Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (13)

Трета глава

Виж косенцето малко, пъстросиво;

виж мъртвите войници — пъстросиви;

то търси вкусна хапка пъстросива;

то гледа в очи слепи, пъстросиви.

Детско стихче от улиците на Хенг

И тъй, Воинът на Светлината се бе освободил. Ала какво ли възвестяваше? Леко положил ръка върху лоста на кормилото, Ереко гледаше спокойното лице на заспалото момче. Погледът му се спря на меча до него, положен в ножницата и омотан в колана. Дори и прибран, силата му ужаси Древния. Твърде мощно острие, за да бъде държано от кое да е същество, запознато с възможностите му. Носи го един невинен юноша — а може би то позволява само на такъв човек да го носи. Ереко знаеше само, че той не смее да го докосне. Като се замисли отново за вежливата среща на брега, за кой ли път изрече благодарствена молитва към Богинята Майка, че не ги бе сполетяло насилие. Това оръжие бе равно на меча на Пътника — дори и само заради едничката цел на създаването си. А и тия юначаги от Ассаил — те носеха тайни, които никога не е трябвало да напускат страната. Вдигна очи и срещна ясния твърд поглед на Пътника на другия край на лодката. Ами ти, приятелю мой? Защо се боя за теб все повече с всяка измината левга? Подозирам, че тепърва ти предстои да изпиеш до дъно това, що трябва да изтърпиш. Защо тогава такова тягостно събиране на сила и обременени истории? Дали всички ние сме тук, за да те пазим, приятелю мой, или пък ти ни пазиш? Кой знае освен Чародейката и Кралица на сънищата, Т’рисс, в дъгата на чийто поглед извършваме постъпките си всички ние?

Момъкът се размърда, протегна се, събуди се и запремигва в ранната светлина.

— Поспи си още — каза му Ереко.

Кайл потърка очи.

— Тия дни май само това правя — спя.

Потърка и ръката си, където Висшият Денъл на Ереко бе оправил разкъсаните лигаменти и плът.

— А ти? Седиш на кормилото ден и нощ. Няма ли да си починеш?

Ереко отблъсна предложението с лек смях.

— Не, момче. Толкова съм стар вече, че будуването и сънят са се слели в едно и аз не знам в кое точно се намирам.

Докато гледаше как Кайл опитва да разбере това, Ереко малко измени посоката, за да избегнат някакъв остър леден връх.

— Наистина? Толкова стар? Като планините?

Ереко повдигна вежди.

— А, не. Не толкова стар. Само наполовината на това, струва ми се.

Момчето придърпа одеялото си и го изгледа отстрани, все едно измерваше прямотата му. Несигурен, той вдигна брадичка към осеяните с лед вълни.

— Каква е тази светлина на юг?

Ереко не обърна поглед. Дори и сега силата на онзи обред наранява!

— Онази бледосинкава светлина?

— Да.

— Огромно ледено поле, Кайл. Твърде гибелно. Да плаваш там, значи да се изложиш на опасността случайно да се окажеш в друго Царство. Мястото на вечния студ. Домът на друга раса.

— А тези ледени планини?

Кайл посочи най-голямата близо до тях — внушителен връх от тъмно сапфирено синьо, вятър и вода, оформени като извити сводове и с прилични на остриета извивки.

— Да. Деца на леденото поле. Отделят се и бродят из моретата. Говори се, че носят частица от силата, която държи леда в тази част на света. И ето как той намалява с течение на времето.

— Е, хубаво е, че го има целия този лед.

— Защо?

— Водата намалява.

— Бърн да ни пази, момче! Не бива да докосваме този лед.

— Не? Защо не?

— Защо въобще…

Ереко сниши глава. С по-тих глас той продължи:

— Не си ли слушал? Твоите хора всичко ли са забравили, момко? Не знаеш ли, че този лед е работа на джагътите?

Кайл погледна настрани.

— Знаем за тях.

— Да. Твоите хора са им врагове, макар че те не са ваши неприятели. Във всеки случай, тези ледени полета на сушата и из моретата са най-високото постижение на уменията им. Тук Омтоуз Феллак е кристализирал върху света. Твоите хора са се разселили навсякъде по сушата и по морето. Такива ледени полета са били поставени като прегради срещу разширяването ви. Сега минаваме покрай останките на една такава преграда.

— И как знаеш за това? — запита момчето с безцеремонността на младежката възраст.

— Понеже го видях как става.

Изсумтяване потвърди неверието на момъка. Ереко спокойно го очакваше. Намести се по-удобно и скръсти ръце на лоста.

— Ще ти разкажа една история.

Кайл не каза нищо, но Ереко забеляза как ассаилецът Преследвача се обръща, за да нададе ухо към кърмата.

— Не знаеш ли, че Древният Мрак, Куралд Галайн, владее децата си, Тайст Андий? Така, а какво знаеш за света и за многото му раси и създания? Кои са неговите деца? Дали са тия, които някои наричат расите основателки? Или пък някои други могат да заявят, че са истинските чеда на земята? Аз лично смятам, че думата „основателки“ се отнася за расите, които са установили порядки или общества с писменост и сечива — било кремъчни ножове, било сложните механизми на К’Чаин Че’Малле. Както и да е, въпросът е — били ли са някои от тях потомци на земята? Разбира се, че всички те са — в една или друга степен. Всички същества с кости, мускули и кръв се ползват от гостоприемството на Майката Земя. Различни може би са само ония от най-древните, които са от най-старо потекло, породени от чистата енергия същества, за каквито някои считат Древните богове или Елейнт, които вие наричате „дракони“. Като ги оставим настрана, какво знаем за Теломените, Тоблакаите, Теблор или Трелл? За многото им видове? Те са различните потомци на един общ прародител. Първите деца на земята. Тези от моята раса, Тел Акаи — Имащите дар слово.

— Историята си я бива — отново рече Кайл с лекомислената невинност на младостта.

Ереко присви леко рамене.

— О, да. Може и да лъжа или по-вероятно да се мамя от оплели се с течение на вековете спомени. Но аз живях по онова време. Бях там, когато на Джакуруку разцъфна усамотено цивилизацията на твоите хора. И си мисля, че отхраната на моя народ насърчи всичко — не казвам, че ние сме ви дали цивилизацията, както някои джагъти твърдят, че били сторили. Не, ние просто давахме съвети и подкрепа. Все едно, издигна се един военен предводител. Той показваше дарба и желание да завоюва всички съседни държави. Ние не бяхме войнствен народ, въобще не, но застанахме насреща му. Издигнахме глас срещу него и оказахме подкрепа на враговете му. Затова си заслужихме вечната му вражда. Закле се да ни изличи от лицето на земята. И почти успя. От моя народ останах само аз.

— Съжалявам — изрече Кайл. Гледаше над вълните и жумеше срещу отразения от леда блясък на утрото. Ереко си рече, че младежът е полузаспал.

— Благодаря ти. Оттогава в повечето случаи хората от твоята раса са били добри с мен.

— Кой е бил този военен вожд?

— Кой е бил той? А, да. Стана крал, разбира се. Най-накрая дори неговите хора толкова се отвратиха от жестокостта му, че опитаха да се отърват от него. И така донесоха огромна мъка на този свят. Ала тази история е твърде дълга, за да я разказвам сега. Нека кажем, че се накичи с името Върховен крал. Първото му име бе Каллор.

Преследвача се надигна и протегна дългите си ръце над скръстените крака.

— Чувал съм името Каллор.

Ереко сви рамене.

— Несъмнено и други хора го носят.

— В Гвардията го споменаваха. Съюзник на Бруд срещу малазанците в Дженабакъз. Наричаха го „военния вожд“.

Отново леко вдигане на рамене.

— Този свят е видял много военни вождове.

* * *

Приклекнал, Ток-старши гребна шепа от богатата черна почва на степта и я стри в ръцете си. Задържа я до носа си и вдиша пищното ухание на пръстта. Без значение какво можеше да се случи при това хвърляне на заровете — успех или провал — беше благодарен, че ще го види тук, във втората си родина. Щеше да отправи благодарност за този дар към Вятъра, Земята и древните духове на страната. Някога, на млади години — не беше сигурен кога е станало — но някога той се влюби в гледката на степите. Знаеше, че други ги намират празни и мрачни — мнозина в Тали и Унта, и дори в Хенг, на самия им праг, ги назоваваха Голямата средна пустиня. Ала за него въобще не бяха празни. За него бяха изпълнени с мрачно и все пак омайващо величие. Според него това бе обяснението защо толкова хора изказваха неприязънта си. Простата истина беше, че мястото е твърде огромно за тези дребни човеци.

Той се изправи, изпъна гръб и кимна съгласието си на очакващите го атамани и конни вестоносци. Чос го чакаше на входа на командната палатка и двамата се прегърнаха.

— Почти всички отново заедно — каза Чос усмихнато под гъстата си жълтокафеникава брада.

— Почти.

Ток приветства атаманите и всички възлегнаха на одеялата вътре. Поднесоха сладки и плоски питки.

— Най-напред — рече Ток и топна ръце в купа с вода — искам да благодаря на атаманите за доверието и честта, които те щедро ми оказаха. Второ, искам да поднеса извиненията си, че стените на Хенг все още стоят.

Атаманите заговориха в един глас и заявиха, че нямало нужда от извинения. Атаман Ортал от задругата на Черния пор вдигна ръка, за да вземе думата:

— Предводителю, от началото беше ясно, че няма да превземем града веднага. Ти ни помоли да чакаме пристигането на съюзниците. Те са вече тук — и няма нужда да чакаме още. Сега ще нападнем заедно.

Ток се спогледа с Чос, премести одеялото си и си взе шепа грозде.

— Щеше ми се да е тъй просто, Ортал. Да, нашите съюзници от Тали доведоха много хора, ала не са достатъчно за превземането на Хенг.

Погледите се преместиха върху Чос.

— Не са достатъчно? — попита Ортал. — Тогава защо изобщо са дошли? Обясни ни.

— Молим за още търпение — намръщено изрече Чос. — Пристигат още хора.

— Още? Откъде? — попита Трошикрак Червения, атаман на задругата на Равнинния лъв. — Казваш, чакайте. Това е отговорът ти за всичко. Откъде може да се вземат тези войници? Във всичките ви земи няма повече. Може да имате мъже и жени на брой колкото стръковете трева, но те ще бъдат безполезни, докато няма желание за битка.

Останалите атамани извикаха неодобрението си от такива остри слова. Ток вдигна ръка, за да говори:

— Ако може… Червени, думите ти са силни, ала аз ги слушам. Твои ли са, или говориш и от името на други издигнати против нашия съюз гласове, които съм чувал?

Всички очи се обърнаха към Червения. Той вдигна рамене в знак, че му е все едно, и зарови в голата земя с пръчка.

— Просто казвам открито това, което останалите се осмеляват да кажат само на своите Ръце.

— И какви са тези неща? — попита Ток.

— Има хора, които са чули обещания за голяма плячка, но не са намерили нищо; чули са обещания за чест в боя, но се петнят, като преследват жени и деца; виждат кръвта на сетите да се пролива, за да служи на честолюбието на чужденците… както е било в миналото.

— Дивака от предпланините — изрече с омраза Имотан, шаманът на Белия чакал, седнал с кръстосани крака от едната страна.

Червения кимна.

— Да. Дивака. Обявява се против всякакви съюзи.

Той вдигна поглед към Ток.

— Особено с малазанците.

— Отдавна трябваше да бъде убит — изръмжа Имотан.

— Можеш да опиташ — отвърна му Червения с леко присвиване на раменете. — Той идва.

Лицето на шамана потъмня.

— Какво? Тук?

— Да.

Пръчката изрови черта в пръстта.

— Призовава всички воини да минат към него. Според някои възнамерявал да опита да стане вожд…

— От коя задруга е той? — попита Ток.

Равнодушно свиване на раменете.

— Кой го знае? Отрича всякакви подобни връзки — нарича ги вериги за ума и тялото.

Известно време никой не проговори. Ток поклати глава.

— Бих искал да е толкова леко, но не можете да обърнете гръб на света — той няма да престане да съществува. Трябва да се нагодите към промяната. Или да бъдете погълнати от нея… Както и да е — той се поклони на Червения — благодаря ти, приятелю, задето ни донесе тези новини. Всички имаме много върху какво да размислим. Моля за още търпение и обещавам — много повече хора пристигат. Много са наблизо. Достатъчно на брой, за да превземем Хенг. Скоро ще са тук.

Той се поклони на съвещанието и всички му отвърнаха.

 

 

След прегръдките и уверенията във вярност Ток остана насаме с Чос и Имотан, шамана на Белия чакал. Слугите запалиха лампите срещу падащия мрак. Ток слушаше стърженето на степните щурци.

— Какво още знаем за този Дивак? — обърна се Чос към Имотан.

Шаманът пренебрежително замахна с ноктестата си ръка. Почернялото му от слънцето лице се намуси от отвращение.

— Много малко. Наричат го тъй, защото дойде от горите, и казват, че бил космат като див бедрин.

Чос си наля чаша вино.

— Тъкмо това ни трябва — пламенен пророк, който осъжда всички връзки с чужденците. Имотан, струва ми се, че той вреди на вас, сетите. Той какво очаква? Вие подканяте света да захапе меките ви части точно когато сте си заровили главата в пясъка.

— Цветисто, но вярно — рече Ток. Той погледна Имотан и устата му умислено се изви надолу.

— Може би е нужна някаква проява на боен дух. Ще се свържем с нашите хора в Хенг. Едновременно, добре прицелено нападение…

— Ще бъде прахосване на сили — възрази Чос и пренебрежително махна с чашата.

— Вложение за подобряване на отношенията.

— Много скъпо.

— Но смятам, че се налага.

Дебелите, изразителни вежди на Чос се надигнаха и смъкнаха. Той замислено се почеса по брадата.

— Добре. Ще подготвя нещо.

— Хубаво.

Ток се изправи.

— Приключихме ли?

Имотан изсумтя и се изправи с усилие.

— Май вече съм твърде стар за тия дълги разговори.

Чос протегна ръка, но старецът я отблъсна.

— Ами ти? — попита го Чос. — Струва ми се, че би се съгласил с този Дивак.

Старият шаман поклати глава в знак на съгласие.

