Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (12)

Втора глава

Мъдрите научават повече от враговете си, отколкото глупците научават от приятелите си.

Неустановено авторство

(възможно Готос)

— Обелискът е високо, Убиецът е близо, Короната е обърната, Свършекът на света!

С вдигната за хвърляне ръка, Наит изгледа Хеук, кадровия маг на ротата.

— Е, и? Какво трябва да означава това?

Старецът премигна с жълтеникавите си кървясали очи и се отпусна в стола си. Посочи картите:

— Означава, че нещо се случва.

На масата на ротата Ситния произведе могъщ пърдящ тътен. Наит задържа ръката си високо и разклати заровете.

— Винаги някъде се случва нещо, смахнат дядка!

— Не ругай — намеси се ефрейтор Сръчната — и хвърли проклетите зарове.

— Отлично!

Наит разклати зарчетата пред широкото й запотено лице.

— Искаш да хвърлям, ще хвърлям!

Той хвърли. Зарчетата отскокнаха от кутията и изчезнаха сред триците, сламата и разкривените дъски на пода на гостилница Украсата.

— Ах ти, глупава тиква! — каза Сладура.

— Боклук такъв.

— Не ругай!

— Виж сега, по-добре ги намери — обясни Сладура, — те са направени от ашиците на баба ми.

— Тогава тя може съвсем спокойно да си ги намери.

Сръчната, Сладура и Ситния го загледаха. Наит вдигна ръце.

— Добре! Ще потърся.

Застана на ръце и на колене между претъпканите маси.

— Тука долу не мога да намеря и барабонка.

— Аз съм намирал — сериозно каза Ситния.

Наит претърси пода и реши да гледа повече за изпуснати монети, а не за нещо друго. Вратата се отвори с трясък, на прага се спря мъж и засенчи ярката светлина на пладнето.

— Това е краят на света — изкрещя той в помещението за гости. Разговорите и тропането на оловните халби секнаха. Всички се обърнаха и се взряха в човека — разширени очи, разрошена коса, изисканата му кадифена дреха бе накривена и усукана.

— Портите на Гуглата са се отворили и мъртвите от цялата Бездна се изсипват върху нас!

Наит се изправи и удари тила си в масата.

— Какво, в името на задника на Гуглата?

— Бягайте! Тичайте! — и мъжът послуша собствения си съвет и побягна.

Наит погледна Сръчната, а тя погледна Сладура. Неколцина от постоянните посетители се подадоха през омазнените опнати кожи, които служеха за замъглени прозорци. Нахлулата през вратата светлина имаше странна зеленикава отсянка — като в челото на приближаваща буря. Няколко неясни фигури, не повече от трепкащи сенки, претичаха покрай прозорците като отлитащи призраци. Повечето от клиентите свиха рамене и се върнаха към разговорите, обсъждайки още по-необичайните неща, които били виждали — денят, когато двуглава котка обикаляла из улиците на Унта и целият квартал бил обърнат с краката нагоре, та да може проклетата твар да бъде хваната и удавена в някое корито; или не много отдавнашната нощ, когато някакъв падащ бог — може би самият Финир — превърнал нощта в ден.

Ала на Наит му се стори, че дочува далечни викове на тревога и учудване през отворената врата. Сръчната въздъхна, надигна се от масата, протегна ръце и изопна широките предни върви на ленената си риза. Ситния изхленчи, а Сладура зарови глава в ръце, докато я гледаха от масата. Сръчната побесня — О, я стига! Тя навлече плъстената дреха и ризницата си и взе пояса и меча от облегалката на стола. Наит тури монетите от масата в джоба си и бутна клечката за зъби от пилешки кокал в ъгълчето на устата си. Изгледа мъжете на масата.

— Е? Хайде, провиснали пишки такива.

Ситния изгледа как Сръчната се отдалечава и тъжно промърмори:

— Сега не са толкова провиснали.

Сладура шляпна баргастеца по наметалото от бедрин.

— Това не беше ли ругатня? Сигурен съм, че той изруга.

Наит само плюна. Някой ден, Сръчна, ще сваля големите ти стари ботуши.

Навън небето над залива на Унта примигваше с особено сияние. То напомни на Наит за светлините над Проливите, за които някои разправяха, че предсказвали появата на Ездачите; не че като човек от вътрешността бе виждал някой от ония демони. Докато гледаше, блясъкът отслабваше или направо изчезваше и остави обикновения син небесен свод по пладне, прошарен с високи рехави облаци.

Сладура изсумтя и посочи входа на пристанището. Бяха влезли два кораба, и двата нагазили застрашително дълбоко във водата. Мачтите на единия бяха паднали строшени, а другият се бе килнал. Тласкаха ги гребла, но неравномерно — всичките бяха необяснимо къси, а много от тях строшени до малки отломки. И двата кораба сякаш блестяха, все едно са боядисани в бяло. Взводът се насочи към пристана.

В този участък на търговските докове обменът бе замрял. Валяха се изоставени вързопи и чували. Докато минаваха, работниците страхливо се подаваха от укритията си. От релингите на търговските кораби ги наблюдаваха моряци. Един направи защитен знак срещу злото:

— Удавниците са се върнали — както при свършека на света!

— Твърде малко от тях — изказа мнението си Сладура.

Дойдоха току пред бараката на стражата и Наит пристъпи вътре:

— Ей, старши, ти…

На един от прозорците бяха застанали сержант Тенекеджията и още един човек. Другият бе издокаран с парцалите на докер, ала стоеше прав със скръстени ръце, опрял едната в брадичката си, докато гледаше навън.

— Кой е тоя, в името на интимните части на Кралицата? — попита Наит.

— Маниери! — процеди сержант Тенекеджията. — Това е гостенин.

— Какво мислиш? — запита човекът сержанта.

Тенекеджията поглади сивите си мустаци.

— Един от тях има дженабакъзки очертания, но другият… — поклати той глава. — Никога не съм виждал такъв. Поне от това, което е останало. Няма знамена.

— Никакви.

Докато гледаха, наклоненият съд се изравни със закотвен кански търговски кораб. Екипажът на потъващото корито се прехвърли през бордовете и се закатери по търговския съд. Скоро след това той вдигна котва, спусна гребла и потегли към пристана. Изоставеният кораб незабавно потъна.

— Твърде нагло — изкоментира докерът.

— Докарай цялата рота тука, Сладур — кресна Тенекеджията навън.

— Слушам.

— Много бързат да ги арестуват — каза Наит.

Докерът го изгледа за малко с напрегнати и развеселени очи:

— Ще видим.

Корабите достигнаха началото на пристана. Слязоха хора, всичките въоръжени и в доспехи, но също тъй странно бледи, все едно варосани или пък духове. На Наит му хрумна нещо и той се изсмя на глас. Тенекеджията повдигна вежда.

— Просто си помислих, господине. Най-смотаният флот, който съм виждал.

И двамата го изгледаха мълчаливо.

— Просто ми мина през ума.

Докерът се обърна към прозореца.

— Има нещо… — започна той, а после замълча. Дръпна се назад като ударен:

— Не, в името на Гуглата!

Той направи знак и Наит усети настръхването, причинено от събиращите се сили на Лабиринта. Космите на врата го засърбяха, а около съборетината задуха вятър и вдигна облаци прах. Наит закри очи. Прозвуча окончателен и звучен удар, последван от гъргорене. Наит се хвърли в един от ъглите и извади ножа пред себе си. Вятърът изчезна. Той се усети как гледа дългите стройни крака на жена, която би била красива, ако не бе толкова мръсна. Бялата й коса беше сплъстена на усукани къдрици. Коричка от бял нагар украсяваше голите й мускулести ръце. От тялото й висяха парцалива риза и къси панталони. Тя притисна Тенекеджията към една от стените, опря лакът под врата му и нож под брадичката му. Сръчната застана на вратата с две извадени ками. Тенекеджията й махна да ги свали.

— Вода… — изграчи жената през подутите си окървавени устни. Тенекеджията погледна настрани към някакво ведро. Жената го остави да се смъкне, сграбчи ведрото и го надигна над главата си. Сръчната изпрати на Тенекеджията питащ поглед, а той й махна: Чакай.

Жената пръскаше слюнки и пъшкаше, докато гълташе. Обърна се към тях задъхана тежко.

— Сержант, наредете на хората си да стоят настрана и няма да им се случи нищо лошо. Ние не враждуваме с вас.

Тенекеджията потърка врат и бавно кимна в знак на съгласие.

— Много мъдро, сержант.

Тя махна с ръка, отново зафуча вятър и вдигна прах и пясък. Наит се обърна настрани и закри очите си. Когато погледна отново, нея вече я нямаше.

— Кой бе това, в името на Бездната? — попита Сръчната.

Тенекеджията приклекна до докера и докосна шията му. Изглежда беше убит с един удар. Сержантът се върна на прозореца.

— Значи отново са тук — произнесе той, все едно мислеше на глас.

— Кой? — поинтересува се Сръчната.

— Пурпурната гвардия.

Наит се изсмя презрително.

— Име за плашене на децата!

— Съобщи, ефрейтор. Никакви въоръжени действия. Сражавате се само ако ви нападнат.

Сръчната се намръщи неодобрително — дебелите й тъмни вежди се сключиха. Все пак кимна и си излезе.

— Ефрейтор!

— Слушам?

— Всички на работа да приготвят веригите.

— Слушам.

Обърнат с гръб към Наит, Тенекеджията каза:

— Тази беше Иша. Помощник на Качулката.

Наит отново отвори уста, за да се засмее, но името на Качулката го смълча. Наистина? Качулката? Ала той е бил дълго време съперник на… Танцьора. А Танцьора… вече го нямаше… както го нямаше и Келанвед. И Дасем. Всъщност никой не бе останал. Никой, който би могъл да им се опре. Наит погледна ножа си и го прибра в калъфката. Както нареди сержантът, никакви въоръжени действия.

 

 

Малик Рел се беше излегнал на дивана и се наслаждаваше на обяд от талийско грозде и печено агнешко с подправки по рецепта от Седемте града, когато влезе един прислужник.

— Улиците кипят от новини, господине — съобщи той с глух глас.

— О, така ли? А тези новини съдържат ли нещо определено?

Слугата се спря и се прокашля в шепа.

— Да, господине. Казват, че Пурпурната гвардия се е върнала.

Малик сдъвка хапка от агнешкото и се наслади на вкуса й.

— Ти прекъсваш моя обяд, за да ми съобщиш това? Един слух, който аз съм пуснал?

— О, не, господине. Разбирам, че вече са тук. В пристанището.

