Лий Чайлд
Нещо лично (2)

2

Изчислих, че излетяхме на изток от базата. Не че имах някакъв избор. На запад се намираха Русия, Япония и Китай, но самолетът ни беше твърде малък, за да стигне до там. Попитах стюарда къде отиваме, а той отговори, че не е виждал полетния план. Глупости, разбира се. Но аз не настоях повече. Оказа се, че момчето е словоохотливо на всякакви други теми. Обясни, че самолетът е „Гълфстрийм-IV“, конфискуван от някакъв сенчест фонд след присъда за нарушаване на федералните закони, а след това предаден на ВВС за транспортиране на ВИП пасажери. Бих казал, че ВИП пасажерите на ВВС са големи късметлии, защото самолетът беше страхотен — тих, мощен, с наистина сензационни кресла, които се регулираха в абсолютно всички посоки. Кухненският кът беше оборудван с модерна кафе-машина. Казах на момчето да я остави включена, за да мога да ставам и да си доливам. Той оцени жеста ми, възприемайки го като знак на уважение. Може би защото не беше истински стюард, а охрана — достатъчно способен, за да бъде назначен на тази длъжност, и очевидно горд, че съм наясно с това.

Погледнах през илюминатора. Отдолу се извисяваха Скалистите планини, зелени в подножието, заснежени по върховете. След тях се простряха просторни кафеникави равнини, които приличаха на мозайка от ниви. Редовно орани, засявани и жънати, но не толкова редовно напоявани от дъжда. По цвета на земята стигнах до заключението, че преди да прелетим над Айова, минахме над Южна Дакота и Небраска. Което предвид геометричните особености на полета на голяма височина означаваше, че продължаваме да летим на юг. Дъговиден маршрут, който изглежда странно на плоската карта, но напълно логичен за кръглата планета. Крайната точка на пътуването ни трябва да беше Кентъки или Тенеси, а може би дори една от двете Каролини или Джорджия.

Летяхме няколко часа, които се равняваха на две пълни кани кафе. После земята започна да се приближава. Отначало помислих, че сме над Вирджиния, но скоро стана ясно, че сме над Северна Каролина. Защото двата града, които видях, можеха да бъдат само Уинстън-Сейлъм и Грийнсбъро. Вляво от нас, постепенно смаляващи се в далечината. Това означаваше, че летим на югоизток. Чак до Файетвил нямаше никакви градове, но малко преди него се намираше Форт Браг — щабквартирата на спецчастите. Естествената среда на Том О’Дей.

Отново погрешно заключение. Макар и формално вярно заради името. Приземихме се надвечер на някогашната военновъздушна база „Поуп“, преминала на разпореждане на армията. Днес тя се наричаше просто Поуп Фийлд и представляваше едно ъгълче на далеч по-големия Форт Браг. Реформи. Политиците правят всичко възможно, за да спестят някой долар.

Рулирахме дълго, съвсем малки на огромната писта, от която можеха да излитат цели ескадрили. Най-накрая спряхме пред административната сграда. До входа беше окачена табела, на която пишеше: 47-а логистична дивизия, командир „Тактическа подкрепа“. Двигателите заглъхнаха и стюардът спусна стълбичката.

— Коя врата? — попитах.

— Червената — отвърна той.

Стъпих на бетона и тръгнах напред в сгъстяващия се мрак. Червената врата беше само една. Отвори се, когато стигнах на два метра от нея. На прага се изправи млада жена с черен костюм, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Много млада жена. На двайсет и няколко години. Руса коса, зелени очи и сърцевидно лице. Широка и топла усмивка.

— Кейси Найс — представи се тя.

— Кейси коя? — попитах аз.

— Найс.

— Аз съм Джак Ричър.

— Знам. Работя в Държавния департамент.

— Във Вашингтон?

— Не, тук.

Логично. Специалните части са въоръженото крило на ЦРУ, което на свой ред обслужва Държавния департамент. А има решения, които могат да се вземат само ако и трите пръста са бръкнали в меда. Оттук и присъствието й в базата въпреки крехката възраст. Може би беше гениална. Някакъв вундеркинд.

— Тук ли е Шумейкър? — попитах.

— Да влезем вътре — отвърна тя.

