Лий Чайлд
Нещо лично (19)

19

В самолета беше топло. От уважение към наранената чувствителност на Скаранджело съблякох изцапаното яке, сгънах го с подплатата навън и го хвърлих на едно от свободните кресла. Четирийсет минути по-късно напуснахме френското въздушно пространство, прелетяхме по диагонал над Великобритания на дванайсет километра височина и поехме по дългия дъговиден маршрут над Северния Атлантик. Хапнахме от храната, която екипажът беше заредил на летище „Льо Бурже“, и се изтегнахме на креслата със свалени облегалки от двете страни на пътеката. Един срещу друг, на близко разстояние, но не чак толкова близко.

— Какъв беше онзи с костюма? — попитах.

— Командир на Отряда за борба с тероризма в ГДВС — отвърна тя.

— Негово ли беше виетнамчето с калашника?

— Негово?

— Поредната изкупителна жертва? За пред медиите?

— Не, беше истински. Още си е там, на таванското прозорче.

Замълчах.

— Какво? — изгледа ме тя.

— Ти не искаш да ти казвам нищо.

— О’Дей ще го разбере ли?

— Вече го е разбрал.

— Значи можеш да ме ориентираш малко.

— Какво помниш за Съветския съюз?

— Много неща.

— Преди всичко те бяха реалисти, особено за човешката природа и качествата на своя персонал. Имаха голяма армия, а това означаваше мързелив и некомпетентен средностатистически боец, без качества, с които да се отличава от другите. Те го разбираха и си даваха сметка, че нямат кой знае какви шансове да го променят. Затова, вместо да натискат хората си да овладяват стандарта на наличното модерно въоръжение, те направиха обратното — понижиха този стандарт, нагаждайки го към качествата на хората си. Един наистина радикален подход.

— Ясно.

— Оттук и „Калашников“. Ще ти дам един пример: как реагира под обстрел средностатистическият некадърник? Грабва оръжието, включва на автоматична стрелба и натиска спусъка. Нашите автомати са изработени така, че превключвателят минава от предпазител на единична, а след това на автоматична стрелба. Едно разумно и логично решение, което обаче не се използва по предназначение. В деветдесет и девет процента от случаите боецът се паникьосва, минава на автоматична и изпразва пълнителя по все още неустановени цели. Което го оставя без боеприпаси още в началото на престрелката, а това е лошо. Ето защо превключвателят на АК-47 е конструиран другояче — от предпазител на автоматична и чак накрая на единична. Решението не е нито разумно, нито логично, но в замяна на това е практично.

— Ясно.

— Освен това руснаците знаят, че по време на бой оръжието едва ли ще получи някакви грижи и поддръжка, затова са го направили надеждно при абсолютно всякакви условия. Стреля винаги щом натиснеш спусъка. Попадали сме на заровени с години калашници, с проядени от червеите приклади, които обаче са годни за стрелба.

— Разбирам.

— И накрая, те са наясно, че средностатистическият некадърник не е в състояние да улучи нищо на повече от шейсет метра разстояние. Вероятно защото не вижда по-надалече. Тогава защо да харчат пари за точността? Автоматът „Калашников“ е сто процента надежден, но изобщо не е точен. Води се оръжие за близък бой, като обикновен пистолет. С него можеш да стреляш през улицата, в квартала или от единия бряг на реката към другия.

— Искаш да кажеш, че не би могъл да произведе онзи изстрел?

— Невъзможно е. И най-добрият калашник на света в ръцете на Кот, Карсън или Дацев би бил безполезен при разстояние над четиристотин метра. Но Хенкин беше убит от куршум, изстрелян от четири пъти по-далечно разстояние. От толкова далече калашникът може би няма да уцели дори сградата. Освен това куршумът е слаб. Може би изобщо няма да прелети подобна дистанция. Би трябвало да го изстрелят под ъгъл от 30 градуса, за да прелети нагоре и после надолу. Като балистична ракета. Един абсолютно невъзможен изстрел. Но дори и да го осъществят, куршумът ще е останал с толкова малко енергия, че да го отблъснеш с хилка за пинг-понг. А в случая с Хенкин вероятно би отскочил само от гела, с който беше намазал косата си. Но не стана така. Куршумът буквално откъсна главата от раменете му.

— И?

— Не е било никакво двайсетгодишно виетнамче с калашник.

— Тогава защо се е озовало там?