Малик се задави с месото и го изплю на мраморния под.

— Какво?

— Някои го разказват, господине. Достоверно е.

Малик се надигна, обърса лице и махна с кърпата към слугата.

— Излез. Веднага.

Слугата се поклони.

— Казах да изчезнеш от погледа ми!

Той изтърча навън. Малик обърна чаша вино и изопна дрехите си.

— Ориан!

Проблясване на трептящия от горещината въздух и старецът се появи и се поклони.

— Да?

— Пурпурната гвардия тук ли е, Ориан?

Черните каменни очи на мага от Седемте града примигнаха.

— Някакви същности с голям потенциал влязоха в пристанището, така е.

— Някакви същности… — Малик протегна ръце, сякаш за да удуши възрастния мъж. Остави ръцете си да се отпуснат. — Това е Гвардията.

— Щом казвате, господарю.

Гласът на Малик се сниши до змийско съскане:

— Да.

Той хвана кристална кана с червено вино и с въздишка притисна студения съд до челото си.

— Дано боговете ме избавят… поне Корболо не е в града.

Старецът презрително изхъмка:

— Колко злощастно за него.

— Хайде, хайде. Какви стъпки си предприел?

— Издигах прегради, подсилвах защитите…

Каната с трясък се удари в мраморната маса.

— Какво?

— Подсилвах…

— Не!

Ориан отново примигна.

— Простете, господарю?

— Не, глупако! Само ще подбудиш любопитството на Качулката. Остави ги. Остави ги и се скрий.

Набръчканото лице на мага се намръщи смаяно.

— Съжалявам…

— Скрий се, Ориан. Това е едничката ти надежда. Сега си тръгвай.

Видимо несъгласен с нареждането, старецът се поклони с кръстосани ръце. Въздухът простена, раздвижи се и него го нямаше. За малко на Малик му се стори, че може да долови острото ухание на подправка във въздуха при изчезването на слугата, но то се разнесе, преди да е могъл да го определи. Вдигна каната, за да си налее следваща чаша, но тя се оказа празна — кървавочервеното вино бе образувало локвичка на мраморните плочи. Той хвърли съда настрани. Глупци! Не се предполагаше да идват тук. На какво можеха да се надяват — Малик плесна ръце пред лицето си като при молитва. Разбира се!

— Сеннит. Сеннит!

Отвори се отдалечена врата и прислужникът се показа отново.

— Да, господине?

— Пригответе каретата ми. Ще отида в двореца.

— Господине?

— Дворецът, човече! Дворецът! Имаме важни посетители.

* * *

Бляскавата стъпи с обутите си в желязо крака на каменния пристан и се спря, за да отправи благодарствена молитва към все едно кой от боговете, който имаше пръст в измъкването им от Плитчините на забравените на Маел. Богове! Какво изпитание. Маел, ти ни даде да разберем! Една трета от хората им — загуби от жажда, изтощение, болест и от чудовищните змиорки. Колко ли време им беше отнело да си пробият път през плетеницата от заседнали гниещи кораби — някои още населявани от обезумелите от мъките си екипажи? Месеци? Година? Кой знаеше? Времето не течеше еднакво в отделните Царства и дори в Лабиринтите. А това бе най-малката опасност, осмелиш ли се на подобно съкращаване на пътя.

И все пак, въпреки всичко, те се бяха върнали. Още веднъж Гвардията заставаше срещу истинския си противник — когото се бяха обрекли да видят унищожен. Империята. Тя повика Опушения при себе си с махване на ръка.

— Някаква дейност?

Магът махна коричката от кръв и сол от устните си.

— Незначителна — гракна той. — Но той е тук.

Той. Магът, който преобърна всички сравнявания на числености и стратегии. Тайсхрен, тяхното някогашно възмездие. Бляскавата нагласи ризницата си, твърде широка; беше загубила много тегло. Отпи голяма глътка от мех с вода, изровен на превзетия от тях търговски кораб.

— Той е работа на Качулката. За нас е дворецът.

— Качулката може и да не се справи.

— Тогава ще е Скинър.

Опушения докосна язвите от солта на челото си и се намръщи замислено.

— Така е.

— Остриета, строй се! — викна Бляскавата и тръгна по пристана. До нея се появи Сивогрив.

— Ако не възразявате, ще иззема някои от по-добрите плавателни съдове и ще очаквам завръщането ви.

Тя изгледа ренегата. Аха! Бивш малазанец, разбира се.

— Завръщането ни?

Леденосините очи на мъжа се включиха в насмешката.

— Ако се наложи, разбира се.

— Много добре. Поверявам ви командването.

Сивогрив се поклони и махна с ръка на един сержант.

Бляскавата бе виждала за последно Унта преди повече от половин век. Изглеждаше по-голям, по-заможен, както и подобаваше на столицата на империята. Каменни вълноломи и извита крайморска стена от правилни каменни блокове се издигаха там, където някога стоеше дърво и изхвърлени отпадъци. Много повече кули, сред тях и най-високите, на двореца, стърчаха високо във въздуха над ширналите се улици.

Строиха се в колона в началото на една от главните улици. Тя водеше към Площада на изследователя и правителствения квартал след него. Начело застанаха тя и Скинър; той нареди да развеят знамето със сребърния дракон. Докато вървяха, Бляскавата следеше погледите на хората, натъпкали се из магазините и сергиите покрай улицата. Оглеждаше лицата им с надеждата да види дружелюбност, даже подкрепа, и със страха от откриването на враждебност и негодувание. Съзряното обаче я притесняваше още повече — открито недоумение и объркване. Някои дори ги сочеха и се смееха. Някаква жена се провикна и попита дали не са дошли от Седемте града. Никой ли нямаше представа кои са те? До нея Опушения промърмори:

— Това е като главното зрелище на някакъв проклет карнавал, и ние сме това зрелище.

— Може би времето ни е отминало…

И тя усети как се плаши още повече, понеже столицата се оказа много по-голям град, отколкото я помнеше. Хората из улиците вероятно наброяваха повече от сто хиляди и й се струваше, че бъдат ли подтикнати, ще ги разкъсат с голи ръце.

— Качулката? — попита тя Опушения.

— Танцува с Ноктите. Точно сега са се дръпнали настрани. Явно и те са любопитни.

Бляскавата погледна бронирания гръб на Скинър, който бе избързал напред със знаменосеца Лазар.

— Като мен, Опушен. Като мен.

* * *

Гвардейците се кланяха и отваряха всяка изпречила се пред него запечатана врата, ключалките изщракваха и поддаваха, а защитите се разтваряха като най-тънко платно пред опипванията му, докато Качулката не се оказа пред последната преграда между него и светая светих на апартаментите на Тайсхрен. Посегна към вратата и се поколеба — защо го бяха пропуснали? Беше ли капан? И все пак всички инстинкти му говореха, че Върховният маг го чака вътре — той и никой друг. Сам. Както и трябваше да бъде; той и Тай, още веднъж в единоборство.

Отвори вратата с удар, от който тя се блъсна в стената. Гола празна стая, осветена от отворени прозорци, а в средата й — издялани в камъка на мраморния под вдлъбнатини, запълнени с излят и застинал златен и сребърен филигран в концентрични кръгове. Те заобикаляха изгърбен човек със скръстени крака; дългата му излиняла коса падаше над лицето.

— Привет, Тай.

Седналата фигура не вдигна глава.

— Не биваше да идваш, Качулка — напевно изрече мъжът с дрезгав глас. — И все пак знаех, че не можеш да не дойдеш.

— Виждам, че на стари години си се настроил съвсем мистично.

Качулката обикаляше по края на вдлъбнатините на страхливеца — можеше да ги пресече, но щяха да го изпратят там, където Тайсхрен се беше отнесъл, а всичко сочеше, че това е място, където той не би желал да се намира. Докато Качулката обхождаше кръга, Тайсхрен не отвърна, тъй че, загубил търпение от преструвките му — някои неща никога не се променят — той попита направо:

— Ще стоиш ли настрани?

— Имаш предвид дали ще се намеся? Отговорът е — не, няма.

Качулката не се постара да удържи победната усмивка на лицето си.

— Мъдър ход, Тай. Както си съвсем сам сега, ще се натъкнеш на ножовете ми.

Главата се надигна, мазната права коса се раздели и разкри измършавяло изопнато лице с хлътнали трескави очи.

— Знаеш ли какво е върховното постижение на неограничената власт, Качулка?

— Върховното какво на кое?

— Безсилие, Качулка. Неограничената власт се превръща в безсилие.

Качулката отстъпи от защитената фигура:

— Това някакво сложно самооправдание за страхливостта ти ли е?

Тайсхрен продължи, все едно Качулката не бе проговорил:

— Напрегнах се повече, отколкото съм дръзвал когато и да е, преди да опитам да проникна във възможностите на бъдещето. Съзрях неща, които едновременно ужасяват и радват. Можеш ли да отговориш на тази загадка, Качулка? Как може и двете неща да съществуват?

Въпреки че отхвърляше херметическата страна на управлението на Лабиринтите, Качулката се дочу как отговаря наизуст:

— Понеже бъдещето съдържа всичко.

— Точно така, Качулка. Разбирам — възможно е всъщност да си достоен за титлата Върховен маг. И тъй, следва въпросът — какво действие да предприема сега? Кои стъпки могат да доведат до това, що само ужасява, а кои — до това, що само радва? Разбира се, отговорът е, че не мога да знам със сигурност. Следователно се въздържам от избор. Пълната осведоменост, приятелю мой, води до парализа.

Главата клюмна отново, все едно отпращаше Качулката, все едно направо отхвърляше физическата реалност.

Качулката се отпусна и отдалечи ръцете си от кръстосаните под наметалото му ремъци и колани. Имаше скрити насочени оръжия, които можеха да достигнат Тайсхрен, но видяното тук не бе заплаха за никого. Вече му беше ясно, че оплетените гностически потайности на теургията^[1] са отнели ума на най-обещаващия маг от неговото поколение.

Обърна се и излезе от стаята.

 

 

Щом Качулката напусна стаята, до отворената врата проблесна светлина и освети жена с къса черна коса, облечена в пепеляви на цвят туника и панталон, понесла дълга тънка тояжка. Тя я стовари с остър удар върху мраморните плочи.

— Не биваше да му се позволява да се приближи толкова.

— Намирам се извън физическия му досег — кротко отвърна Тайсхрен.

— Ала разбирам, че той е също тъй изключителен маг.

— В определени тесни и специални области — да.

Жената преметна тояжката на рамене и облегна ръце на нея.

— И сега?

