Лий Чайлд
Нещо лично (5)

5

В този момент се намеси Шумейкър. Въведението, изглежда, беше приключило и дойде време за детайлите. Много зависело от мотивите за покушението. Някои групировки никога нямало да наемат израелец, а това свивало възможностите до три към едно. С малката подробност, че израелецът приличал по-скоро на ирландец и се подвизавал под някакво неутрално кодово име. Може би поръчителят не знаел, че е евреин. Ако случаят се окажел такъв, нещата се усложнявали. В крайна сметка въпросът с мотивите отпадна. Държавният департамент разполагал с твърде дълъг списък на хора, които били бесни на французите. Така че и четиримата заподозрени щели да се разследват с еднакво внимание.

Обърнах се към Кейси Найс и промърморих:

— Пак глупости.

— Кое наричате глупости? — отново попита тя.

— Вие ненавиждате французите и не ги бръснете за нищо. Но изведнъж — голяма загриженост за тях. Реагирате така, сякаш е нападението над Пърл Харбър. Защо? Какво може да ви направи Франция? Да забрани износа на сирене за САЩ?

— Не бива да ни виждат, че бездействаме.

— Ама те изобщо не могат да ви видят. Местите се от място на място, криете се зад разни фалшиви табели. Което е добре. От никое посолство няма да се досетят кои сте и какво правите. Дори от френското. Няма как да разберат дали им помагате или не. Какво ви пука тогава?

— Става въпрос за репутацията на страната ни.

— Вероятността осъден американски престъпник да е изпълнил поръчка на незнайно кой по света е двайсет и пет процента. И да е той, няма да е нито първият, нито последният. Тоест нашата репутация спокойно ще понесе един лекичък удар. Още повече че французинът е жив и здрав. Няма беля, няма вина.

— Ние не определяме правилата на политиката — размърда се О’Дей.

— Последния път, когато сте се вслушали в съветите на Конгреса, Ейбрахам Линкълн е бил хлапе.

— Но кого да слушам аз? — раздразнено ме изгледа О’Дей.

— Президента — отвърнах и млъкнах.

— Всички са бесни на французите — подхвана той. — Което е толкова объркващо, колкото ако никой нямаше нищо против тях. Не знаем обаче кой има специална причина да се опита да гръмне този човек. Не и тази година. Не и повече от обикновено. Оттук се налага изводът, че става въпрос за нещо като репетиция. Нашето момче трупа точки в очакване на по-сериозна оферта. Кой кого иска да застреля? Никой не знае, но всеки от лидерите на големите държави си мисли, че той е мишената. Логично, защото те са най-важните личности в света. Скоро ще се състои среща на върха в Европейския съюз. После идва ред на Г-8 и Г-20, а това означава двайсетина президенти на едно място, включително и нашият. Ще се подредят за групова снимка. Трябва да са спокойни и усмихнати, вероятно на стълбите на някоя обществена сграда. Няма да искат наоколо да дебне снайперист, който ще улучи от километър и половина.

— Значи става въпрос за политици, които искат да си покрият задниците?

— Именно. Политици от цял свят.

— Включително и нашият човек?

— Няма значение какво е личното му мнение. Но в Сикрет Сървис са на нокти, побъркали са се.

— Оттам и решението да ме превозите с частен самолет, а?

— Парите не са проблем.

— Но не съм само аз, нали? Моля ви, кажете ми, че не разчитате само на мен в тая работа!

— Разполагаме с цялата помощ, която ни е необходима — отсече О’Дей.

— Едва ли е Кот.

— Знам само че трима от четиримата не са. Е, ще се залавяш ли за работа, или ще хвърляш зарове?

Не отговорих. Шумейкър каза, че ще бъда настанен в квартира наблизо, но да не се разхождам из базата. Ако ме попитали официално или между другото какво правя тук, трябвало да отговоря, че съм цивилен предприемач с опит в товаренето на палети. Но ако ме притиснели, съм можел да добавя, че работя с 47-а логистична дивизия по някакъв проблем в Турция. В което имаше известно основание, защото чуят ли Турция, разпитващите непременно щяха да си помислят, че става дума за ракети. Добрите щяха да се оттеглят, а лошите да бъдат заблудени. Което по мнението на О’Дей щеше да е един много добър резултат.

— Кой има грижата за другите трима? — попитах.

— Техните си хора — отвърна О’Дей. — В техните страни.

— Но не и французите във Франция, така ли?

— Те са на мнение, че стрелецът отдавна се е покрил у дома.

— Ами ако е чужденец, живеещ във Франция? Руснак или израелец, или англичанин? Скрит в някоя стара ферма или във вила на морето?