— О, да, съгласен съм с повечето от това, което казва… Но има едно нещо — той не се ползва с благоразположението на духовете на нашия народ. Те ми нашепват, че Хенг трябва да бъде обсаден. Че от това ще дойде спасението на народа ни. И в това вие и аз сме съюзници. Следователно аз ще се боря с него с всички сили, с които разполагам.

— Разбирам. Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш, Чос. Това е просто случайност. Също толкова лесно можеше да сме неприятели.

Той излезе от палатката усмихнат и бе заобиколен от облечената си в бяло дружина.

Чос и Ток си стиснаха ръцете.

— Е, при такава успокояваща нотка…

— Съобщи ми какво си скроил.

— Бива.

Ток гледаше как Чос си тръгва и вика лейтенантите си с махване на ръка, а после издигна брадичка към мъж в подсилен с кабари кожен елек, с почернен железен шлем и дълга пола от сплетени метални халки. От двете му страни светеха дръжките от слонова кост на две саби. Мъжът се доближи и се поклони.

— Господине?

— Капитан Мос, чували сте за този сетски Дивак?

— Тъй вярно, господине, чувал съм.

— Кой е той? Къде се намира? Открийте го и ми докладвайте.

Капитан Мос отдаде чест.

— Господине.

Затича се леко по ниския склон на хълма; докато слизаше, викна на хората си:

— На конете!

Известно време Ток прекара на входа на шатрата и вдишваше нощния въздух. Той съдържаше следа от вонята на Ли Хенг — сега блестяща точка на южния хоризонт. Ток се усмихна на собствената си самонадеяност — ето го, синът на някакво безименно селце в Блор, нарича сетските степи свой дом и кълне градовете, че били вонящи нужници. Сбърчи нос… наистина вонеше на изпражнения. Реши, че твърде дълго време е бил далеч от всякакви човешки обиталища. Стори му се, че може да долови и аромата на далечна борова горичка — смолата явно се сгъстяваше. Идеше есен. Нямаха много време.

* * *

Бе по-зле и от най-лошите предчувствия на Качулката — щом влязоха в Лабиринта, той издигна най-мощните защити, които можеше да мобилизира. Ала дори сега, защитен от пряк досег, можеше да усети как побеснелите енергии гризат преградите му. Пробиеха ли си път, той и Скинър нямаше да оцелеят и миг тук — в най-отдалечените краища на Тирлан, при видимото действие на Куралд Лиосан, Древната Светлина, недостъпна и много по-негостоприемна от другите древни лабиринти.

Двамата със Скинър приклекнаха в сянката на тесен, дълбок пролом в напуканата, изпечена земя. Над тях, през ослепително бялото небе, плющяха и се извиваха воали и потоци енергия. На Качулката му се струваше, че почти може да ги чуе как звучат.

— Ти предпочиташ това пред Хаоса? — изръмжа Скинър.

— Да, предпочитах да попадна тук, отколкото в Хаоса.

— Твърде си предпазлив. Защо не Сянката или Телланн?

— Твърде пренаселени. И очи навсякъде. Тук няма очи.

Той посочи напред. Двамата потеглиха и се присвиваха под бушуващата буря от енергии над тях.

— Какво искаш да кажеш, че нямало очи?

— Не можеш ли да го усетиш? Това място е диво, неопитомено. Няма някакво ръководещо присъствие.

— Ами Отецът Светлина?

Качулката вдигна ръка пред лицето си.

— Да, ако искаш да посочиш първодвигателя, създателя на всичко, тогава — да, предполагам, че се намира тук. Така е.

Той стисна заслепените си очи и изкриви лице.

— Макар и само като дух.

— Съмнявам се в него. Чувал съм, че въздухът е отровен. Че влезлите тук по-късно умират от него.

— Не въздухът е отровен — каза Качулката и зави надясно, когато проломът се сля с друг, по-широк.

— Оттук.

— Каза нещо за някакви множества? — попита Скинър.

Качулката се обърна. Скинър сочеше засъхналата кал на дъното на дерето — Пътека. Присмехът на Близнаците! Как не забеляза това? Проклятие. Махна на Скинър да върви.

Известно време следваха дола. Разбира се, Качулката не можеше да знае точно колко време; нямаше изгрев и залез на слънцето, нито пък естествени промени в потоците и короните фучаща през небето освободена енергия. Приблизително бяха стигнали място, където шестото му чувство му каза, че може да опита да достигне до разбъркващата сила, за да направи отвор, когато пред тях внезапно излязоха четири фигури.

Качулката се спря изненадано; явно не можеше да разчита на по-изострената си чувствителност и възприемчивост на това враждебно място. Фигурите носеха нещо като бяла емайлирана броня, покрита с коричка от прах, и бледожълти наметала. Чертите им напомняха на Тайст Андий, при все че косите им бяха бели и дълги. Единият изджафка нещо на техния език. Качулката даде знак, че не разбира.

Махване и говорителят опита отново:

— Сега разбираш ли ни, червей?

Качулката направи половин поклон.

— Поздрави, почитаеми Лиосан.

— Оставете оръжията и доспехите си, нарушители. Сега сте наши роби.

Качулката се обърна към Скинър — лицето му бе закрито от железния шлем, черен и все пак блестящ, сякаш овалян в пясък, но можеше да си представи вдигнатите му вежди. Вместо отговор Скинър направи на Качулката знак да се отмести и напредна към четиримата.

Може би не разбраха или не можеха да възприемат ставащото, но Скинър успя да се добере до първите двама преди те да са измъкнали оръжията си. Щом най-близкият посегна към дръжката на меча, Обетникът го хвана за ръката, тласна го настрани, онзи се удари в стената на пролома и разпиля парченца от спечената глинеста почва, нащърбени като излезли от грънчарска пещ чирепи. Удари втория с лявата си ръка в другата стена. И двамата рухнаха в несвяст. Останалите двама, с извадени мечове, издигнаха белите си триъгълни щитове. Скинър продължи да ги приближава, все още с голи ръце. Първият замахна, извитото бяло острие удари вдигнатата бронирана ръка и се пръсна на парченца. Лиосан невярващо зяпна от учудване. Юмручен удар откъм Скинър заби щита в гърдите му и го събори на земята; той лежеше зашеметен. Другият лиосан замахна към гърдите на Скинър, но острието просто отскочи от проблясващата тъмнопурпурна броня на Обетника. Една ръка се протегна, цапна лиосан по главата и го просна. Без да спира, Скинър прекрачи над падналия. Качулката го последва и не си направи труд дори да погледне надолу.

 

 

След известно време един от лиосан се надигна замаян. Свали шлема си и го захвърли на земята.

— Брат Ениас, намирам се в опасна близост до това да загубя вярата си.

Друг се надигна, закашля се и трескаво заопипва гърдите си.

— Дръж се за вярата, брат Джорруде. Това са изпитания на силата ни, не е ли тъй?

— Е, не мога да говоря от твое име, брат Ениас, но аз бях подложен на сурово изпитание.

Откъм другите двама се дочуха стонове и Джорруде им помогна да се изправят на крака.

— И кои бяха тези? — обърна се той към Ениас.

— Не зная. Човеци, ала усещам обети, съглашения и покровителство около тях. Достатъчно, та да ни нападнат и да престъпят оттук безнаказано.

— Трябва да ги проследим! Да им въздадем правосъдие! — обади се третият.

Джорруде взе шлема си и почисти праха от него.

— Може би ще е най-добре да продължим търсенето си… какво мислиш ти, брат Ениас?

— Да, брат Джорруде. Въздаването на правосъдие може да е удовлетворение, ала ние не бива да пренебрегваме целта си. Братя, Отецът Светлина е отвърнал лик от нас! Някаква грешка или недостатък у нас или при предците ни е прекъснал нашата връзка. Трябва да открием как отново да докараме топлотата на взора му връз нас.

Брат Ениас нагласи бронята си и потрепери.

— Това е нашата цел!

— Да, брат Ениас — изрекоха другите трима.

 

 

Качулката изчака да има достатъчно разстояние между тях и лиосан — пазители, пътници като тях двамата или пък каквито и да бяха — преди да реши да опита излизане от Тирлан. Не очакваше да стане — енергиите тук бяха тъй неуправляеми, та да им наложи волята си щеше да подложи на изпитание уменията му до техния предел.

Раздвижваше ръцете си, когато Скинър спря.

— Там, Качулка. Какво е това?

Той погледна напред, после нагоре. Едва видна над тесния процеп на някакво разклонение на пролома, стърчеше кула от червеникави тухли. Качулката зяпна. Велика Майко Мрак — кой би могъл… Той бързо отстъпи настрани и се прикри.

— Трябва да напуснем. Веднага.

Скинър разсеяно вдигна облечената си в желязо ръка и размаха пръст към Качулката.

— Не мисля. Любопитен съм.

— Не се залъгвай. Тук има сили, много по-могъщи от ония лиосан.

— Тогава нека отидем и срещнем тези могъщи сили.

— Ти да не си безумен? Извеждам и двама ни. Сега.

Пръстът посочи.

— Не. Ще ме придружиш за в случай, че се окажеш необходим.

Обетникът и Върховен маг се умълча за миг и докосна белезите — като наниз от бисери по врата му. Нашият Скинър е още по-властен от времето, когато ни остави. Все пак беше могъщ още тогава, а и тази Ардата явно е вложила още по-големи сили в него. Защо ще го направи и после просто ще му позволи да си тръгне? Тук има някаква по-голяма тайна. И може би ще бъде занимателно… Той направи знак да продължават.

 

 

Търсиха известно време, но не можаха да открият никакъв път към кулата. Който и да я бе построил или използвал, не бе имал нужда от защитените пътища, по които бяха принудени да се движат всички останали пътници, за да минат през този убийствен участък на Лабиринта. Само това изстуди потта, която напояваше копринената риза, кожената ризница, покритата с джобове одежда и множеството ремъци за оръжия на Качулката. Трябваше да спрат при подновяването на многослойните защити, изплетени от него около тях. После Скинър избра най-ниския склон на долчето и си издълба дупки като опори за ръцете. Качулката чакаше, извърнат настрани, докато буците суха глина падаха долу.

Засенчил поглед, той изчака, докато явно неудържимият му началник почти достигна върха; после вдиша и се закатери по ронливата стена. Леко докосване на мокасината в една дупка, ловко издърпване за стърчаща скала, и той за миг изкачи стената, все едно летеше.

Скинър достигна върха, изправи се и изръмжа, като видя Качулката застанал пред него. Той посочи себе си.

— Не предполагам, че би могъл…

— Не.

Опустошена гледка от резки сенки и блестящо бяло запълни зрението им. Удрящите на открито енергии бяха като ръка, която тласкаше Качулката назад. Преплетените ревове на напора им бяха гръм, почти надхвърлил възможностите на слуха му. Затича се към прикритието на кулата с извърнато лице. Дори и Скинър тръгна с него, присвит под чистото, виещо сияние. Тухлите на кулата изгаряха върховете на пръстите на Качулката.

— Няма да влизаш, нали? — извика той.

— Разбира се, че влизам. А ти идваш с мен.

Най-накрая го последва, дори и само за да избегне позора да го влачат за ремъците. Намериха вход към празен приземен етаж и стълби нагоре. Всичко бе изградено от същите глинени тухли — изкривени и разместени от неумолимата жар. Скинър водеше нагоре. Тухлената стълба обиколи кулата три пъти, преди да свърши в празна кръгла стая под покрива само с един прорез за прозорец, обърнат право към Куралд Лиосан. Стояха от едната страна, за да се пазят от острието блестяща светлина, което разсичаше средата на стаята. Качулката забеляза как надигналите се в светлината прашинки се превръщат в дим. Скинър скръсти ръце.

— Твоята преценка?

— Някаква изследователска, наблюдателна или съобщителна кула, струва ми се.

Изръмжаване от Скинър.

— Много добре, да общуваме тогава.

— Ти няма да…

— Не, ще го направя.

— Не знаем какво ще последва!

Бронираният пръст щръкна още веднъж.

— Точно така, Качулка. И тук ти винаги грешиш. Не знаеш какво можеш да направиш, докато не го направиш.

И той застана пред прореза. Туниката му веднага пламна. Отново изсумтя, този път от болка, и извъртя наличника на шлема си. Проникващата сила бе толкова голяма, че Скинър отстъпи с железния си крак назад и се наклони в потока.

— Виждаш ли нещо? — изрева той.

Качулката опита да протегне сетивата си напред, но то бе все едно да опитваш да буташ лодка нагоре срещу разпенени бързеи. Въпреки това можа да разпознае нещо… нещо много могъщо… идва…

— Нещо приближава!

Някаква форма, някакво присъствие затъмни потока енергия. Сякаш се носеше пред прозорчето. Засенчил поглед, присвил очи, Качулката най-напред видя извиваща се, мърдаща змия, после крилато същество, после кълбо развълнуван пламък. Каквото и да бе, изглеждаше съвършено непостоянно, без установен вид.

— Кой си ти? — донесе се мисъл, тъй могъща, та звънна в стаята като камбана.

— Скинър. Обетник от Пурпурната гвардия. Кой…

— Тези титли нямат значение. Ти не си той — това е ясно.

— Кой… — започна Скинър, а после тласък удари кулата и тя се разтърси. Непокорна виеща енергия влезе през тясното прозорче и събори Качулката по гръб на пода. Из пресъхналия въздух се носеше сух като смъртта прах. Острието от светлина се върна. Качулката внимателно се изправи, закашля се и се взря през стелещите се завеси тухлен прах. Стенание го отведе в задната част на стаята. Скинър се отлепи от стената. Зад него на пода изпопадаха натрошени тухли. Той се потупа по гърдите и черният прах от някогашната му туника се понесе из стаята. Шлемът се наклони към Качулката.

— Ще кажеш нещо. Виждам го на лицето ти.

Качулката вдигна ръка към врата си. Напъна се да не се усмихне.

— Ако щях да казвам нещо, Скинър, предполагам, че то би било: каквото повикало, такова се обадило.

Обетникът проръмжа дълго и бавно.

* * *

Лейтенант Рилиш прекара целия път до Златните планини в компанията на безредно множество уикски конници. Дадоха коне на всички; както се съвземаше, той вече можеше да язди изключително неудобно — но все пак можеше да язди. За момченцето бяха сглобили голяма каруца, нещо като юрта на колела, и сега тя бе в средата на развълнуваното множество подвикващи и пеещи ездачи. Още в началото Рилиш се беше навел към сержант Струната и го попита:

— Какво все повтарят?