— Ще видят, че тук не може да бъде решено нищо. Всичко виси на стените на Хенг, както и преди. И те ще отидат.

— Преди?

Тайсхрен кимна със затворени очи.

— Да. Когато Покровителката бе победена от Келанвед и Танцьора, всички разбраха, че никой не е защитен от тях. Всичко бе логическо следствие от това.

Известно време жената остана неподвижна, с вирната глава, сякаш слушаше. Главата на Тайсхрен клюмна още по-надолу, дишането му стана недоловимо. Тя пристъпи към отворената врата.

— Не се набърквай — изрече неподвижният Върховен маг.

Жената замръзна и изруга наум. После опря тояжката в стената.

— Просто ще наблюдавам нещата.

Почака малко за отговор, но такъв не дойде. Тя отново проклетиса и си тръгна.

* * *

Облегнат на улична сергия, Опосум гледаше как парцаливата, окъсана колона пурпурни гвардейци влиза през високите бронзови порти на Двореца. Не знаеше дали да се смее или да плаче — това ли беше то? Прехвалената Гвардия? Толкова ли се бяха раздули историите през годините разказване? Ами Качулката? Беше ли оцелял?

До него спря началникът на една Ръка — заместник-командир от втория ешелон. Казваше се Койл.

— Ананд би искал да знае може ли да разчита да помагаме с барикадите.

Опосум се наведе напред и запуши едната си ноздра, за да си издуха носа на улицата.

— Да. Отстранете тълпите. Казвайте на всеки да се държи на разстояние.

— Добре.

Но жената не се отдалечи. Тя гледаше как външните порти се тресат, мощно затръшнати.

— Да, Койл?

— Трудно е за вярване, нали?

Разгневен от фамилиарността, Опосум попита:

— Кое? Че са се завърнали? Или състоянието, в което пристигат? Или случайността да изберат този момент да се появят?

Койл не обърна глава, за да го погледне.

— Случайност? Не вярвам в нея. И не я приемам.

Поради което, Койл, никога няма да застанеш на моето място.

— Получи заповедите си.

Койл го стрелна с полуотворените си твърди очи.

— А тези заповеди от императрицата ли са?

Тонът й ускори сърцебиенето на Опосум. В името на Тайнствата на Кралицата, тя да не би да оспорваше властта му?

— Не в писмен вид. Току-що ги чу от мен.

Усмихната, Койл направи възможно най-лекия поклон и се отдалечи. Опосум я гледаше как си тръгва. Защо бе толкова дръзка? Нямаше нужда да показва това, което всеки знае — всичките ти подчинени смятат, че могат да се справят по-добре, и винаги търсят възможности да го покажат, отстранявайки началника си.

Опосум още веднъж издуха нос и спря да мисли за Койл. Тя просто опитваше да измъкне новини за императрицата. Нямаше нужда да й съобщава, че по-рано бе претърсил двореца и не откри и следа от нея — разумно се беше изнесла. Какво можеше да се очаква да стори срещу петдесетина Обетници и седемстотин гвардейци? Да се изправи храбро срещу тях, за да бъде заловена? След което да бъде превърната в заложник или просто в разменна монета? Какъв смисъл би имало от това? Не, от гледната точка на Опосум тя бе постъпила мъдро. Нека гвардейците се излагат като селяндури из Двореца. Те какво очакваха? Просто да седнат на престола и да получат подчинение? Не, цялата случка беше жалката и всъщност доста излагаща последна глава от едно някога благородно поприще. Опосум избърса нос. Да, замисли се и разбра, че е твърде разочарован от цялата работа и че е доста ядосан, задето са се появили въобще — та те разрушиха това, което бе легенда за него и за всички останали.

* * *

Бляскавата оценяваше смешната страна. Тя, Скинър и шепа Обетници преминават през вътрешните помещения, а повечето от войската са останали назад на строевата площадка. Какво биха могли да постигнат, по-точно — какво имаха наум Качулката или Скинър? Ласийн несъмнено вече е избягала или пък е прибягнала до старото разрешение и е взела отрова — все можеха да се надяват. Може би накрая щяха да се присъединят към върволицата от просители, очакващи заставането си пред августейшата особа.

Но не би. Скинър не спря неотклонния си поход към Тронната зала. Служители и чиновници се притискаха към стените и ги зяпаха, докато те крачеха през колонади, заседателни зали и дълги приемни помещения. Забележително бе отсъствието на стражата — едва ли не ги бяха изтеглили за служба някъде другаде — и Бляскавата се притесняваше къде е това някъде.

Последната висока двойна порта се отвори с трясък под бронираната ръка на Скинър и те застанаха пред дългия черен килим, проснат към празния трон. Сглобеният от кости трон на Малаз. Не толкова тънко напомняне за истинската сила зад него — Т’лан Имасс. На Бляскавата й изглеждаше неприветливо и мрачно седалище. Скинър постави железните си ръце на пояса и кимна с глава, увенчана с висок шлем — като че ли потвърждаваше на себе си каквото бе очаквал през цялото време.

— Празно — произнесе Бляскавата, най-вече защото някой трябваше да го направи.

— Почти — поправи я Скинър и посочи встрани.

Нисък топчест човек в разкошни сини и зелени одежди, застанал в очакване до една колона, се поклони. Посочи към маса с кани бистра вода върху нея.

— Моля, освежете се, почитаеми. Разбирам, че пътуването ви е било твърде обезводняващо.

Скинър се обърна пренебрежително на другата страна:

— Отровата е безполезна срещу нас.

Човекът отново се поклони:

— Известно ми е. Затова и никога не бих извършил такава неблагоразумна постъпка.

Бляскавата сне шлема си и го пъхна под мишница.

— А ти си?

— Малик Рел. Редовно избран говорител на Събранието на областните управители и представители.

Той се усмихна мазно и се поклони.

Бляскавата си взе от водата, отпи голяма глътка и я намери прекрасно освежителна.

— Дошъл си да видиш новите си господари?

Устните на мъжа се изопнаха в тънка усмивчица и показаха противни зелени зъби.

— Ако боговете го пожелаят…

На Бляскавата й се стори, че въобще не е тъй притеснен, както би трябвало. Скинър се обърна при думите му и сега го гледаше.

— Може би трябва да те убия — любезно изрече той.

Очите на мъжа замигаха объркано:

— Нима водата не бе студена и прясна?

Бляскавата се засмя.

— Беше. Благодаря.

— Чудесно. Добре свършената работа е сама на себе си отплата.

Сега Бляскавата го загледа неуверено. Играта на този човек бе голяма — дали опитваше да запази положението си или това всъщност беше… подигравка?

Скинър го отпрати с рязко махване.

— Остави ни.

Мъжът се поклони и се изниза. Лазар затвори портите.

— Цялата тази работа е грешка, Скинър — обади се Опушения за десети път. — А най-необичайното в нея е този хубавец.

Бляскавата трябваше да се съгласи. Защо бе решил да бъде тук и да ги посрещне? Каква е била целта му?

Скинър се обърна към тях.

— Да. Достатъчно с тази глупава преструвка. Ласийн е избягала. Тук ние показахме, че никой не смее да се изправи срещу нас. Бляскава, води хората обратно на корабите, за да се изнасяме покрай брега на запад и да се съединим с останалите, когато те пристигнат. Качулката и аз ще дойдем при вас по-късно.

Тя се поклони.

— Двамата ще сте сами?

— Да. Има някои… възможности… които Качулката и аз искаме да проучим.

Бляскавата се поклони отново.

— Както заповядаш.

Махна на Опушения да застане зад нея и се обърна към Лазар, Малкия Черньо, Шиджел и Калт.

— Стройте се и внимавайте.

 

 

Бяха оставили зад себе си вътрешните помещения и се намираха близо до строевата площадка, когато попаднаха на първата засада. Нагласено хвърляне на морантски муниции разкъса Калт на парчета. Прикова ги унищожителна стрелба от арбалети и лъкове, докато Опушения не отблъсна войниците с рукнала из залата течна стена от пламък. Бляскавата се подаде сред все още горящите гоблени и мебели, разсея пушека с ръка и се вторачи напред. Отпрати Лазар назад, за да намери Скинър, въпреки увереността си, че той е изчезнал — беше ли наблизо, щеше да е дошъл. Опушения направи знак за тишина с ръка.

— Братята викат. Слушайте.

Приглушен, далечен шум на битка. Хората й бяха нападнати.

* * *

Опосум крачеше под заплющелите чергила на пазара Колунус — втората най-голяма от покритите борси за вносни стоки; изоставена сега в хаоса и размириците на тази вечер. Стражата му го пазеше от двете страни, а вестоносци на Нокътя идваха и си отиваха с отчети за събитията по накъсаната, разширяваща се линия на боя. Трябваше да признае, че тя се изплъзва доста бързо извън неговата власт. По протежение на тесните улички той зърна облаци черен пушек от най-сериозните сблъсъци — горящи барикади, чиито пламъци се бяха разбушували извън контрол и бяха погълнали защитници, нападатели и зяпачи. Вестители донесоха, че Гвардията била задържана при опита си да достигне пристанището. Части от Четвърта армия дори успели да отделят малки поделения гвардейци. Сега отиваше точно към такава схватка, към възможност да се продължи с плана, съставен при влизането на Гвардията в града — да ги премахнат един по един.

От сражението дотича куриер.

— Заковали са ги в едно жилище.

И той посочи към някакъв сокак.

Опосум не опита да му отговори, понеже бяха навлезли в шума на битката. Малазански редовни войници сновяха насам-натам и стоварваха въоръжение за боя: възпламеними вещества, щитове, снопове стрели за лък и арбалет. Довлякоха разглобените части на някакво обсадно оръжие от пристанището. На Опосум това му се стори много добро хрумване. Ала редовните войници бяха малцина, доброволческото опълчение на гражданите на Унта изключително много ги превъзхождаше по численост; то отвърна на предизвикателството с желание и настървение, които никой, със сигурност не и Опосум, не бе очаквал. Той не се удържа и с малко от стария си цинизъм размишляваше, че вероятно е помогнало, дето Нокътят обяви награда от десет хиляди златни имперски диска за главата на всеки от Обетниците.

Куриерът ги отведе до хлътнал заден вход, после — стълби нагоре до капака на покрива. Там ги чакаше самотен Нокът, местният началник на Ръката. Промъкнаха се напред и погледнаха към другата страна и надолу към целта. Под тях опълчението стреляше безмилостно с арбалетите право в жилището. За опитното око на Опосум ниската точност на стрелбата се възмездяваше от въодушевлението. Ала при все че гвардейците не можеха да вдигнат глава, беше явно, че никой и от двете страни не изгаря от желание за пристъп. Положение без изход. То обаче можеше да се разреши и тъй, и инак, в зависимост как приключи.

