Стивън Кинг
Бурята на века (21)

Пето действие

 

Бурният вятър продължава да вдига вихрушки от сняг във въздуха, но поне снеговалежът е престанал. Бурята на века — онази, която е дело на Майката природа, а не на Линож — е приключила.

 

Облачността започва да се разкъсва и да намалява. Този път, когато пред нас се появява пълната луна, нищо не я скрива от очите ни.

 

Надничаме вътре в залата през остъклената двукрила врата и в долната част на кадъра се вижда надписът: ВЯРВАМЕ В БОГ И ЕДИН В ДРУГ.

 

Междувременно Роби Бийлс изпълзява изпод масата (косата му все още е разчорлена), изправя се и тръгва бавно към катедрата.

 

(Режисьорът трябва да монтира материала, който следва, по такъв начин, че да изглежда като едно неразривно, единно цяло.)

 

Роби достига до катедрата и оглежда мълчаливата, затаила напрегнато дъх зала. Под него, на скамейките от първия ред, седи Майк — наглед е спокоен, но от него струи напрежение като от високоволтов кабел. От едната му страна е Хач, а от другата — Моли. Майк я държи за ръката. Тя го наблюдава с угрижен поглед. Зад него, на втория ред скамейки, са Люсиен, Сони, Алекс и Джони. Самоназначеният му конвой. Ако Майк се опита да се намеси в процеса по вземане на решение, те мигом ще го удържат.

 

В дъното на залата, където спят децата, се забелязват повече възрастни от преди. Към седящата до Сали Тавия се е присъединила Урсула; до Хари вече стоят и Анди, и Джил, а Джак се е приближил до Анджи, която не се отделя от Бъстър… макар че, когато Джак се опитва да прегърне жена си през рамо, тя хладно се отдръпва. Както Рики Рикардо би казал: „Дължиш ми обяснение за туй-онуй, Джаки“. Мелинда седи до Пипа; Сандра — до Дон. Линда Сейнт-Пиер стои до Хайди, а Хенри и Карла Брайт са приседнали на ръба на креватчето на Франк, сплели ръце. Точно в момента обаче вниманието на родителите е насочено не към хлапетата, а към Роби Бийлс, самоназначения председател на събранието… както и към съгражданите им, които ще решат съдбата на собствените им рожби.

 

Полагайки огромни усилия, за да се вземе в ръце, Роби поглежда под катедрата и изважда председателското чукче — старинна и тежка реликва, датираща още от седемнайсети век. Известно време Роби го съзерцава, сякаш никога не го е виждал, след което го стоварва рязко върху катедрата. Звукът кара част от хората да подскочат.

 

РОБИ: Обявявам събранието за открито. Мисля, че е най-добре да решим този проблем така, както сме решавали и другите проблеми на града. Не е ли точно това в крайна сметка? Проблем на целия град?

 

Безмълвни и напрегнати лица. Майк изглежда така, сякаш иска да каже нещо… обаче мълчи. Моли продължава да наблюдава притеснено мъжа си и да гали ръката му, която силно (може би даже болезнено) стиска нейната.

 

РОБИ: Някакви възражения?

 

Мълчание. Роби отново стоварва чукчето върху катедрата — БАМ! — и отново няколко души се сепват. Но не и децата — децата са потънали в дълбок сън. Или по-скоро лежат в безсъзнание в креватчетата си.

 

РОБИ: Въпросът е в това, дали да дадем на това… на това същество, което дойде при нас… някое от децата си. Той казва, че ще си иде, ако му дадем това, което иска, и че ще погуби всички нас — включително и хлапетата — ако му откажем. Добре ли го формулирах?

 

Мълчание.

 

РОБИ: Добре. Какво ще кажете тогава, жители на Литъл Тол? Кой иска думата?

 

Мълчание. По някое време Кал Фрийз бавно се надига от мястото си и оглежда своите съграждани.

 

КАЛ: Не виждам какъв избор имаме, ако смятаме, че е способен да направи това, което се закани.

 

РОБЪРТА КОИН: Ти вярваш ли му?

 

КАЛ: Това беше първото, което се запитах. Ами… да, вярвам му. Видях достатъчно, за да се убедя. Според мен или трябва да му дадем това, което иска, или той ще ни отнеме всичко, което имаме… в това число и децата.

