! Добре, ще съобщим. Имай тежки пехотинци наблизо, та да ги хванат.

— Ще ни трябват много.

* * *

След като плачовете и крясъците замлъкнаха, след като Бърборка се моли и заклина, след като ветераните на Урфа заплашваха с убийство и след като тежките пехотинци извлякоха последните сапьори, Наит и Урфа прегледаха събраното съкровище. Двамата внимаваха. Някои шегобийци нямаха нищо против да заложат в торбите си капан с малки заряди като рядко срещаните морантски „лепкави фитили“. Турмалин дойде с всичко, притежавано от морантите. Струпаха на едно място най-мощните муниции — осем топилки и четири проклетии. Колкото до Наит, ужасяваща сбирка. През целия си живот дори не беше мечтал да види нещо подобно, събрано на едно място. Съкровище, достойно да изравни крепост. Когато обаче огледа как неспирната дупка в нищото се вихри мощно като водовъртеж, купчината изглеждаше смехотворно недостатъчна. И все пак беше единственото, което имаха.

Турмалин започна да прибира всичко в морантските платнени торби с дървени рамки. Наит погледа известно време, после помогна. Всеки от тях взе по две торби и ги занесе до най-близкия край на укреплението. Урфа ги последва, нагласи презрамките за носене и ги затегна.

— Ей, някой ден ще докараш ли Риландарас върху това? — викна тя през постоянния гръмотевичен тътен отгоре.

— Гол, с мармалад по задника!

Тя се засмя и вдигна палец.

Няколко магове се плъзнаха в мръсния окоп с извърнати от всеобщото напрежение лица. Хеук застана до Наит.

— Какво е това? — попита Наит.

Старият маг доближи уста до ухото му.

— Някои хора ще дойдат с вас — провикна се той.

— За какво?

— Ако ви забележи, те ще направят каквото могат.

— О, чудесно!

Турмалин се обърна към Наит и направи знак — излизай. Двамата се измъкнаха навън. Наит се промъкваше, влачейки подметките на оръфаните си кожени сандали, и се залавяше с ръце за острата груба трева. От завихрилия се прах му се кихаше. Торбите с муниции се влачеха от двете му страни. През тревата можа да мерне придружаващите ги магове; поне Хо и Блуз. После различните им пътища ги разделиха.

Докато се промъкваха, Наит от празно любопитство заговори Турмалин.

— Чудех се дали сред вас, сред морантите, има жени?

— Разбира се. От всички има нужда при защитата на родината.

— Ами ти? Ти какво? Искам да кажа — Турмалин — при вас… това име женско ли е или мъжко?

Шлемът помръдна настрани, като че Турмалин се засегна.

— Женско, разбира се! Не е ли очевидно?

И тя се затътри нататък и взе да разбутва пръстта.

Наит се спря поразен. Богове във висините и в подземния свят! Обкръжен съм от тях! Мей, Урфа, Бала, Сръчната, а сега Турмалин. Силни жени! Проклятие в живота ми.

 

 

Подминаха разпръснатите и разбъркани развалини на кораба, Наит се изравни с морантката и установи, че тя е взела сапьорска лопата и изрязва дебелия долен слой на степната трева. Той вдигна поглед — петното или разкъсването, или каквото и да бе, сякаш висеше на ръба, право над тях. Вдигнатият от Турмалин прах се издигаше като дим, понасяше се нагоре и нагоре, за да попадне в процепа. Наит потръпна, щом си представи как и той отива натам. В Бездната, или в самата Дупка на Хаоса.

Наит разбираше, че само единият може да работи, и наблюдаваше през разлюлените треви. Магът бе застанал надалеч — проблясваща по-тъмна фигура посред завъртялата се завеса многоцветни енергии, обкръжили го като ярък саван.

Известно време той гледаше. Полегатите слънчеви лъчи го тормозеха и нагряваха кръглия му шлем. Беше потен и страшно жаден. Прецени, че наближава средата на утрото. Зад него Турмалин изкопаваше дупка с формата на чаша в дебелия сив горен слой на почвата.

Тогава — внезапно движение. Четири фигури изникнаха от нищото между него и мага — двама уикци и двама гвардейци. Наит зина и се сниши възможно най-много. Имперските магове и Гвардията предприемат ход!

