Стивън Кинг
Бурята на века (19)

Трето действие

 

Сградата на кметството едва се вижда сред виелицата. Само в няколко прозореца все още блещукат храбри светлинки.

 

Навесът е почти погребан под снега, но ръмженето на двигателя не може да се сбърка с нищо. Тогава генераторът се закашля… дави се…

 

Мъждукащите светлинки в прозорците на кметството примигват. Гаснат и отново светват.

 

Тес Марчънт, Тавия Годсоу и Джена Фрийман изваждат кутии със свещи от килера и ги слагат на кухненския плот. Лампите над главите им продължават да мигат. Тавия и Джена поглеждат плахо нагоре.

 

ТАВИЯ ГОДСОУ (обръща се притеснено към Тес): Как мислиш, ще спре ли генераторът?

 

ТЕС: Най-вероятно… Цяло чудо си е, че изобщо издържа толкова време. Сигурно досега вятърът е продухвал ауспуха му, но след като се промени, не знам… Но това може и да е добър знак. Току-виж бурята започнала да утихва…

 

Тя подава няколко кутии със свещи на Джена, после дава няколко и на Тавия. Останалите взема сама.

 

ДЖЕНА: Към заседателната зала, нали?

 

ТЕС: Да. Майк иска да подготвим първо нея. Там има аварийно осветление, но няма да е достатъчно. Хайде, дами, да свършим, каквото можем, докато още има ток.

 

В края на коридора се намира остъкленият кабинет на Урсула Годсоу и водещото към сутерена стълбище. Вдясно е градската заседателна зала, която се вижда през големите прозорци, разположени по протежението на коридора. Зад тях забелязваме около сто и двайсет островни жители, част от които се тълпят пред бюфета (където положението с провизиите не е съвсем розово), а останалите са приседнали на дървените скамейки и разговарят помежду си, докато пият кафе.

 

От двете страни на коридора са наредени столове — в по-спокойни, не толкова „бурни“ времена хората са чакали на тях реда си за официалните кабинети — да регистрират автомобил, куче или лодка; да платят данък недвижими имоти; да проверят името си в избирателните списъци или да подновят разрешителното си за търговски улов на риба и омари. В момента на тях са се разположили още двайсетина островни жители, някои от които си бъбрят тихичко, а другите спят. Единственото, което чакат сега, е краят на бурята.

 

Тес, Тавия и Джена минават с бързи крачки по коридора, понесли своите трофеи — кутиите със свещи. Пред тях виждаме как Хач излиза от кабинета на Урсула.

 

ХАЧ: Току-що хванах малко от бюлетина на Националната метеорологична служба. Казаха, че тази нощ може би ще видим луната.

 

ТАВИЯ ГОДСОУ: Това е чудесно!

 

Повечето от насядалите в коридора — досущ като пациенти пред лекарски кабинет — явно са на същото мнение, защото започват да ръкопляскат, събуждайки задрямалите. Те се оглеждат объркано и питат какво е станало.

 

ТАВИЯ: Знаеш ли къде е Урсула?

 

ХАЧ: В сутерена, при Сали и останалите. Когато я видях за последен път, спеше. (Пауза.) Но не като децата… Нали разбираш?

 

ТАВИЯ: Да… Сигурна съм, че децата ще се оправят. Когато се събудят, всичко ще бъде наред.

 

ХАЧ: Надявам се да си права, Тавия Годсоу. Моля се да си права.

 

Той тръгва надолу по стълбите. Трите жени го гледат с дълбоко съчувствие, след което продължават по пътя си. Тъкмо ще влязат в заседателната зала, когато Джоана Станхоуп се задава насреща им.

 

ДЖОАНА СТАНХОУП: Да ви помогна с нещо?

 

ТАВИЯ: Слез долу и вземи останалите свещи от кухнята. Боя се, че генераторът съвсем скоро ще издъхне.