 

Кал сяда на мястото си.

 

РОБИ: Робърта Коин има право… Колко от вас са убедени, че Линож казва истината? Че може да изтрие целия ни град от лицето на земята и че ще го стори, ако му се опълчим?

 

Мълчание. Всички са убедени, но никой не иска да вдигне пръв ръка.

 

ДЕЛА БИЗОНЕТ: Всички сънувахме един и същ кошмар… И това не беше обикновен кошмар. И аз го зная, и вие го знаете. Това трябва да ни послужи за урок. Той съвсем честно ни предупреди.

 

И тя вдига ръката си.

 

БЪРТ СОУМС: Нищо честно няма в тая работа, но…

 

Едната му ръка е в импровизирана шина, ето защо той вдига другата. Останалите следват примера му — отначало малцина, после повече и накрая почти всички. Хач и Моли са сред последните, вдигнали ръце. Само Майк седи с мрачно изражение, без да отделя длани от коленете си.

 

МОЛИ (обръща се шепнешком към Майк): Майк, в момента не гласуваме какво ще предприемем… А дали сме убедени, че…

 

МАЙК: Знам какъв е въпросът. Знам още и че поемем ли веднъж по този път, всяка следваща крачка е по-лесна от предишната.

 

РОБИ (отпуска ръка): Добре. Значи, приемаме, че му вярваме. Единият въпрос е решен. Сега, ако искате да вземете думата по главния проблем…

 

МАЙК (изправя се на крака): Аз искам да кажа нещо.

 

РОБИ: Това си е твое право. Ти си пълноправен данъкоплатец. Давай.

 

Майк изкачва бавно стъпалата на подиума. Моли не откъсва очи от него. Майк не си прави труда да застава зад катедрата; просто се обръща с лице към съгражданите си. Миг-два на безмълвно напрежение в залата, докато Майк мисли как точно да започне.

 

МАЙК: Да, той не е човек. Не гласувах, но съм напълно съгласен с вас. Видях какво направи той с Марта Кларъндън… с Питър Годсоу… видях какво направи с нашите деца… и не вярвам, че е човешко същество. Сънувах същия сън като вас и не по-зле от вас съзнавам реалността на неговите заплахи. Дори може би повече от вас — все пак съм вашият полицай, когото сте избрали да съблюдава законите… Но… хора… ние не даваме децата си на убийци! Разбирате ли го? Ние не раздаваме децата си!

 

В дъното на залата, където са детските креватчета, Анди Робишо прави крачка напред.

 

АНДИ: Какъв избор имаме тогава? Какво да правим, Майк? Какво можем да направим?

 

Одобрителни мърморения. Личи си, че Майк е объркан. Защото единственият отговор, който може да даде, е лишен от смисъл. Този отговор е плод на доблестта и куража да постъпиш тъй, както е редно.

 

МАЙК: Да се изправим срещу него — рамо до рамо — и да му кажем „не“! В един глас. Да направим това, което е написано на вратата, през която влязохме тук — „Вярваме в Бог и един в друг!“. И тогава… може би… той ще си отиде. Както си отиват бурите, когато отслабне силата им.

 

ОРВ БУЧЪР (надига се от мястото си): Ами ако той започне да ни сочи с бастуна си? Какво ще правим тогава? Ами ако започнем да падаме като мухи?

 

Одобрителното мърморене се засилва.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС (изправя се): „Отдайте кесаревото кесарю, а божието — Богу.“ Ти сам ми каза това, Майкъл, преди по-малко от час. Евангелие от Матей.

 

МАЙК: „Махни се от мене, Сатана, защото мислиш не за това, що е Божие.“ Евангелие от Марко. (Оглежда се наоколо.) Хора… ако му дадем дете — едно от нашите деца — как ще живеем после един с друг? Дори да ни остави живи?

 

РОБИ: Съвсем нормално ще си живеем.

 

Смаян, Майк рязко се обръща към него. В този миг по централната пътека към подиума се приближава Джак Карвър. Когато заговаря, Майк се обръща към него. Обстрелват го от всички страни.

 

ДЖАК: Всички имаме по нещо, което ни тежи и с което се налага да живеем, Майк. Ти да не би да нямаш?

 

Удар в десетката. Виждаме, че Майк се замисля. Явно си спомня нещо.

 

Той се обръща към Джак и останалите.