Изригна сила, тя събори Наит по гръб, а от удара й земята потрепери. Из тревите лумнаха огньове. Наит се засуети, подскочи и се хвърли върху Турмалин, която лежеше върху изкопа си. Не можеше да говори — разбеснялата се свирепост го удари и той запищя без звук. Осмели се да погледне нагоре, присвил очи, заслонил лице срещу литналите пръст и плява. И четиримата изливаха ужасяващи енергии върху мага, който им отвръщаше със своите достигащи всекиго удари. Те обаче не бяха сами — появиха се Хо и Блуз и също прибавиха усилията си.

Струваше му се, че шестимата напредват; нападенията откъм другия като че отслабваха и от време на време прекъсваха. Да! Ще го направят! Ала извиващият се кръг от енергия около него май въобще не изтъняваше. Понеслият се откъм единия от нападателите сребърен огън просто се отклони, завъртя се навътре и се присъедини към останалите слоеве, оплели мага. Какво ставаше? Защо не могат да го надвият?

Страхотен трясък отклони вниманието на Наит от фронта. Той погледна назад и ужасено зина. Към него бяха полетели натрошени греди, назъбени парчета от счупени дъски и оплетени железарии. Внимавай! Разбира се, не можеше да предупреди никого. Можеше само да се сниши и да покрие главата си.

Парчетиите прелетяха със свистене, свирепо като звука на пусната от обсаден скорпион арбалетна стрела. Той ядосано и смаяно гледаше как завъртелите се боклуци се забиват в шестимата нападатели. Един от тях незабавно загуби главата си. Всичките бяха съборени като прерязани треви и се понесоха във въздуха. Стори му се, че някой бе ударен по главата от изкривен железен прът, че Хо още веднъж е пронизан от парчета дърво и че останалите са отнесени с един удар.

Турмалин му направи знак да отиде и да им помогне. Наит посочи към ямата. Тя поклати глава и му махна да й даде своите муниции. Наит изруга, прехвърли презрамките през глава, а после изтърча, като се придържаше колкото може по-ниско към земята.

Вървеше и продължаваше да държи под око мага в неговия пръстен от защитни енергии; човекът явно се беше извърнал от битката и още веднъж бе съсредоточил усилията си върху процепа. За Наит това беше добре дошло. Той пълзеше през удрящата го опърлена трева и с писък се натъкна на двама упътили се към него — уикците, младите момче и момиче, почти еднакви. И двамата имаха ужасяващи рани, кървящи драскотини и порязвания, разкъсани дрехи. Наит ги хвана за ръката и ги поведе обратно към окопа.

Предаде ги в протегнатите ръце на Хеук, на двама Обетници — Почерпката и Септ — и даже на старата, дошла дотук уикска вещица. Тя ги подхвана и веднага започна да ги кастри на уикски; и двамата се дръпнаха, сведоха глави и заприличаха на разкаяни ученици.

Наит се обърна и опита да намери другите. Двамата Обетници се измъкнаха след него и се затичаха приведени.

Движение на полето застави Наит да се хвърли по корем. Двама от падналите магове, Блуз и Хо, вървяха и се приближаваха към призователя. Въпреки зиналите под разкъсаните кървави парцали рани, въпреки потеклата по гърба и по краката на Блуз кръв, двамата накуцваха неумолимо към мага. Блуз извади два къси ножа. И двамата достигнаха най-външния завъртял се слой енергия, навлязоха в него и закриха лицата си с ръце. На Наит му се стори, че въпреки ужасяващия, унищожителен огън и двамата си проправят път. Двамата Обетници се хвърлиха на земята до Наит.

— Блуз! — викна единият. — Дръж го!

Дори и Наит се усети как стисва ръце в юмрук. Да! Дръж го! Изпрати го при Гуглата!

От нищото се появиха фигури иззад Блуз и от тревата зад Хо. Обетниците изругаха, скочиха, извадиха оръжия и се затичаха. Блуз се обърна да се защити, но бе съборен от силата на кипналата енергия и падна на земята, вкопчен в борба с нападателите си. Тримата нападатели на Хо се сториха странно познати на Наит, сякаш бяха от едно семейство. И четиримата се търкулнаха като кълбо от яростни ритници и удари и изхвърлиха нагоре много пръст.