— Част от пакетна сделка, предполагам. Кот, Карсън, Дацев или който и да е бил там, се е нуждаел от местна помощ. В Париж такава помощ предлагат виетнамците. Те са голяма общност. Сигурен съм, че повечето от тях си изкарват хляба по честен начин — като таксиметрови шофьори или работници във фабриките, но между тях несъмнено има и бандити. Пуснали са на улицата десетина-двайсет виетнамци, като подвижен кордон около нашия човек, за да осигурят бягството му. Онова дребно старче, което се вкопчи в мен, със сигурност е било един от тях в ролята на подвижно препятствие. А хлапето на тавана е било просто примамка. Нещо като бойно кръщение на висока цена. Знае, че ще бъде арестуван и вероятно ще лежи известно време. Но ако си държи езика зад зъбите, скоро ще го пуснат и хоп — вече е доказан мъж. Бас държа, че оръжието му ще се окаже без ударник. По този начин ще са сигурни, че могат да го отърват.

Скаранджело помълча известно време, после каза:

— Би трябвало да е Дацев, нали? Нито Кот, нито Карсън могат да имат нещо против Хенкин…

— Сигурен съм, че О’Дей ще ни предложи най-различни теории по въпроса.

 

 

Но, както се оказа, сократовският метод също си имаше граници. О’Дей, Шумейкър и Найс бяха преобърнали земята, без да стигнат до някаква логична от човешка гледна точка истина. Бяха събрали пълен комплект брифинги от Париж, Москва и Лондон — диаграми, снимки, видеоматериали, заснети непосредствено след събитието; бяха прехвърлили планини от данни. Но въпреки това не бяха стигнали до заключение и в момента чакаха да чуят какво ще кажа аз.

Кацнахме в базата късно следобед, по-малко от денонощие след като бяхме излетели. Скаранджело беше категорична, че иска да си вземе душ, преди да се съберем около заседателната маса. О’Дей великодушно ни отпусна трийсет минути. Аз също ги прекарах под душа. Първо изплакнах Хенкин от якето си, което се оказа лесна работа, защото платът беше импрегниран и петното скоро изчезна. За всеки случай удължих операцията до момента, в който водните капки вече бяха прозрачно чисти. После ми остана само да избърша мястото със суха кърпа. След което се заех със себе си. Пуснах обилно струята върху тялото си и изхабих голямо количество шампоан и сапун. Справих се бързо, облякох се и успях да се отбия в бюфета броени минути преди началото на заседанието. Оказа се, че там не е особено заредено, но поне имаше кафе. Напълних си една чаша и поех нагоре по стълбите.

О’Дей беше заел обичайното си място с Шумейкър до себе си. Кейси Найс ме поздрави с лъчезарната си усмивка. Скаранджело се появи малко след мен, зачервена от горещия душ, с все още влажна коса. И с поредния черен костюм.

— Първо ще разгледаме въпроса с виетнамците — обяви О’Дей.

— За всяко нещо си има първи път — рекох.

Той не се усмихна. По време на войната във Виетнам трябва да е изглеждал едва осемдесетгодишен, помислих си аз. И вероятно е отговарял за някаква стратегия, която и до днес го прави чувствителен на тема виетнамци. Кейси Найс прекъсна неловкото мълчание.

— Стигнахме до заключението, че стрелецът или поръчителите са наели местни гангстери за подкрепа — каза тя. — Или поне са поискали разрешение да действат на тяхна територия. А може би и двете.

— Възможно е — кимнах аз. — Освен ако поръчителите не са виетнамци. Може би нещата са на държавно ниво. Може би са решили да нахлуят в Русия.

— Сериозно ли говориш?

— Не съвсем. Но съм съгласен с теб за местната подкрепа.

— Което означава, че виетнамците няма да споделят нищо полезно — от гордост или чувство за дисциплина. А ние си оставаме с празни ръце. Само със собствените си интерпретации на един объркващ и недовършен сценарий.

— Няма нищо недовършено в него — поклатих глава аз. — Най-вече от гледна точка на Хенкин.

— Според нас той е отлетял за Париж с намерението да ни убеди, че англичанинът и Дацев не са замесени. Съгласен ли си?

Кимнах.

— Той каза, че едно „пробно шоу“ било под нивото на Дацев.

— А френското разузнаване твърди, че Хенкин бил твърдо решен да докаже, че изстрелът не е бил точен. Което донякъде е вярно. Вляво и малко ниско. Москва твърди, че Дацев никога не пропуска. А вляво и малко ниско е почеркът на Кот в Арканзас — поне върху книжните мишени, които открихме.

