Стивън Кинг
Бурята на века (4)

Второ действие

 

Гледаме към отворената врата през очите на Дейви Хоупуел, който пристъпва към нея с нарастващо безпокойство. Все още държи под мишница баскетболната си топка.

 

ДЕЙВИ: Госпожо Кларъндън? Госпожо…

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): Заздравете широките прозорци с облепващи ленти, за да не бъдат счупени от поривите на вятъра…

 

Момчето внезапно замира и очите му се разширяват, защото вижда:

 

От сенките се подават два дамски чехъла и крайчето на дрехата на възрастната жена.

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): Поривите на вятъра при такава буря могат да достигнат…

 

Момчето временно е забравило за страховете си. Мисли си, че вече е видяло най-лошото, че вече знае най-лошото. Госпожа Кларъндън е паднала — може би е получила удар или се е подхлъзнала… Дейви прикляква, за да погледне отблизо, и застива. Баскетболната му топка се изплъзва под мишницата му и се търкулва по верандата. Очите на момчето се разширяват от ужас. Не виждаме какво вижда, но не ни и трябва. Защото знаем какво вижда.

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): … скорости, които обикновено са характерни за ураганите. Проверете дали отворите на ширмовете и комините ви са добре изолирани. Това също е изключително важно!

 

Дейви трескаво си поема дъх, но не може да издиша. А е видно, че се опитва. Прави опит да изкрещи. Докосва единия чехъл на Марта и издава приглушен хъхрещ звук.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Забрави за NBA, Дейви — и за гимназиалния отбор няма да те вземат. Не само, че си бавен, но и дори океана не можеш да уцелиш!

 

Дейви поглежда към всекидневната и осъзнава, че убиецът на Марта е все още в къщата. Вцепенението го напуска. Той изкрещява, скача като опарен и хуква към стъпалата на верандата. На последното стъпало се спъва и се просва на пътечката.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Отгоре на всичко си нисък, Дейви! Ти си джудже! Ела при мен, Дейви, и ще ти направя услуга. Ще те избавя от страданията!

 

Дейви се надига и побягва по пътечката, хвърляйки уплашени погледи през рамо към къщата на Марта. Профучава през портичката, хуква по тротоара и се стрелва по Атлантик Стрийт към кейовете.

 

ДЕЙВИ (крещи с цяло гърло): Помощ! Госпожа Кларъндън е мъртва! Някой я е убил! Кръв! Помощ! Господи, някой да помогне!

 

Очите му отново са се върнали към нормалното… доколкото тази вледеняваща, зловеща синева може да мине за „нормална“. Той вдига ръка и прави приканващ жест с показалеца си.

 

СИНОПТИЧКА: Ако трябва да резюмирам всичко, което ви казахме, ще ви кажа следното: „Подгответе се за най-лошото, защото онова, което ни очаква, не е никак хубаво“.

 

В далечината все още ехтят виковете за помощ на Дейви Хоупуел. Баскетболната му топка, която се бе спряла до верандата, изведнъж се раздвижва и започва бавно да се търкаля по дъските. Постепенно набира скорост, минава през входната врата и прескача през прага.

 

Топката прескача бездиханното тяло на Марта, очертаващо се в сумрака, и продължава към дневната, оставяйки голямо кърваво петно при всеки отскок.

 

СИНОПТИЧКА: Какво ли да ви посъветвам още? Може би да се запасите с повечко телешки салам „Смайл-Бой“… Когато застуди, нищо няма да ви сгрее толкова добре…

 

Топката се търкаля по пода, лъкатушейки между мебелите. Щом достига креслото на Марта, където седи Линож, тя отскача на два пъти от земята, набирайки височина. На третия отскок тупва в скута на Линож. Той я вдига.

 

СИНОПТИЧКА (държи сандвич): … колкото един хубав сандвич с пържен колбас! Особено ако колбасът е първокласният телешки салам „Смайл-Бой“!

 

ЛИНОЖ: Той стреля…

 

Линож запраща топката със свръхестествена сила към телевизора. Тя попада точно в центъра на екрана, изпращайки Синоптичката, сандвича й и графиките на двете бури директно в електронното царство на сенките. Хвърчат искри.

 

ЛИНОЖ: … и бележи кош!

 

Момчето все още тича по средата на улицата и крещи с цялата сила на дробовете си.

 

ДЕЙВИ: Госпожа Кларъндън! Някой е убил госпожа Кларъндън! Цялата й къща е в кръв! Едното й око е извадено! Господи, видях го как виси на бузата й! Помощ!