Съскаща синя енергия се понесе и удари идващите Обетници, Почерпката и Септ; тя ги прекатури през склона като подхвърлени топки. Покрай Наит притичаха още две фигури — уикските младежи, отправили се към боя между Хо и нападателите му.

Господарке, наистина не съм постъпвал във войската за това. Въобще не съм постъпвал за това.

 

 

Той обмисляше дали да не тръгне обратно към окопа, когато замръзна. Някой беше застанал точно зад него. Наит бавно надигна глава — човекът носеше широки, препасани с пояс панталони и светлосиня туника с дълги ръкави. Дългата му разпусната коса се вееше около тъмното лице, сбръчкано от кисело отвращение. Наит не го бе виждал никога.

— Позволявам им дребните им разправии — произнесе човекът, все едно разсъждаваше на глас. — Не се намесвам в наследяването. Смятах сдържаността си за непреборима. Но това! Това аз не мога да позволя!

Той просто вдигна ръка и ослепително изригване отхвърли Наит настрани. Той се преобърна и се просна смаян, задъхан в горещия, изпълнен с прах въздух. Не знаеше дали не е загубил съзнание. Не можеше да прецени. После разтърси глава, примигна и се прокашля, а очите му се насълзиха. Тогава се надигна и погледна — удар от блестяща светлина смачкваше заобиколения от вихъра на защитните си енергии маг. Светлината изтласкваше обратно целия вихър от гърчеща се сила, а новият маг напредваше с равномерна стъпка.

Топките на Гуглата! Кой ли е пък този юнак?

Над тях се издигнаха още боклуци и полетяха към човека. Не! Не пак! Щом го приближиха обаче, те избухнаха в пламък и треските веднага се превърнаха в леки черни люспи. Усуканото желязо проблесна, стопи се и стана на дим.

От разпенения дим и прах се появиха три фигури — Хо, поддържан от младите уикци. Бяха тръгнали към окопа. Въпреки че бе наранен и натъртен, лицето на мага носеше малоумна усмивка. Уикското момиче забеляза Наит и даде знак за оттегляне. На него не му трябваше друго насърчение.

 

 

Струпаха се в окопа. Хората се пресегнаха и подкрепиха Наит. Сред тях бе и Хеук.

— Кой е това, в името на милостта на Гуглата? — попита Наит.

— Тайсхрен — и старият маг се ухили с почернелите си изгнили зъби. — Бива го, а?

— Ще ти кажа.

Старата уикска вещица помагаше на Хо, който се усмихваше с разбитите си устни.

— Ти победи? — попита го тя. Той кимна уморено.

— Те се присъединиха към мен.

— Добре. Знаех, че ще го направят.

Тя се обърна към двамата младежи.

— Вие двамата — къде е другият, Блуз? Защо не се върнахте с него? Все още може да ни потрябва.

Двамата се спогледаха страдалчески, но се поклониха.

— Да, Нана — отвърнаха те и се затичаха обратно на полето.

— Лечители! — излая старицата и им махна към Хо. — Погрижете се за него.

Наит надникна нагоре, към дупката, все още провиснала в ясното синьо небе като синина или грозна рана. Беше се разраснала, откак я погледна за последен път.

— Ниско е — каза той на Хеук.

— Да, обаче виж!

Неприятелският маг, наречен Ят, бе отделен от земята. Сега въртеше ръце и крака, оплетени в призованата от Тайсхрен сребърна сила. Изглеждаше, че Върховният маг опитва да го избута през собственото му разкъсване.

— Да… — възхитено промърмори Хеук — Той може просто да го прехвърли…

Тогава магът се вдърви и се обърна към Наит с побеляло лице и го стисна за рамото.

— Да ми прости Най-древният! Ами Турмалин? Мунициите! Тайсхрен е застанал почти върху тях!