 

МАЙК: Не, Джак, не съм по-различен от вас. Но това не е, като да препишеш на изпит, да изневериш или да фраснеш някого, когато си бил пиян или в лошо настроение… Тук става въпрос за дете! Не го ли разбираш, Джак?

 

Може би тези думи най-накрая достигат до съгражданите му… Но в този миг думата взема Роби.

 

РОБИ: Да предположим, че успеем да го отпратим, Майкъл — да предположим, че се обединим, застанем рамо до рамо и кажем едно голямо колективно „НЕ!“. Да предположим, че успеем да надделеем и той просто изчезне? Че се върне там, откъдето е дошъл?

 

Майк го гледа наежено, очаквайки капана.

 

РОБИ: Но ти видя в какво състояние са децата ни. Не знам какво точно им е направил, но не се съмнявам, че полетът високо в небето създава доста точна представа за положението им. Всеки миг те може да паднат. Убеден съм в това. Трябва само да разклати онзи бастун и те веднага ще паднат. Как ще живеем и ще се гледаме в очите, ако това се случи? Дали ще си казваме, че сме убили осем деца само защото сме били твърде добри и твърде праведни, за да пожертваме само едно?

 

МАЙК: Той може да блъфира…

 

МЕЛИНДА (с рязък и враждебен тон): Не блъфира, Майкъл! Не блъфира, и ти прекрасно го знаеш. Видя го със собствените си очи!

 

Тавия Годсоу тръгва нерешително към началото на централната пътека — очевидно островните жители предпочитат да говорят оттам. В началото говори малко плахо, но постепенно речта й набира увереност.

 

ТАВИЯ: Говориш тъй, сякаш той иска да убие детето, Майкъл… сякаш ще направим нещо като… човешко жертвоприношение. На мен ми звучи повече като осиновяване.

 

Тя се оглежда наоколо, усмихвайки се колебливо на земляците си. Все едно им казва: „Тъй де! Ако ще го правим, да го направим възможно най-добре. Да погледнем нещата от хубавата им страна“.

 

ДЖОНАС: Пък и ще се радва на дълъг живот… (Пауза.) В случай че може да се вярва на думите му, разбира се. Макар че след онова, което видях… лично аз му вярвам.

 

Одобрителни възгласи. Голяма част от хората са на същото мнение.

 

МАЙК: Линож преби до смърт Марта Кларъндън с бастуна си! Беше й извадил очите! А ние тук обсъждаме дали да дадем дете на това чудовище!

 

Тишина. Хората свеждат очи към земята и поруменяват от срам. Преподобният Боб Ригинс отново сяда на мястото си. Съпругата му докосва ръката му и гледа възмутено към Майк.

 

ХЕНРИ БРАЙТ: Може и така да е, но какво ще стане с децата? Можем ли да кажем „не“ и да ги гледаме как умират пред очите ни?

 

КЪРК: Да, Майк — ами всеобщото благо?

 

Майк няма отговор на въпроса му.

 

МАЙК: Може да блъфира и за децата. Не забравяйте, че Сатаната е бащата на лъжите, а този тип явно му е близък роднина…

 

ДЖИЛ РОБИШО (с пронизителен и гневен глас): И ти си готов да поемеш този риск, така ли? Ами давай тогава… но не с моя син, а със своя!

 

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Взе ми думите от устата!

 

ХЕНРИ БРАЙТ: Знаеш ли кое е най-лошото нещо, което ми идва на ума, Майкъл? Да предположим, че наполовина си прав… Да предположим, че ние оцелеем, а те умрат… (Посочва към спящите в дъното на залата деца.) Как ще се гледаме един друг тогава? Как ще живеем заедно?

 

ДЖАК: И как ще живеем с теб?

 

Засилващ се ропот. Падащият си по побои над хомосексуалисти Джак се връща при спящия си син и присяда до него. Майк няма отговор и на този въпрос. Виждаме как трескаво го търси, но не го намира.

 

Роби поглежда стенния часовник. Стрелките му показват 9:20.

 

РОБИ: Хора, той каза половин час! Остават ни десет минути!

 

МАЙК: Не можем да направим това! Не разбирате ли? Не можем да му позволим да…

 

СОНИ (не без известно съчувствие): Мисля, че всички чухме твоята версия, Майк. Върни се на мястото си.