 

Хората надзъртат през прозорците си и се показват на вратите си. Естествено, всички познават Дейви, но преди някой да е успял да го успокои, пред него рязко спира голям зелен линкълн — досущ като полицейска кола, засякла превишил скоростта водач. На вратите й пише: НЕДВИЖИМИ ИМОТИ „АЙЛЪНД-АТЛАНТИК“. От нея излиза солиден джентълмен с делови костюм, вратовръзка и палто (вероятно това е единственият официален костюм в целия Литъл Тол). Може да се забележи сходството на джентълмена с нелепия манекен от верандата на магазина. Това е Роби Бийлс — местният тузар, още по-противният баща на противното хлапе Дон Бийлс. Той стиска Дейви за раменете и силно го разтърсва.

 

РОБИ: Дейви! Дейвид Хоупуел! Спри веднага!

 

Дейви млъква и постепенно възвръща самообладанието си.

 

РОБИ: Какви ги вършиш, защо си се разтичал по средата на пътя?

 

ДЕЙВИ: Някой е убил госпожа Кларъндън!

 

РОБИ: Глупости, какви ги дрънкаш?

 

ДЕЙВИ: Има кръв навсякъде. Едното й око е извадено и виси… виси на бузата й!

 

Дейви избухва в ридания. Наоколо започват да се тълпят хора, които наблюдават с интерес мъжа и момчето. Роби бавно пуска Дейви. Нещо се е случило, нещо сериозно (може би) и ако е така, Роби е човекът, който трябва да провери какво става. Виждаме как тази мисъл постепенно озарява лицето на кмета.

 

Роби се оглежда и очите му се спират на една дама на средна възраст, наметната с пуловер, която все още държи в ръцете си купата с тесто, с която е излетяла от кухнята си.

 

РОБИ: Госпожо Кингсбъри! Погрижете се за него. Дайте му топъл чай… (Замисля се.) … или не, по-добре малко уиски, ако ви се намира.

 

ГОСПОЖА КИНГСБЪРИ: Ще се обадите ли на Майк Андерсън?

 

На лицето на Роби се появява кисело изражение. Двамата с Майк не се обичат особено.

 

РОБИ: Първо аз ще огледам.

 

ДЕЙВИ: Внимавайте, господин Бийлс. Тя е мъртва… но ми се струва, че в къщата й има някой…

 

Роби го поглежда с раздразнение и досада. Без съмнение хлапето е изпаднало в истерия. Възрастен мъж с типичното за Нова Англия обветрено, грубовато лице пристъпва напред.

 

ДЖОРДЖ КЪРБИ: Трябва ли ти помощ, Роби Бийлс?

 

РОБИ: Не, Джордж. Ще се справя и сам.

 

Кметът се качва в зеления линкълн. Колата е твърде голяма, за да направи обратен завой на улицата, ето защо Роби навлиза в двора на една от къщите, докато маневрира.

 

ДЕЙВИ: Не биваше да отива сам…

 

Тълпата на улицата (която не спира да се увеличава) гледа подир колата на Роби, отдалечаваща се към къщата на Марта Кларъндън.

 

ГОСПОЖА КИНГСБЪРИ: Да влезем вътре, Дейви. Няма да давам уиски на дете, но ей сега ще сложа чайника.

 

Тя го прегръща през рамо и го води към дома си.

 

Линкълнът на Роби спира пред дома на Марта и кметът излиза от колата. Оглежда пътечката, преобърнатата проходилка и отворената врата. Над лицето му се спуска сянка на угриженост — може би нещата действително са по-сериозни, отколкото е предполагал… Въпреки това Роби крачи по пътечката към къщата. Има ли друг избор? Да остави работата на всезнайкото Майк Андерсън? В никакъв случай!

 

Бяла дървена постройка, издържана в суров новоанглийски стил. Това е центърът на обществения живот на градчето. Пред него се вижда неголям купол, а под купола има камбана с размерите на кошница за ябълки. Към сградата се приближава зеленият служебен джип и спира на паркомястото с надпис САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ.

 

Хач държи пред себе си брошурата „Подготовка за буря. Наръчник за жителите на щата Мейн“ и я чете задълбочено.

 

МАЙК: Искаш ли да влезеш?

 

ХАЧ (без да отделя поглед от брошурата): Не.

 

Когато Майк отваря вратата, Хач вдига очи и му се усмихва смутено.