* * *

Никой не каза на Кайл да слезе от хълма и той остана да гледа със скръстени ръце огньовете на магическия дуел върху бойното поле. С него бе унтанският благородник, който пристигна с уикските пратеници — Кайл не запомни името му. Той гледаше и слушаше точно като Кайл, с разкъсвано между страхопочитание и ужас лице. Битката долу напомни на Кайл за Хребета, само че беше много по-голяма. Значи това са имали наум старите войскари, когато говореха за двубоите на Лабиринтите от старите походи. Страховита работа. Той вече разбираше по-добре отношенията между различните части на дошлите от Кюон войски. Нищо чудно, че наличието на мощен отряд магове можеше да предотврати всякакво нападение, а липсата на такъв отряд — да го предизвика. И все пак, от отношението на околните разбираше, че наблюдаваното сега нямаше равно на себе си — съзнателен опит за пълно унищожение.

Дуелът явно стана още по-ожесточен, когато на полето разцъфна светлина, подобна на отражението на слънцето от тиха вода. Останалите около Кайл магове Обетници — Опал, Лор-син и Шел, потрепериха и изругаха. Шел се олюля назад, сякаш я беше бутнала някаква невидима сила.

— Това ми е познато! — процеди Опал през стиснати зъби.

— Според Братята това бил Върховният маг — смаяно рече Бляскавата.

— Единственият път, когато се радвам да го видя — произнесе К’азз.

Урко, старият малазански командир, изръмжа одобрително.

— Не можеш да не обърнеш внимание на нещо като това.

— Присъствала ли си на двубоя при Пейл? — обърна се Лор-син към Шел.

Шел изопна елека си, а набръчканото й лице се сви, сякаш нещо я болеше.

— Гледах от разстояние.

— Той предизвика Аномандър — прошепна Лор-син. — Господаря на Лунния къс.

Кайл видя как Опал разтърсва къдравата си кестенява коса.

— Дързост. Асцендентът се удържа.

— Как така знаем това?

Опал махна към полето.

— И да се излагаш на такива последици?

Кайл можеше да каже, че Лор-син не е убедена. Ярък блясък откъм полето го накара да трепне и да отклони поглед; обърна се назад и закри очи с длан. Над тях се изтъркаля гърмът от особено силно избухване на енергия. Маговете потръпнаха съчувствено от болка.

К’азз вдигна ръка, за да привлече внимание.

— Братята съобщават, че е пристигнал пратеник за командира Урко.

— Да? — попита той.

— Пратеникът твърди, че е офицер от събраната Провинциална армия на Коун.

Кайл погледна малазанските военачалници — Урко и Юмрук Д’Еббин. Посивелите вежди на Урко се надигнаха като скали. Юмрук Д’Еббин, макар и изтощен от преживяното през нощта, отначало изглеждаше доволен, ала щом зърна К’азз, удоволствието премина в неудобство. Само те двамата бяха останали от имперското полево командване — освен Меча, за когото се твърдеше, че оглавявал източното укрепление. Забулените на Качулката бяха причинили ужасни загуби.

Урко махна на К’азз.

— Да дойде насам.

Някакъв войник се изкачи по склона на хълма, стиснал шлем под мишница. Под бялата си туника с диамантения знак на Коун носеше ризница. Той отдаде чест на Урко.

— Господин командир.

— Да?

— Нося новини от изток.

— Да?

Мъжът огледа Гвардейците и започна с нисък глас:

— Може би един по-усамотен разговор…

— И тук става. Както виждате, изправени сме срещу общ неприятел.

— Разбирам. Много добре. Коунската провинциална войска се събира на изток. Бе преценено, че е разумно да се остане на прилично разстояние. Водим петхилядна конница и тридесет хиляди смесена пехота. Командват господарите Мал Найман, Дж’истен и Вийман’еш Вайт. Също така имаме удоволствието да водим имперския представител, съветник и говорител на Събранието, Малик Рел.

Веждите на Урко се свиха озадачено.

— Малик? Напуснал е Унта?

Той поклати глава и остави загадката настрана.

— Юмрук Д’Еббин, бихте ли придружил капитана, за да координирате командването?

Отдаване на чест:

— Слушам, господине.

— Почакайте малко — намеси се К’азз. — Ами вашите магове, капитане? Може да имаме нужда от тях.

