Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (19)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Personal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 30гласа)

Информация

Сканиране
ventcis(2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2014)

Издание:

Автор: Лий Чайлд

Заглавие: Нещо лично

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Обсидиан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД

Излязла от печат: 31.10.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-365-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/254

История

  1. —Добавяне

50

Огромното туловище на Джоуи изтласка горилите му напред, а ние нямахме накъде да отстъпим. Това стана причина да се сгъчкаме един до друг като във вагон на метрото. И да осъществим контакт с нападателите по-бързо, отколкото бихме искали. Единият от хората на Джоуи се притисна в Кейси Найс, хвана лакътя й и я блъсна пред себе си, вероятно с помощта на пистолет в гърба. Другият стори същото с Бенет и това ме лиши от възможността да реагирам. Глокът остана в джоба ми. Не бях в състояние да направя каквото и да било, освен да получа изкривяване на вратните прешлени.

Отблизо Джоуи изглеждаше много по-зле, отколкото си бях представял. Нямаше нищо общо с атлетите от колежанските отбори, които гостуваха на терена на Уест Пойнт и които бях виждал преди години. Главно баскетболни и по американски футбол. Момчетата в тях бяха огромни, но спокойни, фокусирани и най-вече сдържани. Което със сигурност доказваше, че поведението им се командва от главния мозък. Но при Джоуи не беше така. Той се различаваше коренно от дребните нерваци, но също като тях се тресеше и трепереше от пристъпите на гневни спазми. Приличаше на побъркан. С дълбоко хлътнали очи и увиснала над сплесканата брадичка долна устна. Зъбите му бяха влажни, десният му крак нетърпеливо почукваше по пода, а дясната му ръка стърчеше вдървено встрани от тялото с разперени пръсти.

Погледна първо към Чарли Уайт, но бързо отмести очи. После изгледа Кейси Найс, бавно и втренчено. Същото внимание получих и аз, след което дойде ред на Бенет.

— Мислеше си, че не съм забелязал дупката в оградата и отсичането на онова дърво, а? — изръмжа той. — За глупак ли ме вземаш? Беше сигурен, че единствено ти можеш да си позволиш прибори за нощно виждане, нали? Помислихме си, че най-после сте се махнали, но все пак решихме да проверим. И ето какво заварваме.

Бенет не отговори. Аз разпознах и двете горили на Джоуи. Бяха на онзи паркинг зад супермаркета. Охранителите от черния ягуар. Двама от общо четирима. Каймакът на боклука. Редом с шефа си изглеждаха като джуджета. Предположих, че другите двама са отвън. На студа сред мрака. Шофьорът по всяка вероятност чакаше в бентлито, паркирано в далечния край на тясната пътека. Мушнах ръце в джобовете си. Глокът беше в десния, а ножчето за рязане на линолеум — в левия. Погледнах през прозореца към тъмните и неясни контури на улицата, намираща се на около триста и петдесет метра от нас. Надявах се, че Кот няма инфрачервен мерник на пушката си. Ако имаше, спокойно би могъл да избере в кое око да ме простреля.

— Ще ме измъкнеш ли от тук, Джоуи? — обади се зад гърба ми Чарли Уайт.

Джоуи не отговори веднага и в гърдите ми се появи искрица надежда. Може би щеше да поеме в посока, която ще ни отведе до нещо полезно. Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете.

— Те са въоръжени, Джоуи — добави Чарли. — Имат ножове и пистолети.

Джоуи кимна. Два сантиметра нагоре, два надолу. Нищожно движение предвид огромната му глава. Горилата до Бенет пусна лакътя му и се зае да потупва джобовете му. Измъкна сгъваемия нож с прибрано острие и един автоматичен зиг-зауер. Любимият на всички спецчасти по света модел Р226. Горилата до Кейси Найс направи същото. В ръцете му последователно се появиха глокът, ножът за линолеум и шишенцето, в което самотно потропваше последното хапче. Джоуи протегна длан с размерите на капак на боклуджийска кофа и шишенцето кацна върху нея. Опипа го с палец и показалец, а след това го вдигна пред очите си.