 

ХАЧ: Благодаря ти, че помогна на малкото ми момиченце, шефе.

 

МАЙК (усмихва се в отговор): За мен беше удоволствие.

 

Майк излиза от колата, нахлупвайки по-плътно шапката си, за да не я отвее вятърът. Същевременно хвърля бърз и преценяващ поглед към небето.

 

Майк се спира пред купола. Отблизо се вижда мемориалната плоча — списък на загиналите във войните. Десет души в Гражданската война, един в Испано-американската, по двама в Първата и Втората световна война, един в Корейската и шестима във войната във Виетнам. Сред имената се открояват фамилии като Бийлс, Годсоу, Хачър и Робишо. В горната част на мемориалната плоча пише: КОГАТО БИЕМ КАМБАНАТА ЗА ЖИВИТЕ, ОТДАВАМЕ ПОЧИТ НА ЗАГИНАЛИТЕ.

 

Майк разклаща леко езика на камбаната с покритата си с ръкавица ръка. Тя издава тих, нежен звън.

 

Обичайната приемна за градчетата от Нова Англия. Една от стените е покрита с огромна панорамна снимка на целия остров от въздуха. Тук всичко се командва от един-единствен човек — пухкавата и симпатична секретарка Урсула Годсоу (табелката с името й стои на бюрото й до кошничката за входяща и изходяща кореспонденция). Зад нея се виждат няколко големи прозореца по протежението ни коридора, водещ към градската заседателна зала. Там са наредени груби скамейки с прави облегалки, досущ като в пуританска църква, и гола дървена катедра с микрофон. Изобщо цялото помещение напомня повече за черква, отколкото за административен интериор. В момента залата е пуста.

 

На стената зад стола на Урсула се забелязва същият плакат, който видяхме и на входа на универсалния магазин: ЗАРАДИ НАСТЪПВАЩАТА БУРЯ В БЛИЗКИТЕ ТРИ ДНИ МОЖЕ ДА ИМА ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ТРЕВОГА! СИГНАЛЪТ „ВСИЧКИ В УКРИТИЕТО!“ Е ДВА КЪСИ И ЕДИН ДЪЛЪГ. Майк го разглежда, докато чака Урсула да се освободи и да му обърне внимание. Тя говори по телефона и гласът й е безкрайно търпелив.

 

УРСУЛА: Не, Бети, нищо такова не съм чувала… Не знам нищо повече от теб… И на нас ни е дадена същата прогноза… Не, няма да е мемориалната камбана, не и при този вятър… Ще използваме сирената, ако се стигне дотам. Два къси и един дълъг, точно така… Майк Андерсън, разбира се… Нали затова му плащаме — за да взема отговорни решения…

 

Урсула смигва съучастнически на Майк, давайки му знак с ръка да изчака още малко. Той вдига ръка и изобразява отваряща и затваряща се уста с палеца и другите си пръсти. Секретарката се усмихва и му кима.

 

УРСУЛА: Да… И аз ще се моля… Всички ще се молим, разбира се. Благодаря ти, че се обади, Бети.

 

Урсула връща слушалката на мястото й и затваря очи за миг.

 

МАЙК: Тежък ден, а?

 

УРСУЛА: Бети Соумс си мисли, че разполагаме с някаква секретна прогноза.

 

МАЙК: Нещо от сорта на Джийн Диксън^[1]? Специална телепатична прогноза?

 

УРСУЛА: Нещо такова…

 

Майк потупва по плаката зад секретарката.

 

МАЙК: Повечето хора видяха ли го?

 

УРСУЛА: Тези, които имат очи, са го видели. Трябва да си починеш малко, Майк Андерсън. Как е малката Пипа Хачър?

 

МАЙК: Уха! Бързо се разпространяват новините.

 

УРСУЛА: Знаеш, че на острова няма тайни.

 

МАЙК: Пипа е добре. Беше си заклещила главата между стойките на парапета. Сега баща й ме чака отвън в джипа и подготвя домашното си за виелицата от 1989-а.

 

УРСУЛА (смее се): Типично за дъщерята на Алтън и Мелинда! Същата е като тях! (Изведнъж става сериозна.) Хората знаят, че тази буря ще е свирепа, Майк. Чуят ли сирената, ще дойдат. Така че не се тревожи. Дошъл си да хвърлиш един поглед на укритието, нали?

 

МАЙК: Казах си, че няма да е зле.