Капитанът изгледа Урко и не каза нищо. Лицето на стария пълководец се сви.

— Е?

Капитанът неохотно призна:

— Имаме само взводни магове, господине.

И многозначително добави:

— Поколения наред Коун е предоставял най-добрите на Империята.

Урко кимна:

— Много добре. Свободен сте.

Юмрук Д’Еббин се поклони на К’азз и на Бляскавата. На Кайл му се стори, че последният му поглед съдържа мълчаливо извинение. Двамата офицери слязоха по хълма.

Погледът на Кайл отново се насочи към равнината. Защо това извинение? — зачуди се той. — Ах, да, числеността — сега имперската войска бе двойно по-голяма.

Всички магове Обетници нададоха въодушевени викове и взеха да сочат полето. Един от участниците в двубоя — Кайл предположи, че е призовалият разкъсването — се носеше из въздуха, оплетен в сребърен пламък. Кайл все още не беше твърде запознат с тези сражения, но изглеждаше, че Тайсхрен е спечелил.

А трябваше ли да печели? Тогава какво? Погледът на Кайл се прехвърли върху К’азз. Коунският офицер май въобще не бе разбрал пред кого стои. И как би могъл? Сега К’азз бе просто старец с разрошена бяла коса. Все още носеше своите парцаливи, избелели от слънцето рибарски панталони и риза. Дори не бе препасал меч. Беше си позволил само сребърния печат на Гвардията на гърдите. Въпреки това несъмнено командваше. Всички Обетници интуитивно се събираха около него. Докато Кайл гледаше, притесненият поглед на херцога следеше не искрометния дуел на маговете в ниското, а отдалечаващия се коунски вестоносец. Да, той също сигурно се питаше… Ласийн даде дума… ала тогава силите бяха по-равностойни. Дали изкушението да опита най-после да отърве Империята от най-упорития й враг няма да я накара да промени решението си?

 

 

Наит си проправяше път през почернялата пепел от изгорената трева и през праха от пръстта и камъните, смлени от неизмеримите сили, сблъскващи се право над главата му. Мравки. Ние тука долу сме само мравки. А пък аз съм най-глупавата от тях. Върховният маг беше наблизо и действаше, за да набута гърчещата се, ръкомахаща фигура на Ят в процепа. Достатъчно близо, за да бъде направо разтопен от топилките на Турмалин. Такова впечатляващо прецакване!

Наит се спря — накъде? Навсякъде изглеждаше еднакво — преорана, изгорена, изпепелена пустош. Тогава — проблясък на злато през сивото на пепелта и чернилката. Той се наведе над нея. Морантката бе зле. Засипваше я изровена пръст, която закриваше най-лошите й рани. Наит потръпна, като я видя. Гърбът й бе грамаден изгорен кошмар от разтопена и разкъсана плът и странната й хитинова броня. Тя лежеше върху някаква могила — заровения взрив.

— Турмалин! — викна Наит в ухото й.

Шлемът се отмести и се обърна към него.

— Върна се, сапьоре.

— Чарът ти е причината.

Смях.

— И представа си нямаш, човече. Измъкни ме оттук и може би ще те просветля по въпроса.

Не си мисли, че няма да ти обърна внимание на това. Той огледа могилата от утъпкана пръст. Косата му настръхна, а дъхът му спря, когато видя в едната от ръцете на морантката дългия тънък киселинен фитил. Внимателно го взе с двете си ръце и чак тогава можа да издиша. Богове от преизподнята — няма да понеса още много от това.

Той разгледа борещата се във въздуха фигурка, увита в пашкула си от ослепителна, могъща енергия. Разгледа и дъгите и пращящите връзки между него и Тайсхрен на земята. Врагът, Ят, бе близо до зиналата, въртяща се граница на разкъсването.

— Не остана кой знае колко — каза той на Турмалин. — Май ще успеем да си съхраним стоката, а?

Тогава ивиците енергия потрепериха, сякаш са били ударени. Нещо изплющя и шибна въздуха и земята подобно на камшици от пламък. Те вдигнаха във въздуха изгорена пръст, която се посипа върху него и Турмалин. Наит покри глава. Проклятие, не биваше да казвам това!