— Е, господине, явно мислят, че детето носи преродения дух на Колтейн.

Името развълнува Рилиш изключително много. Колтейн. Водач на последното движение на уикците срещу малазанската власт. Тогава по споразумение стана един от най-страшните имперски военачалници и загина при потушаването на въстание в Седемте града — макар някои да твърдяха, че всъщност самият той го бил оглавил. Новината беше дошла преди четири дни. Достатъчно време да помислиш върху истинността или подозрителната уместност на времето на такова събитие. След като поумува — Нищожния и Пъклената явно го приемаха — Рилиш реши, че не той трябва да съди тази истина. Не беше уикец. Не че просто би приел всички порядки на някого — робското положение на жените да речем. Вярно, сред много народи бе установено да не се дава на жените достъп до властта. Чудесно, докато „обичаят“ бъде признат за това, което е — просто друг вид робство.

Тъй че щеше да приеме разказа. Все едно — нашепваше насмешливото гласче на невярващия в него — колко удобен е за него самия.

Пет дни изкачване и слизане по стръмни теснини и пресичане на каменисти поточета ги отведе до високо и широко възвишение, покрито със струпвания на юрти и препуснали хергелета коне. От строя им се надигна силен възторжен боен вик, последван от вой откъм многото станове. Младежи на коне се носеха напред-назад с вдигнати копия. Някои заставаха изправени на гърбовете на конете си, други отскокваха встрани и тичаха покрай животните със заровени в гривите им ръце.

— Ще си имате много работа с тия юнаци — рече Рилиш на Пъклената, която се оказа досами него. В отговор тя само го изгледа дълго и развеселено, после смушка коня си нататък.

Настрани направиха стан за Рилиш и поделението му. Зае се да го урежда заедно със сержант Струната.

— Сега какво мислите, господине? — попита го Струната, докато наглеждаха работата на войниците; някои вдигаха палатки, други правеха подражания на юрти от завивки и наметала върху клони. Стъкнати бяха огньове и водата се сгряваше в глинени гърнета над пламъците.

— Не съм сигурен, разбира се. Смятам, че ще съберат някаква войска. Очевидно възнамеряват да връхлетят и да изхвърлят нашествениците.

Рилиш долови погледа на войника, с чиято помощ избяга от сградата, и кимна за поздрав. Тя му отдаде чест с широка усмивка.

Докато ходеха, Рилиш попита сержанта си:

— Как се казва тя, Струна?

— Хм, това трябва да е ефрейтор Талия, господине. Титулярен учител по фехтовка с мечове. Момчетата пет пари не дават за умението. Мислят си, че здравата ръка и дебелата глава ще им помогнат. Момичетата, господине, са наясно, че в това е преимуществото им.

— Напълно вярно, Струна. Благодаря ти.

— Вероятно можем да уредим обучение, господине. Докато отпочиваме и се преустройваме. Бяхте болен известно време, тъй да се каже.

— Благодаря, Струна. Знаеш уставите. Само редовни чинове могат да се упражняват с оръжие.

Рилиш потърка страната на носа си.

— Твърде много офицери се оказаха пронизани, ако си спомням вярно.

— Както кажете, господине. Но ми се струва, че сега началството е много надалеч, и че някои могат да повдигнат въпроса дали въобще все още сме във войската, господине, ако следите мисълта ми.

Рилиш се спря пред дадената му от уикците юрта — при все че те самите отчаяно се нуждаеха от жилища.

— Благодаря, Струна. Но в деня, в който се поведа по мисълта ти, ще разкъсам всичките си дрехи и ще се хвърля в леда на Разреза.

— Питието е виновно, господине.

— Не ти е останало нищо от него, а?

— Ползвах го да тровя враговете, господине.

— Какво печално разхищение.

— Все пак бутилката бе повишена по тази причина, господине.

— Наистина вярно — чакай, не ми казвай — сега се нарича Корбутилка Дом.

Струната се обърна и се засмя.

— Чувал сте го и преди, нали тъй, господине?

— Много пъти. А тази юрта…

— Господине?

— Утре я върни на уикците.

 

 

По-късно през нощта Струната спря до постелката на ефрейтор Талия. Събуди я с крак. Тя отвори око. Изпод наметката си той извади бутилка.

— Защо не отидеш и не предложиш на лейтенанта да споделите това?

— Защо той не е тук наместо теб, смотан задник такъв?

— Много държи на порядките. Смята, че разликата в чина е препятствие.

Тя се надигна на лакът.

— Охо, значи това било. Дали не става дума за принуда.

Тя взе бутилката от Струната.

— Е, просто трябва да го изясним.

Струната шеговито отдаде чест.

— Не се застоявай. Тази юрта изчезва утре.

Той си тръгна с мисълта, че е добре да види лейтенанта отново стъпил на краката си, но и че дълг на всеки сержант е да се старае за пълното възстановяване на своя командващ офицер… поне на такъв, който си струва да бъде спасяван.

 

 

През следващите няколко дни Рилиш видя много малко от уикските деца, с които се запозна по време на похода. Осиновиха ги в семейства от клановете им, докато Гривата, Нищожния и Пъклената се впуснаха в яростни денонощни разправии около централния кръг от юрти; участниците идваха и си отиваха, понякога спяха, а после се връщаха, за да подхванат старите си доводи оттам, където бяха прекъснали. Радваше се, че въобще не участва в това. Стигаше му притеснението какво се очаква от него. Оттеглянето от длъжност все повече изглеждаше неизбежен път, особено сега, при току-що установилата се близост с ефрейтор Талия. Според него усложняваше твърде много отношенията на заповед и подчинение. Ами ако се откриеше възможност за повишаване и той й дадеше сержантско звание? Оплаквания от връзкарство? Ами ако не й го дадеше? Несправедливо отношение? Нямаше начин и едното, и другото да станат. Освен ако повече не й беше началник.

Това оправяше нещата; сложното беше, че нямаше пред кого да сдаде длъжността си.

Седнал с кръстосани крака на постелката, с унтанските дуелистки мечове в скута си, Рилиш зави точилото в парцалче и прибра оръжията в ножниците. Освен ако не се представеше пред някого, който — формално — да заема по-висок чин от него. Той се изправи и даде знак на един войник.

— Намери Нищожния или Пъклената и им кажи, че бих желал да говоря с тях.

Войникът отдаде чест и се затича.

Може би щеше да е нужно официално писмо. Рилиш взе торбата с парчетии, които събираше откак загуби всичко в крепостта. Може би имаше едно-две късчета пергамент.

Войникът се върна.

— Господине, Нищожния и Пъклената желаят да говорят с вас в централния кръг.

— Благодаря.

Рилиш изопна прокъсаната и избледняла туника, препаса мечовете и отметна назад косата си, напоследък израсла твърде дълга и непокорна и с повече сиво, отколкото му се искаше. Тръгна към главния кръг. По пътя още веднъж му направи впечатление съставът на населението тук, на възвишението — толкова много младежи и старци и почти никой на средна възраст. Всички бяха отивали да се бият в чуждите войни и малцина се бяха завърнали. Щом доближи кръга, усети тишината; явно най-накрая нещата са били уговорени. Посрещнаха го само старите уикци — никой от младите нямаше търпение за такива нескончаеми спорове. Или пък бяха заети с нещо. Много от възрастните носеха окъсани мръсни кожи, а мнозина бяха белязани от немощната пепелява бледност на глада, мрачният спътник на всички бежанци. Разделиха се, за да му направят път. Някои го измерваха с открита враждебност. Даже имаше юмруци до костените дръжки на дългите ножове.

Значи такава е славата на малазанците сред уикците днес. При това заслужено. Намери близнаците до юртата на особеното дете. Тук за пръв път го разгледа добре; то седеше, скръстило крачета върху одеяло, а на кръглата му главица се мъдреше малка вълнена шапка. Вярно бе, че черните му очи гледаха необичайно осъзнато за възрастта му.

— Рилиш Джал Кет — започна Нищожния. — Решено е. Сестра ми и аз сме настойници и съветници на това дете, което от раждането си е неоспоримо признато за преродения Колтейн. В това свое качество ние желаем да те назначим за капитан и военен съветник на Главата на всички кланове. Приемаш ли?

Рилиш се вторачи. Беше ли разбрал правилно? Дойде да заяви оттеглянето си, а чува това? Тълпата бе обзета от смаян гняв — всички очакваха отговора му. Мнозина го гледаха с открита ненавист. Рилиш проговори с мъка.

— Съветник? Аз? Сред вас несъмнено има уикски офицери…

— Има няколко. Но ние избрахме теб.

С изтичането на миговете в ума му се затвърдиха куп възражения.

— При цялото ми уважение, един уикец би бил по-подходящ, би познавал страната по-добре…

— Всичко това е вярно, при положение че имаме намерението да водим отбранителна война — рече Пъклената. — Ние нямаме такова намерение. Чужденците са нахлули в земите ни и са ни натрапили войната, тъй че ние смятаме да им го върнем. Няма да яздим из равнините, за да ги прогоним. Не, това ще оставим на Темул, който командва в степта. Вместо това ние ще поведем свое настъпление. Ще навлезем на юг в унтанските земи и ще им донесем война и нашествие. Какво ще кажеш за това, малазанецо?

Рилиш сякаш не можеше да диша. Богове, двамата бяха сериозни. Можеше ли да бъде направено? Колко души можеха да вдигнат на крак? Поне няколко хиляди, много стари ветерани, за да укротяват и обучават младите. Най-добрите известни ездачи и бойци в малки схватки. Последно бе чул, че в Унта не са останали достатъчно войници дори да седнат и да се напият. Все пак оставаше въпросът за верността.

— С каква цел, Пъклена? Нищожен? С каква цел?

Отвсякъде се понесоха ядосани викове.

— Та той се изплю в лицата ни! — извика някой на талийски. Нищожния вдигна ръце за тишина. Близнаците се спогледаха — очите им блестяха като остри камъни.

— Да наложим промяна на условията на договорите ни с Империята.

— Разбирам. Тогава мога да отговоря само по един начин — обявявам оттеглянето си. Нищожен, Пъклена, вие приемате ли го в качеството си на старши офицери?

Рев, когато тълпата разярени старейшини се надигна навътре; размахани остриета, блеснали оранжево в светлината на следобеда. Буца кал удари Рилиш в гърдите. И двамата близнаци протягаха ръце нагоре за тишина и призоваваха тълпата да млъкне.

— Да — извиси се като свирка над шумотевицата тъничко гласче. Старейшините замлъкнаха мигновено, едва ли не смутени. Близнаците смаяно гледаха надолу.

— Приема се — произнесе момченцето и се усмихна на Рилиш.

През ума на лейтенанта тогава мина, че в очите на мнозина близнаците не са старшите офицери.

— Много добре — заекна той, потресен въпреки неверието си. — Тогава аз, Рилиш Джал Кет, приемам длъжността от вас.

Детето плесна с ръце, явно зарадвано. Близнаците бързо и високо се заклеха във вярност. След дълго и напрегнато мълчание събраните старейшини запристъпваха един по един, покланяха се и признаваха избирането му.

На края на церемонията Рилиш остана с близнаците, с една старица и с пеленачето, което бе заспало. Жената го хвана и го гушна в ръцете си. В този миг очите му се отвориха и то й каза нещо. Тя повика Рилиш с нетърпеливо извъртане на китката.

— Да?

Тя гледаше към детето, вече заспало и затворило очи.

— Той каза: „Обърни мечовете им. Обърни ги.“

— Обърни мечовете им?

— Да.

Обърни мечовете им? Правилно ли беше чула старицата? Може би просто е избърборил някакви безсмислици. Но тя се шмугна в юртата с детето и спусна навеса. Той се обърна към Нищожния. Младият мъж притисна ръце към лицето си, сякаш искаше да го разхлади.

— Мина по-добре, отколкото се надявах — произнесе младежът през пръстите си.

— Наистина?

— Да. Нямаше ранени.

Той скръсти ръце и се усмихна.

— Много високо вдигаш мерилото.

— Познавам хората си. Ние сме размирни.

— Е, сега пък е моят ред.

— Тоест?

— Да. Сега трябва да обясня на моите хора как и по каква причина току-що преминахме към друга армия.

* * *

Когато безполезният му племенник промуши глава между платнените завеси на носилката с крясъка „Кораби, чичо! Стотици кораби!“, Невал Од’Ор, Главният пълномощник на Коун, едва не получи сърдечен пристъп. Не от изгледите Коун да бъде разграбен от някакъв изникнал от нищото флот — нашествениците лесно можеха да бъдат оскубани като всички останали — а по-скоро от факта, че племенникът му бе успял да се добере на ръка разстояние от него.

— Гротен! — изрева той, заразтрива гърдите си с едната ръка, а с другата приглаждаше брадата си.

Капитанът на охраната му подаде кръглата си синьо-черна бръсната глава през завесите.

— Слушам?

— Казва се: „Слушам, господин Главен пълномощник!“

Кимане в знак на съгласие.

— Слушам?

Невал изгледа Гротен; Гротен също го гледаше. Невал въздъхна и закри лице.

— Гротен — заговори той иззад ръцете си, — как малоумният ми племенник премина през твоята верига от толкова бдителни стражи?

— Ваш племенник е.

Невал се плесна с ръцете по кръстосаните слаби крака.

— Знам, че е моят прокълнат от Господарката племенник! Аз самият наех мага, който — не по моя вина — всъщност точно описа произхода му. А сега, заради ненадминатото недоглеждане да допуснеш един от роднините ми до мен, лишавам те от заплащане за един месец.

Дебелите вежди на Гротен се сключиха. Едра месеста ръка потърка потното му теме.

— За един месец?

— Да. Искам да кажа, освен ако не предпочиташ да се върнеш към налагането на роби с бич на някой от търговските ми кораби, да?

Тромавият далхонец изрази съгласието си със смръщване. В същия миг паланкинът се залюля странично и Невал се залови с ръка за ниския покрив.

— Какво беше това? Какво става?

— А, тълпата, господине. Всички са се запътили към брега.

— Добре? А защо не и ние?

Капитанът на телохранителите отвори уста да отвърне, размисли и я затвори. Главата се измъкна. Скоро след това прозвучаха заповеди и паланкинът се олюля, когато носачите на Невал тръгнаха отново. Той намери книжното ветрило, изпуснато, когато го връхлетя стряскащият лик на племенника му. Зае се да се разхлажда. Богове във висините и под земята, имаше ли някой от вмирисаното простолюдие на Коун и най-малката представа какво трябва да изтърпи той като техен Главен пълномощник?