 

УРСУЛА (изправя се): Можем да подслоним триста души за три дни или сто и петдесет за една седмица… И съдейки по това, което чух по радиото, нищо чудно да ни се наложи. Хайде, ела да погледнеш.

 

И Майк тръгва след нея.

 

На лицето му са изписани потрес и ужас. Той не вярва на очите си.

 

РОБИ: Боже милостиви…

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): Е, стига мрачни теми! Нека си поговорим за слънце!

 

Камерата се отдръпва назад и ние виждаме, че кметът е коленичил до Марта в коридора и безуспешно се опитва да измери пулса й. Виждаме китката й и окървавения ръкав на дрехата й, но не повече. Роби се озърта невярващо.

 

Междувременно Синоптичката не спира да говори. Линож е разбил екрана, но гласът й продължава да се чува.

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): Чудите ли се къде е най-хубавото време в САЩ днес? Естествено, че на Големия остров в Хавай! Температурата там е осемдесет градуса по Фаренхайт^[2], а от океана духа прохладен бриз, за да не стане прекалено горещо. Не е никак зле и във Флорида. Студовете от миналата седмица отминаха и в Маями температурата е около седемдесет и пет по Фаренхайт^[3]. Ами на остров Санибел и прекрасната Каптива? Ако сте там, спокойно си събирайте раковини на плажа и се наслаждавайте на хубавото слънчево време.

 

РОБИ: Има ли някой там?

 

Той се изправя. Поглежда първо към стените, където старинните фотографии на Марта са изпъстрени с капки кръв. После поглежда към пода и вижда още повече кръв — тънката диря от бастуна на Линож и големите тъмни петна, оставени от баскетболната топка на Дейви.

 

РОБИ: Ехо! Има ли някой там?

 

Той спира нерешително, след което пристъпва бавно в коридора.

 

Флуоресцентните лампи на тавана се включват една по една, осветявайки просторното помещение. Обикновено тук се провеждат танцови забави, лотарии и други градски мероприятия. Обявленията по облицованите с борова ламперия стени приканват посетителите да дарят кръв в рамките на акцията на местната пожарна команда, която ще се проведе точно тук. Сега обаче залата е пълна с матраци, върху които са наредени възглавници и одеяла. В далечния край на помещението се виждат големи хладилници, опаковки с бутилирана вода и радиостанция с мигащо дигитално екранче.

 

Урсула и Майк стоят на прага и обхождат с очи всичко това.

 

УРСУЛА: Е, какво мислиш?

 

МАЙК: Сама знаеш, че е перфектно. (Тя се усмихва.) Складът зареден ли е?

 

УРСУЛА: До козирката. Взехме всичко, което поиска. Предимно инстантни храни и продукти на прах — сипваш им вода и ги чакаш да набъбнат. Може да не е вкусно, но поне никой няма да умре от глад.

 

МАЙК: Сама ли направи всичко това?

 

УРСУЛА: Помогна ми сестрата на Пит — Тавия. Нали ми каза да бъда дискретна. И да не всявам излишна паника.

 

МАЙК: Да, май така ти казах… Много ли хора знаят, че се подготвяме за Трета световна война?

 

УРСУЛА (съвсем спокойно): Всички.

 

Майк се мръщи, но не изглежда изненадан.

 

МАЙК: На острова няма тайни.

 

УРСУЛА (с лека нотка на оправдание): Не съм казала нищо на никого, Майк Андерсън. Нито пък Тавия. Роби Бийлс разпространи мълвата. Не спря да мърмори, че пилееш парите на града на вятъра.

 

МАЙК: Е, ще видим… (Пауза.) Ще ти кажа само едно — от хлапето му става страхотна маймуна.

 

УРСУЛА: Какво?

 

МАЙК: Няма значение.

 

УРСУЛА: Искаш ли да погледнеш склада?

 

МАЙК: Вярвам ти напълно. Да се връщаме.

 

Тя се пресяга към ключа за осветлението и ръката й внезапно застива. Лицето й е разтревожено.

 

УРСУЛА: Колко сериозно е положението, Майк?

 

МАЙК: Не знам. Надявам се на следващото заседание на съвета Роби Бийлс да ме заклейми като паникьор. Хайде, да тръгваме.

 

Урсула загася флуоресцентните лампи и помещението отново потъва в пълен мрак.