— Кой е Антонио Луна?

— Мой приятел — отвърна със запъване Кейси Найс.

— Друсаш ли се?

Отговорът се забави с една секунда.

— Опитвам се да не го правя.

Капачката пропука и отлетя на пода, натисната от нокътя на палец с размерите на топка за голф. Самотното хапче изпадна от обърнатото шишенце в дланта му, където изглеждаше микроскопично.

— Искаш ли го? — попита той.

Кейси Найс не отговори.

— Искаш ли го?

Мълчание.

Огромната лапа на Джоуи се стрелна нагоре и хапчето изчезна в устата му.

Празното шишенце изтрополи на пода.

— Стига, Джоуи — обади се Чарли Уайт.

Ръката на великана се протегна напред и разбута горилите. В две различни посоки. Това ги принуди да притиснат Найс до стената, а Бенет до прозореца. С лакти на гърлата им и с вече извадени пистолети, насочени към мен. Браунинг „Хай Пауър“, белгийско производство.

Извадих ръцете си от джобовете.

Джоуи се завъртя, мина между двамата си сътрудници и с една гигантска крачка се изправи срещу мен. Лице в лице.

Или по-скоро лице срещу ключица. Беше с шестнайсет сантиметра по-висок от мен. И с двайсет по-широк. Огромна маса от мускули и сухожилия. Не приличаше на културист, а по-скоро на нормален мъж, но изключително силен и раздут равномерно навсякъде. Като къщата си. Тялото му излъчваше остра миризма на пот, а на шията му пулсираше изскочила вена. Всичко това задейства древните инстинкти, дремещи в задната част на мозъка ми. Най-вече онзи, най-древния, благодарение на който сме оцелявали в продължение на седем милиона години. Инстинкта за самосъхранение, който крещеше да се махам моментално. Не го направих. Нямаше къде да отида. Стена отзад, стени отляво и отдясно. И Джоуи точно пред мен. Взрях се в очите му и въпреки слабата светлина успях да зърна една зеница с размерите на монета и друга, голяма колкото връхчето на карфица.

— С какво още се тъпчеш, Джоуи? — подхвърлих.

— Млък!

Ръцете му се повдигнаха. Пръстите му бяха дълги и дебели. Но не като кренвирши. Това би било погрешно описание. Бяха по-големи от кренвирши. И по-твърди. Приличаха по-скоро на тенекиени кутийки със сода, свързани една с друга при кокалчетата. Бяха два пъти по-големи от моите.

Джоуи изви тези пръсти като куки, пъхна ги в джобовете на панталона ми и рязко дръпна. Джобовете се разпраха, а пистолетът и ножът изтракаха на пода. Той протегна крак и ги изрита зад гърба си, после отстъпи към вратата. Същата гигантска и единствена крачка, но в обратна посока.

— Не ме изоставяй, Джоуи — обади се Чарли Уайт.

Гигантът спря и взе да пристъпва от крак на крак. Подът заскърца, закрепеното фенерче се наклони и лъчът му освети глезените ни. Изгубил търпение, Чарли Уайт се размърда, за да изпробва здравината на тиксото около китките си. Прецених, че Джоуи разполага с две секунди, за да вземе решение. Всяко забавяне след тях би означавало, че няма връщане назад. Доверието щеше да е разрушено, а на негово място щеше да се появи подозрението. Чарли никога нямаше да забрави, че през главата на неговия подчинен е минала мисълта да направи точно онова, което бях описал на Бенет.

Две секунди.

После Джоуи взе погрешното решение.

Изви глава към вратата и извика:

— Елате да вземете господин Уайт и да го закарате до дома му.

Което беше невъзможно, защото гигантското му тяло блокираше вратата. Това го принуди да наведе глава, да свие рамене и да приклекне. После се обърна на една страна и се промуши навън. Десен крак, приклякане, ляв крак… и вече го нямаше.