— Колко?

— Малцина — по-малко от десет. Може би острие.

Опосум се възползва от възможността да погледне към града. Небето придобиваше оранжев блясък, оцветено от пламъците; следобедът даваше път на вечерта. Стълбове пушек се издигаха като от шепа опознавателни димки, хвърлени, за да означат неравната линия, пресякла града по средата. Нещата скоро щяха да достигнат отвъд всяка възможност той да се намеси. Решенията щяха да зависят от личната преценка на командирите на Ръце, та и той можеше направо да се включи във веселбата.

— Какво количество муниции имате на разположение? — попита той командира.

— Муниции?

— Да.

Човекът, със свирепо белязано от шарка в юношеските години лице, изгледа косо куриера и ескорта на Опосум.

— Не бива ли да почакаме, преди да сме опитали нещо такова?

— Да чакаме?

— Да.

— За какво да чакаме? По улиците да се появят богове и Асценденти? Не бива да чакаме нищо! Та аз съм Господар на Нокътя, Господарката да ме отнесе дано!

Мъжът се сви под словоизлиянието на Опосум и сякаш си размени обвинителни погледи с куриера си. Още веднъж Опосум се усети обезсърчен от състоянието на организацията след обезкървяването й на остров Малаз. Някои наричаха онази нощ Отмъщението на Келанвед и разказваха, че новопоявилият се Сенкотрон всъщност бил старият император. Твърдеше се, че като отмъщение за миналите прегрешения — най-малкото от тях бе убийството му — Келанвед им изпратил проклятието на своята Кралица на Сянката, та да мъчи всички. А онази нощ бе такъв тормоз!

За щастие, Опосум беше зает с работа на друго място. Сега той за малко да понижи на място този командир на Ръка, но реши да не го прави; нямаше смисъл да върши нещо, което предстоящата битка можеше да стори сама.

— Разпространете съобщението. Ние поемаме нещата тук. Ще започнем със залп от каквито муниции можете да съберете, после влизаме, за да довършим оцелелите.

Той посочи отсрещния покрив.

— Хайде да се спускаме.

— Както наредите — излая началникът на Ръката, целият послушание.

Твърде късно е за това, приятелю.

 

 

Изкачиха се на покрива заедно — Опосум с охраната си и Ръката от пет човека на командира. Мъжът се представи като Елджин. Сега друга Ръка наблюдаваше от улицата, където стрелбата от арбалетите бе отслабнала. Опосум се надяваше наемниците да не станат твърде подозрителни. Даде знак за нападение — преди Гвардията да е решила да връхлети улицата в затишието.

Елджин обхвана с юмрук стрехата на покрива и се пусна долу.

— Идва!

Цялата Ръка легна ничком на стръмния, покрит с керемиди покрив. Миг по-късно старата триетажна дървена сграда подскокна под тялото на Опосум и го подхвърли във въздуха. Един Нокът изпищя, когато падна тежко на покрива, а около него затракаха керемиди. Сградата се намести с пронизително болезнено стенание като надигнат от вълна кораб. От отворения капак на покрива се издигнаха дим и прах. Опосум се изправи на крака и застана разкрачен, за равновесие.

— Давай, давай, давай!

Втурнаха се надолу по стълбите. Посрещна ги истинска касапница — сградата не бе опразнена. Обитателите й бяха препълнили стълбата, крещяха и лазеха един връз друг. Долу на първия кат вече блещукаха пламъци и Елджин, застанал начело — това му правеше чест — се изправи пред вълна смъртно уплашени граждани, решени да се изкачат по стълбите и да избягат от огъня.

Той се оправи с тази преграда, като просто събаряше хората най-отпред и буташе през перилото ония, които се съобразяваха с него твърде бавно. През цялото време крещеше:

— Слизай, слизай!

Опосум почти извика от чувство за безсилие. Време. Противникът се съвземаше! Махни се от пътя ни, тъп бедрин такъв! Тогава дървеното стълбище провисна под тях; гредите се нацепиха и запукаха като малки вторични взривове. Това очисти пътя им. Като спряно от неподвижно препятствие стадо, хората се обърнаха като един и смениха посоката. Елджин им помагаше с дръжките на ножовете си. След като обитателите избягаха, се натъкнаха на широко отворено място, разчистено от взривовете. Някои от вътрешните стени бяха пометени. Стълбището провисваше килнато зад тях и от него се посипваше стогодишен прахоляк.

Ръката се пръсна из развалините. Опосум отиде до фасадата. Сред съборените стени и натрошените мебели проблясваха малки огньове. Нямаше ги. Забавянето провали нападението им. Провери улицата — дали не си бяха пробили път през фасадата?

Промлясващ звук като от удар на касапин отклони вниманието му. Елджин гледаше изненадано как стърчащото от гърдите му острие, пронизало го отзад през ключицата и горните ребра, почти разсече тялото му на две. Толкова за понижаването му. Бронираният исполин зад Елджин надигна железен крак, за да избута изправения труп от меча си. Гвардейци изникнаха навсякъде от руините, нападнаха Ноктите и Опосум можеше само да гледа смаяно като Елджин. Поставили са свой капан!

 

 

Когато ги достигнаха първите звуци на водена много навътре в сушата битка, и когато скоро след това над града се издигнаха димни стълбове, Наит забеляза гвардееца начело на частта в пристанището да нарежда оттегляне. Качиха се на двата си реквизирани кораба и се изнесоха с гребане в залива, където пуснаха котва и зачакаха. Откъм пристана Наит им показваше всички известни му неприлични знаци, докато Сръчната не го стисна за ръцете.

— Защо се изнесоха? — запита тя Тенекеджията. — Изоставиха приятелите си?

Той само се изплю във водата.

— Нямат достатъчно хора да удържат пристанището. Там са в безопасност от тълпата.

— Но не и от тях — изрече Наит и посочи върха на пристанищната стена. Горе, държани от обслугата им, проблясваха каменохвъргачки на светлината на факлите.

— За тях това ще е детска работа — ликуващо се захили той.

— Не съм сигурен — възрази Сладура. — Май никога не съм ги виждал наистина да стрелят с някоя от тия ръждясали бракми.

Тенекеджията също не изглеждаше впечатлен.

— Нека ги оставим да си вършат работата. Време е вече ние да свършим своята.

Наит нагласи клечката за зъби от пилешки кокал в ъгълчето на устата си и присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Да пазим пристанището, разбира се. Та ние сме пристанищната стража.

Сръчната извади ръкавиците си от пояса.

— Крайно време е.

Ситния се намръщи в знак на съгласие. Наит само можеше да гледа една след друга мрачни физиономии.

— Вие всичките луди ли сте? Виждам, че на пристана има останал само един от тях, но знаете ли какъв несъмнено е той?

— Той е нашественик, Трейк да го отнесе дано! — отговори Сръчната.

Вероятно е от Унта, мълчаливо отвърна Наит.

 

 

Тенекеджията отиде до самотния гвардеец, оставен на каменния пристан. Щом се приближи, човекът се обърна към него; очите му бяха скрити от спуснатото забрало на шлема. Който и да бе, носеше дебела люспеста ризница и гамаши от железни халки, а на гърба си беше преметнал широк щит. Несъмнено туниката му е бе била пурпурна в началото, но засъхнала коричка сол я беше оцветила в бяло. Съвсем близо Тенекеджията разтвори ръце, за да покаже, че няма лоши намерения.

— Вие сте сержантът на пристанищната стража — каза мъжът.

— Да. Сержант Тенекеджията. А вие?

— Черния.

Тенекеджията предпазливо кимна за поздрав.

— Хубаво, Черен. Започнати са неприятелски действия. Изглежда ще трябва да свършим работата си.

— Вие вършете своята, а аз ще върша моята.

Тенекеджията отново кимна и си тръгна. Измина една трета от дължината на пристана, даде знак и десетима от пристанищната стража се изправиха със заредени арбалети. Щом стреляха, Обетникът се шмугна зад купчина товари. След залпа десетимата коленичиха и се изправи втора редица.

— Задръж! — заповяда Тенекеджията.

Той огледа натрупаните чували и бъчви, сега набучени със стрели. Оттеглил ли се беше Обетникът, или търсеше друг подстъп? Но нямаше отворен път — Тенекеджията се бе погрижил за това. Изведнъж мъжът се изправи, издигна щит и тръгна напред.

— Стреляй!

Обетникът се наведе за ново прикритие, но не преди в щита му да се забият стрели.

— Следващата редица — нареди Тенекеджията. Първата редица отново се изправи и прицели арбалетите. Обетникът се беше приближил с около шест стъпки.

— Сега? — попита сержанта Наит, приклекнал зад укритие и с тежък чук в ръце.

— Още не.

Обетникът отново се изправи. С яростно замахване счупи стрелите върху щита си. Продължи напред, въпреки стърчащата право от едното му бедро стрела.

— Стреляй!

Този път Обетникът въобще не се сниши. В щита му се забиха стрели и го залюляха назад. Една се заби в прасеца на десния му крак и го свали на едно коляно.

— Следващата редица — заповяда Тенекеджията.

— Вече трябва да е на мястото! — замоли го Наит.

— Почти.

Следващата редица се изправи, но трима още не бяха запънали оръжията си. Залпът, изстрелян набързо и нашироко, не забави Обетника.

— Сега — отсече Тенекеджията.

Наит замахна с чука и го стовари върху железния чеп, забит между звената на веригата в краката му. Нищо не стана.

— Казах сега — повтори Тенекеджията.

— Тясна е като на десетгодишна…

— Внимавай! — проръмжа Сръчната до Тенекеджията, с приготвен меч.

Сержантът гледаше как Обетникът се приближава.

— Сега е подходящото време.

Наит измлати с чука с неистово замахване. Челото отскокна с гръм от чепа, който изхвръкна от звената като стрела — толкова силен бе ударът върху него.

— Излезе! — изкрещя Наит.

Пристанищната стража се хвърли на земята. Халките на веригата задрънчаха и зачегъртаха по камъка. Обетникът неуверено се спря. Тогава синджирът прелетя през пристана, разбута струпаните стоки — обръщаше бъчви, разкъсваше чували, разцепваше греди — докато не помете Обетника като някаква кукла и не го събори във водата.

Наит отърча до каменния корниз на пристана и затанцува.

— Ха! Пипнахме те! Ха! Не се толкоз големееш вече, а?