 

Майк му хвърля поглед, изпълнен с безпомощност. Не е глупак и усеща накъде духа вятърът.

 

МАЙК: Помислете си добре, хора. Наистина си помислете добре.

 

Той слиза по стъпалата и сяда до Моли. Хваща ръката й. Тя го оставя да я подържи секунда-две, след което се изправя.

 

МОЛИ: Искам да поседя малко при Ралфи, Майк.

 

И тя тръгва по централната пътека към дъното на залата. Изчезва сред струпалите се там родители, без да се обърне дори веднъж назад.

 

РОБИ: Иска ли още някой да се изкаже? Какви са предложенията ви?

 

Миг на безмълвие.

 

УРСУЛА: Господ да ни прости, но мисля, че трябва да му дадем това, което иска. Да му го дадем и най-сетне да ни остави на мира. Хич не ме е грижа за моя живот, но за децата… дори да вземе малката ми Сали… е сто пъти по-добре да живеят с лош човек, отколкото… да умрат… (Тя се оглежда наоколо и избухва в ридания.) Божичко, Майкъл Андерсън, нямаш ли сърце? Та те са деца! Не можем да го оставим да погуби всички деца!

 

Тя се връща при креватчетата. Междувременно Майк е изолиран зад стена от враждебни погледи.

 

РОБИ (отново поглежда към стенния часовник): Някой друг?

 

Майк понечва да се изправи, но Хач го хваща за ръката и я стисва леко. Изненадан, Майк му хвърля въпросителен поглед, при което Хач само поклаща безмълвно глава. „Стига — сякаш казва жестът му. — Вече направи всичко, което можа.“

 

Майк се изтръгва от хватката му и отново се изправя. Този път не се качва на подиума, а се обръща към съгражданите си от мястото, където се намира.

 

МАЙК: Недейте. Моля ви. Андерсънови живеят на остров Литъл Тол от 1735 година. Моля ви като жител на острова и като баща на Ралфи Андерсън — не го правете. Не се поддавайте на натиска му. (Пауза.) Това е проклятие.

 

Той обхожда с очи насъбралото се множество. Никой — дори собствената му съпруга — не смее да срещне погледа му. Отново се възцарява тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра и тиктакането на часовника.

 

МАЙК: Добре тогава. В такъв случай предлагам да ограничим правото на глас. Нека гласуват само и единствено родителите! Всички те са местни…

 

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Не! Така не е честно!

 

Тя докосва челото на спящата си дъщеря с любяща нежност.

 

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Отгледах я сама. Да, с голяма помощ от страна на нашите съграждани, да не говорим за подкрепата от страна на жена ти, Майк… но в общи линии сама. И не бива да вземам такова решение сама… За какво живеем заедно, ако не за да си помагаме, когато се случи нещо ужасно? Когато няма нито един добър изход от страшната ситуация?

 

АНДИ: Не бих могъл да го кажа по-добре, Лин.

 

МАЙК: Но…

 

МНОЖЕСТВО ГЛАСОВЕ: Сядай си на мястото… Стига приказки… Да гласуваме… (И така нататък.)

 

РОБИ: Иска ли още някой да се изкаже по въпроса кой да може да гласува? Може и да не е много парламентаристко, но трябва да го решим. Предпочитам да чуя мнението на някой родител…

 

Миг на напрегнато мълчание, нарушено от гласа на Мелинда Хачър.

 

МЕЛИНДА ХАЧЪР: Предлагам всички да могат да гласуват.

 

КАРЛА БРАЙТ: Подкрепям!

 

МАЙК: Това не е…

 

АНДЖИ: Няма ли да млъкнеш, за бога? Вече ти дадоха думата, сега сядай и не се обаждай повече!

 

РОБИ: Беше издигнато и подкрепено предложението всички да могат да гласуват по въпроса дали да дадем на господин Линож това, което иска. Кой е „за“?

 

Всички вдигат ръце — всички, с изключение на Майк. Той вижда, че Моли също е вдигнала ръка, вижда, че не смее да срещне погледа му, и нещо мъничко вътре в него умира.

 

РОБИ: Кой е „против“?

 

Нито една вдигната ръка. Майк просто си седи на първия ред, свел глава.

 

РОБИ (удря с чукчето): Предложението се приема.