 

Тавия, Тес и Джена влизат в заседателната зала. Джоана (която се е възстановила рекордно бързо от шока след смъртта на свекървата й) се спуска по стълбите.

 

Лампите примигват, изгасват и отново се включват. Островните жители, седящи на столовете в коридора, хвърлят нервни погледи нагоре и тихо мърморят.

 

Помещението прилича не толкова на детска спалня, колкото на реанимация в болница. Имаме чувството, че наблюдаваме последиците от ужасна трагедия, сякаш всички тези деца са станали жертва на стрелба в някое училище.

 

Урсула е придърпала леглото си до креватчето на Сали и спи, хванала ръката на дъщеря си в своята. Майк и Моли са до Ралфи, а Мелинда е до Пипа и нежно отмята косите от челото на дъщеря си. Джил и Анди Робишо са до Хари, Джак и Анджела Карвър са до Бъстър, Хенри и Карла Брайт са до Франк. Линда Сейнт-Пиер е до Хайди; недалече от нея, също самичка, седи Сандра Бийлс. Тя любящо изтрива трохите от устните на Дон с влажна кърпичка. Децата са тъй сладки в дълбокия си сън, че приличат на малки ангелчета. Дори Дон.

 

В ъгъла е приседнал Преподобният Боб Ригинс, който отправя горещи молитви към Бога, без да пречи на никого.

 

Хач отмята импровизираната завеска, спира и гледа как лампите примигват. Осветлението изгасва… и после пак светва. Хач се връща при децата и родителите.

 

ХАЧ (обръща се към Мелинда): Някаква промяна? (Тя поклаща глава.) Каквато и да е промяна в някой от тях?

 

МЕЛИНДА (с тих и отчаян глас): Не.

 

МОЛИ: Поне дишането им е нормално, рефлексите им са нормални и зениците им реагират на светлина. Това не е малко.

 

Хач присяда до Мелинда и се взира в лицето на Пипа. Той вижда как зениците под клепачите й потрепват и се движат.

 

ХАЧ: Сънува.

 

МАЙК: Всички сънуват.

 

Майк и Хач се споглеждат, след което Хач се обръща към Сандра.

 

ХАЧ: Къде е Роби, Сандра?

 

САНДРА: Не знам.

 

„И не искам да знам“, се долавя в тона й. Тя отново изтрива устата на Дон, макар че там вече няма трохи — просто го гали, давайки израз на цялата си майчина любов.

 

Роби седи сам на една скамейка — може и да е законно избраният кмет на Литъл Тол, но съгражданите му не изгарят от желание да общуват с него. Зад гърба му се виждат хора, които разговарят оживено помежду си. Други помагат на Тавия, Тес и Джена да наредят свещите в декоративните свещници по стените. Роби пъха ръка в десния джоб на якето си и изважда револвера, който вече видяхме в Първата част. Слага го в скута си и замислено го гледа.

 

Лампите на тавана помръкват. В същия миг, макар и малко неуверено, се включва аварийното осветление по стените. Хората притеснено поглеждат нагоре. Трите жени започват да нареждат свещите още по-бързо; към тях прииждат още местни жители, желаещи да им помогнат.

 

Роби обаче не е сред тях. Нито е в настроение да помага, нито го е грижа за неизбежното прекъсване на електрозахранването. В момента е потънал в света на собствените си мисли, където само отмъщението има значение. Той съзерцава още малко револвера си, след което го прибира обратно в джоба си, за да му е подръка. Продължава да си седи, зареял поглед в пространството. Озлобен и отмъстителен, кметът на Литъл Тол очаква появата на Линож.

 

Джоана Станхоуп влиза в кухнята и угрижено гледа примигващите лампи.

 

Двигателят се закашля… задавя се… и този път не успява да се върне към нормалния си ход на работа. Замлъква с хрип и навън остава да ехти само воят на вятъра.

 

В тази част от детския кът, където спят децата, лампите угасват. След миг-два на пълна тъмнина се задейства мъждукащото аварийно осветление в най-горната част на стената, почти до самия таван.