До него дойде Тенекеджията, последван от Хеук. И тримата се взряха в разпенената мръсна зелена вода.

— Ха! Мъртъв е.

Хеук поклати глава.

— Не непременно. Може още да е жив. Наистина е неясно — бих искал да остана и да видя.

— Не можеш.

Тенекеджията посочи двата кораба на Гвардията.

— Те видяха всичко. Може би трябва да отидем и да се включим в сражението.

Усмивката на Наит помръкна.

— Добре де. Да. Може би.

Тенекеджията направи знак на стражата да се строи.

* * *

Приглушените звуци и стенания на непрестанния бой накараха Опосум да отвори едното си око. Шумовете идваха от задната страна. Всички вътре очевидно бяха мъртви. Той мълчаливо се изправи и изсипалият червата му смъртоносен разрез изчезна на мига, оставяйки много по-плитка, но все пак достатъчно дълбока рана. Тела застилаха опустошения първи етаж — хора от Нокътя и гвардейци. Опосум потръпна, притисна с ръка разрязания си корем и огледа кланицата. Той и седмината Нокти бяха успели да убият петимата гвардейци — всичките освен един, Обетник, който след това довърши двамата оцелели от Нокътя и самия Опосум; или си мислеше, че го е сторил.

Но сражението продължаваше. Схванат от болка, Опосум отиде внимателно до прозореца, обърнат към засипаното с боклуци дворче зад сградата. Там Обетникът се сражаваше с един Нокът. Опосум зяпна. Бягай, глупако! Кой ли бе този малоумник? Не беше давал разрешение на самостоятелни бойци тази нощ. Мъжът — жената, поправи се Опосум — бе решила да застане с голи ръце срещу Обетника. Опосум не можеше да го разбере — да, най-висшата, най-трудна дисциплина, преподавана в школите на Нокътя и в Академията, но срещу брониран противник с дълъг меч? Съгласен беше — Обетникът се движеше доста вдървено, пронизан десетки пъти в гърдите и в гърба от Опосум и охраната му, преди да ги съсече всичките, но все пак — голи ръце срещу желязната броня?

Нокътят, цялата омотана в ивици черен плат, включително и главата, с оставен процеп само за очите, обикаляше Обетника, посягаше към него и променяше стойката си. Той я дебнеше с издигнат меч — другата му ръка, натрошена от взрива, висеше безполезна. Опосум реши, че може и да е най-глупавата от неговите подчинени, ала заслужаваше помощ поне само заради… е, заради чистата си безумна смелост. Той се успокои, за да призове своя Лабиринт.

Студеното острие на нож убоде врата му. Той замръзна. Откъм гърба му една глава положи тежестта си на неговото ляво рамо. Нисък женски глас лъхна горещо и влажно в ухото му:

— Да видим какво има тя.

Въпреки изгарящата болка в корема, Опосум направо потрепери от желание да разпознае притежателя на такъв глас.

Игривият блясък на горящите градски квартали освети дворчето и обагри в оранжево нощното небе. Далечните писъци и шумът на битката отбелязваха линията на боя, където Гвардията неотклонно си пробиваше път обратно към пристанището. Нокътят продължи въртеливия си танц, докато Обетникът несръчно я преследваше с тежки стъпки. Тъй бързо, че Опосум не го видя — единият й крак се стрелна, удари силно шлема на Обетника отстрани, мечът замахна натам и бронираният великан възстанови равновесието си и разтръска глава. Глупачка! Какво постигна с това? Само ще счупиш костите на крака си. Друг ритник, този път право в гърдите, залюля Обетника назад — друго бавно замахване. Жената на рамото му изпръхтя нетърпеливо и Опосум трябваше да се съгласи — какъв бе смисълът от губенето на време и усилия?

Ала целта на Нокътя не бе безполезно налагане, както Опосум мигновено разбра — още един ритник доведе до още едно замахване, но този път ръката беше хваната, стисната, лакътят на жената влезе в употреба и бронираната ръка се изметна назад с отчетливо влажно изпукване. Нокътят отскочи назад. Жената на рамото на Опосум изсумтя одобрително при този ход. Мечът бе паднал от безчувствената хватка и ето че Обетникът се мъчеше да достигне със строшената си ръка затъкната в пояса му кама. Нокътят се хвърли срещу него и обви крака около тялото му. Свитите й в юмруци ръце се хванаха за визьора на шлема му, а палците се протегнаха и се впиха навътре.

Обетникът изрева от нечовешката болка — първият звук, който Опосум въобще чуваше от него. Нокътят още веднъж отскочи и застана срещу ослепения и осакатен гигант. Той падна на колене. Явно казваше нещо, което се изгуби в шума на сражението. Тя му отговори. Той склони увенчаната си с шлем глава. Нокътят се завъртя; кракът й се понесе, удари мъжа ниско във врата, под ръба на шлема, и отвратително извъртя главата настрани. Обетникът падна на едната си страна.

Опосум не можеше да повярва на току-що съзряното — нима бе възможно? Гуглата да ме пази! Коя е тази жена? Не знаеше за такава от подчинените си. Опрялата нож в гърлото му изръмжа нещо на непознат език и изчезна. Той се обърна, но нея я нямаше. Толкова бърза! Също тъй и маг, при това много добър.

Обърна се отново и забеляза облечената в черни ивици да гледа тъкмо него. Пое въздух да я повика, но тя избяга и се скри в друга постройка. Той прегърна корема си и изпъшка; внезапното вдишване не се оказа добра идея. Когато отново вдигна поглед, друг самотен Нокът беше влязъл в заринатото с боклуци дворче. Тази носеше сиви дрехи, а късата й черна коса не бе покрита. Велики Фандърей! Още една! А на всичкото отгоре и тя жена! Откъде се вземаха тия? Нокътят коленичи, за да разгледа падналия Обетник. Опосум закуцука към разбитата задна врата.

Щом достигна гвардееца, третата тайнствена жена също я нямаше. Той се дотътри до падналия Обетник. Ръката върху строшения врат на мъжа го увери, че той наистина е мъртъв — Опосум предположи задушаване, след като напипа счупения му гръклян.

Надигна се от трупа. Занимателни тайни, да — но всичко трябваше да почака. Той загледа внимателно блясъка на оцветяващите нощното небе пламъци, а наблизо бълваше черен пушек. Време бе да установи отново някаква степен на контрол — стига да е възможно. А и да намери лечител. Той опипа раната на корема си с полепналата по нея засъхваща кръв и изкриви лице; да, сега определено се беше оказал най-близко до края на кариерата си. Вълна̀ — и се появи отвор към тъмнината. Опосум пристъпи внимателно.

* * *

Докато вървяха навътре по Улицата на опалите, Наит и пристанищната стража се натъкнаха на запътила се в обратната посока товарна кола. Насмолен брезент покриваше товара, а коларят вървеше пеш и дърпаше ремъка на двата запрегнати вола. Лицето му лъщеше от пот, а очите му бяха разширени от ужас, когато кимна на сержант Тенекеджията. Изглеждаше, че нагоре по улицата се засилва огънят в участъка на скъпите шивашки работилници.

— Как вървят работите? — викна сержант Тенекеджията към мъжа.

— Много добре, господине. Много добре. Просто опитвам да спася някои вещи от пожарите.

Той дръпна ярема с две ръце и ядно заропта към воловете.

— Искам да кажа, с битката — продължи Тенекеджията.

Надолу по улицата тичаха понесли вързопи и кошници мъже и жени. Влачеха разплакано дете за предницата на ризката му. Мъжът примигна към Тенекеджията.

— О, това ли било! Нямам представа. Съжалявам. Трябва да отидете до Борсата на майсторите на скъпоценни камъни за това.

— Скъпоценните камъни? — каза Наит. — Бият се там? Моля ви, сержант, трябва да се включим поне малко в това.

Човекът зарови и двете си ръце в косата си и изгледа умоляващо воловете.

— Има някакъв бунт в квартала. Нещо за таксите за покровителство. Размърдайте се, дърти задници такива!

Тенекеджията вдигна вежда:

— Моля…

Мъжът дръпна косата си тъй здраво, сякаш опитваше да се издигне над земята.

— Не на вас — на тях! Защо не се помръдвате? Моля ви! Хайде.

— Може би ще можем да помогнем — предложи Сръчната.

Тенекеджията я измери яростно. Обърна се към каруцаря:

— Късмет.

— Ще ви убия, гадини! — изрева онзи към воловете.

Сладура почука с пръст по слепоочието си. Ситния кимна и завързаните в косата му амулетчета задрънчаха. Докато се движеха по Улицата на опалите, потокът бежанци толкова се сгъсти, че трябваше да си проправят пътя с бутане. През ума на Наит мина, че не е постъпил в пристанищната стража, за да участва в близки ръкопашни боеве, но явно сержантът го водеше точно натам, освен ако не успееше да измисли нещо бързо. Също тъй през ума му мина, че е виждал човека и друг път. И то наскоро. Проби си път покрай Тенекеджията.

— Нещо странно за оня юнак и за каруцата, господине.

— Определено имаше такова.

— Искам да кажа, май вървеше към пристанището, не мислите ли?

Тенекеджията забави ход.

— Какво ти казва това, Наит?

— Просто някакво подозрение.

Тенекеджията поклати глава.

— Не е достатъчно, Наит.

Той махна на ядосаната Сръчна да върви напред.

— Виждал съм тоя рошльо и преди, господине — продължи Наит.

— Къде това? — попита го Тенекеджията.

— На Рагстопър.

Сержант Тенекеджията спря. Обърна се към Наит.

— Сигурен ли си?

— Носът ми ми го казва — и той го потупа от едната страна.

Сръчната изсумтя презрително.

— Просто не иска да му втъкнат някое острие там.

В ума на Наит изникна подходящ отговор, но Тенекеджията направи знак за тишина. Той поглади сивия си мустак.

— Добре. Да проверим.

Повиши глас.

— Приготви арбалетите! Разпръсни се!

Сръчната направи знак да се обръщат.

Откриха колата не много по-надолу от там, където я бяха оставили. Коларят не им обърна внимание и продължаваше да дърпа впряга. Плачеше. Към него се отправи Тенекеджията, последван от Сръчната, Наит и Ситния.

— Ти от Рагстопър ли си? — викна сержантът.

Мъжът подскочи като ужилен. Обърна се и прекара ръкав през лицето си.

— Какво? Защо? Кои сте вие?

— Сержант Тенекеджията, пристанищна стража. Ти от екипажа на Рагстопър ли си? Това стока ли е?