— Може би не са мислили по този въпрос.

— Случайно Кот да се е преселил там?

— Не — поклати глава О’Дей. — След затвора се е върнал в Арканзас.

— И?

— Първия месец един безпилотен самолет облетя няколко пъти района около къщата му. После възникна нужда от него на друго място и Кот мина на заден план.

— А сега?

— Подновихме наблюдението, но къщата е празна. Никакви признаци на живот в нея.

* * *

Кейси Найс ме заведе до квартирата, за която беше споменал Шумейкър. Намираше се в импровизирано селце от нещо като бараки. Бяха петнайсетметрови транспортни контейнери, превърнати в жилища. Високи два и петдесет, широки два и петдесет, с изрязани в метала врати и прозорци. С прокарана вода и електричество. Имаше и климатик. Моят беше пясъчножълт, вероятно пренесен обратно от Ирак. Бях живял и на по-лоши места. Пролетната нощ в Северна Каролина беше мека и приятна. Все още беше рано за жеги, но и прекалено късно за студ. По небето имаше звезди и тук-там някой малък облак.

Спряхме пред моята метална врата и аз попитах свойски:

— И ти ли живееш в такова нещо?

Кейси Найс махна към следващия ред бараки.

— В онази, бялата — обяви тя.

Съседи бяхме — тя на Първа улица, аз — на Втора.

— Това имаше ли го в договора, който подписа? — попитах.

— Не, но съм доволна. Не може без предизвикателства.

— Едва ли е Кот — върнах се на темата аз. — Когато става дума за снайперисти, руснаците предлагат най-доброто — както в количествено, така и в качествено отношение. Израелците пък си падат по петдесети калибър. Най-вероятно са или едните, или другите.

— Тревожи ни йогата — отвърна тя. — Кот очевидно е имал цел в живота. Възнамерявал е да продължи оттам, докъдето е бил стигнал, преди да влезе в затвора.

След тези думи тя кимна на някаква своя мисъл, обърна се и си тръгна. Аз отворих вратата и влязох в бараката.

Отвътре изглеждаше точно като петнайсетметров транспортен контейнер от гофрирана ламарина, боядисана в блестящобяло. Състоеше се от дневна, кухня, баня с тоалетна и малка спалня — всичките наредени в права линия. Като някогашните луксозни спални вагони. Капаците на прозорците падаха навътре и осигуряваха нещо като работен кът. Подът беше от шперплат. Разопаковах си багажа — действие, което се изчерпваше с изваждане на сгъваемата четка за зъби от джоба, сглобяването и пускането й в стъклената чаша на мивката. Тъкмо се канех да си взема душ, когато на вратата се почука. Промъкнах се през тесния правоъгълник и отворих.

На прага стоеше друга жена с черна пола, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Беше по-близо до моята възраст и имаше началнически вид. Както и леко прошарена черна коса, която беше добре подстригана, но без следи от прическа или боя. Някога красиво, лицето й и сега беше симпатично.

— Майор Ричър? — каза тя. — Аз съм Джоун Скаранджело.

Поех протегнатата й ръка. Беше тънка, но издаваща сила. С късо подрязани квадратни нокти, покрити с безцветен лак. Пръстени липсваха.

— ЦРУ? — подхвърлих аз.

— Това не би трябвало да е толкова очевидно — усмихна се тя.

— Вече разговарях с федералните власти и спецчастите — поясних. — Предположих, че е време да се появи и третото колело…

— Може ли да вляза?

Дневната ми беше два и петдесет на четири. Достатъчна да побере двама души, но едва-едва. Мебелите се оказаха завинтени за пода — късо канапе и два малки стола, аранжирани в плътна групичка. Като в каравана, а може би и експериментален дизайн за кабината на нов модел Гълфстрийм. Седнах на канапето, а Джоун Скаранджело на единия стол. След кратко наместване успяхме да застанем така, че да се гледаме лице в лице.

— Ценим високо вашата помощ — обяви тя.

— Още не съм направил нищо.

— Но съм сигурна, че ще направите много, ако се наложи.

— Да не би да са закрили ФБР? — казах аз. — Доколкото ми е известно, издирването на американски граждани на американска територия е тяхна работа…

— По всяка вероятност Кот вече не е в Америка.

— В такъв случай това трябва да е ваша работа.

— О, ние вече си я вършим. Но тя включва и най-добрата помощ, на която можем да разчитаме. А вие познавате този човек.

— Преди шестнайсет години го арестувах и това е всичко. Не знам нищо за него.