 

МАЙК (обръща се към Хач): Ще ми помогнеш ли да донесем малко свещи?

 

ХАЧ: Скъпа?

 

МЕЛИНДА: Отивай.

 

Майк и Хач стават и тръгват към изхода.

 

Майк и Хач отмятат завеската и се насочват към стълбите.

 

ХАЧ: По радиото казаха, че след полунощ бурята ще започне да утихва. Ако Линож е замислил нещо…

 

МАЙК: Може да си сигурен в това.

 

В кухнята е много тъмно — там има само две аварийни лампи, захранвани от акумулатори, като едната не свети, а другата излъчва съвсем слабо жълтеникаво сияние. Когато Джоана прекосява помещението, помръква съвсем.

 

Джоана, която се е превърнала в сянка сред другите сенки, търси опипом пътя си в мрака. Бедрото й се удря в нещо и тя изохква, но по-скоро от нетърпение, отколкото от болка. Най-накрая достига до плота и изважда една свещ от кутията. На горната полица лежат кутии с кибрит и множество свещници. Джоана напипва един от кибритите, драсва клечката и запалва свещта. Когато пламъчето се стабилизира, тя грабва най-близкия свещник и забива свещта върху иглата на поставката му.

 

Джоана взема останалите свещи, пъха кутиите под мишница и се обръща. Сега обаче върху масата, която жените са прибрали и почистили още преди няколко часа, се вижда нещо. Нещо продълговато и тънко. Бастунът на Линож.

 

Джоана ахва, отново се обръща и… се озовава точно пред Линож, чието усмихнато лице се озарява от трептящото пламъче на свещта. Прилича на лице на зъл дух. Джоана отново ахва и всички свещи — в това число и запалената — изпадат от ръцете й. Естествено, запалената мигом угасва и ни потапя в непрогледен мрак.

 

ЛИНОЖ: Здравей, Джоана Станхоуп. Доволна си, че дъртата вещица е мъртва, нали? Направих ти услуга, о, да! Ти запази лицето си безизразно, ала вътрешно танцуваше от радост. Не бързай да отричаш, защото го зная; мога да го подуша като парфюм.

 

Джоана започва да крещи. Миг по-късно обаче ръцете й се стрелват към устата й и я запушват. Над дланите й виждаме очите й — изпъкнали и разширени от ужас — и разбираме, че тя не е замлъкнала по своя воля…

 

ЛИНОЖ (с благ и нежен глас): Шшш… Шшш…

 

И тук е сумрачно, защото светлината се осигурява единствено от две-три аварийни лампи, чието напрежение явно е недостатъчно, плюс няколко свещи и фенерчета… Някои от хората, насядали по столовете, си светят със запалките си. През прозорците на коридора виждаме как жените запалват свещите в заседателната зала.

 

СТАН ХОУПУЕЛ: Какво му стана на генератора, Майк?

 

ПЪРВИ ОСТРОВЕН ЖИТЕЛ: Сега до края на бурята ли няма да имаме ток?

 

ВТОРИ ОСТРОВЕН ЖИТЕЛ: И как ще се топлим сега? Изхвърлиха старата дървена печка преди цели три години! Още тогава им казвах, че не бива, че току-виж сме опрели до нея в сезона на виелиците, ама като не искат да слушат старите хора…

 

МАЙК (без да се спира): Не се тревожете, няма да имаме никакви проблеми с отоплението и осветлението. Освен това най-лошото вече мина, защото бурята ще утихне след полунощ… Нали така, Хач?

 

ХАЧ: Точно така. Казаха го по радиото.

 

Преподобният Боб Ригинс е тръгнал след Майк и Хач още в сутерена, но на стълбите е изостанал назад (човекът си има проблеми с килограмите). Сега най-сетне ги настига.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Майкъл, не за отоплението и осветлението се тревожат тези хора и ти много добре го знаеш.