Човекът заизвива ръце.

— Какво е това? Стока? Не, разбира се, че не.

Той се изкачи до седалката и взе камшика.

— Сега трябва да вървя. Довиждане!

— Не трябва ли… — започна Сръчната. Тенекеджията й направи знак да почака.

Мъжът изплющя с камшика по воловете.

— Давайте! Бързо! Мърдайте!

Тенекеджията, Сръчната и Наит го наблюдаваха. Наит премести клечката си за зъби от единия край на устата до другия.

— К’во караш там отзад, приятел?

Той ги изгледа и остави камшика.

— Нищо! Просто провизии.

После се изкатери върху завитите с брезент кутии.

— Нямате право да ме спирате. Тук не е пристанището. Тръгвайте си!

Тенекеджията въздъхна, огледа улицата и в двете посоки и видя как гражданите са се понесли към брега, за да избягат от възможния голям пожар.

— На мен ми изглежда, че тази кола представлява препятствие на обществено място. Следователно, с предоставената ми власт на държавен служител и изпълнител на заповеди, имам правото да иззема това превозно средство и да наложа запор върху него.

Застанал на четири крака върху накамарените кутии, човекът ги зяпна.

— Моля?

— Ситен, Сладур, отместете тази каруца от главната улица.

— Слушам, господине — каза Ситния. Той махна на Сладура и двамата издърпаха воловете за халките в носовете им до една пряка уличка. Мъжът се просна и се вкопчи в брезента.

— Не! Не можете! Не разбирате — мое е! Мое!

— Пазиш ли си разписката? — запита го Наит със злобна усмивка.

Оня се претърколи надолу. Впи ръце в косата си, задърпа я яростно, а после ги разпери широко. Втурна се по улицата с размахани ръце и записка:

— Неееееее!

Наит и Тенекеджията го гледаха.

— Не трябва ли… — попита Сръчната.

Тенекеджията просто отпъди въпроса настрана. Обърна се към каруцата.

— Чудесно, нека я разгледаме.

Развързаха брезента, отметнаха го нагоре и свалиха преградата. Кутии. Еднакви кутии от тъмно дърво, по четири една върху друга, в шест реда. Наит прегледа заключването на най-близката. Не се различаваше затваряща пластинка или ключалка. Той извади ножа си.

— Как отваряте тия работи?

И заби острието му в дървото.

Тенекеджията изведнъж изби оръжието от ръцете му. Наит ядосано изгледа сержанта.

— Какво?

— Сърди се на моя нос — обясни Тенекеджията. — А сега се дръпни. Май си спомних да съм виждал кутии като тия в старо време, с морската пехота в Дженабакъз.

Изкатери се по свалената преграда и предпазливо опипа двете вратички на една от кутиите в края на каруцата. Поддадоха лесно. Коленичил, доближил лицето си, той повдигна капака на един пръст. Нищо не стана. Известно време той гледаше вътре, без да се помръдне.

— Сержант? — обади се Сръчната.

Тенекеджията се прокашля.

— Ефрейтор, на какво разстояние според теб са тези пожари сега?

— Няколко пресечки — и наближават.

Той затвори кутията и скочи долу.

— Подкарайте воловете. Накарайте ги да се размърдат. Веднага.

— Не искат — оплака се Ситния.

— Използвайте ножовете си.

Сладура издиша шумно и вдигна вежди, сякаш казваше О, Богиньо.

Наит тръгна след Тенекеджията по улицата.

— Какво има в кутиите?

Сержантът не му обърна внимание и се озърташе и в двете посоки по улицата.

— Ефрейтор Сръчната — нареди той, — изпрати хора, които да реквизират и подготвят достатъчно голям за този товар плавателен съд.

— Слушам, господине.

— Злато ли е?

— Ситен, обкръжи каруцата с хора. Не допускайте никого до нея.

— Тъй вярно, господине.

— Може би са отмъкнатите от дванадесетте континента имперски накити?

Сержант Тенекеджията хвана предницата на ризницата на Наит и го изправи на петите му. Лице в лице, той изръмжа:

— Всъщност ще ти кажа, Наит. Но само понеже знам, че ако не го направя, ти ще си завреш грозната мутра в една от тях и ще избиеш всички ни. Та какво има вътре ли?

Той сниши глас, а очите му гледаха смъртоносно с поглед, който Наит изобщо не бе виждал у сержанта.

— В тази каруца има достатъчно морантски муниции, та да превърнат цялата крайбрежна улица на града в прах и дим. Всичките са запечатани с печата на Имперския арсенал.

— Без майтап? — успя да произнесе Наит и се дръпна от юмрука на Тенекеджията.

— Но това, което наистина ме притеснява, Наит, е работата, че някой плячкосва Арсенала. Рано или късно този някой ще допусне грешка — а когато това стане, аз възнамерявам да се намирам колкото може по-далеч.

* * *

Бляскавата ядосано гледаше през прозореца на кръчмата Черна нощ пожарите, които сякаш от само себе си се бяха разгорели навсякъде из града. От време на време стрели от арбалети се забиваха в полузатворените капаци на прозорците и отскачаха от каменните стени с остри металически прозвънтявания. Тя се обърна и насочи пръст към Опушения. Той безпомощно разтвори ръце.

— Не ме гледай. Честно. Тук само оказвам подкрепа. Гражданите са. Грабят и се бунтуват, за да прикрият грабежите. Честно.

Тя кръстоса ръце.

— Надявам се да е така, понеже не искаме да подлагаме на изпитание търпението на Тайсхрен.

— Виж ти!

— Чудесно — тя изгледа останалите с нея две остриета. — Допуснахме грешка и им позволихме да ни приковат. Навън числеността им постоянно нараства. Трябва да продължим да се движим.

Погледът й падна върху яките маси на кръчмата — цепените им с брадва греди бяха четири пръста дебели; разгледа и вратите — направени по същия начин. Погледна Вос, сапьор от острието. Той кимна и на устата му разцъфна широка усмивка.

Бляскавата ги познаваше като воали. Другаде им казваха дрънкалки, а също и покривала. Всъщност можеха да имат много форми, в зависимост от целите на човек и достъпния му материал. Големи подвижни щитове, обикновено изработвани при обсада, за да защитават настъпващите арбалетчици, стрелци с лък или сапьори. Вос наглеждаше направата на толкова, колкото можеха да сглобят. Като ги държаха един до друг в плътен кръг, Бляскавата щеше да придвижва поделението си вътре в костенурка — точно като онази, за която останките на Трета рота съобщиха, че използвали, за да се спасят от пленничество.

Викове и пукот на дърво в далечината отбелязваха напредването на друго подразделение — Бляскавата гледаше по страничната улица, докато стотици въоръжени граждани, доброволческото опълчение на Унта, търчаха да се включат в постоянно менящите се бойни действия. Богове, всеки човек в града имаше арбалет и много стрели. Като че бяха ритнали гнездо на стършели и не можеха да измъкнат крака си от него. Вос дойде до нея.

— Колко са? — попита тя.

— Достатъчно — по-добре от нищо.

— Готови ли сме?

— Можехме да си дадем повече време. Да свършим работата като хората, нали разбираш. Но те се събират отвън, нали така?

— Да. Нямаме време. Отваряйте вратата и да вървим.

Вос отдаде чест и опря единствената си ръка в гърдите.

— Слушам.

Солидната входна врата бе снета от пантите си. През отвора се посипаха стрели като понесен от вятъра дъжд. Всички се бяха прикрили. Два воала бяха изправени един до друг, а после извадени последователно, за да образуват клин и да покрият отвора. Бляскавата махна на следващата двойка. Стрелите на арбалетите се забиваха в щитовете с постоянен ритъм като градушка. Подхвърлен запален фенер се разби в стената и разля горящо масло. Гвардейците се сепнаха, но продължиха напред. До нея Опушения посочи с ръка и викна: Внимавайте!

Най-накрая цяла костенурка от издигнати високи щитове защитаваше хората й. Стрелците от по-високите сгради имаха видимост вътре в кръга, но можеха да направят най-много това. Входната врата на кръчмата послужи като последен воал и затвори всякакъв излаз. Бляскавата погледна напред през процеп между гредите. Сега ги обстрелваха с хвърлени факли, светилници и фенери. Яростта на атаката я смая; като че гражданите бяха решени да изгорят до основи града си, за да ги пипнат. Вос впрегна всички, годни да носят вода, и обля хората при излизането, но пламъците им нанасяха загуби. Неприятен начин за придвижване — Бляскавата би предпочела нещо по-бързо.

— Наляво — викна тя и ги поведе към по-тясна уличка. Пред тях окъсаната тълпа от опълченци се помъчи да пусне стрелите си наведнъж и да се оттегли. Оказа се твърде трудно за тях и те се изпариха посред всеобща паника и оставиха паднали тела и захвърлени оръжия. Докато минаваха през мястото, гвардейците си взеха от оръжието. Ала обстрелът откъм тила бе ожесточен; от време на време някоя стрела си намираше пролука и падаха хора.

— Отвръщай на стрелбата! — крещеше Вос в тила.

— Опушен! — викна Бляскавата.

— Работя по въпроса.

Зад костенурката от долепени щитове с рев се издигна пламък и прегради уличката.

— Колко време? — попита тя.

— Не много.

Излязоха на голяма улица в посока север-юг, запълнена със сергии пред триетажните тухлени магазини на търговците. По средата й се тълпяха бягащи граждани и се носеха на юг към крайбрежната улица. Отряди от опълчението пресичаха потока и отиваха към нови горещи места. Гражданите спряха, погледнаха движещата се костенурка и побягнаха с писъци.

— Отново вляво — нареди Бляскавата.

С бутане и трясъци тромавото животно се понесе наляво. През пролуката Бляскавата можеше да гледа право надолу по дългия склон на улицата до осветените от блясъка на огньовете корабни мачти.

— Виждам пристанището! — викна тя. Вътре в костенурката отекна радостен вик. Насечените удари на стрелите подхванаха отново — преследвачите им се бяха изсипали на улицата и за пореден път ги обкръжиха. Хвърлен от прозорец на третия етаж фенер избухна сред тях и пръсна горящо масло навсякъде.

— Не се раздалечавайте! — кресна Бляскавата посред писъците; мъже и жени се деряха с нокти и падаха на калдъръма.

— Намокрете ги! Наметала!

Изоставен воал от плоскостта на маса падна и в откритата вътрешност се понесе вихрушка от стрели.

— Приближете ги!

В хълбока на Бляскавата се заби стрела и я свали на колене.

— Сгъстете строя — изпъшка тя, докато се изправяше.

