Лий Чайлд
Нещо лично (54)

54

Погледнах над ниската ограда към къщата на Джоуи. Вратите зееха отворени, лампите светеха. Не се случваше нищо друго. Върнах телефона на Бенет и подхвърлих:

— Защо не се поразходиш?

Той ме изгледа въпросително и аз добавих:

— Искам да си поговоря насаме с госпожица Найс.

— Какво ще й кажеш?

— Нещо, което няма как да чуеш поради разстоянието.

Той се забави за миг, после стана и изчезна в мрака.

Преди малко беше тук, после го нямаше. Също като на терасата в онзи парижки апартамент. Двамата с Найс приклекнахме и опряхме гърбове на стената.

— Това е сцената, в която ще се опитам да те разкарам — заявих аз.

Тя не каза нищо.

— Не по причините, които си мислиш — добавих. — Бих могъл да се възползвам от помощта ти при поне десет различни ситуации и знам, че ще се справиш много добре. Но това тук е нещо лично, нещо между Кот и мен. Той ме иска мъртъв, следователно и аз него. Не е честно да замесваме други хора в личните ни отношения. Ще кажа същото и на Бенет.

— Той при всички случаи ще стои настрана. Длъжен е, защото такива са правилата. Но аз мога да постъпя както си искам.

— Това е между мен и Кот. То също си има едно правило — да бъдем един срещу един.

— Само говориш така.

— Не, наистина го искам.

— Мисля, че си много мил.

— Рядко чувам подобни обвинения.

— Той защо ми взе хапчето? — попита Найс.

— Питаш защо ти го отне или защо го глътна?

— Защо го глътна?

— Предполагам, че се е тъпкал с най-различни хапчета. Човек с неговите габарити изпитва много и различни болки. В гърба, в ставите. Според мен той отдавна харесва опиатите и болкоуспокоителните, а след това постепенно е започнал да дърпа и от гадостите, които минават през ръцете му. И сега, зърне ли хапче, веднага го лапа. Такива са минусите на работата му.

— Аз не искам да вземам повече хапчета. Видя ли устата му? Божичко, отврат!

— В момента не можеш да ги вземаш, дори и да искаш.

— Това ли е причината? Мислиш, че ще превъртя?

— А ще превъртиш ли?

— Не и от тревожност. Не откривам повод за тревога дори и в огледалото за обратно виждане.

— Ще се справим.

— Ние?

— Ти тук, навън, а аз — вътре.

— Би трябвало дати помогна.

— Това е нещо лично между мен и Кот — повторих за пореден път аз. — Няма да го нападна с цяла банда, защото после ще се чувствам зле.

 

 

Вратите продължаваха да зеят отворени, но аз нямах желание да мина през тях. Те бяха очевидният вход. Онзи, който Кот със сигурност ще наблюдава. Може би МИ5 щеше да излезе с някои изчисления. Например: Кот прекара 61 процента от времето си в наблюдение на главния вход. Второто място щеше да бъде запазено за задния вход, а третото и четвъртото — за оградата. Но кое точно беше трето и кое четвърто? Според мен третото беше онази част от оградата, която гледаше срещу боулинг клуба. Досегашните събития се бяха разигравали там. Затова тръгнах в обратната посока, към другия край на къщата, където би трябвало да е четвъртото място. Далече от прибора за нощно виждане. Оградата не беше много лека за преодоляване, но все пак се справих сравнително бързо. Помогнаха ми извивките на кованото желязо, които използвах вместо стъпала. Краката ми потънаха в меката пръст на някаква цветна леха. Страничната стена на къщата беше съвсем близо, отвъд тясна пътечка. Осем прозореца на приземния етаж. Детето с пастелите вероятно щеше да ги нарисува малки, но аз бих могъл да мина през всеки от тях, без да се навеждам.

Проверих най-близкия. Первазът стигаше до гърдите ми. Стаята беше относително малка. Килер, кабинет? А може би библиотека, приемна на офис или дневна. Прехвърлих се на следващия прозорец. Отвъд него се виждаше коридор. Това беше много по-добре. На десетина-дванайсет метра по-нататък се виждаше подножието на стълбище. По всяка вероятност коридорът правеше завой под деветдесет градуса и стигаше до входната врата.

Останах на място и си поех дълбоко дъх. После още веднъж. След това използвах ръкохватката на трофейния браунинг, за да счупя стъклото. Тряс, тряс, тряс. Нагоре и встрани, докъдето стигаха ръцете ми. Пробих достатъчно голяма дупка, за да се провра през нея. Бях сигурен, че Кот ще приеме чупенето на стъклото като блъф. Нищо повече от отвличане на вниманието. Но при всички случаи щеше да дойде да провери. А това щеше да ми даде възможност да проникна през входната врата, останала зад гърба му. Нещо, което също щеше да предвиди. За да наблюдава именно тази врата. Но той беше параноик и вероятно щеше да реагира с двоен блъф. Което означаваше, че ще се насочи именно към прозореца, за да ме посрещне челно. По тази причина прибегнах до троен блъф и хукнах към входната врата. Знаех, че е отворена. Иначе беше със секретна брава, за която трябва ключ, независимо дали влизаш, или излизаш. Но оттеглящите се охранители не я бяха заключили, а бяха предпочели да се насочат директно към ягуара и да изчезнат с мръсна газ. Без никакво забавяне. Без обличане на горни дрехи, без сресване на косите.