 

 

На купона останаха само двете горили, които държаха Найс и Бенет. С едната си ръка притискаха гърлата им, а с другата бяха насочили пистолети в моята посока. Обърнах се към Бенет и попитах:

— Как им викахте на онези нови екипи, които сте организирали?

— Млъквай! — изръмжа мъжът, който го държеше.

— Накарай ме — отвърнах аз.

Не ме накара. Не беше оторизиран да се намесва. Освен в краен случай. Явно съдбата ни щеше да бъде решена по-късно. На по-високо място и по друго време.

— Никак не ги наричаме — отговори на въпроса ми Бенет. — Все още не. Нещата са доста променливи.

— Работиш ли в синхрон с вашите ВВС?

— Да — кимна той. — Интегрален подход.

— Можеш ли да ни уредиш директен полет от тук?

— За Форт Браг ли?

— Да.

— Кога?

— Най-добре веднага. Но да речем, след два часа.

— Ти си оптимист.

— Опитвам се да бъда такъв независимо от обстоятелствата.

— О’Дей няма ли да изпрати самолет за вас?

— Искам Кралските ВВС — отвърнах. — Като компенсация, че не успях да видя кралицата.

Външните пазачи се появиха, прекосиха тясното помещение и помогнаха на Чарли Уайт да се надигне. После извадиха собствените си ножове и прерязаха тиксото на китките и лактите му. Той вдигна ръце и разкърши рамене в опит да възстанови кръвообращението си. Изправи се. Вече не беше заложник, а отново предишният главатар на банда — властен, силен, самоуверен.

— Съжалявам, че загуби, човече — обърна се да ме погледне той. — Сега предстои изпълнението на смъртната ти присъда.

Погледнах навън към моравата за боулинг и тъмната уличка на около триста и петдесет метра по-нататък. Дали Кот наблюдаваше? Представих си го зад някой от прозорците в коридора, с петдесет процента по-висок и по-широк от всеки друг подобен прозорец. Зад него стойка и прибор за нощно виждане, може би купен по интернет, може би откраднат от някой военен склад във Великобритания или Европа. Той се е привел зад стойката. Гледа към дупката в оградата и поваленото дърво, преценявайки всички дребни детайли. Но зрителното поле е тясно. Ние виждахме къщата и той виждаше бараката. Но нито той, нито ние виждахме нещо повече.

И това беше добре.

Какво можеше да чуе от това разстояние? Браунингът е 9-милиметрово оръжие, изработено с прецизност — като всички продукти на белгийската Фабрик Насионал. Следователно нямаше да бъде по-шумен от необходимото. Но той щеше да го чуе. Стрелбата в затворено пространство на разстояние триста и петдесет метра щеше да вдигне достатъчно шум, особено тук, в предградията, при това през нощта.

Сигурно.

Или вероятно.

Дали пушката му имаше прицел за нощно виждане?

— Чарли, почакай — обадих се аз.

Той спря и се обърна. Треснах му един десен прав в лицето с всичка сила, завъртайки тялото си под ъгъл от деветдесет градуса. Отчасти защото не го харесвах и отчасти защото се наложи завъртането да включи и онзи, който държеше Найс. Без никакво забавяне.

В общи линии се получи. Ударът попадна в носа на Уайт, който очевидно беше най-голямата мишена. Усетих как юмрукът ми минава през него и отвъд него. Тежестта на политналото тяло издърпа главата му извън моя замах, но инерцията ми беше достатъчна, за да връхлетя с рамо върху Найс, а после върху онзи тип зад гърба й.