— Нападат ни с пристъп — предупреди един гвардеец.

— Приготви оръжията! Продължавай напред!

Бляскавата измъкна дългия нож от пояса на друг гвардеец, който държеше воала пред нея.

— Приготви се за отблъскване на нападателите! — провикна се някой.

Между воалите се промуши копие и листообразното му острие леко докосна бронята й. Тя хвърли ножа, хвана копието и го издърпа от копиеносеца. Изправи го високо, за да го обърне, после го извади навън и прободе бившия му собственик.

— Благодарности!

Тя наблягаше, за да държи опълчението далече от воалите, и непрекъснато викаше:

— Продължавай!

При всяко вдишване стрелата в страната й предизвикваше затъмняващо зрението страдание.

Тогава ръката на някой от боговете свали всички на земята.

Масивна стена от въздух изкара дъха от гърдите на Бляскавата. Над тях се понесоха прах, пушек и парчетии и забулиха всичко, сякаш целият град се носеше към морето. Миг по-късно всички керемиди изведнъж подхвръкнаха от сградите като птици, понесли се във вихрушка от дим и пепел. Повечето изпопадаха около тях като дъжд. Земята потрепери и ги залюля. Тя се вгледа през праха и видя как над града се издига огромен облак. Отвътре го осветяваха ярки избухвания на пламъци; раздуваше се, издигаше се и изглеждаше по-висок от коя да е планина. От другата страна на улицата тухлена постройка на три етажа бе разрушена от масивен каменен блок колкото малка лодка, който се заби в нея.

Стената от гръм бавно отзвуча. Наоколо като дъждовни капки падаха парченца пламнали отломки. Внимателно, учудена от факта, че все още е жива, Бляскавата се надигна. Присви се и се хвана за страната, където стрелата стърчеше отвратително. Без да се осмелява да спре и да помисли какво възнамерява да стори, тя я хвана с цялата си сила и я измъкна. Нажежената до бяло болка на плътта й отново я свали на колене. Наоколо всички — мъже и жени, граждани и гвардейци — стояха и зяпаха удивени. От растящия разпенен облак започна да се сипе белезникава пепел. Валеше плътно на парцали и покриваше всичко като слой пух.

— Пристанището — изграчи Бляскавата и ритна най-близкия гвардеец. — Опушен!

— Да…

Приличната на привидение фигура под покривалото от пепел се размърда и седна.

— Какво беше това, в името на сянката на Гуглата?

Тъмните очи на бялата маска примигнаха и оживяха. Той се изправи, разтърси рошавата си коса и надигна облаче от прах.

— Мисля, че това вероятно бе най-голямата естествена експлозия, предизвиквана някога от хора.

— Не съм виждала нещо подобно.

— И аз не. А и се надявам, че няма да видим отново.

— Богове на земята — смаяно произнесе тя. — По-добре да се изнасяме оттук, преди тия унтански глупци да са решили, че ние сме го извършили. Ще ни разкъсат на парченца.

Опушения изгледа как засипаните с пепел фигури като зашеметени се размърдват и бродят безцелно — пробуждащ се призрачен град. Той примигна глуповато.

— Надявам се, че си права…

— Движение, гвардейци!

* * *

Сивогрив не видя взрива. Гледаше настрани и следеше за раздвижване сред закотвените малазански бойни кораби, когато светлината изведнъж се промени — голямо бяло лумване хвърли сянката си над палубата и изтръгна викове на учудване и тревога от хората на кораба. Когато се обърна да погледне, светлината бе изчезнала. На нейно място изникна огромен облак от дим, който растеше пред погледа му, раздуваше се и разцъфваше над града. По цялата крайбрежна улица се пръснаха огромни ята птици и започнаха да се вият уплашено. Докато Сивогрив наблюдаваше, над града явно премина вълна, която отнесе покритите с керемиди покриви, събори кулите и полетя откъм взрива, достигайки крайбрежието. Той имаше миг, в който да викне Дръжте се здраво!, а вълната разлюля водата на залива и ударът й разбълника спокойната повърхност. Тогава тя халоса кораба, скъса полуспуснатите платна като хартия и го разлюля като играчка. Гърмът бе тъй силен, че проглуши ушите на Сивогрив и той стана безчувствен за шума — устите на хората мърдаха, вещите падаха, но до него не достигаше и звук. Първата му мисъл бе: Ето как свършва Гвардията. Унищожена от Ласийн с един исполински взрив. Взривът обаче явно бе гръмнал по-навътре от пламналите около битките пожари. Трябваше да се увери.

Вдигна на крака един мъж и посочи към пристана и греблата. Тогава корабът потрепери отново. Той се обърна; хората сочеха към палубата — там зееше димяща дупка, която преди малко я нямаше. Милостта на Бърн — на колко левги оттук е била тази експлозия? Миг по-късно отдолу се появи моряк с гърне в ръка. В него се мъдреше все още горещо на пипане парче камък. Отломка от обгорен строителен камък. Сивогрив махна на зиналите хора към греблата. Сигурно имаше оцелели, но той се боеше от най-лошото.

Подминаха само един кораб в движение — стар плоскодънен търговец, нагазил опасно ниско във водата; платната му бяха провиснали парцаливо, палубата представляваше бъркотия от оплетени въжета, а жилавият сивокос напански капитан ревеше жестока обвинителна реч към засуетилия се екипаж. Сивогрив се изненада от издялканото в прогнилото дърво на носа име; не вярваше, че някой ще се осмели да използва името Рагстопър след похожденията на предишния му носител, собственост на пиратския главатар и наместник на Ласийн, познат навремето като Навъсения, брат на Урко — Картарон Черупката.

Но загадката на Рагстопър трябваше да почака, понеже моряците сочеха към пристана и викаха слисано. Там, скупчени като войска от сенки, чакаха оцелелите гвардейци. Дори докато корабът се приближаваше, още прииждаха по главните улици, обкръжени от граждани с приготвени оръжия, при все че никой не нападаше. По-скоро ще да е било договорено неофициално примирие — може би щом е станало очевидно, че Гвардията не иска нищо друго, освен да се оттегли, а гражданите бяха повече от доволни да я подтикнат към това. Всички изглеждаха вцепенени от огромния взрив, а сипещата се страховита бяла пепел ги правеше неразличими — еднакво бледи призраци, всичките еднакво неестествено смълчани.

Сивогрив надзираваше качването на оцелелите и разпозна Бляскавата, легнала на приспособен за носилка плот на маса, под грижите на маговете Обетници Опушения, Лор-син и Шел.

— Отведи ни на запад — изпъшка тя, пребледняла от загубата на кръв; дългата й коса бе залепнала на лицето, сплъстена от пот.

— Скинър?

Тя махна с ръка.

— Ще ни намери.

Последният качил се от каменния пристан гвардеец бе Обетникът по име Черния. От него капеше вода, той оглеждаше растящата тълпа граждани на Унта, която все повече се доближаваше и крещеше обиди. Полетяха парчетии боклук.

— Трябва да тръгваме! — викна Сивогрив.

Неохотно, с накуцване, мъжът напусна пристана. Камъни, строшени керемиди, отпадъци и зеленчуци валяха върху тях, а множеството ревеше; някои даже пускаха презрителни подигравки. Сивогрив заповяда ускорено гребане и попита Черния:

— Какво е това?

— Нищо. Ти не беше… ето ги гадовете!

Обетникът посочи и се хвърли към релинга, та за малко да падне от кораба.

Ниско долу във водата под един от кейовете, малобройният екипаж на лодка махаше на прощаване. Сивогрив разпозна пристанищната стража. Един от тях, мършав сипаничав човек, се изправи и оголи задника си към тях, докато набитата жена в броня до него не го ритна във водата. Зяпачите ревнаха одобрително.

— Кълна се в Гуглата, ще ви пипна! — крещеше Черния, а водата между тях се увеличаваше. — Кълна се!

Щом корабът се изравни с вълнолома на залива, там се оказа претъпкано с младежи, размахали юмруци. Гвардията напускаше залива под съпровода на далечни подигравки и хвърлен боклук. От борда на отдалечаващия се кораб Сивогрив гледаше размахалите ръце момчета. Мислите му се насочиха към Гвардията и нейния обет. Как можеха да се надяват да освободят гражданите от управниците им, след като те толкова явно не желаеха да бъдат освободени? Изглежда Гвардията бе изживяла времето си. Въпреки това, от събраните досега разузнавателни данни излизаше, че другаде поривът да се премахне имперското управление бе стигнал твърде далеч. От заповедите на Бляскавата да се движи на запад той предположи, че Обетниците искат да се свържат с това движение. Ала бе притеснен. Опитът му с властта му беше показал, че нито едно празно пространство не се запазва такова за дълго време. Питаше се с какво ли това движение за отделяне — или пък Обетниците — възнамеряват да заменят имперското управление?

* * *

На следващия ден, ескортирана от петдесет редовни малазански войници, императрица Ласийн прегледа щетите от взрива на Имперския арсенал. Тя си проправи път през все още димящата гола изровена пръст на кратера от експлозията — по-широк от хвърлей камък — където някога се възправяха Арсеналът и околните постройки. До нея пристъпваше Хавва Гулен.

— Можеше да е и по-зле — пророни магът със сключени на широкия си корем ръце.

Ласийн поклати глава.

— Мисля, че е трябвало да бъде много по-зле.

— А?

Императрицата продължи пред Върховния маг и подритна станалата на прах пръст.

— Бе впечатляващо, да. Само че трябваше по-голяма част от града да е разрушена. Арсеналът не може да е бил наполовина пълен.

— Наистина? Мислите, че е работа на Гвардията?

— Възможно. Всичко това може да не е било нищо повече от нападение за снабдяване с муниции — или просто за намаляване на нашите запаси.

— Притеснително стратегическо мислене от тяхна страна, ако случаят е такъв.

— Да. И никаква следа от К’азз?

— Не. Изглежда, че Скинър е начело.

Ласийн гребна шепа от почернялата, обгорена пръст и я стри между пръстите си.

— Скинър. Не се слави с изкусността си.

— Не. Както и да е — и Хавва спря, като че не знаеше дали да продължи.

Ласийн погледна настрани и уморено попита:

— Да?

— Казват, че видели Сивогрив с тях на пристанището.

— Сивогрив? — Тя се стегна. — Наистина? Сивогрив…

Огледа развалините, но умът й очевидно бе далеч. Кимна на себе си.

— Да — потвърди Хавва. — Едничкото място, на което трябва да е сметнал, че ще е в безопасност от всички.