 

ТЕС МАРЧЪНТ: Постави въпроса за гласуване, Роби Бийлс! Главния въпрос!

 

Той се взира в тавана и очите му сияят в полумрака. Всеки момент ще започнат да гласуват… и той го знае.

 

ДЖОАНА: За бога, да гласуваме и да се свърши най-сетне!

 

МАЙК: Синът ми няма да участва в това. Разбрахте ли? Моят син няма да бъде част от тази… мерзост!

 

МОЛИ: Напротив. Ще участва.

 

Пълно мълчание. Майк се изправя и се взира невярващо в жена си. Двамата се гледат един друг от двата края на залата.

 

МОЛИ: Никога не сме бягали от дълга си, Майкъл. Винаги сме били част от живота на острова, няма да се скатаем точно сега.

 

МАЙК: Не говориш сериозно, Моли. Не го мислиш наистина, нали?

 

МОЛИ: Напротив.

 

МАЙК: Но това е безумие!

 

МОЛИ: Може и така да е, но това безумие не е по наша вина. Майкъл…

 

МАЙК: По дяволите! Всички вървете по дяволите! Вземам сина си и се махам оттук!

 

Успява да направи само три крачки, преди самоназначеният конвой да го сграбчи и да го задърпа към скамейката. Моли гледа как съпругът й се съпротивлява, вижда колко груби са другите мъже — не им харесва отношението му към доста спорното решение, което се приема — и се затичва по пътеката към него.

 

МАЙК: Хач! Помогни ми!

 

Но Хач се извръща на другата страна. Лицето му пламти от смущение. Майк прави опит да се хвърли към него и Люсиен го удря с юмрук. От носа на Майк руква кръв.

 

МОЛИ: Спрете! Наранявате го! Майк, добре ли си? Добре ли…

 

МАЙК: Разкарай се от мен. Разкарай се, докато още се владея и не съм те заплюл в лицето.

 

Моли прави крачка назад. Очите й са разширени от изумление и потрес.

 

МОЛИ: Майк, ако можеше да разбереш… Това не е решение, което да вземеш сам. Това засяга целия град!

 

МАЙК: Знам, че е така. Кога съм казал нещо друго? Махни се от мен, Моли.

 

Тя се отдалечава, обзета от скръб и печал. Сони Бротиган подава носна кърпичка на Майк.

 

МАЙК: Можете да ме пуснете. Ще седна.

 

Те го пускат, но не го изпускат от очи. Роби ги наблюдава от подиума с нескрито задоволство. „Положението не е никак розово — сякаш казва физиономията му, — но поне нашето олицетворение на честността и праведността си го получи, а това не е малко.“

 

Междувременно Моли отстъпва назад от Майк, който дори не я поглежда. Лицето й трепери и тя заплаква. Насочва се към дъното на залата. Хората, покрай които минава, я потупват по ръката и се мъчат да я утешат и окуражат: „Точно така, скъпа!“, „Постъпи съвсем правилно“ и „Ще му дойде акълът в главата“. Щом достига до креватчетата, Мелинда, Джил и Линда Сейнт-Пиер я прегръщат.

 

Хач се приплъзва до Майк на скамейката, чудейки се къде да се дене от срам.

 

ХАЧ: Майк, аз…

 

МАЙК (изобщо не го поглежда): Млъкни, Хач! И се разкарай от мен.

 

ХАЧ: Когато се замислиш, ще проумееш, че това е единственото, което можем да сторим. Какво да направим? Да изберем смъртта ли? И да умрем ей тъй, за принципа? Всички ние, до последния човек? В това число и онези, които са твърде млади, за да разберат защо умират? Помисли над това, Майк.

 

Майк най-накрая вдига очи към него.

 

МАЙК: Ами ако Линож вземе Пипа? Какво ще направиш?

 

Продължително мълчание. Хач мисли. Накрая погледът му среща този на Майк.

 

ХАЧ: Ще си кажа, че е умряла като бебе. От внезапна детска смърт, както я наричат… станало е, докато спи, когато никой нищо не е можел да стори. Безнадежден случай. Сигурен съм, че с течение на времето и двамата с Мелинда ще повярваме в това.

 

Роби отново стоварва председателското чукче върху катедрата.