В даден момент в малката стаичка бяхме осем души. Предимствата на ръкопашния бой в толкова тясно пространство с търкалящо се по пода светнато фенерче включваха доста блъскане и пъхтене в мрака без никаква възможност за прицелване и стрелба. Поради факта, че главатарят бе някъде отвън, очакванията ми за косвени жертви рязко нараснаха. Още повече че Бенет вече се бореше с другия бандит, а аз имах цялото внимание на колегата му. Отлично разбрала какво се случва, Кейси Найс се оттегли леко назад. Но не и преди да се възползва от позицията си, която й позволи да забие коляно в топките на нейния човек, докато тялото й се извърташе. Това много ми помогна, тъй като главата на гангстера политна напред и надолу, докато лакътят ми вече се изстрелваше напред и нагоре. Тоест удар с двойна сила. Фасулска работа.

Дойде време да обърна внимание на охранителите на Чарли, които на този етап бяха все още с празни ръце и се насочваха към вратата, убедени, че Чарли върви на крачка след тях. И той наистина го направи. Само една крачка след тях, преди да рухне на пода.

Единият от ескорта вдигна ръце, заемайки стойка на боксьор. Толкова високо, че нямаше как да не му тресна един ъперкът в корема. За този вид удари не беше нужен широк замах. Вторият се понесе напред, сякаш търсеше мечешка прегръдка. Това би бил разумен ход, ако беше стигнал до мен. Но не се случи, защото дори и в най-голямата блъсканица винаги се намира място за един бърз удар с глава. Моят попадна точно в целта — на два сантиметра от защитния замах, нанесен бързо, с максимално разтягане на вратните мускули. Той рухна и аз се обърнах към онзи, когото бях фраснал в корема. Затвърдих първоначалните му впечатления с коляно в брадичката и той се свлече на пода. Всичко това се случи за не повече от три секунди, при това доста шумни. Аз обаче не се тревожех, че Джоуи може да се втурне обратно. Отчасти защото това беше невъзможно за човек с неговите габарити, не и през нормална врата, и отчасти защото дори и да го направеше, нямаше да се разтревожа кой знае колко.

Защото вече знаех нещо за Джоуи.

Бенет се справяше добре. Беше забил палец в окото на опонента си. Пръстите на другата му ръка го стискаха за гърлото. Всъщност буквално смазваха ларинкса му. Не бяха управлявали света с кадифени ръкавици, това беше дяволски сигурно. Вдигнах фенерчето, изчаках човека на Бенет да рухне на пода и насочих лъча към безформените купчини пред себе си. Заех се да възстановявам временните ни загуби — трите пистолета, които си бяха наши, плюс четири абсолютно еднакви браунинга „Хай Пауър“, модел 1935 г., но произведени съвсем наскоро, с лостове на предпазителя и от двете страни. Нагоре — предпазител, надолу — готов за стрелба. И четирите напълно заредени, но без патрони в цевите. Били сме в по-голяма безопасност, отколкото предполагах. Разпределихме си ги поравно, по един на всеки. Аз извадих пълнителя на четвъртия и го подадох на Найс да го прибере в джоба си.

— А сега да вървим да потърсим Джоуи — заявих. Обърнах се и понечих да тръгна към вратата, но Бенет хвана ръката ми.

— Не можем да излезем просто ей така, особено пък с включено фенерче — предупреди ме той. — Моментално ще се превърнем в мишени.

— Дай да не го мислим толкова — казах аз.

Бенет погледна Найс. В очите му имаше безмълвна молба. Сякаш намекваше, че съм се побъркал.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред — успокои го тя.

Усмихнах се. И тя беше забелязала. Вероятно благодарение на начина, по който бе отнето последното й хапче.

— Джоуи не е въоръжен — казах на Бенет аз. — Можем да бъдем сигурни.

— Как така?

— Знаем, че през целия си съзнателен живот Джоуи не е докосвал огнестрелно оръжие. Нито пистолет, нито пушка, нито автомат, нищо.

— Откъде знаем?

— Много просто — на света няма спускова скоба, през която да може да промуши пръста си. Това няма как да стане. Според мен не е докосвал спусък от седемгодишна възраст. Бас държа, че дори тогава му е било трудно. В момента той е някъде навън, може би на моравата, без оръжие. А ние имаме сто и четири патрона, плюс електрическо фенерче.