Бравата беше забележителна. Седемдесет сантиметра в джорджиански стил. Дръжката беше колкото предмишницата на голям човек. Видях вестибюла, облицован с черно-бели мраморни плочки. От тавана висеше полилей с размерите на ябълково дърво.

Нито следа от Кот.

Което беше добре, защото ми позволи да отворя вратата докрай и да си осигуря чиста линия за стрелба. Пред мен имаше дълъг коридор със стълбище в далечния край. Това означаваше, че частта със счупеното стъкло оставаше вляво, под ъгъл от деветдесет градуса.

Пристъпих напред.

Нито следа от Кот.

Ако беше прибегнал до двойния блъф, на който отговорих с троен, би трябвало да се е втренчил в счупеното стъкло или да претърсва близките помещения. Всичките скрити местенца, ниши, ателиета, а може би библиотеки, офиси или дневни.

Намираше се вляво от мен, под ъгъл от деветдесет градуса.

Направих няколко крачки и навлязох в коридора. Като всички коридори, и този представляваше правоъгълник. Много по-дълъг, отколкото широк, с обзавеждане като за коридор и врати от двете страни, водещи към неизбежното за големите къщи изобилие от стаи. Но аз съм бил в други големи къщи и можех да направя сравнение. Къщата на Джоуи не приличаше на никоя от тях. Спомнях си за врати на голямо разстояние една от друга. Това предполагаше, че зад тях има огромни стаи, които на практика се оказваха още по-огромни. Главно защото стените им бяха безкрайни. Сякаш искаха да ми кажат: аз съм голяма, защото стените ми нямат край. Пропорции, казано с други думи. Домът на Джоуи наистина беше една съвсем нормална къща, разширена до желаните от собственика размери при спазване на перфектни пропорции. Стаите бяха огромни, но не им личеше, защото вратите бяха на нормално разстояние една от друга. Въпреки че бяха високи над три метра всяка, ако се броят и тежките рамки. По тази причина нормалното разстояние беше просто една оптическа илюзия.

Във всяко списание по вътрешна архитектура мраморните плочки на пода биха представлявали квадрати със страна шейсет сантиметра, но в къщата на Джоуи те бяха почти метър. Первазите биха били трийсет и няколко сантиметра, както във всяка уважаваща себе си къща във викториански стил. Но при Джоуи те бяха цели петдесет. Нормалната топка на бравата би ми стигала до хълбока, но тук ме ръчкаше в ребрата. И така нататък. Общият ефект беше безспорен — чувствах се малък. Сякаш бях станал жертва на някакъв луд алхимик. Може би онези учени, които бяха измислили алуминиевото стъкло, щяха да поемат нещата оттук нататък.

Освен това се чувствах бавен. Нормално. Защото разстоянието от една точка до друга беше с 50 процента по-голямо. Три крачки от точка А до точка Б тук ставаха четири и половина. Все едно газех в меласа. Или ходех назад. Бавно и предпазливо, без да стигна доникъде. Сякаш се изкачвах по ескалатор, който се спускаше. Дезориентиращ, като в някакво друго измерение.

Спрях на около два метра от завоя на коридора. Или поне така си мислех. Двата метра спокойно можеха да се окажат и три. Затаих дъх, забравил за аритметиката. Не чух нищо. Нито скърцане на натрошени стъкла, нито отваряне или затваряне на врати. В крайна сметка направих една малка стъпка към ъгъла. Два сантиметра, най-много три. В лявата си ръка стисках браунинга, а в дясната — глока. С един патрон в цевта и дванайсет в пълнителя. Досега бях изразходвал пет. Четири под капака на ягуара пред къщата на Чарли и един в меката трева на моравата за боулинг, след като беше пронизал търбуха на Джоуи.

Прецених, че ако Кот чака главата ми да надникне иззад ъгъла, той би си я представял на нормална височина, просто по инстинкт. Но какво е нормално? Ниво на погледа на около метър и седемдесет от пода, тоест около 55 процента от височината на обикновена стая. Което в необикновената къща на Джоуи би означавало приблизително два и петдесет. Така че очаквах Кот да гледа някъде над главата ми. Но въпреки това реших да играя предпазливо. Трябваше да съм сигурен, че наистина ще гледа над мен. Отпуснах се на колене и надникнах иззад ъгъла на перваза, който поради изискванията на собственика беше достатъчно висок, за да ми е удобно.

Представих си изненадващата поява на веждата и окото ми — дребни на фона на масивния перваз.

От Кот нямаше и следа.

Видях парчета стъкло върху мрамора. Видях затворени врати, водещи към гостни, библиотеки и дневни.

Не видях Кот. Дали дебнеше зад някоя от тях? Временно може би. Или изобщо не беше помръднал. Може би продължаваше да е горе, в апартамента за гости, търпелив като всеки снайперист, с беретата петдесети калибър на масата пред него, насочена право във вратата.

Направих опит да си спомня архитектурните планове, които разгледахме. Апартаментът за гости се намираше в лявата задна част на къщата. Точно над кухненското крило. Нагоре по стълбите, после вдясно. Станах от пода. Направих едно-две вдишвания и издишвания, оглеждайки се във всички посоки.

После се насочих към стълбището.