 

РОБИ: Внимание, внимание! Въпросът е поставен за гласуване! Ще дадем ли на господин Линож онова, което иска, при условие че ни остави на мира? Каква е волята ви, жители на остров Литъл Тол? Ще гласуваме по обичайния начин. Който е „за“, да вдигне ръка.

 

Миг на безмълвие. Всички са затаили дъх. След цяла вечност Анди Робишо вдига ръка.

 

АНДИ: Аз съм бащата на Хари и гласувам „за“!

 

ДЖИЛ РОБИШО: Аз съм майка му и гласувам „за“.

 

ХЕНРИ: Двамата с Карла гласуваме „за“.

 

Линда Сейнт-Пиер също вдига ръка. След нея Сандра Бийлс и Роби също гласуват „за“.

 

МЕЛИНДА (с вдигната ръка): Да. Нямаме избор.

 

ХАЧ: Никакъв избор.

 

И той също вдига ръка.

 

УРСУЛА: Гласувам „за“. Няма друг начин.

 

Тя вдига ръка. Тавия прави същото.

 

ДЖАК: Това е единственото правилно решение.

 

Той вдига ръка. Анджела хвърля любящ поглед на спящия Бъстър и също вдига ръка.

 

Всички погледи са вперени в Моли. Тя коленичи, целува Ралфи по късметлийската бенка на нослето му и отново се изправя. Говори пред всички… но в известен смисъл се обръща само към Майк и цялото й изражение умолява за разбиране.

 

МОЛИ: По-добре да изгубим един живот, отколкото да изпратим всички на сигурна смърт. Гласувам „за“.

 

Тя вдига ръка. След нея във въздуха се вдигат и други ръце. Камерата обхожда редовете и се спира на познатите пи лица. Виждаме как постепенно се вдигат всички ръце… с изключение на една.

 

Роби изчаква малко, гледайки гората от вдигнати ръце и мрачни лица. Трябва да се отдаде дължимото на тези хора — те са взели страшно решение… и напълно осъзнават значението на постъпката си.

 

РОБИ (с благ глас): Кой е „против“?

 

Вдигнатите ръце се отпускат. Без да откъсва очи от земята, Майк вдига ръката си високо във въздуха.

 

РОБИ: Всички са „за“, без един. Предложението е прието.

 

Часовникът показва точно девет и половина и бие веднъж.

 

Двойните врати се отварят. Линож влиза в залата. В едната си ръка държи бастуна, а в другата — малката кожена кесийка.

 

ЛИНОЖ: Взехте ли решение, хора?

 

РОБИ: Да… гласувахме и приехме предложението.

 

ЛИНОЖ: Чудесно.

 

Той минава покрай задната редица, но преди да поеме по централната пътека, се спира и поглежда към родителите.

 

ЛИНОЖ: Направихте правилния избор.

 

Моли се извръща — става й противно от одобрението на усмихнатото чудовище. Линож долавя отвращението й и усмивката му става още по-широка. Той бавно крачи по централната пътека, понесъл кесийката с гладките камъчета пред себе си.

 

Изкачва стъпалата към подиума и Роби бързо се отдръпва настрани с изкривено от ужас лице. Линож застава зад катедрата и оглежда заложниците си с блага усмивка на лицето си.

 

ЛИНОЖ: Свършихте чудесна работа, приятели мои. Въпреки това, което ви каза полицаят, вие се справихте чудесно. И постъпихте правилно. Всъщност това беше единственото решение, което любящи и отговорни хора като вас биха могли да вземат при тези обстоятелства.

 

Той хваща кесийката за вървите, които я пристягат в горната й част, и тя провисва надолу.

 

ЛИНОЖ: Това са магически камъни. Вече са били древни, когато светът е бил млад, и с тяхна помощ са се решавали великите въпроси, преди още Атлантида да потъне в Африканския океан. Тук има седем бели камъка… и един черен.

 

Линож замлъква… усмихва се… и върховете на острите му зъби се показват едва-едва.

 

ЛИНОЖ: Зная, че нямате търпение да си тръгна, и не ви обвинявам. Моля един от родителите на всяко дете да дойде при мен. Да приключваме с това.

 

Те за първи път осъзнават какво всъщност са сторили. И си дават сметка, че вече няма връщане назад.

 

Той се усмихва. Устните му разкриват върховете на кошмарно дългите му зъби. Кожената кесийка се поклаща в ръката му. Време е за избор.