Въведе ме в стаичка с армирани стъкла. В нея имаше три кресла, всичките различни. Изглеждаха изоставени и тъжни.

— Да седнем — предложи момичето.

— Защо съм тук? — попитах.

— Най-напред трябва да ви предупредя, че всичко, което ще чуете оттук нататък, представлява класифицирана информация. Разгласяването й подлежи на строго наказание.

— Но защо искате да споделите тайните си с мен? Виждате ме за пръв път, не ме познавате.

— Прегледах досието ви. Имали сте право на достъп до секретна информация. Разрешителното ви никога не е било прекратявано.

— А мога ли да си тръгна?

— Предпочитаме да останете.

— Защо?

— Искаме да поговорим с вас.

— Държавният департамент ли?

— Съгласен ли сте с условията, които току-що чухте?

Кимнах.

— Какво иска Държавният департамент от мен?

— Имаме известни ангажименти.

— В какъв смисъл?

— Някой е стрелял по президента на Франция.

— Да, в Париж.

— Французите помолиха за международно сътрудничество. За да бъде открит извършителят.

— Не съм аз. Тогава бях в Ел Ей.

— Знаем, че не сте вие. Не сте в списъка на заподозрените.

— Има и списък, така ли?

Вместо отговор момичето бръкна между блузата и сакото си и извади прегънат лист. Подаде ми го. Хартията беше леко измачкана и стоплена от тялото й. Но не беше списък. Беше обобщен доклад от нашето посолство в Париж. Най-вероятно дело на тамошния резидент на ЦРУ. Със съответните детайли.

Изключителна далекобойност. Позицията на стрелеца беше локализирана — тераса на жилищна сграда, отстояща на хиляда и триста метра от мишената. Президентът на Франция се намирал на открито, зад катедра с блиндирани панели от двете страни. От някакъв нов вид стъкло. Никой не забелязал изстрела с изключение на самия президент. Той видял много далечен и слаб проблясък вляво от себе си, високо горе. Цели три секунди по-късно върху блиндираното стъкло цъфнала малка бяла звездичка. Все едно кацнало бледо насекомо. Страхотен изстрел от много голямо разстояние. Но панелът издържал. Звукът от попадението предизвикал мигновена реакция и президентът се оказал погребан под купчина тела на охранители. По-късно открили достатъчно фрагменти от куршума, за да бъде установено със сигурност, че става въпрос за бронебоен патрон 50-и калибър.

— Не съм в списъка, защото не съм достатъчно добър — заявих аз. — Хиляда и триста метра са огромно разстояние за мишена във формата на човешка глава. Куршумът е летял във въздуха цели три секунди!

Кейси Найс кимна.

— Всъщност списъкът е кратък — каза тя. — Именно това разтревожи французите.

Беше ясно, че тревогата е настъпила по-късно. Според доклада през първите двайсет и четири часа те се поздравявали за широкия охранителен периметър и за качеството на блиндираните панели. Но след това се осъзнали и подпалили международните телефони. Чувал ли е някой за толкова добър снайперист?

— Глупости — отсякох аз.

— Кое наричате глупости? — попита тя.

— На вас изобщо не ви пука за французите. Или не чак толкова. Вероятно щяхте да вдигнете малко шум и да накарате един-двама стажанти да напишат доклад. Но това нещо е попаднало на бюрото на Том О’Дей. Поне за пет секунди. И е станало важно. Толкова важно, че един тюлен ми увисва на гърба само след двайсет и осем минути. И после ме транспортирате през целия континент с частен самолет. Явно и тюленът, и самолетът са били подготвени предварително. Но понеже не сте имали представа къде съм и кога ще се обадя, сте ангажирали много тюлени и една ескадрила самолети, пръснати из страната. За всеки случай. А щом викате мен, значи викате и други. Преса по цялото игрище, както се казва в баскетбола.

— Ако стрелецът се окаже американец, нещата ще се усложнят.

— Защо трябва да е американец?

— Надяваме се да не е.

— И какво мога да направя за вас, за да оправдая частния джет?

Телефонът в джоба й иззвъня. Кейси Найс го извади, послуша известно време и затвори.

— Генерал О’Дей ще ви обясни. Ще ви приеме веднага.