Надникна между ръцете си. През полусянката от обкръжилите Тайсхрен енергии, зад гърба на мага се мернаха фигури, вплетени в зловещ танц от удари и противоудари. Трима бяха застанали срещу един, който приличаше на телопазител и ги отблъскваше от гърба на Върховния маг. Човекът — слаб, нисък, смайващо бърз — въртеше тояга и отбиваше нападателите. И понеже тримата не бяха Нокти, оставаше да са Забулени от Гвардията, вероятно Обетници. Дошли са да затрият Тайсхрен, когато имат възможност за това!

Донесоха се и други хора; Наит разпозна Блуз, Хо и другите Обетници, Почерпката и Септ. Телопазителят обаче падна — беше понесъл ужасни удари. Хо се хвърли върху единия от нападателите и завъртя главата му. Блуз и още един паднаха посред буря от удари с ножове. Третият скочи напред, търкулна се, изплъзна се от всички и се понесе да удари Върховния маг.

Взрив от енергия разхвърля всички настрани като изкоренени от бурен вятър треви. Надигната от взрива стена от пръст и камъни удари Наит, който изкрещя, понеже всичките му стари рани се отвориха наново. Не това обаче бе най-лошото — най-лошото бе усилието му да удържи киселинния фитил до гърдите си като младенец. Щом натискът отслабна, Наит се търкулна по гръб и обърса сълзите от очите си.

Погледна нагоре и му трябваше миг, за да разбере какво вижда. Близо до разкъсването две фигури се въртяха една около друга — едната махаше с ръце, другата неподвижна — а суровите енергии на Лабиринта трептяха около тях, бръмчаха и се въртяха заради освобождаването си. Докато Наит гледаше със зинала уста, дивото въртене прекатури и двамата в отворения зев на Лабиринта и те изчезнаха вътре.

 

 

Застанала до К’азз, Бляскавата изненадано и притеснено гледаше как маговете Обетници изръмжаха и отстъпиха, разлюлени от изригването на блясък, ярък като самото слънце. Над тях се понесе отзвукът от удара и с пълна сила удари Бляскавата в гърдите. Шел прошепна тихо:

— Ударили са Тайсхрен. Неприятно ми е да го кажа, но е човек от нашите. Смятам, че е Иша.

Тя пое въздух и изрече някакво проклятие.

— Той се носи, издига се… действа притегляне от…

Тя се понесе напред и вдигна ръце.

— Не!

— Какво!

Шел се обърна към тях, очите й издаваха пълно изумление и ужас. Тя прокара разтреперана ръка през късата си коса.

— Няма го. Отнесен е от пролуката. И двамата са отнесени.

— А това нещо? Разкъсването? — попита К’азз.

— Продължава да расте.

Бляскавата погледна К’азз и той й кимна.

— Командир Урко — внимателно, но твърдо произнесе тя. — Излиза, че трябва да съберем всичко, което ни е останало.

Намусеното кимване на Урко сякаш почти счупи врата му.

— Съгласен съм.

— Имаме шест, може би осем магове Обетници. Разбирам, че сред уикците има много магьосници и вещици. Кадровите магове?

Тъмните му очи, скрити под големите костени вежди, проблеснаха гневно, а после се отместиха.

— Унищожени. Имаме някои взводни магове, но нито един водещ, с изключение може би на един.

— Онзи маг на Тайст Андий?

— Не. Няма техни магове — аз поне не знам такива. Има един бивш Върховен маг. Бала. Бала Джеселт. На източното укрепление е.

— Много добре. Може би ще е възможно да използваме Имперския Лабиринт, за да се придвижим…

К’азз вдигна ръка.

— Прощавай, Бляскава. Братята съобщават, че може и да имаме още една възможност. Трябва да чакаме.

— Да чакаме? — изръмжа Урко. Той погледна К’азз в лицето.

— Какво значи това? Още от старите ви номера? Какво да чакаме?

— То да порасне още малко.

 

 

Наит не можеше да повярва какво е видял. Предполагаше се, че големите енергии ще ги избавят от неприятностите. Че няма да изчезнат в голямата димяща бъркотия. Той огледа тънкия фитил, стиснат от мръсната му ръка. Сега сме само ти и аз, любезна.