 

Майк спира и се обръща. Шепотът в коридора внезапно утихва. Ригинс е бръкнал дълбоко в раната — той говори от името на всички, изричайки гласно онова, което другите не смеят… и Майк ясно го съзнава.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Когато онзи дойде, Майкъл, ще трябва да му дадем това, което иска. Отправих много молитви и такива са указанията на Господа, Отеца наш…

 

МАЙК: Първо ще го изслушаме и после ще решим… Става ли?

 

Сред хората в коридора се разнася неодобрителен ропот.

 

ОРВ БУЧЪР: Как можеш да говориш така, когато детето ти…

 

МАЙК: Защото не вярвам в празните чекове.

 

Той се обръща.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Има време за упорство и твърдост, Майкъл, но има и време, когато трябва да отпуснем юздите и да помислим за общото благо, колкото и трудно да е това. Защото „гордостта предшества погибелта, а високомерието предхожда падението“. Светото писание, Притчи Соломонови.

 

МАЙК: „Отдайте кесаревото кесарю, а божието — Богу.“ Евангелие от Матей.

 

Преподобният Боб Ригинс се дразни, че Майк парира удара му с библейски цитат, но когато прави крачка подире му — може би за да продължи спора — Майк поклаща глава.

 

МАЙК: Останете тук, ако обичате. Всичко е под контрол.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Знам, че мислиш така, Майкъл… но ние не сме убедени в това.

 

ОРВ БУЧЪР: Няма да е зле да се сетиш, че все още сме демокрация, Майкъл Андерсън! С буря или без буря!

 

Одобрително мърморене.

 

МАЙК: Сигурен съм, че ако паметта ми изневери, ти ще я опресниш, Орв. Хайде, Хач.

 

Двамата пристъпват вътре и изведнъж застиват. На лицата им се изписват изумление и страх.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Заповядайте, влезте!

 

Върху масата и плота горят свещи. Виждаме Линож — стои в средата на помещението, положил ръце върху вълчата глава на бастуна си. Виждаме и Джоана Станхоуп — тя се рее покрай стената в дъното на кухнята, главата й почти докосва тавана, а краката й висят във въздуха. Ръцете й са раздалечени леко встрани, така че дланите й са на нивото на хълбоците — поза, която навежда на мисълта за разпятие. Във всяка ръка държи по запалена свещ. По пръстите й се стича разтопен парафин. Очите й са широко отворени. Не може да помръдне… обаче е в пълно съзнание… и е обзета от неописуем ужас.

 

Майк и Хач все още стоят на прага, парализирани от видяното.

 

ЛИНОЖ: Хайде, влезте, момчета. Бързо и тихо… ако не искате да накарам тази кучка да изгори лицето си.

 

Той повдига лекичко бастуна си и в същия миг Джоана приближава едната свещ към лицето си.

 

ЛИНОЖ: Каква коса, а? Искате ли да видим как ще пламне?

 

МАЙК: Не.

 

Той пристъпва бързо в кухнята. Хач прави същото, хвърляйки бърз поглед през рамо. В коридора Преподобният Боб Ригинс обяснява нещо на островните жители. Може да не чуваме какво им казва, но ясно се вижда, че повечето са напълно съгласни с него.

 

ЛИНОЖ: Имате проблеми с местния шаман, нали? Ами ето ви нещо, което току-виж ви послужило по-късно… Разбира се, в случай че изобщо има „по-късно“. Преподобният Боби Ригинс има две племеннички в Кастин. Сладки русокоси момиченца — едното е на единайсет, а другото — на девет. Той много си ги обича… Даже прекалено много. Щом видят колата му, двете бягат и се крият. Всъщност…

 

МАЙК: Свали я долу! Джоана, добре ли си?

 

Тя не отговаря, но забелва ужасено очи. Линож се намръщва.

 

ЛИНОЖ: Щом не искате да видите госпожа Станхоуп като най-голямата свещичка за рожден ден на света, ви съветвам да не я заговаряте, без да съм ви дал думата. Хач, затвори вратата.