Успокоен, че плющенето на бичовете на охраната и бухането на тоягите им отварят път, Невал се замисли за този флот от тайнствени кораби. Можеше ли да бъдат войските на императрицата? Според източниците му тя възнамерявала да отплава след разрушителното нападение на ония наемници. Накъде другаде би отплавала, освен към Кюон? Предпочитаното пристанище при всеки поход във вътрешността. Ала как би могла да пристигне толкова скоро? На толкова многоброен флот би отнело повече от две седмици да доплава от Унта — и това като оставим настрана обичайните забавяния. Не, по силата на логиката трябваше да бъде някаква друга войска. Следователно, като изключим възможното, но невероятно нахлуване от Корел, от Дженабарис, от легендарния Периш, загадъчния Немил, от чутовния Ассаил или от империята, за която нашепваха най-отдалечените му търговски партньори — Летери, или някакво подобно безсмислено име — оставаха събраните от съгледвачите му слухове за събиране на кораби в Западен Фалар. Ала флот от Фалар да напада? С каква цел?

Вонята на крайбрежната улица — стара изгнила на слънцето риба и човешки изпражнения — проникна в паланкина и Невал усилено затърси своята торбичка с благоухания; изрови я от едно от чекмедженцата и я притисна към носа си. В името на мъртвата Полиел! Как човек да живее така? Как можеха да очакват от него дори да мисли? Паланкинът се забави. Наоколо бърбореха гласове.

— Гротен!

Капитанът на телопазителите мушна глава между завесите.

— Слушам?

— Какво е? Какво се вижда?

— Много кораби. Всякакви видове. Дори и търговски кораби на Сините моранти.

— Сини морантски съдове? Как би могъл да различиш такъв плавателен съд от кой да е друг?

Началникът на охраната сви широките си рамене и разклати паланкина.

— Понеже платната са сини?

Невал поглади брадата си.

— О, да. Знамена? Някакви знамена? Усети ли се да гледаш за тях?

Неуверено мръщене.

— Е, все още са доста далеч. Но тука има една старица, и тя казва, че била вещица. Казва, че можела да гледа през очите на птиците. Казва, че щяла да погледне за половин сребърник.

— Половин сребърник! Кажи на дъртофелницата, че за половин сребърник аз ще погледна през задника на къртица. Не, почакай, я да отгатнем какво ще види през окото на птица — риби! Риби и вода! Че какво друго ще гледа някоя проклета птица!

Гротен обидено се дръпна.

— Това беше само предложение. Както и да е… — и той погледна, размени думи с някого и отново надзърна вътре. — Талийци. Вдигнали са синьото знаме на Тали.

Невал издиша със съскане, докато подръпваше брадата си. Тали. Старата господстваща сила. Толкова относно слуховете за връщане към независимите държави. Май просто заменяха един господар с друг. Тъй да бъде. Жителите на Коун бяха прочути с практичността си. Щяха да се присламчат — докато съдбата не се обърне.

— Много добре. Гротен, отведи ме при началника им, когато пристигнат.

— Слушам… о, господин Главен пълномощник.

 

 

Точно когато мудните пристанищни работници подритваха хвърлените от Загубата на Кет въжета, на пристана си проби път паланкин, носен от шестима извънредно високи мъже и ескортиран от десетима стражи със сопи и бичове. На бордовия парапет Улен стисна зъби, понеже знаеше кой е това — настоящият Главен грабител и кожодер на Коун, който и да бе тази година. Докато наблюдаваше, хората от охраната застанаха на дъските на мостчето, където работягите мързеливо се разтакаваха, и обидните подвиквания доведоха до блъскане, което доведе до удари, и скоро между работниците, зяпачите и охраната започна безразборен бой. Притиснатият в суматохата, тапициран в жълто паланкин, се клатеше като кораб в буря, а обитателят му крещеше:

— Коун посреща с добре дошли… своите освободители! Да… живее талийската войска! Отваряме портите си… за вашите благородни… воини!

Улен можеше само да сведе глава. Богове, Коун — как само мразеше града.

 

 

Същата нощ Урко потегли на запад начело на военна част с всички коне, преживели пътуването и в добро здраве. Заяви, че разузнава по търговския път за Хенг, но Улен знаеше, че избягва всякакво вземане-даване с управниците на Коун. Знаеше и защо — Урко би ги издушил до един. Наетите от Улен складове бяха рушащи се развалини, плувнали в зловонна слуз от развалена риба. Каруците се разпадаха още докато ги товареха. Конете бяха болни или грохнали, или и двете, като нямаше и едно животно, годно даже за леко разузнаване. Междувременно в торбите на секретарите му се трупаха такси, десятъци и сметки, прекомерни, надути и направо лъжливи. Имаше разписки за материали и труд по поправка на кораби, които дори не разпозна.

Междувременно В’тел построи Златните Моранти в редици и потегли, без да продума никому; Бала някак издейства за себе си отлична карета — вероятно заплашвайки някое семейство с проклятие — и се залепи за тях. Когато Улен уреждаше ариергарда и обозите, походната каса на Урко вече бе празна. Към края на престоя си Улен раздаваше книжни пари и разписки от името на управляващата Тройка на Тали. Невал Од’Ор и Сийга Вул, най-богатите пълномощници в Коун, го изпроводиха с омраза и с плющенето на цели шепи от книжните му пари на вятъра.

Изненада се, че запази добро настроение по време на цялото изпитание. Застанал с ариергарда, с ръце на юздите на мършавата и изранена бивша каруцарска кранта, купена на цената на грисийски боен кон, той подигравателно се поклони на Коун за сбогом — дано изгниеше в миазмите на собствената си развалена алчност. Понеже на тези търговски посредници, с късогледото им вторачване в незабавната печалба, не бе хрумнало, че щом Лигата превземе Хенг, обратният път към Унта минаваше през тях.

* * *

От някое време насам Треперко стоеше неподвижен на платформата за стрелба с лък върху най-западната кула на северната стена на Хенг. Фурията се радваше; не искаше той да я безпокои, докато тя прави изчисленията си.

— Ще погледнеш ли това… — изрече той със смайване в гласа.

— Какво?

Фурията не вдигна поглед от драсканиците си върху положената на скръстените й крака слюдена плочка.

— Нападат.

— Нищо не чувам.

— Погледни. Приготвят се.

Фурията въздъхна с досада, пусна парченцето тебешир в кесията и внимателно изправи изтръпналите си крака.

— Почти съвсем тъмно е, в името на Фандърей!

— Май са решили, че всяка помощ, която могат да получат, ще им бъде от полза.

Тя надникна навън, огледа талийските полеви укрепления и се подразни, че се налага да признае правотата на Треперко.

— Това се отнася и за нас — разсеяно каза тя, докато гледаше как огньовете светят по позициите, как издигаха подвижните щитове на колела и как изливаха ведра вода върху кожите, провесени на всички дървени обсадни машини. Усилващата се дейност на обсадителите се простираше на изток покрай извивката на външната стена, докъдето стигаше погледът на Фурията.

— Прилича на общ пристъп — зачудено рече тя.

— Смешно е. Те нямат достатъчно хора, за да превземат стените.

— А те знаят, че ние нямаме достатъчно хора да ги защитаваме.

Това застави Треперко да замълчи. Той хвърли поглед на куртината^[1].

— Мислиш, че може и да имат шанс?

— Винаги има шанс.

— Даа. Е, може би някой трябва да направи нещо.

Той гледаше точно нея. Фурията също го гледаше, докато не разбра, че този някой е тя. Пристъпи под свода на кулата и се надвеси.

— Пригответе огньовете! Готовност за посрещане на пристъп!

— Тъй вярно, капитане!

Фурията се заставяше да не се обръща назад всеки път, колчем някой викнеше „капитане“ към нея. Чу заповедите си повторени по извивката на укреплението. Нагласи торквата за чин на ръката си — проклетото нещо явно просто не й ставаше.

— Качвай се най-горе и приготвяй Звяра — нареди тя на Треперко.

Старият саботьор намигна и изрева:

— О, слушам, капитане!

— Просто отивай там.

Треперко се смееше на неудобството й, изкатери прикрепената към каменната стена стълба и отвори капандурата на покрива.

— Поддържайте огъня! — изправи се и кресна той.

Тумбестото широко тяло на сержант Банат влезе в стълбищната кула и той отсечено отдаде чест.

— Сержант — поздрави го Фурията.

— Заповеди?

Фурията погледна малазанеца на редовна служба — червенокос фаларски ветеран от походите в Дженабакъз, загорял от слънцето, сякаш винаги небръснат, дори и на сутрешния строй. Все още не беше забелязала никакъв признак той да се отнася положително или пък не към новото разпределение на постовете. Старателен професионален войник, беше изводът й. Най-напред не каза нищо. Заповедите трябва да са съвършено очевидни, мина й през ума.

— Как се справя градското опълчение?

Повечето от частите им бяха опълченци — граждани, наети, примамени и направо заставени да изпълнят явно неприятното задължение всъщност да защитават града си. Дадоха й четиристотин, за да удържа този участък от стената. Банат водеше трите взвода от гарнизона, които бяха гръбнакът на поделението й.

Сержантът се намръщи с обичайната за професионалиста неприязън към аматьорите.

— Притеснени и неумели. Още не са опикали гащите.

— Дръжте ги под око.

— Слушам.

— И не откривайте стрелба, докато не наредя. Свободен сте.

Още едно отсечено отдаване на чест, уставно кръгом, излизане. Може би — хрумна й — пресиленото държане като на строевата площадка бе един голям насочен към нея среден пръст. Е, какво пък? По-зле от това нямаше да стане. Той не е на „ти“ с Юмрука. Тя се подаде от платформата да прецени какво става. Над нея пронизително изстърга и изскърца метал и камъните на кулата потрепериха. Натягаха Звяра. Фурията чуваше как Треперко ликуващо ругае момчетата, които му помагаха, и не можа да удържи усмивката си. Богове, Треперко бе най-щастлив, когато разполагаше с машина, за да стовари гибел върху някого. А Звярът беше нарочно направен лично от него. На задната част на кулата поставиха лебедка, за да издига огромните глинени гърнета, в които можеше да се окъпе дете — това бяха снарядите. Само дето човек не би имал охота да се къпе в тях. Бяха напълнени с масло и запечатани. Най-мощната муниция на света.

Фурията гледаше как сигналистите махат по редиците. Сапьорите хванаха щитовете на колела, а зад прикритието им се строяваха стрелците с лък. Много стрелци. Фурията присви очи и опита да се взре в сгъстяващия се здрач. Приличаха на воини от сетските племена. Спешени конни стрелци? Какво крояха те, в името на Десембрий? В нощта проечаха рогове и талийските обсадни машини — средно големи катапулти и онагри — стреляха. Горящи вързопи намаслени парцали се извиха над главите им, последвани от дим и пламъци. В стените изпукаха камъни. Фурията не им обърна внимание — талийците все още нямаха и една машина, способна да повреди стените на Хенг. Това беше просто стрелба за дразнене, предназначена да ги държи с наведени глави. Рояк стрели затъмни небето, издигна се, а после падна, изпълнен със смъртоносно изящество. Въпреки че бе прикрита, Фурията трепна от мисълта какво опустошение ще причинят такива залпове по парапета на стената. Докато наблюдаваше, от позицията им се понесе нестройна стрелба в отговор. Фурията изтича до свода и извика:

— Кой стреля? Казах да не се стреля!

Върна се на площадката. Обсадителите можеха да похабят колкото си искат стрели. Те разполагаха с нещо, което Хенг въобще нямаше да получи — снабдяване. Отново присви очи надалеч, към хълмчето зад талийските обсадни съоръжения. Беше съблазнителен хълм с изглед към реката и значителна вероятност за постоянен ветрец, който да прогонва комарите. Тя, Слънчевия и Треперко бяха наясно с това, понеже преди седмици в продължение на няколко нощи разчистваха камъни, за да направят мястото още по-привлекателно. И действително, трудът им бе възнаграден, понеже първата работа на мъжа или жената начело на това крило бе да издигне командната си шатра на мястото. Фурията не се удържа и заподскача от крак на крак. Хайде, човече, стреляй! Сега. Всичко беше измерено и нагласено! Какво чакаше Треперко?

Воалите вече бяха близо, а стрелбата от лъковете бе по-прицелена в парапетите. Фурията се провеси от свода:

— Стреляй! Стреляй поединично!

Гледаше преценяващо размяната на огън — погрешно, все още всичко вървеше не както трябва. Няма значение колко пъти си ги упражнявал… Върна се на портала.

— Целете се нагоре, в името на Гуглата! Нагоре, проклето да е!

Банат закрачи по парапета и изрева:

— В небето! Та да падне върху тях, псета проклети!

Нещо необичайно привлече погледа й върху притъмняващото поле, покрито с изгоряло стърнище и изравнени със земята колиби. Нещо ниско, но подвижно. Протегна се да подаде глава през един от зъберите. По камъните наоколо потракваха стрели и железните им върхове пронизително звънтяха. Пусната от катапулт скала се разби в стената на стълбищната кула над нея и поръси парчета надолу. Всички се прегърбиха и заругаха. Един от хенгските опълченци издигна щит над нея. Тя се наведе още веднъж и видя, че нещото е някаква ниска правоъгълна платформа, покрита с чимове пръст и стръкове трева. Насочваше се към основата на стената, а отделно имаше още по цялата линия.

— Котки! — викна тя. — Сержант, имаме котки! Донесете камъните — искам да ги унищожите!

— Слушам, госпожо капитан.

— Ела с мен — обърна се тя към войника, който бе вдигнал щита.

На площадката се наведе напред и опита да погледне право надолу. Не че подриването на стената щеше да помогне на нещастниците с нещо — основите слизаха на дълбочина три човешки боя. Тя знаеше, понеже със Слънчевия бяха изкарали повечето от времето си напоследък в копаене.

После кулата се разтресе, все едно я беше ударила скала с големината на кон, изстреляна от чудовищен катапулт като ония, които Фурията беше видяла да гният строшени след обсадата на островната крепост Натилог. Посипаха се прах и камъни и тя се закашля и махна с ръка. Опълченците инстинктивно се свиха. Фурията се стрелна към платформата. Най-напред не видя нищо — ярко осветената бяла палатка на началството си стоеше. По плата й се движеха сенки, идваха и си отиваха вестоносци. После се извърна, когато нощта изведнъж бе осветена от разцъфнал оранжево-жълт огън. Взривът стигна до нея като разтрисащ тътен и отекна по куртината. Фурията подскокна и изкрещя към покрива:

— Направо го закова, Треперко! Прекрасно. Просто прекрасно!