Тя се изсмя дълбоко.

— Представете си неговия ужас от действителното завръщане на Гвардията! Сега може би ще се изправи срещу собствените си офицери…

Ласийн я изгледа мълчаливо и после извърна поглед.

Хавва реши, че е казала достатъчно. Другите сведения трябваше да почакат, вероятно завинаги. О, императрице моя! Ти си сама; стените, които издигна около себе си, отделиха всички от теб. Самомнение ли беше това? Презрение? Неумение да разбереш каквото и да е друго, освен собственото желание за власт? Ала ти не казваш нищо и тъй ние, които можем да ти помогнем, не можем да знаем със сигурност. А в тази неувереност има твърде много за губене. Сега стоиш сама. Съвсем сама, освен може би горкия сляп Опосум. Може би това е жестоката логика на мълчанието ти. Ласийн, ако бях избрала този миг насаме да ти съобщя всичко, което знам, може би щяхме да имаме възможност — малка — за победа срещу заобиколилия ни отвсякъде заговор. Върша всичко, което мога. Ала не смея да говоря открито. Не смея да се възползвам от възможността. Срамувам се и толкова съжалявам, императрице моя. И аз те изоставих. И то само защото не съм пропиляла времето си в Архивите. Знам името Джистал. И се страхувам, че нямам силите да му се опра.

Редовете на стражата се разделиха и дадоха път на слабата фигура на Върховен юмрук Ананд, следвана от клатушкащия се, запотен Малик Рел, който си вееше с ветрило и се мръщеше от миризмата на стари тлеещи огньове и изгоряла плът. Бяла кърпа увиваше главата му.

— Поздравления, императрице! Голяма победа! — изрече съветникът.

— Победа? — с равен глас повтори Ласийн. — Няколкостотин пурпурни гвардейци ни идват на гости за по-малко от ден и половината столица е разрушена и изгорена до основи?

— Внушително отблъснато нападение!

— Тръгнаха си, понеже видяха, че тук няма нищо за тях — обади се Хавва.

Ананд поклати глава.

— Трябва да призная, че доброволческото опълчение ги отблъсна.

Звучеше, като че все още е изненадан от това.

— И се извинявам за това, императрице. По-рано не ги бях смятал за достойна за внимание сила. Те нямат формална командна структура или професионален офицерски корпус.

— Обикновена сбирщина — презрително изрече Малик.

— Тълпите са повелителят на военните действия в града — обясни Ананд. — Докарай достатъчно на брой хора от всички посоки и поваляш всеки противник.

— Извинението е прието, Върховен юмрук — рече Ласийн и пресече разправията им. — Тяхната численост?

— Офицерите ми из улиците ги оценяват на десет хиляди души. И нарастват — всеки ден се записват още. Има опашки край щабовете.

— И къде се намират тези прословути щабове, Върховен юмрук? — любезно запита Малик, а кръглото му лице блещукаше.

Ананд млъкна — не желаеше да отговаря — после размисли и заяви откровено:

— В кварталните кръчми.

— Пфу! Тълпа, която ще се изпари при първия звън на желязото. Императрице, такива сили са безполезни. Първият меч не би искал да има нищо общо с такива недисциплинирани аматьори.

— За тяхно голямо облекчение, несъмнено — каза Ананд. — Във всеки случай, те самите признават недостатъците си и са призовали оттеглили се офицери от армията и морската пехота да се присъединят към тях. Научавам, че току-що е хвърлил котва кораб от Малаз, пълен с някогашни офицери и сержанти. Сред тях е старият Славен зъб лично.

— Славния зъб! — удивено повтори Ласийн. — Мислех го за мъртъв.

— Всички го мислеха за мъртъв — усмивката на Ананд показваше печална привързаност. — Май е прекарал всичките си десетилетия на пенсия в някакъв обред на Денъл, който го е превърнал в дъбов пън.

— Не е било нужно — отбеляза Ласийн, докато гледаше встрани.

Малик шумно всмукна въздух през мръсните си зъби.

— Чудесно. Както и да е, месеци ще са нужни, за да бъде превърната такава сбирщина в армия. Време, с което не разполагаме.

— Какво е станало с главата ви? — попита го Хавва.

— Моля?

Хавва посочи кърпата.

— Главата ви.

Ръцете на Малик отидоха до превръзката и я затегнаха.

— Взривът. Върху мен падна една лампа.

Жалко, че е било само това.

— Ранен при защитата на града. Колко благородно.

Очите на Малик се присвиха до цепки.

— А къде бяхте вие, Хавва Гулен? Разтреперана в мазето на подземието на Архива с вдигнато подострено перо?

Винаги си по-близо, отколкото го съзнаваш, Малик Рел.

— Съгласна съм с преценката ви за нашето време, Малик — обади се Ласийн. — Кога се очаква пристигането на Първия меч?

— По-късно днес — намеси се Ананд.

— Когато се завърне, осведомете го, че ще заминем от Унта с възможно най-голяма бързина. Затворете пристанището, Ананд. Конфискувайте всички кораби. Отплаваме с всички достъпни мъже и жени.

Ананд се поклони.

— Тъй вярно, императрице.

— Ние? — наежено попита Малик.

— Не и вие, говорителю на Събранието. Ще останете ли тук, в Унта, за да надзиравате възстановяването и отбраната на столицата?

Веждите на Малик се извиха и той се поклони.

— За мен ще бъде чест, разбира се. Ще докладвам ежедневно за напредъка.

— Това ще бъде трудно, Малик, понеже аз ще водя армията.

Ананд простена:

— Императрице!

Ласийн вдигна ръка, за да пресече всички възражения.

— Решено е. Трябва да потегляме незабавно.

Въпреки явното си недоволство, Ананд се овладя и вдървено се поклони. Хавва също се поклони. И аз ще потегля. Както и Опосум, и повечето от Нокътя. Отново на бойното поле, както беше преди, много отдавна.

— Ще издигна величествен паметник на бъдещите ви победи точно на това място — изрече Малик, докато се покланяше.

— Чакайте да ги спечеля — отвърна Ласийн; непроницаемият й поглед не помръдваше от него.

* * *

В една градина в града прислужници изчеткваха пепелта от отрупаните с плод клонки на дърветата, а работници разкъртваха една от падналите тухлени стени. Мъж в широки панталони и проста дълга кафява риза стоеше край една от лехите и разглеждаше цвете в саксия. Дългата му черна коса падаше свободно. В градината влезе жена със сърцевидно лице и къса черна коса и бързо тръгна към него. Без да се обръща, той започна:

— Рядък образец от Авали, Киска. За щастие не е засегнато.

Жената закри носа си.

— Вони.

— Миризмата му възпроизвежда уханието на слабостта — разложение и смърт. Привлича мухи и други мършоядни насекоми. Които впоследствие изяжда.

— Отвратително.

— Показателно. В това има поука за всички, които си дават труда да размишляват върху него.

— Избягвайте миризливи растения.

Тайсхрен въздъхна и остави саксията.

— Ти си твърде много градско чедо, Киска.

Погледна я и постави загорелите си ръце на кръста.

— Не можа да останеш настрани, нали? Май трябваше да съм по-разумен.

Киска огледа работниците — обичайните местни хора, наети да поддържат дома на Тайсхрен, всичките проверени от Хаттар.

— Просто наблюдавах нещата.

— Добре. Виждам, че малко мъдрост е проникнала през дебелото ти упорство. Но не можеш просто да „наблюдаваш“ хора като Качулката.

— Тръгна си през Лабиринт.

— Кой?

— На Гуглата.

Тайсхрен изсумтя.

— Колко подходящо. Та какво друго освен безсмислие и прахосване видя?

Киска приглади назад късо подрязаната си коса, наклони глава на една страна и се намръщи.

— Видях Нокти, които бягаха от Обетниците в Имперския Лабиринт.

— И?

— Не се върнаха.

— Виж ти.

— Видях един Обетник, Амат, да разбутва барикада от подпалени каруци и струпани греди просто като минава през нея и отмества настрани един участък. Преброих седем стрели от арбалет в него. После слезе към корабите и измъкваше стрелите, когато го уцелваха.

Тя поклати глава в изумление.

— Казвам ти, не искам отново да заставам срещу тези гвардейци.

— Съгласен съм. Ще бъде голяма загуба.

— Загуба?

Тайсхрен просто разтърка лице и даде знак на Киска да продължава.

— През повечето време следях една жена от Нокътя — или приличаше на Нокът. Преследваше Обетници. Видях я да проследява и да убива двама — с голи ръце. Казвам, че приличаше на Нокът в смисъл, че тяхното — нашето — обучение наподобява нейните умения така, както детската рисунка наподобява майсторската работа.

— Да.

— Там имаше и друга жена. Влизаше и излизаше от Лабиринтите с лекота. Не съм чувала за нещо такова досега.

Той притихна, загледан в далечината.

— Така ли? Интересно…

Киска ритна лехата.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Интересно? Какво става, Трейк да го отнесе!

Тъмните очи се спряха върху Киска; дългата избръсната челюст помръдна и се сви.

— Наближава ни изпитание. Искам от теб нещо трудно — въздържане. Предвиждам възможност за… хаос… който да се надигне от предстоящия сблъсък. Може да ми се наложи да действам бързо, а измежду нас има някой, който ще опита да се възползва. Разбираш ли?

Киска се поклони.

— Ще съобщя на Хаттар.

— Благодарности.

Тя се обръщаше да си върви и той я попита:

— Кажи ми, Киска, защо не остана в Нокътя? Сега можеше да бъдеш началник на Ръка, а може би и нещо повече.

Тя вдигна рамене.

— Разбрах, че винаги съм искала да служа на нещо, по-голямо от мен самата. Твърде бързо ми се изясни, че ония в Нокътя служат само на себе си. Защо?

Високият маг обаче се беше навел над растенията си.

— Просто се питах.

Киска се поклони и си тръгна. Някой, според твърдението му. Е, тя имаше достатъчно добра представа кой би могъл да бъде това. Тя и Хаттар трябваше да помислят заедно и да изнамерят начин да попречат на оня дебел мълчалив жрец. Що се отнася до Нокътя по дирите на Обетниците, Киска усети как през нея преминава тръпка. Можеше ли наистина да бъде тя? Тайсхрен не изглеждаше изненадан — все пак я бе виждал как работи толкова отдавна. Но понастоящем изглежда всички бяха забравили — или преднамерено им бе внушено да забравят, — че някога, при най-жестоките битки, когато Танцьора е пазил Келанвед, Въслата, Господарката на Нокътя, бе проследила и унищожила враговете им.