— Добре ли си? — провикна се някой над гърма, толкова оглушителен и непрекъснат, че Наит почти го бе забравил.

Той подскокна и се обърна. Хо, застанал на колене в пръстта, го гледаше. Наит кимна, напълно озадачен. Вирна глава и се замисли за загадката, която представляваше този човек — той изглеждаше способен да преодолее всичко, хвърлено по него — и попита:

— Кой си ти всъщност?

Магът се усмихна накриво и кимна разбиращо.

— Аз съм просто още един проклет малоумен маг, сержант Шушумига.

Той посочи нагоре.

— Точно като него. Мислех си, че мога да направя нещо. Всичките ми проучвания и опити обаче ми докараха само нещастие.

Невероятно, но той седна и кръстоса крака, сякаш си почиваха на някой хълм. Той внимателно погледна нагоре към разкъсването и отново се зае да изучава Наит.

— Ако щеш вярвай, бях вдъхновен от Риландарас. Да, той е соултейкън, човекозвяр. Малцина обаче си спомнят, че той е и д’айвърс — един, който е мнозина. Кой знае колко много други има в него? Може би този е последният. Във всеки случай, аз опитах един изключително древен и сложен обред. Никой не се осмеляваше да го изпълни отново, понеже последните пъти, в които е бил изпълняван, са били много отдавна. И аз успях. По невероятно смешен начин. Аз съм д’айвърс, сержант — човешки д’айвърс. От мен са останали четирима живи. Останалите се наговориха да ме хвърлят в затвора, за да се отърват от мен. Аз обаче се завърнах и те избягаха.

— Сега — и той посочи към могилата. — Това ли е?

— Да.

И останалите дойдоха, присвити, сгърчени от болка, от въртящия се, вече надвиснал толкова ниско край на разкъсването. Толкова ниско! Наит приседна. Той махна на останалите, на Почерпката, Блуз и Септ — Солиел да ни е на помощ! Ама че жалка сбирщина улични просяци! Лицето на Блуз бе натъртено, а едното му отекло око беше затворено. Дрехите на Почерпката бяха парцали, а ръцете и краката му бяха почернели от засъхнала кръв, смесена с пръст. Ухото и вратът на Септ бяха порязани тъй, че отпред бе целият в кръв. Наит посочи Турмалин.

— Махнете я оттук!

Хо вдигна вежда — нея? Той обаче кимна и даде знак на останалите да се надигнат. Турмалин слабо им кимна да не я местят, но те не обърнаха внимание, взеха я и я отнесоха. Хо остана и въпросително мръдна с глава към Наит, който му махна да си върви:

— Трябва да се хващам на работа.

Хо се съгласи, после изненадано се надигна.

— Нея! Да!

Той се изправи и се поклони ниско.

— Има още един! Телохранителят на Тайсхрен! Благосклонността на Опонн да е с теб!

Наит, вече обърнат, кимна леко. Около него се носеше прах и се насочваше право в засилващото се течение. Той усети как то дърпа туниката му. Лежеше на една страна, снижил лице, и се мъчеше да не обръща внимание на зиналото нищо току над рамото му.

От чантата си извади дървена щипка, широка горе-долу колкото кутрето му. Заби я в пръстта. Най-напред бързо, а после по-бавно, докато не се опря в нещо твърдо. Тогава той внимателно я изтегли и остави дупката. Събра шепа от сивата почва, плюна в нея, стисна я и я направи на топка в ръката си. Здраво прилепяне. Без пясък или глина. Плътно и бавно. Той хвърли топката настрани и събра по-малка шепа. Плюна и я оваля не особено силно в дланта си. Не твърде стегнато. Направи и издължена топка, която внимателно пусна в дупката. Отново взе щипката, бавно набута влажната топка надолу и я почукваше, докато не опря в нещо.