До нея се донесоха бойни викове, идващи отгоре. Можеше да си представи как старият сапьор танцува от радост.

— Заредете отново — викна тя и отиде до портала. Войникът я последва — закръглен възрастен мъж, вероятно бакалин.

— Как се казваш, войнико?

— Джекуратенав, госпожо капитан.

— Джек… как? Няма значение. Прикривай ме, Джек.

— Слушам.

Фурията стъпи на пътеката; Джек държеше щита между нея и парапетите. Сред отломките клечаха войници, зареждаха и се прицелваха. Около тях валяха стрели. Тя прекрачваше ранени и убити. Сержант Банат се затича да я посрещне.

— Как е? — изкрещя тя.

— Трябва да си събират такъмите и да си вървят у дома, госпожо.

— Съгласна съм.

Фурията огледа твърде празната извивка на пътеката.

— Камъни, сержант? Къде са камъните?

Банат плюна.

— Свършиха. Неприятности на лебедката. Някаква бъркотия.

— Кокалестият задник на Гуглата! Чудесно. Стой при опълченците — аз ще проверя.

— Слушам, госпожо.

Фурията продължи по-нататък. Джек я следваше с протегнат щит. Тя прескочи пламнала от маслото част от пътеката, където опълченците тупаха с мокри платове по пламъците. Главната лебедка не вършеше нищо, а до нея седяха трима мъже и една жена и се взираха надолу.

— Какво не е наред тук, в името на Джедъроун?

Един от хората потърка врата си с мазен парцал.

— Не знаем. Може би пламъци са уплашили воловете. Или пък строшен каменен блок.

Фурията се наведе много над вътрешния край на стената и хвана дебелото конопено въже.

— Какво става тука! — изрева тя колкото й глас държеше.

Прелитащите над стените огнени заряди разкриха пред Фурията несекващ безпорядък от войници и граждани в ниското. Усилващи се огньове осейваха претъпканите постройки на Външния кръг — докъдето стигаше погледът й, по улиците около тяхната извивка на стената мъже и жени се суетяха в привидно безумна паника и във всички посоки танцуваха факли. При основата на нейния участък от стената — от западната Речна порта до средата на пътя към Северната порта — се образуваха редици. Още части от градското опълчение? Подкрепления? Кой ги беше изпратил? Сторо?

При опорите на лебедката някакъв човек с факла й крещеше нещо.

— Какво?

Той замахна с факлата към платформата. Фурията изръмжа от отвращение и се изправи в цял ръст.

— О, Гуглата да го отнесе.

Тя посочи на обслугата:

— Това чудо да заработи или ви избутвам през стената!

Повика Джек.

— Да вървим.

Тръгна да търси Банат.

Намери го с двама редовни малазански войници до стената на стълбищната кула — приготвяха бурета, бутилки и мехове с масло. Фурията съгледа маслото, парцалите и факлите и кимна одобрително.

— Добре. Кога?

— Работим ускорено, госпожо — отвърна Банат, без да спира да навързва козите плондери.

— Колко имаме? — попита Фурията, приклекна и се подпря на ръката си.

Банат отново плю намръщено.

— Това е всичко.

— Съвсем недостатъчно.

— Така е.

— Изпращал ли си искане за подкрепления?

Банат вдигна поглед и примигна.

— Подкрепления? Не, госпожо.

— Долу има още от опълченците. Чакат.

— Може би някой е почнал талийците.

Фурията се сети за Копринения и се върна към мокренето на парцали.

— Може би.

Войниците вдигнаха едно буре и потеглиха. Банат нарами меховете с масло.

— Наслука! — викна Фурията.

Червенокосият ветеран нагласи шлема си и пусна злобна усмивка.

— Тъй вярно.

Фурията се върна на парапетите. Избърса ръце и погледна навън. Джек вдигна щита над нея. Долу малко по малко към стената се промъкваха още котки. Толкова много… А и повечето стрелци с лък изглежда бяха предимно от сетските племена…

Възгласи отклониха вниманието й. Хората махаха на опълченците, които се катереха по наредените край стената стълби. Фурията зяпна — Кой, в името на Бездната, е наредил това? Оттегли се в стълбищната кула за по-добър поглед. Във вътрешността, нагоре по витата стълба, отекваше шляпането на сандали.

Тогава по цялата стена се възцари необичайно мълчание. Фурията мигновено замръзна, когато виковете на ранените изведнъж изпълниха нощта. Гласовете умоляваха за вода и за помощ. От мрака жена проклинаше обсадителите с редица неприлични думи, достойни за някой джакатански пират. Фурията замря, напрегнато заслушана, и по ръцете й премина тръпка. Стрелбата от лъковете бе секнала; катапултите бяха спрели. Навсякъде по стената хората се изправяха и се гледаха с почуда. Пристъпът беше ли спрян? Бяха ли ги отблъснали?

Фурията стоеше неподвижно, ала мислите й се въртяха по същия път. Спряха стрелбата — нови части, които не е искала — спряха стрелбата — Богове в Преизподнята! Тя хукна към свода и там, оттатък вътрешната извивка на куртината, зърна ясно забележимата висока тънка фигура на капитан Хармин Елс Д’Шил, самия Усмихнат, начело на колона от тръгнали по стълбата опълченци. Тя посочи и извика:

— Не им давайте да…

Нечия ръка, положена на врата й, я дръпна назад. Болка прониза страната й. Падна на каменния под, където се сгърчи от раната; сякаш я пробождаше цялата. Докато премигваше през завеса от болка, съзря над себе си Джек. Лицето му беше безизразно. Той прибра камата и извади късия си меч. Вдигна го с две ръце над нея и се спря.

— Амарон — изрече той — изпраща съжаленията си.

Фурията можеше само да гледа вцепенено. О, Сторо, толкова съжалявам. Надхитрен от самото начало.

После мъжът изчезна. Фурията примигна объркано и се огледа. Джек лежеше целият сгърчен, на устата му имаше повръщано от кръв. Ръце я изправиха и я облегнаха на стената. Погледна към мръсните окъсани одежди на топчест грозник с изкривена уста и едно притворено око.

— … положение? — попита той и замаза думата.

Фурията го гледаше озадачено. Кой бе това, в името на милостта на Солиел? Ала имаше ли тя някакъв избор? Вдиша дълбоко и пребори световъртежа и повдигането.

— Градското опълчение измени. Помага на пристъпа.

Мъжът затвори очи и вирна глава, сякаш слушаше някого или нещо, недоловимо за нея. После кимна и отвори очи.

— Оттегляйте се. Защитавайте Речната порта.

— Кой го казва?

— Твоят началник.

— Сторо? Помогни ми да стана.

С невероятна сила мъжът я издърпа и я задържа изправена с една ръка под нейната. Болката затъмни зрението на Фурията, но тя й се опря.

— Кой си ти?

— Градски маг… стар приятел на Копринения.

Тя посочи свода. Магът я завлече там. Пред нея сякаш се изправи видение от Пътя на Гуглата — размахани факли осветяваха плъпналите хора, вкопчени в ръкопашен бой; някои от тях бяха изплашени, дори скачаха или биваха избутвани от пътеката. Абордажни куки обкичваха парапета и някои от опълченците ги сечаха, а други ги защитаваха. Двама малазански редовни войници бяха приклекнали зад щитовете си срещу входа на кулата, готови да спрат всеки идващ неприятел. Щом я видяха, очите им се разшириха в прорезите на шлемовете.

— Войници — опита да викне тя, но можа само да изпъшка. Те станаха и отдадоха чест. — Съобщете — оттегляме се към Речната порта.

— Тъй вярно.

Магът се обърна, поведе я със себе си и Фурията забеляза, че витата стълба е превърната в трошляк. Тя проточи шия, за да погледне човека право в лицето.

— Кой си ти?

— … Ал…

— Хубаво, Ал, моите благодарности, аз…

Магът обаче продължи да върви и изведе Фурията през западния свод на кулата.

— Какво правиш? — изръмжа тя; страната й се беше впила в нея и направо я разкъсваше.

— Оттеглям се.

— Не, аз трябва да…

Но Ал не спря. Минаха покрай опълченци, които ги гледаха и бъбреха въпроси. Фурията само поклати глава.

— Бийте се. Отбранявайте стената тук.

Стигнаха до абордажна кука, която трябваше да бъде отсечена. Както си минаваха, Ал протегна ръка, изгрухтя от напъна, издърпа куката от камъка, където се бяха забили зъбите й, протегна я над края на парапета и я пусна. Писъци съпроводиха нейното падане. Фурията изгледа мъжа. Кой е той, в името на взора на Серк? От човека се понесе и ухание — острата миризма на подправки.

В отговор на погледа на Фурията, Ал се усмихна изкривено — единият край на устата му се изви нагоре — и намигна с читавото си око.

— Можехме да удържим кои да е обсадители. Не и проклетите безсмъртни Имасс на императора.

Кралицата да ме опази! Един от старите градски магове, които са отбранявали Хенг толкова отдавна. И приятел на Копринения? Значи и той… Но разбира се — та той всъщност си го каза. И все пак, едно е да го чуеш отвлечено. Друго е да го видиш в действие.

— Остави ме тук.

Ал я изгледа въпросително.

— Трябва да удържим този участък за оттеглянето.

Той изсумтя разбиращо. Тя махна на един опълченец да дойде, докато Ал внимателно я опираше на парапета.

— Има ли редовни войници тук?

Уплашено кимане.

— Добре. Доведи някой.

Обърна се към Ал.

— Можеш ли да направиш нещо за мен?

Той поклати глава.

— Не е сред моите… умения.

— Е, превържи го де, а?

Магът започна да разхлабва вървите и катарамите на доспехите й. До нея дойде и застана на колене жена от редовните малазански войници. Фурията й махна да се приближи.

— Частите да се оттеглят насам — каза тя с отслабващ глас. — Трябва да удържим този участък.

— Слушам, госпожо капитан.

Жената се вгледа встрани и се усмихна:

— Май ги виждам.

Дойде още един от редовните войници.

— Кой си ти? — изломоти Фурията.

— Жълтия — отвърна той и избута ръцете на Ал. — Взводен лечител.

Фурията се засмя и едва не повърна от болка заради гърча. Жълтия постави под носа й нещо — мускалче. Тя тласна нагоре ръка, за да го отблъсне.

— Не ме упоявай!

— Тогава спри да мърдаш!

Жълтия запретна долната й риза и започна да завива кръста й. Мръдна глава към Ал и тихо попита:

— Кой е цивилният?

— Маг — прошепна тя. — Може би соултейкън.

— Мъртвешкото дихание на Гуглата…

— Какво става? Трябва да знам.

Ръцете на мъжа бяха топли върху стомаха и страната й. Фурията усети как болката намалява. Жълтия гледаше нататък.

— Близо са вече. Бавно отстъпление под строй. Банат строява арбалетчиците…

Ужасна мисъл порази Фурията.

— Близо?

— Да.

— Отвъд стълбищната кула?

— Да.

— Милостива Бърн, не!

Тя се помъчи да стане. Ръцете на Жълтия я притиснаха надолу.

— Да не си посмяла да ми разваляш работата! Какво има?

— Треперко! В кулата. Трябва да…

— Свършено. Талийците я държат.

Цялата сила напусна Фурията.

— О, проклятие, Треперко…

Вдигнаха я и я положиха върху груба носилка от два щита върху копия. Ал застана до страната й. Тя долови погледа му.

— Къде е Копринения? Къде са Сторо, Джалор, Рел? Загубихме стената!

— Мислиш си… че си само ти ли? Портата на Вътрешния кръг… също. Тя беше… най-важна. Рел ги разпръсна там… сега се сражава… за да овладее Външната. Салове с войници на Идрин. Речната порта… трябва да издържи.

Велики Фандърей, по-лошо е, отколкото си го бе представяла. Остави главата си да падне на носилката. Е, сега вече знаеха какво означава да застанеш срещу старите малазанци. Ужасно. Нападат те като наводнение. Истински гамбит. И все пак можеше да успее.

 

 

Стигнаха ниската кула, която укрепяваше най-западното разширение на стената и северния свод на моста на Речната порта. Фурията възнамеряваше да задържи талийците тук. Нареди да издигнат барикади. Бавното постепенно отстъпление на Банат ги достигна. При движението си той събираше колкото може хора. Отдаде на Фурията чест отсечено като по-рано, въпреки нацепения на трески кръгъл щит, кървавата рана през устата, която разкриваше горните и долните зъби, и двата пръста по-малко. Тя реши, че може би все пак не е било постановка.

— Добра работа, сержант.

Банат кимна, отдаде чест, обърна се към войниците и се зае да ги насочва и да ги подбутва. Фурията разбра, че с такава рана не могат да разбират заповедите му. Тя даде знак на Жълтия да се погрижи за него. Стрелите звънтяха в кулата над барикадата. Запалителна муниция пръсна горящо масло по натрупаните столове, маси и бъчви. Всички се скриха, после бързо се изправиха и отвърнаха на стрелбата през пламъците. Още малазански редовни войници — арбалетите потракваха по гърбовете им — изкачваха стълбата до капандурата на покрива, за да обстрелват пътеката. След малко на извивката на куртината, зад струпването от обсадилите барикадата талийски войници и хенгски опълченци, настъпи тишина. Достигнаха ги пронизителни крясъци — изпълнени с внезапна паника и явен страх викове.

— Какво е това? Какво става там? — пресипнало попита Фурията.

Жената войник дойде до нея.

— Не знам. Тъмно е. Всички факли са захвърлени. Няма светлина.

— Надушвам масло — провикна се един войник от барикадата. — Много.

— Какво е това? — обади се друг.

— Какво става? — изръмжа Фурията. — Гледайте!

Жената се надигна и примижа.

— Нещо се стича по стените от пътеката. Вода?

Смехът на Гуглата! Треперко!

— Залегнете! — извика Фурията. — Всички! Прикрийте се!

Ал се обърна към нея и присви читавото си око.

— Защо?