 

Гледаме откъм дневната към вратата на коридора. Телевизорът се чува още по-силно. Звучи реклама на фирма за уреждане на съдебни спорове. „Пострадали сте при катастрофа? Не можете да работите? Изгубили сте разсъдъка си?“

 

ТВ РЕКЛАМА (глас зад кадър): … чувствате се напълно безпомощни? Сякаш целият свят е срещу вас? Не унивайте! Ние от фирма „Макинтош & Рединг“ сме с вас. И ще направим така, че окончателната победа в съда ще бъде ваша. Не превръщайте една лоша ситуация в безнадеждна! Ако животът ви замерва с лимони, ние ще ви помогнем да си направите лимонада! Заковете ги, преди те да са ви заковали! Ако сте пострадали в катастрофа, ви чакат хиляди — или дори десетки хиляди — долари! Така че не чакайте, а ни се обадете. Веднага. Вземете телефона и наберете 1-800-1-STIK-EM^[4]… Да, точно така — 1-800-1…

 

Роби влиза през вратата. От самодоволството и властния му вид не е останал и помен. Кметът изглежда зле — свит, смачкан и уплашен до смърт.

 

Екранът на телевизора е на парчета, от него се издига дим… а рекламата не спира.

 

ТВ РЕКЛАМА (глас зад кадър): Вземете това, което ви принадлежи по право! Малко ли страдахте досега?

 

Виждаме главата на Линож над облегалката на креслото. Чуваме го как посръбва от чая си.

 

Гледаме над раменете на Роби — към разбития телевизор и темето на седящия в креслото Линож.

 

РОБИ: Кой си ти?

 

Телевизорът внезапно замлъква и чуваме воя на надигащата се буря. Бавно, съвсем бавно над облегалката на креслото се надига озъбеният сребърен вълк. Той сякаш се взира в Роби. Очите и муцуната му са подгизнали от КРЪВ, която капе на пода. Вълкът се поклаща напред-назад, подобно на махало на часовник.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Да дойдат при мене родените в грях.

 

Роби потреперва, отваря уста и отново я затваря. Какво да кажеш след подобно изречение? Линож обаче не е приключил.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Беше при една проститутка в Бостън, докато майка ти умираше в Мачаяс. Мама беше в онзи ужасен старчески дом, който закриха миналата есен… Заради плъховете, плъзнали навсякъде, спомняш ли си? Женицата те викаше, докато не се задуши. Трогателно, нали? Ако не се брои сиренето „Чедър“, няма нищо по-хубаво от майчината любов!

 

Мигновена реакция от страна на кмета. Как ли би реагирал всеки от нас, чувайки най-мрачните си тайни от непознат убиец, който даже не се вижда ясно в полумрака?

 

ЛИНОЖ(глас зад кадър): Но всичко е наред, Роби…

 

Отново реакция от страна на Роби — непознатият знае името му!

 

Линож надзърта иззад лявата страна на облегалката — бавно, едва ли не свенливо. Очите му изглеждат нормални, но и той е плувнал в кръв като сребърното си оръжие.

 

ЛИНОЖ: Тя те очаква в ада. Превърна се в човекоядец. Когато попаднеш там, ще те изяде жив. После пак ще те изяде и пак, и пак… Защото нали това е адът, Роби — ужас, повтарящ се до безкрай. Мисля, че дълбоко в сърцето си повечето от нас го знаят. ДРЪЖ!

 

И Линож му хвърля топката на Дейви.

 

Топката го удря в гърдите, оставяйки кървава следа върху костюма му. Роби не издържа повече. Обръща се и побягва, надавайки неистови вопли.

 

Отново виждаме само темето на Линож. После се появява свитата му в юмрук ръка. За миг тя застива във въздуха, след което Линож светкавично изпъва показалец към телевизора. Синоптичката тутакси възобновява прогнозата си.

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): Нека отново хвърлим поглед на онези региони, които ще бъдат най-силно засегнати от настъпващата буря.

 

Линож се пресяга за още една курабийка.

 

Роби тича като обезумял към колата си — с цялата бързина, на която са способни късите му крака. Лицето му се е превърнало в маска на недоумение и ужас.

 

Камерата бавно се приближава към разбития телевизор и димящите му вътрешности, докато синоптичката не спира да говори.

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): Съдейки по прогнозата, гази вечер ни очакват разрушения, а утре — смърт и Армагедон до края на уикенда. С други думи — край на живота такъв, какъвто го познаваме.

 

ЛИНОЖ: О, едва ли… но винаги има надежда.

 

Той си отхапва от курабийката.