Тогава пое дълбоко въздух, издиша, и огледа как нарязаните му и изранени ръце треперят. Спокойно. Спокойно. По-леко, Наит, по-леко, момчето ми. Той погледна към разкъсването. Страшно близо — но достатъчно ли е? Колко още да се осмели да чака? Гледаше как отчупените тревни стръкове се издигат и се завъртат около главата му, всмукани в съскащата, ревяща вихрушка, надвиснала сякаш само на няколко човешки боя над главата му. Опита и хвърли нагоре шепа пръст — нищо не се върна надолу.

Може би това е достатъчно близо. Ние обаче ще имаме само една възможност. А може би не! Това е проклета бавна пръст — кой знае колко време ще отнеме? Добре. Правя го.

Той натисна щипката за последно, отхлаби я и я захвърли настрана — тя се завъртя нагоре и изчезна. Проклятие! Достатъчно близо е! Надвесен над дупката, той отстрани спирателя от фитила. Бавно, болезнено бавно, той махна ръката си и го наклони. Гледаше и не дишаше, докато гъстата убийствена киселинна смеска излизаше. На ръба на тръбата застана капка. Хайде! Тя увисна, заклати се — о, в името на любовта на Д’рек! — и падна.

Чудесно. Една… може би две. Две — по-добре да е сигурен. Той наклони още веднъж. Втора капка се изду и падна. Той захвърли фитила и побягна. В бързината обаче сбърка, изправи се в цял ръст и нещо го сграбчи откъм гърба и го задърпа назад. Той отново се хвърли на земята. Шлемът хвръкна от главата му. Той се хвана за кичурите трева и се запромъква. Краката му ритаха във въздуха назад. Сандалът от единия му крак отлетя. Остави ме, Гугла! Кокалестата ти ръка не е достатъчно бърза!

Той все дърпаше и дърпаше, поряза дланите си на острите твърди стебла на тревата, падна отново, търкулна се, изправи се и се затича. Той замахваше с ръце, а единият му сандал плющеше. Докато тичаше, си представяше как тежката киселинна течност се насища и се просмуква до обвивката на оставената от него муниция. Шест на сто, седемнадесет, двадесет и едно, петдесет. Докато не започнеше необратимата реакция, която разяжда обвивката, докато скоро… скоро…

Наит се забави, спря и се обърна. Сиво-черната въртяща се дупка на разкъсването бе докоснала земята — или изглеждаше така. Отекващ гърмеж, десет пъти по-висок от това, което го тормозеше досега, го удари в гърдите и в лицето като чук и го изхвърли назад. Той се изправи разгневен и насочи ръце срещу него. Към бездната на черния отвор се надигаше пръст, като понесла се наобратно лавина. Проклятие! Засмука го! Проклет гъзорък…

Светлина. Ударът го подхвърли във въздуха и той политна, размахал ръце, падна и се затъркаля сред сипещи се пръст, корени и камъни. Лежеше и гледаше ясното синьо небе. Прекрасно. Прекрасен взрив.

 

 

Нещо наблизо вдигаше невъобразим шум — достатъчно силен, за да преодолее звънтенето в ушите му. Достатъчно силен, за да го раздразни, та да вдигне глава. Разкъсването се въртеше страшно силно, но изкривено. Наит гледаше как границата му се върти и показва голямо изкривяване или скъсване, което се въртеше и образуваше своя собствена спирала вътре в по-голямата. Въртенето й се усилваше.

Опита да стане, не успя, приседна тежко с отпуснати в скута ръце и загледа разкъсването. От носа му върху опакото на ръцете отново покапа кръв. Дори за невежа като него дупката беше в лошо положение. Явно намаляваше, ала по-малката вътрешна спирала растеше — очевидно се подхранваше от по-голямата, която изтъняваше и бързо се разпадаше. Като змия, която яде собствената си опашка. Както гледаше, въртенето се засили многократно и процепът се смали. Въртенето и свиването продължиха, ускориха се; вероятно и двете се подхранваха едно друго, докато разкъсването не се завъртя и не изчезна без звук.

Ха. Наит изплю сума ти мръсотия. Е, ето ти на. Отново опита да стане и не успя. Чудесно. Може би просто ще поседи малко тук. Ще се порадва на блясъка. Да, това е то. Добре свършена работа и всякакви подобни глупости. Чудеше се къде ли е отишла Турмалин. Може би беше време да разбере как морантите излизат от бронята си.