Изведнъж го обрамчи блясък. Жълто-бяла светлосянка от ослепителна светлина и мрак изгори зрението на Фурията. Рев като при срутване на земя се удари в барикадата и я избута назад. Войниците се разбягаха и се удряха с ръце — дрехите им бяха пламнали. Писъци добавяха полутон на безнадеждна болка под бученето на огъня. Ревящ пламък премина с трясък през бъчвите и мебелите и се замята, докато войниците не му нанесоха множество удари. Ал — издигнал ръка, за да закрие очите си — се обърна и още веднъж погледна Фурията.

— Вие, сапьорите… биете се непочтено.

Той се смръщи от отвращение.

Несъмнено е така, приятелю.

 

 

На сутринта дойде заповед за оттегляне към Южната порта на Вътрешния кръг. Говореше се, че изоставяли целия Външен кръг. Твърде дълга стена и недостатъчно хора. Фурията настръхна от новините — всичките тези загинали, саможертвата на Треперко… И за какво? Всичкото, за да предадат стената на талийците?

Сторо, размъкнат и с торбички под очите, я срещна, докато я носеха към портата. Постави ръка на рамото й.

— Чух, че са те ранили в страната.

— Подарък от Амарон.

Той трепна и погледна настрани.

— Да. Е, предполагам, че за всички ни е приготвено това. Слушай, не се ядосвай. Случайност. Просто ти си държала този участък вчера. Това е всичко. Можеше да е всеки. Не го приемай като лична обида.

Тя се засмя дрезгаво.

— Ще опитам.

Изгледа Сторо и прецени състоянието му. Беше изтощен, а ръката му бе порязана — сражавал се бе — но не изглеждаше като отчаян човек.

— Загубихме Треперко.

— Да. Научих.

— Бяхме предадени. Градското опълчение…

Той вдигна ръка.

— Знам. Ще разберем кой е.

— Ти не го приемай като лична обида. Нищо не можеш да направиш по въпроса. Обсадите винаги завършват с предателство.

Той се усмихна печално в знак на съгласие и за миг очите му се съживиха. Разтърка врата си и смъкна качулката на ризницата, за да се почеше по главата.

— Да. Разбирам. Кой би могъл да бие Чос и Ток, нали? Все пак слушай.

Той махна на носачите да продължат и закрачи покрай носилката.

— Те ни направиха услуга. И без това отбраната ни на Външния беше твърде рехава. А с този ход те твърде рано разкриха намеренията си. За да овладеят какво — Външния кръг?

Сторо отмахна успеха им настрана.

— Трябваше да посегнат към Вътрешния. Сега ние сме наясно.

— Трябваше да очакваме…

— Ние го очаквахме.

Фурията надигна глава, за да го погледне право в лицето.

— Какво искаш да кажеш? Искаш да кажеш за този градски маг, Ал? Каква е неговата история? Ти доверяваш ли му се?

Сторо отбягваше погледа й.

— Трябва да питаш Копринения.

— Ще го питам… Както и да е, какво стана?

Свиване на рамене.

— Кохортите отрязаха твоя участък на Външния кръг, а друго отделение подсили Северната порта. Треперко се погрижи за ония, които завзеха стената, но други са отворили портата. Преодоляха северния участък на Външния кръг, но ги спряхме на Вътрешната порта. Рел си заработи парите — той я удържа. Всички са доволни от него.

— По този въпрос — моят сержант Банат заслужава похвала.

Кимване.

— Добре. Радвам се.

Сторо пусна широка усмивка.

— Сержантите струват толкова, колкото струват офицерите им.

После стисна рамото й.

Всичко е наред, Сторо. Още не съм се предала.

* * *

На следващия ден сетските воини викаха, пееха бойни песни и яздеха около шатрата на Ток, който бе възлегнал с Чос и вождовете от Събранието. От време на време някой конник профучаваше покрай повдигнатите навеси и Ток съзираше високо издигната част от плячката — меч, сребърен поднос, копринена дреха, отсечена човешка глава. Погледът му се премести върху Чос, излегнал се с ръка върху коляното; бе свел поглед и устата му беше кисела под тъмнорусата брада. Съжалявам, Чос. Нещата не станаха така, както се надявахме. На два пъти ни спряха по начин, който странно напомня за тактиката на Старата империя. Ток премести изтръпналия си лакът, нагласи го и потрепери. Сякаш воюваха със себе си — а той предполагаше, че точно това става. Военни инженери от малазанската школа, майстори на обсадното дело. Горкият капитан Лийн, изтрит от лицето на земята от вероятно най-големия построяван на континента катапулт. После същият инженер изсипва амунициите си и унищожава куртината. Това отнесе почти цяло поделение. Но превзеха Външния кръг. Да, Външния. А възнамерявахме да овладеем Вътрешния. Възнамерявахме… Ток плъзна поглед по яркоцветния платнен покрив на палатката. Да, възнамеряваха понастоящем да доближават Унта.

— Защо сте тъй мрачни, малазанци? — провикна се Имотан през шатрата.

Ток се насили да се усмихне:

— Надявахме се на повече.

— Да, да. Разбира се. Но вие трябва да ликувате заради стореното от вас! Стените на Хенг не са били пробивани досега! Ние ги преодоляхме! Скоро и останалото ще падне като подсечено олюляващо се дърво.

Ток вдигна чаша чай при тези думи, а Имотан му отговори. Стените не бяха пробити, глупако. Не можеш ли да разбереш, че това е едва първото кръвопускане в неминуемата битка на живот и смърт и за двете страни? А те пуснаха най-добрата си стрела. Само за да ви привържат за обсадата. Сега този Юмрук, Сторо, ще е предпазлив. Това няма да подейства втори път. Но пък ти можеш да се радваш, нали, Имотан? Ти и твоят слуга Хипал? Хенг е ударен, без твоите воини да са пролели и капка кръв? Това е нашата война, малазанци срещу малазанци, докато вие ни гледате как се обезкървяваме — не е чудно, че си усмихнат!

Ток вдигна чашата за втори път и задържа погледа на Имотан. Това е сделката, шамане. Ние изваждаме от петата ви този трън, който вие толкова време не можете да хванете. В отплата вие идвате с нас на изток с всички способни да яздят хора, за да пожарим, тормозим, безпокоим и да унищожим напълно всяка войска, която тя би изкарала срещу нас.

Имотан отвърна със своята чаша. Усмивката под сивата му брада беше свирепа, а блестящите черни очи бяха изпълнени с обещание за кръвопролитие — за малазанците.

* * *

Гелел за пръв път разгледа Хенг добре след пристъпа, докато яздеше със своя началник, маркиз Джардин, и патрула си от сто конници. Вървяха по търговския път на североизток към стария каменен мост на Идрин. От западната страна оранжевата светлина на утрото оцветяваше далечните стени в охра. Дим се издигаше от все още горящите из града огньове. Не можеше да види северната стена, където ужасяващият огън бе изпепелил толкова много от хората й, но чу да се разказва за тази безнравствена постъпка, почти каприз. Що за разрушителна детинщина! Загубиха битката — би трябвало да покажат уместното приличие и просто да се откажат. Какво щяха да правят, да изгорят целия град от чиста злоба? Това бе — тя търсеше точната дума — нецивилизовано.

— Значи имаме среща? — попита тя маркиза; той яздеше до нея.

Той потвърди и дръпна от лулата си.

— Да, превост. Подкрепления.

— От изток, господине?

— Да. Слезли са в Коун. Набрани от Фалар и нататък. Начело е самият Урко Черупката, лично.

— Урко? Мислех го за мъртъв.

Маркизът се усмихна широко и показа жълтите си зъби.

— За смъртта му се е чувало по-често, отколкото за удавянето на някоя котка.

Гелел се замисли върху всички имена, събрани сега срещу Ласийн в тази „Талийска лига“. Толкова много стари военачалници и помощници. Какво ли е да се чувстваш толкова предадена? Толкова сама? Обаче тя сама си го беше докарала, нали? Това беше въпросът — нали? Гелел смяташе и себе си сама. Колко ли още общо имаха помежду си двете? Имаха ли въобще? Може би единствено самотността. На нея й се струваше, че ако и да беше временен водач на Талийската лига, в действителност тя не ръководеше нищо. Питаше се доколко двете наистина си приличаха и в това отношение.

Прашен стълб пред тях съобщаваше за друг отряд на пътя. Напред препусна ездач, спря коня си и отдаде чест на маркиза и на Гелел.

— Религиозно шествие — съобщи жената на Гелел.

— Моля?

— Тук ги има често — обясни маркизът. — Този път минава по моста и се среща с търговския път по направлението изток-запад. На кръстопътя е разположен голям манастир…

— Голямото Светилище на Бърн! — смаяно изрече Гелел.

— Да.

Ако маркизът бе обиден от прекъсването, не го показа.

— Значи сте чували за него.

— Разбира се. Но не е ли било разрушено отдавна?

— Да. Ударено от земетръс.

Кисела усмивка.

— Правете си каквито изводи искате. Набожните обаче продължават да прииждат. Настаняват се между падналите му стени. Упорити са във вярата си. Този път е направен върху старата пътека на поклонниците. Първият мост е бил построен преди векове, за да улесни търговията.

Докато маркизът говореше, се изравниха с шествието — старци и старици, пешком, някои с дълги знамена, които показваха, че са под покровителството на Бърн. Всичките се поклониха при преминаването на патрула — дори и тези, които изминаваха на ръце и на колене в прахоляка всяка стъпка от поклонението си, за да увеличат своята заслуга. При минаването Гелел забеляза кестеняви и сиви коси, рошави и прашасали, окъсани парцали, измършавели крайници в рани и язви. Заради по-тъмните си лица изглеждаха като хора от Канската конфедерация, макар че можеше да е и просто от мръсотията.

Слязоха по южния склон на широка плитка долина — старият разлив на Идрин. Нагоре по реката малките раздалечени горички се сливаха в непрекъсната черта и закриваха водата. Далеч напред старият каменен мост се беше проснал като сивото острие на меч, дълъг и снишен над водата. Множество черни птици кръжаха над реката и плячкосваха бреговете. Порив от топъл въздух — понесло се по долината течение — посрещна Гелел. Носеше мириса на изгоряло дърво от Хенг и воня на неща, които обикновено не биват изгаряни. Щом приближиха брега, много по-лошо, гадно зловоние я нападна, тя се дръпна и запуши нос.

— Богове, какво е това?

Маркизът се обърна към нея, здраво стиснал лулата си със зъби; широкото му лице беше неразгадаемо. Спогледа се със сержант Пастира — той яздеше зад тях — и извади лулата от уста.

— Хенг използва Идрин като клоака, разбира се. Следователно такова нещо се намира по течението на реката след всеки град. Сега обаче, при обсадата, е много по-зле…

Гелел се приближи и видя как отпадъците и развалините на войната застилат брега. Сред натрошеното дърво и останките лежаха усукани трупове — вкочанена ръка, издигната като за зловещ поздрав; бледо подуто тяло, отвратително. От труп на труп сновяха доволни кучета с претъпкани стомаси. Подскачаха и вдигаха във въздуха цели облаци от разярени врани и кани.

— Понеже в града, разбирате ли, няма място за погребване на мъртвите — просто е по-лесно да…

— Това е престъпно! — избухна Гелел. — Ами обредите?

— Кой знае? Може би са направили някои основни знаци…

Гелел не беше в настроение да споделя търпимостта на маркиза. За нея това бе последното безчинство на лоялистите, убедителното доказателство, че които и да са тези хора, те наистина заслужават да бъдат изтрити от лицето на земята. Липсваше им почтеността на разумните мъже и жени. Изглеждаха по-долни от животните.

Копитата на конете изчаткаха по изтърканите гранитни камъни на моста. Маркизът вирна брадичка и посочи към отсрещния бряг.

— Виждате ли пещерите?

Отвъд северния бряг издигането на долината беше много по-стръмно. Пътят се извиваше посред меки слоести утаечни скали. Тъмните входове на пещери обсипваха скалите и образуваха някакво окаяно поселение.

— В тях са се заселили отшелници и аскети. Предполагам, че се пречистват за по-добро общуване с Бърн, Солиел, Опонн или който и да е.

В някои от мрачните отвори клечаха фигури — подобни на увити в парцали съчки. Брадите и парцаливите дрехи се вееха на вятъра. Деца си играеха с пъргави озъбени кучета в прахта. На изсъхнал клон на дърво край пътя се бе облегнал старец само по препаска — въпреки хладния въздух. Както минаваха, той се провикна:

— Защо се противите на всеобщата ни съдба, братя и сестри? Всяка ваша стъпка ви приближава до забравата, която очаква всички ни. Откажете се от този живот, който е измама на слепци!

Гелел се сви в седлото:

— Това е богохулство!

— Не му обръщайте внимание… — започна маркизът.

— Дано боговете ти простят — викна тя.

— Боговете не прощават нищо — донесе се мрачният отговор на мъжа.

Тя гледаше високия слаб човек, докато извивката на пътя не го закри от погледа й.

— Както споменах — поде отново маркизът, — по хълмовете гъмжи от отшелници и безумни аскети. Тук ще откриете всякакви скверности и отклонения от вярата. Като бърборенето на хиляда гласа. Със същия успех можете да викате на вятъра да спре.

— Все пак, питах се какво ли има предвид…

— Може би е имал предвид, че тези, които наричаме богове, не ги е грижа за нас.

Гелел и маркизът се обърнаха и видяха Молк, който яздеше зад тях. Той се размърда на седлото и сви рамене.

— Може би.

И двамата се извърнаха. Гелел не знаеше как маркизът възприема тези думи, но нея те я полазваха като някаква зараза. Изпитваше непреодолимо желание да се измие. Само думи, каза си тя. Нищо повече от думи.

 

 

Изкачиха склона и достигнаха северните равнини. Тъмни облаци раздираха далечния североизток, където планините Ергеш улавяха степните ветрове. На север пътят ги поведе покрай усамотен утаечен хълм — или останки на древно плато. Тук, полазили стръмните му склонове и струпани на върха, почиваха скупчените изпопадали останки на Голямото светилище на Бърн. Цели крила от неговата квадратна, приземена постройка се бяха плъзнали от скалата при срутвания и разседи, а други отделения изглеждаха непокътнати. От такова разстояние лабиринтът от килнати стени приличаше на Гелел на изпусната от някой бог ръка карти. Сред развалините се издигаше сив дим.

— Трябва да е бил огромен.