 

Хач се подчинява. Линож го гледа, след което отново се обръща към Майк.

 

ЛИНОЖ: Не обичаш да си информиран, а?

 

МАЙК: Не и по твоя начин.

 

ЛИНОЖ: Лошо, лошо… Направо срамота. Може би не ми вярваш?

 

МАЙК: Вярвам ти, но ти виждаш само най-лошото… Само лошото и нищо от доброто.

 

ЛИНОЖ: Ах, колко възвишено! Усещам как ще се просълзя. Реално погледнато, полицай Андерсън, доброто е, чисто и просто, една илюзия. Измислица, която хората си разказват един другиму, за да могат да изживеят живота си без твърде много крясъци и писъци.

 

МАЙК: Не ти вярвам.

 

ЛИНОЖ: Зная. Добро момче чак до самия край… това си ти. Но защо ли си мисля, че този път като нищо ще обереш пешкира заради другите…

 

Той поглежда към Джоана, повдига бастуна си и бавно го спуска. Джоана започва бавно да се спуска покрай стената. Когато краката й докосват пода, Линож издува бузи и духва лекичко. Из помещението се понася вятър. Пламъчетата на свещите на плота и масата потреперват, а онези в ръцете на Джоана угасват. В същия момент магията, която я държи, се разваля. Тя захвърля свещите и се втурва, хлипайки, към Майк. Докато минава покрай Линож, Джоана се свива уплашено. Майк я прегръща, а Линож я дарява с бащинска усмивка.

 

ЛИНОЖ: Градът ви гъмжи от прелюбодейци, педофили, крадци, чревоугодници, убийци, побойници, сребролюбци и мошеници. Зная всичко за всеки един от тях. Родените в похот ще станат на прах. Ще дойдат при мене родените в грях.

 

ДЖОАНА (хлипайки): Той е самият дявол! Той е дяволът! Не го пускай близо до мен! Ще направя всичко, само не му давай да ме доближи!

 

МАЙК: Какво искаш, Линож?

 

ЛИНОЖ: Като за начало — след час всички да са се събрали в тази зала. Ще се проведе извънредно градско събрание — точно в девет часа вечерта. А после… ами… ще видим.

 

МАЙК: Какво ще видим?

 

Линож прекосява помещението и отива до задната врата. Вдига бастуна си и вратата се отваря. В кухнята нахлува бурен вятър, който загася всички свещи. Силуетът — Линож — се обръща. В тъмните контури на главата му проблясват гърчещите се алени змийчета, озаряващи очите му.

 

ЛИНОЖ: Ще видим дали съм приключил с този град… Или това е само началото. Точно в девет вечерта, полицай. Ти… той… тя… Преподобният Боби… Кметът Роби… всички.

 

Той излиза. Вратата се затръшва подире му.

 

ХАЧ: Какво ще правим?

 

МАЙК: А какво можем да направим? Ще чуем исканията му. Ако има друг начин, поне аз не го виждам. Кажи на Роби.

 

ХАЧ: Ами децата?

 

ДЖОАНА: Аз ще ги наглеждам… Не искам да съм там, където е той! За нищо на света!

 

МАЙК: Не става, Джо. Той каза „всички“ и това включва и теб. (Замисля се.) Ще пренесем децата горе. Заедно с креватчетата. Ще ги сложим в дъното на залата.

 

ХАЧ: Добре, ще го направим. (Добавя, докато Майк отваря вратата.) Никога през живота си не съм бил толкова изплашен.

 

МАЙК: И аз.

 

Те отиват при оцелелите от бурята, за да им съобщят за събранието.

 

Куполът с мемориалната камбана е почти погребан под снега. Върху една от наподобяващите пясъчни дюни преспи — чудо почти толкова впечатляващо, колкото и ходенето по вода — стои Андре Линож. Бастунът му е забит в снега между ботушите му. Той наблюдава кметството… надзирава го… и чака своя час.