— ЕС, Г-8, а след това Г-20. Европейският съюз, после осемте най-развити страни в света, а накрая и двайсетте най-развити страни. Представени от техните държавни глави, събрани на едно място по едно и също време. Всичките на чужд терен с изключение на един. Ако някой от тях бъде застрелян, това ще е нещастие. Но ако са повече от един — ще е катастрофа. Доколкото ми е известно, вие вече сте изтъкнали, че парижкият стрелец е бил готов да стреля два пъти. Но защо да се задоволява само с два изстрела? Представете си какво ще се случи, ако убие трима или четирима. Пълна парализа. Пазарите ще се сринат, пак ще има рецесия, може да избухнат войни. Целият свят ще рухне.

— Може би трябва да отменят тези срещи.

— Същото положение — пак ще има парализа. Светът трябва да бъде управляван, което не може да стане по телефона.

— Може, поне за месец-два.

— Но кой ще го предложи? Кой ще мигне пръв? Ние, изправени срещу руснаците? Или руснаците, изправени срещу нас? А може би китайците, изправени срещу всички?

— Значи всичко е въпрос на тестостерон, а?

— Че кое не е? — сви рамене Джоун Скаранджело.

— Като говорим за управление на света по телефона, се сещам, че аз дори нямам телефон — казах аз.

— Веднага ще ви дадем.

— Исках да кажа, че Джон Кот е човек, с когото съм прекарал един ден преди цели шестнайсет години. Не разполагам нито с ресурси, нито с комуникации, нито с база данни. С нищо.

— Ние обаче имаме всичко. Ще ви предоставим и цялата информация, която сме събрали.

— А след това ще ме пратите да го заловя?

Тя не отговори.

— Вижте какво, госпожо Скаранджело, може да съм отскоро тук, но не съм вчерашен. Нито съм паднал от Марс. Очаквате от мен да тръгна да го търся — ей така, слепешката. За да може онези, които го финансират, да се опитат да ме спрат. Някоя от многобройните групировки, както би се изразил О’Дей. А аз ще трябва да я извадя на светло. Толкоз. Казано с други думи, аз не съм нищо друго освен стръвта.

Тя пак не каза нищо.

— А може би искате Кот сам да дойде при мен — добавих. — Той все пак ми е адски ядосан, защото петнайсет години никак не са малко. Убеден съм, че те са объркали житейските му планове. Вероятно храни доста омраза към мен. Може би заниманията с йога са били заради мен и нямат нищо общо с плановете му за кариера.

— На никого не му е минало и през ум да ви използва като стръв — каза тя.

— Глупости! Том О’Дей мисли за всичко и винаги избира най-лесния и най-ефективен начин.

— Страхувате се, нали?

— А вие познавате ли някой пехотинец?

— В тази база е пълно с пехотинци.

— Поговорете с тях. Пехотинците живеят в отвратителен свят на студени, влажни и кални дупки, изкопани в земята. Дори не могат да се огледат от връхлитащите мини, снаряди и ракети, от бомби, газ и въздушни атаки. А когато все пак успеят да се огледат, виждат пред себе си само огради от бодлива тел и картечни гнезда. Но знаете ли какво мразят най-много?

— Снайперистите.

— Правилно. Внезапната смърт, дошла изневиделица. По всяко време, на всяко място, без предупреждение. Всяка минута от всеки ден, без почивка. Стресът постепенно става непоносим и някои от тях се побъркват. Разбирам защо. И може би затова харесвам все повече тази метална кутия, в която са ме настанили.

— Познавах брат ви — каза тихо тя.

— Наистина ли?

— Джо Ричър — кимна тя. — По онова време бях старши агент, а той служеше във военното разузнаване. Работихме заедно по един случай.

— А сега ще добавите колко хубави неща е казал за мен — вероятно, че съм бил най-гадното копеле в цялата долина. Ще използвате като лост за въздействие един мъртвец.

— Съжалявам за загубата ви. Но той наистина говореше хубави неща за вас.

— Ако Джо беше тук сега, щеше да ми каже да побягна, без да се обръщам. Ключът е в самото име: „военно“ и „разузнаване“. Освен това познаваше О’Дей.

— А вие не харесвате О’Дей, нали?

— Мисля, че някой трябва да го награди с медал и после да го гръмне. А след това да кръстят някой мост на него.

— Може би идеята не е била добра.

— Изненадан съм, че все още не са го изритали.

— Крепят го именно кризи като тази. Непоклатим е повече от всякога. Той командва парада.

Не казах нищо.

— Не можем да ви накараме насила — промълви след кратка пауза Скаранджело.

Свих рамене.

— Ще остана, защото дължа една услуга на Рик Шумейкър.

Бях предвидим.