— Да. Най-големият на континента. Побирал е хиляди монаси. Днес вместо напева на молитвите звучи ревът на прерийния лъв.

Гелел погледна едрия мъж; светлите му очи, укрити посред гъста мрежа от бръчки, изучаваха отдалечените останки.

— Звучите като поет, маркиз.

Дебелите му вежди се вдигнаха.

— Надявах се да стана, но обстоятелствата направиха от мен войник, превост.

— Все пак светилището не изглежда напълно изоставено.

— Да. Както казах. Набожните все още пристигат. Влачат се из развалините без надежда.

Той я изгледа.

— Може би мечтаят за някогашната слава…

Гелел премести поглед върху руините.

— Не виждам скелета, нито опити за възстановяване.

— Може би сънищата им са твърде съблазнителни.

— Или пък са твърде бедни.

Маркизът се усмихна и кимна замислено. След малко се прокашля.

— Спомних си няколко реда от Тенис Буле. Запозната ли сте с него?

— Чувала съм го. Мъдростта на глупеца?

— Да. Приблизително следното: По пътя си срещнах дрипав човек, босоног и без връхна дреха. Вземи тази монета, рекох му аз, ала той отблъсна ръката ми. Виждаш ме беден, гладен, премръзнал — отвърна, — но съм богат със сънища.

Гелел изгледа спътника си с присвити очи.

— Не съм сигурна какво е посланието, маркиз…

— Да, така е. Човекът все пак е бил глупак.

 

 

След обедно време стигнаха кръстопътя. Тук пътят на юг към Кан и Дал Хон се пресичаше с големия търговски път в посока изток-запад. От двете му страни стърчаха останките на наскоро изгорени крайпътни ханове, странноприемници и заграждения за коне. Гелел знаеше, че това е работа на сетите, и настръхна от разрушението, извършено заради това, което някой можеше да каже, че е в нейно име. На всички страни се простираха изпотъпкани и изоставени градини. Не всичко обаче беше изоставено; стан от палатки се извисяваше на северния склон над кръстопътя. Няколкостотин — по преценката на Гелел — коне и хора си почиваха. Военна част по пътя си, която спокойно разхожда конете по полегатия склон.

— Хората на Урко?

— Да.

— Ще се присъединят към нас на юг?

Маркизът извади лулата си от кесия отстрани на пояса.

— Това е въпросът, превост. Щяха да застанат срещу Южните кръгове. Нещата обаче се промениха. Сега трябва да обсъждаме стратегията — и от решенията ни ще зависи много. Както е винаги, бих казал, във военните работи.

Отрядът не стори много, за да засили увереността на Гелел. Сред хората тя видя одежди върху ризници от Седемте града, подсилената с капси варена кожа от Дженабакъз и бронзови люспести ризници от Фалар. Не изглеждаше да има ред или опит за образуване на подразделения освен вимпели и знамена в зеления цвят на Фалар. Войниците сякаш се отнасяха към срещата като към някаква разходка; шегуваха се и си приказваха, докато изкарваха конете си на пътя в пълен безпорядък. Гелел изгледа косо маркиза — едрото му лице не издаваше никакъв гняв или отвращение от нещо, което можеше да се изтълкува като обида. Най-предният от тях, червенокос дебеланко в покрита с бронзови люспи кожена ризница, наклони глава за поздрав.

— Капитан Тонли, на вашите заповеди, господине — произнесе той на талийски със силен акцент.

— Маркиз Джардин, началник на Граничните патрули. Превост Алил и сержант Пастира.

— Поздрави.

— Главнокомандващият Урко с вас ли е?

— Да, с нас е. Сега обаче не е тук.

— Не е тук?

— Да. Той… — човекът търсеше думата.

— На разузнаване е — обади се един от войниците.

Капитан Тонли светна и устата му се изви нагоре.

— Да, точно така! На разузнаване е. Заповядайте при нас — и той извърна коня си.

— Благодаря, капитане — отвърна маркизът. — Надявам се, че ще го видим по-късно.

— О, да — и капитанът отпъди грижите настрана. — Тази вечер ще се върне. Засега елате при нас. Оставете конете си да починат. Разкажете ни за пристъпа, за който чухме.

Маркизът кимна на сержант Пастира, който вдигна ръка и направи знак „напред“.

 

 

С падането на здрача станът все по-малко напомняше военен лагер и все повече — разбойническо сборище. Изпод издигнатото на пръти като палатка за командването чергило Гелел гледаше как около огньовете избухват пиянски сбивания, как се правят залози и борби за нищожната досегашна плячка, как около мъжете и жените снове истинска войска от придружители, присламчили се при Ипрас и Идриб. Капитан Тонли ги забавляваше с разкази за пътя, докато маркизът си седеше спокойно на някакво сгъваемо столче и пушеше лулата си. Гелел забеляза, че Молк изчезна в мига на влизането им в стана. Несъмнено вече беше здраво пиян.

Почти никой не видя как под навеса приведен влезе възрастен мъж, понесъл две пълни с камъни кожени ведра. Той ги пусна, после смъкна огромното си вълнено наметало и разкри широки рамене на борец и възлести, страховито белязани ръце, които напомниха на Гелел за дъбови коренища. Капитан Тонли скочи от столчето си и предложи на мъжа половница. Онзи я надигна и ги загледа над ръба й. Маркизът стана и се поклони. Гелел направи същото. Като довърши половницата, той я подхвърли на капитана — Тонли залитна.

— Още една. По хълмовете е прашно.

Мъжът протегна ръка на маркиза и той я пое.

— Маркиз Джардин, началник на Граничните патрули.

Посочи Гелел.

— Нашият нов превост — Алил.

Мъжът изсумтя и се обърна към нея. Протегнатата й ръка изчезна в едрата му лапа. Гелел бе впечатлена от грубото, рязко, синьо напанско лице с малки предпазливи очи под изпъкналите кости; побелялата от праха късо подстригана коса; но над всичко се натрапваше болката в ръката й. Сякаш беше притисната между камъни.

— Значи това е новият ни превост — произнесе той, огледа я и тя разбра, че този човек някак си също знае. — Главнокомандващ Урко Черупката.

— Господин главнокомандващ — процеди тя през стиснати от болка зъби.

Урко въздъхна облекчено и седна на столче. Капитан Тонли постави друга половница до него.

— Капитан Тонли. Само защото ме няма през деня, не означава, че целият стан трябва да пропадне в Бездната.

Капитанът се сепна.

— Тъй вярно, господине — той отдаде чест и изхвърча изпод чергилото.

Урко придърпа ведрата и кимна на маркиза да седне. Гелел се настани до него.

— Какво казва Чос?

По-нататък резките нареждания на капитан Тонли изпълваха здрача.

Маркизът се зае наново да пълни лулата си.

— Тя е потеглила. Всъщност, намира се точно след вас.

Гелел смаяно изгледа Джардин. Тя? Императрицата? Идва насам? Богове! Значи можеше да бъде това. Битката, която ще реши всичко.

Урко обаче просто кимна при съобщението, като че наполовина го беше очаквал. Подбра камък от едно от ведрата и го огледа, завъртя го насам-натам. Плюна върху него и го разтърка с палец.

— Следователно, разгръщаме се на юг, вън от всяко съмнение. Не можем да оставяме реката да дели подразделенията ни.

— Не можем. Чос настоява да поемете североизточния фланг.

Той изхъмка и постави камъка на масата.

— А югът?

— Ще го държим под око. В Хенг нямат хора за каквото и да е изненадващо нападение.

Урко извади следващия камък, намръщи се при вида му и го изхвърли в сгъстяващата се нощ.

— Добре. Аз ще държа североизтока, Чос средата, Хенг ще прегражда южния фланг, а сетите ще нападат и ще водят малки схватки.

Той издиша дрезгаво и дълго.

— Може би най-доброто, което можем да приготвим за нея.

Гелел се стегна и се прокашля.

— При цялото ми уважение, тя е в поход, за да помогне на Хенг, нали? Не бива ли да я спрем, преди да го е достигнала?

Прошарените вежди на Урко се свиха. Той сведе поглед, за да избере друг камък. Маркизът си взе чаша от масата и я напълни от глинена кана с червено вино.

— Да, тя привидно е в поход, за да помогне на Хенг. Но е достатъчно наясно да не се напъха в капан вътре. Не, за нея най-добрият начин да прекрати обсадата е да влезе в сражение.

— Имаме ли някакви сведения за размера на силите й? — попита Гелел.

При въпроса Урко помръдна дебелата си вежда и надигна глава от камъка, който разглеждаше.

— Амарон има източници — отвърна Джардин. — Съобщено ми бе, че в най-добрия случай тя може да изкара не повече от петдесет хиляди — и това при положение, че вземе в армията всичко по крайбрежието в Карасин, Вор, Марл и Халас.

— В този случай ние доста я превъзхождаме по численост.

— Да. Числеността обаче е по-маловажна, отколкото си мислите. Императорът почти винаги беше с по-малобройна войска. Нали така, Урко?

Старият пълководец изсумтя в съгласие, докато лъскаше камъка в парче плат.

— Тя има други предимства… Нокътят. Кадровите магове. А и винаги е налице възможността Тайсхрен да реши да си изцапа ръцете.

Гелел се отпусна на столчето си. Опазил ни великият Тогг! Не се беше замисляла за това. Върховният маг обаче още не се бе намесил в нищо. Защо да го прави сега? Явно всички предполагаха, че няма. Допускането на друго означаваше да се предизвика парализа.

— Така — произнесе Урко и отпи голяма глътка от половницата си. — Ще чакаме тук останалите да ни настигнат. После ще се разгърнем на североизток.

Той подаде на Гелел някакъв камък.

— Погледнете го.

Едната страна на продълговатия камък беше грапава скала, но другата бе лъскава вълниста повърхност с многоцветен блясък и й заприлича на бисер. Миг по-късно се разкри подобие на спирална раковина, завита навътре с изключително изящество.

— Красиво е…

Единият край на устата му се изкриви нагоре.

— Харесва ви?

— Да! Прекрасно е.

— Добре!

Той се отпусна и погледна как тя върти камъка в ръце.

— Радвам се, че ви харесва.

* * *

През последните няколко луни необичайни сънища преследваха Кайл. Спеше неспокойно и често се събуждаше внезапно, облян в студена пот, сякаш е видял или чул нещо ужасяващо. И винаги образите и несъществуващите спомени се отдръпваха тъкмо щом посегнеше към тях. Последната седмица на борда на Хвърчило обаче измина по-спокойно. Може би заради еднообразното люлеене или плискащия наплив на вълните, или заради мелодиите, които Ереко си напяваше през дългите си нощи на кормилния лост, но или спеше по-леко, или много по-дълбоко.

В една от нощите Кайл сънува или мислеше, че сънува; не беше уверен. Знаеше само, че изведнъж се усети как върви през мъгла или през нещо, подобно на мъгла или облаци. И не бе сам.

Крачеше съвсем малко вдясно, една стъпка след слаб светъл човек, облечен в повлякла се по земята зад него дебела надиплена одежда — тогава Кайл забеляза, че земята представлява суха спечена кал. Човекът бавно и преднамерено правеше дълги крачки, големите му ръце бяха сключени зад гърба, а главата беше наклонена, може би бе дълбоко умислен. Дълга бяла коса падаше до средата на гърба му. Приликата на мъжа с магуса — Духа на вятъра от Хребета — и потиснатите чувства насълзиха очите на Кайл, но имаше и разлики — този не бе тъй як и изглеждаше по-висок. И все пак, дори докато го наблюдаваше, тялото на мъжа потрепна, помести се и се залюля, преди да стане отново слаб, белоснежен човек. Кайл можеше да се закълне, че в този миг съзря друг образ — прозиращ лик на звяр.

Не трябваше да се намира тук и това го уплаши. Да не би някак да бяха нарушили нечии граници или да се бяха заскитали твърде надалеч при пътуването си? Обутите в сандали крака на човека вдигаха облаци прах, но до Кайл не достигаше и звук от стъпките им. Матовият оловен небосвод караше очите да жадуват да го погледнат — сякаш се размазваше, колчем се загледаше твърде внимателно в него. Сенки прелитаха и падаха на земята между тях двамата, всичките без видим източник.

Най-накрая — Кайл не разбра след колко време — от хоризонта пред тях се отдели целта им, някакъв нисък тъмен хълм или постройка. Превърна се в купчина грамадни тъмно опушени кристали, висока колкото сграда. Мъжът я достигна, стъпи здраво и — доколкото Кайл можеше да види — опря брадичка в юмрук и внимателно огледа образуванието от дясно наляво. Взе решение и хвана един от кристалите с две ръце. Изпъна се, засумтя, просъска и огромното парче се отдели с тежък стържещ пукот. Беше два пъти по-голямо от мъжа, който пък бе много по-висок от Кайл. Той го избута настрани и се пресегна към друго.

— Спри!

Кайл и мъжът се обърнаха.

Към тях подходи мършав тъмнокож човек в черно наметало върху тъмни дрехи, висок, с дълга бяла коса. Кайл забеляза косата и се зачуди дали двамата не споделят общ произход.

— Аномандарис — поздрави мъжът новодошлия, изправи се и отпусна ръце покрай тялото си.

Аномандарис се поклони.

— Лиоссеркал.

Вече по-отблизо, Кайл видя, че мъжът не е от Дал Хон или пък друго тъмнокожо племе, а просто не е човек — черната кожа сякаш попиваше падащата върху нея слаба светлина, а очите бяха ярки, дръзко и весело грейнали златни светилници.

— Какво търсиш тук?

— Аз мога да попитам същото.

Лиоссеркал скръсти ръце и избоботи:

— Проучвам.

Веждата над едното златно око се изви. Новодошлият подритна счупения кристал.

— Обектът може и да не издържи на проучването.

Ръцете отново се отпуснаха и се разпериха малко настрани.

— Какво от това?

Вдигане на рамене.

— Все още е младо, Лиоссеркал. Дете. Би ли накълцал на парчета едно дете?

Лиоссеркал, все още с гръб към Кайл, изглеждаше изненадан.

— Дете? Да, скорошно е, най-слабото от тези странни накърнявания на Царствата ни, и затова е много подходящо за намеренията ми. Но дете? Едва ли.

Мъжът с името Аномандарис се приближи с още една крачка.

— Това имам предвид. Ново е и следователно — неоформено. Кой ще каже какви са или не са неговата природа или предназначение? Ти? Разбрах, че обитаваната от теб вселена е царство на установените факти. Следователно ти можеш да кажеш със сигурност, че знаеш бъдещето?

— Слаба аргументация. Ти подкрепяш моята гледна точка. За един установен факт мога да кажа само, че няма да узнаем нищо, докато не проучим.

И Лиоссеркал се обърна към образуванието.

— Няма да позволя това.

Лиоссеркал замръзна. Бавно се обърна и изгледа новодошлия.

— Океан от кръв породи трудно достигнатото разбирателство между нашите Царства, Аномандарис. И ти би го изложил на опасност? Заради това? Та нещото дори не споделя нашата същност! Чуждо е — и е твърде вероятно да е заплаха. Аз ще разреша тази загадка.

Очите на Аномандарис като че блестяха още по-ярко в мрака.

— Според моето тълкуване този дом е част от Емурлан, а Емурлан съществува като доказателство за споразумението между нашите Царства. Заплаши едното и заплашваш всичко.

Лиоссеркал застана сковано и вирна глава на една страна. След малко кимна замислено.

— Много добре. Ще разсъждавам по предложената от теб нова гледна точка върху положението. Следователно, временна отсрочка за този Дом на Сянката.

Аномандарис наведе глава в знак на съгласие. Усмивка раздвижи тънките му устни и той направи подканящ жест към празните равнини.

— Разкажи ми за Ресутенал тогава. Как е тя?

Лиоссеркал сключи ръце зад гърба си и прие поканата на Аномандарис. Двамата тръгнаха заедно.

— Добре е със здравето, въпреки че споменаването на името ти все още я разгневява. Особено когато й обръщам внимание, че е загубила заради собствената си глупост.

Аномандарис се засмя.

— Да, това ще разгневи всекиго.

Кайл искаше да ги последва; бе уверен, че не бива да остава. За него предметът на разговора им бе пълна загадка, но се страхуваше да не бъде изоставен и да се загуби в този странен сън. Само ако можеше да види мъжа в лицето — тогава щеше да е сигурен, че е сънувал покровителя на своето племе, самия Цар на Вятъра. Понастоящем мъртъв, убит от Качулката. С мъка се застави да последва двете смаляващи се фигури.

— Достатъчно надалеко си стигнал, струва ми се.

Кайл се обърна. Застанал бе срещу жена, извънредно красива жена, с наситено черни очи и дълга права черна коса, облечена в надиплена, проблясваща в бяло и сребърно рокля. Опита да се хвърли по лице в прахта пред тази богиня, но откри, че не може. Затвори очи и извърна лице. Коя беше тя? Сестрата Зора? Кралицата на Нощта? Великата Богиня Майка?

Жената се засмя и от звука по гръбнака му полазиха тръпки.

— Ела с мен, Кайл. Време е да се завърнеш. Намираш се в обществото на могъщи сили, момко, и те те увличат в скитанията си. Сънищата ти не са твои. А и трябва да ти кажа, че са доста опасни.

Тя го поведе.

След малко той се осмели да попита:

— Кои бяха те?

Тя пренебрежително махна с ръка.

— Спомени. Нищо повече от стари упорити спомени.

Кайл отново хвърли поглед към струпването — „дома“. Изненада се, когато видя до него да стои друг човек — също висок и слаб, но с доста дрипави очертания и с дълъг меч на гърба. Кайл вдигна ръка да го посочи, но жената, богинята — каквато и да бе — го подбутна.

— По-добре е — каза тя — някои неща да остават незабелязани. Сега — и тя се обърна към него, — време е да продължиш нататък.

Той отвори уста, за да говори, но откри, че не може. Беше замръзнал, неподвижен. Зрението му помръкна. Дочу вода; тя наближаваше.

 

 

— Момко? Кайл?

Кайл отвори очи. Преследвача бе приклекнал над него, светлокафявите му очи бяха присвити. Разузнавачът видя Кайл буден, изгрухтя и се отмести.

— Беше заспал здраво. Нещо приближава.

— Какво?

В отговор Преследвача възмутено махна към морето. Кайл се изправи. Небето и морето бяха изпълнени с безформена сива предутринна светлина. От всички страни ги заобикаляше мъгла. Платното бе провиснало. Намираха се в безветрие. Той погледна към Ереко, седнал неподвижно, с отпусната върху лоста ръка, вперил присвит поглед в мъглата. Кайл отиде на кърмата и прошепна:

— Какво е?

Гигантът сви рамене, без да откъсва поглед от мъглата.

— Нещо. Присъствие. Но — и той се усмихна криво — не се боя.

— Помръднахме — донесе се от Пътника на носа.

— Да. Въпросът е… дали сме по-близо, или по-далеч…

Ереко вдигна ръка и вдиша дълбоко и дълго.

— Земя — усмихнато съобщи той.

Преследвача отиде на перилото и помириса въздуха. Изгледа гиганта.

— Пустиня?

Ереко потвърди.

— Мразя пустините — обади се Кокошката.

— Гущерите му причиняват ужасно разстройство — обясни Пустошта.

— Сядайте на греблата — обяви Пътника.

Братята подготвиха греблата. Кайл седна на едното и сви ръка — Ереко я бе излекувал на третата им нощ в морето.

— Смятам, че всичко ти причинява разстройство, Кокошка.

Докато сядаше, братът се напъна извънредно силно на греблото и се изпърдя страховито. Изглеждаше изненадан.

— Прав си, в името на Тъмната господарка. Дори гребането ми причинява разстройство.

Преследвача го плесна по рамото.

— Внимавай. Чувам големи вълни.

Мъглата се разнесе, надигна се вятър и показа дълъг покрит с дюни равен бряг, ограден от риф. Ереко се изправи и огледа брега. Доволно кимна сам на себе си.

— На север покрай брега все още има място — и той седна и завъртя лоста, за да ги отклони от разбиващите се в рифа вълни. — Пригответе платното.

* * *

Търсенето на Дивака от Хълмовете отведе капитан Мос и отряда му от тридесет конници на север до скалистите Високи степи — сърцето на земите на сетите. По пътя си се натъкваха на части от млади сети, мъже и жени, воини от задругите на Чакала, Равнинния лъв, Пора, Вълка и Кучето. Някои искаха плата в оръжия или в пари, за да позволят на малазанските конници да продължат, други предизвикваха Мос на единоборство, ала щом им кажеше, че обикаля в търсене на Дивака, се засмиваха и заявяваха, че ще оставят капитана за него.

Навлязоха в земите на Чакала, наречени на Риландарас, чутовния човекозвяр — брата на Трийч, възнесъл се под името Трейк, бог на войната. Отрядите, с които се разминаваха, вече не отиваха на юг, а вървяха след тях и се събираха в доста многочислена неофициална свита. Мос забеляза, че мнозина вече не носят муски или цветове, с които да показват верността си към една или друга задруга на кланове.

На третия ден пушек пред тях извести за голям стан. Бавният ход на Мос го доведе до самия край на тревист стръмен склон, който се спускаше в широка долина, осеяна с кожени палатки и заграждения за добитък. Мос отпъди окръжилите главата му тлъсти конски мухи и се наведе напред в седлото.

— Почти хиляда, струва ми се — каза той на сержанта си, който кимна. Сержантът, с издута от огромна топка ръждив лист буза, вирна брадичка на изток — там изровен от водата процеп предоставяше път надолу.

— Май ще свърши работа — въздъхна Мос и даде знак на хората си да вървят.

Пресякоха малко ручейче, маломерна останка от някога мощен поток. На отсрещния бряг се беше събрало множество. Издигнатата ръка на сетски старейшина възпря Мос. Той наведе глава за поздрав, вдигна коляно на лъка на седлото и се загледа. От по-издигнатото си място можеше да види как множеството се е струпало около елипса гола земя. В единия край стоеше прав мускулест младеж от сетите, голите му гърди и крака бяха омазани с боя — свидетелство за многото му победи. Неговите братя и сестри по нож се смееха заедно с него и полагаха още боя върху лицето му. Един от тях постави в ръката му солидно изглеждащо острие. Мос се загледа из елипсата за противника на младежа, но не видя някой подходящ. Най-накрая се възправи и се появи невероятен кандидат. Рошав старец с раздърпана сива брада. Дивака? Ако бе той, то значи принадлежеше на много по-старото поколение сред сетите, от времето, когато бе необичайно да видиш човек, по-висок от гърба на коня си.

Мос се наклони настрани към един сетски воин и попита на талийски:

— Какво става?

Жената неохотно отговори:

— Двубой.

— Кой би предизвикал такъв старец?

Тя го погледна и се усмихна с острите си бели зъби.

— Старецът е предизвикал него.

— Защо?

Жената обаче не отговори, понеже старецът извади нож от гащите си от еленова кожа и пристъпи напред. Размаха острието и подкани високия младеж напред. Сега Мос можеше да го види по-ясно. Освен гащите носеше само плътна кожена дреха — тя разкриваше мощен, покрит със сребристосиви косми гръден кош и също толкова космати криви ръце. Изглеждаха неестествено дълги. Устните му бяха дръпнати в ожесточена, почти презрителна усмивка над остри, прилични на кучешки зъби. Младежът излезе и се засмя, но Мос усещаше, че го очакват изненади — размахът на ръцете на стареца се равняваше на ръста му.

Мос винаги бе смятал ритуалните двубои за шумни, безпорядъчни стълпотворения, но сега тълпата бе обзета от странно мълчание — сякаш всички бяха затаили дъх. Двамата съперници приклекнаха и протегнаха ръце един към друг. Мос се изправи в седлото повече от притеснен, тъй като целта на неговия поход можеше просто да бъде изкормена пред очите му.

Остриетата изсвистяха, ръцете се вкопчиха, изръмжаване, изхрущяване от здрав удар и после младежът се дръпна с ръка на лицето, където яркочервена кръв беше заляла брадичката му. Мнозина в тълпата въздъхнаха многозначително. Старецът се изправи, махна с ръка, сякаш казваше „приключихме“, и се обърна да си ходи.

Ала младежът ядосано избута ръцете на приятелите си и застана в средата на елипсата. Викове да внимава заставиха стареца да се обърне. Докато го правеше, той извика нещо. Отговорът на младежа бе изръмжаване и заемане на бойна стойка. Старецът сви рамене, прие и тръгна. Този път бе разтворил широко ръце и не държеше оръжие. Тълпата се напрегна, изненада се и отстъпи крачка назад, за да отвори повече място. Двамата описваха внимателни окръжности и младежът викаше — може би настояваше противникът му да се въоръжи. Старецът просто показа зъбатата си зверска бойна усмивка. След две обиколки младежът се отказа, кресна нещо към множеството — вероятно искаше да забележат, че е предоставил на стария глупак всички възможности да се защитава — и се хвърли в нападение.

Този път сблъсъкът продължи по-дълго. Младежът замахваше и търсеше пролука, а старият отстъпваше и се измъкваше. Мос можеше само да поклаща глава — за него всичко бе толкова очевидно. Замахване откъм младия човек и старецът сякаш небрежно пристъпи напред, събори неприятеля си, но все пак улови ръката му. Ръката не спираше да се извива все по-назад и по-назад. Писък откъм младежа. Противно извиване и влажно изпукване на лакътя. Старецът се изправи и остави младежа да прегръща ръката си и да я люшка като сакато дете.

Жената до Мос промърмори нещо и той я изгледа въпросително.

— Трябва да се смята за късметлия — обясни тя. — Глигана се показа много търпелив с него.

— Глигана?

— Мнозина го наричат Глигана. Много от по-старите се кълнат, че им напомнял на Глигана от младостта им.

— Кой е бил той? — Мос забеляза как Глигана го наблюдава съсредоточено от другия край на елипсата.

— Той беше последният ни голям боец отпреди едно поколение. Никой не можеше да го победи.

— Какво стана с него?

Жената войник изгледа Мос със странен и остър поглед.

— Вашият Дасем Ълтър дойде при нас.

Сега Дивака или Глигана вървеше право към коня на Мос. Блъсканицата се разделяше пред него, а някои благоговейно посягаха да го докоснат, докато минава.

— Капитан — викна той на талийско наречие. Мос понечи да слезе.

— Стой си на мястото!

Мос сви рамене и остана горе.

Мъжът спря пред коня на Мос. Малките, добре укрити между изпъкналите кости очи проучваха Мос и го оглеждаха от горе до долу. Подсмръкна и сбръчка сплескания си нос.

— Надушвам мирис, който не съм усещал от дълго време, капитан. И не ми харесва. Можеш да останеш за през нощта. Но не излизай от стана си.

Мос сведе глава.

— Военният вожд Ток изпраща своите поздрави и отправя покана.

— Може да си задържи и двете.

— Можете да доведете свита, да речем, петдесет от най-верните…

— Разказването на спомени не ме привлича. Гледам към бъдещето. Бъдеще без вас, чужденците.

— Нима едно бъдеще без Хенг не би помогнало?

— Хенг? — изсумтя старецът. Пусна своята плашеща, гладна, зверска усмивка. — Известно време си бил на път, нали така, капитан? Е, има новини. Хенг вече е незначителна работа. Тя е потеглила от Унта. Пристига по море.

Мос зяпна. И тъй, тя иде. Сега изборът му ще бъде още по-важен. Поклони се колкото можеше по-дълбоко от положението си на седлото.

— Моите благодарности. Тези новини са важни. Не бях чул.

Старецът — Дивака, Глигана — се навъси свирепо.

— Да. Наистина са важни. Знаеш ли, ако ми се занимаваше, имам да си изяснявам някои неща с нея.

Той отпрати Мос с ръка.

— Върви си. Приключихме.

Тръгна си, без да чака за отговор.

Миг след това Мос слезе. Сетските воини му посочиха празно поле, той махна на хората си нататък. Докато те водеха конете към лагера, Мос гледаше Дивака, приседнал в кръг заедно със старците — споделяха лула и поднос с храна. Кой беше той? Такива хора не изникват просто така от нищото, трябва да имат минало. Малазански ветеран, това поне бе очевидно — разпознаваше чина на Мос. Воювал е навън и е научил много за света. Завърнал се от чужбина сетски офицер. Колко такива можеше да има? Ток и атаманите щяха да могат да открият. Щом се завърнеше, загадката щеше да бъде разрешена. Тогава щеше да узнае и дали този човек би бил от значение в задачата му — или пък не. Дръпна юздите на коня си, за да го подкара след своите хора.