— Кот не е бил на онази тераса — заявих аз.

— Откъде знаеш? — вдигна глава О’Дей.

— Жената от ГДВС каза, че са направили изчисления — стрелецът е бил в седнало положение зад сандъчето за цветя. А Кот тренира стрелба от легнало положение в продължение на цяла година. Това е като спането — всеки си има естествена поза. Седналото положение не е естествено за Кот.

— Добре е да го знаем — кимна О’Дей.

— Но Хенкин не е могъл да го знае — обади се Кейси Найс. — Той твърди, че Дацев не може да пропусне, и нищо повече. По тази причина е бил просто един доволен турист, преди да го застрелят. Нещата се объркват именно тук. Уж не може да бъде Дацев, след което се оказва, че може. Защото Дацев и Хенкин са имали по-специални отношения. А Кот и Карсън нямат никакви отношения с Хенкин.

— Стани — казах аз.

— Какво? — учуди се тя.

— Стани и си събуй обувката.

— Защо?

— Просто го направи.

Тя стана.

— Коя обувка?

— Която си избереш — отвърнах аз и също се изправих. Кейси се наведе и събу лявата. Прекосих стаята по посока на вратата. Подобно на всяка стандартна врата и тази представляваше боядисан дървен правоъгълник с височина двеста и десет сантиметра и широчина осемдесет. — Представи си, че това е стъклен панел, за който предварително знаеш, че е доста здрав. Представи си, че ти давам само един шанс да го счупиш с токчето на обувката си. С възможно най-силния замах, на който си способна. Покажи ми мястото, където ще нанесеш удара.

За миг Кейси остана неподвижна, после закуцука към мен. Завъртя обувката в ръката си, за да се прицели, но после я отпусна.

— Не съм достатъчно запозната с тези неща — каза тя. — Става въпрос за наука, свързана със здравината на материалите.

— Дацев, Кот и Карсън също не са учени. Направи го по инстинкт.

Видях я как оглежда различни части от вратата. После вдигна обувката, но продължи да обмисля алтернативите.

— Обяснявай действията си гласно — подхвърлих аз.

— Не бива да е близо до ръбовете — промълви тя. — Според мен най-много да се отчупи тънко парченце. Сякаш някой е гризнал открая голям сладкиш.

— Добре.

— Не бива да е и точно в центъра. Имам чувството, че силата на удара ще се разпространи равномерно към краищата, а след това ще се върне обратно и ще затихне. Панелът просто ще потрепне, като кожата на барабан.

— И тъй, къде?

— Встрани от центъра, но не много далече от него. За да се получи асиметричен удар. По този начин и вътрешното напрежение ще помогне.

— Покажи ми.

Тя вдигна обувката, прицели се и направи широк замах. Токчето се заби в горната лява четвъртина. Ако приемехме, че вратата е в мащаб едно към едно с блиндирания панел в Париж, точката на попадението щеше да бъде малко над петдесет сантиметра навътре от левия ръб и малко над седемдесет под горния.

— Вторият, а не първият изстрел е трябвало да улучи мишената — казах аз. — Първият е целял да пробие стъклото. Това е положението. Не става въпрос за пропуск, а за абсолютно точно попадение.

 

 

Кейси Найс заподскача на един крак край вратата, докато си обуе обувката, а после се върна на мястото си.

— Мисля, че Хенкин го разбра още от самото начало — добавих аз. — А и заключенията на французите подсказваха, че това по-скоро е работа на Дацев. Той беше пристигнал в Париж с надеждата, че неговият човек е чист, но всичко, което видя, сочеше обратното.

— Всеки от тримата би могъл да произведе този изстрел — обади се Шумейкър.

— А следващият? Според мен точно него е имал предвид Хенкин. Защото снайперистът, който и да е бил той, е трябвало моментално да измести прицела си с двайсет сантиметра по-нагоре и вдясно, за да улучи мишената. Което е адски трудна работа от разстояние хиляда и триста метра. Знаете ли с колко би трябвало да помръдне дулото? С две десети от милиметъра! Ни повече, ни по-малко. Плавно, сигурно, с изключителна точност и огромно спокойствие. Няма време за настройване и контролиране на дишането. Ако стъклото се беше пръснало, французинът щеше да бъде застрелян почти моментално. Защото, както видяхме, е попаднал под цяла купчина агенти две секунди по-късно. Помислете си: стреляте, измествате дулото с нула цяло и два милиметра, после стреляте отново. В пъти по-бързо от времето, за което аз произнасям тази единствена дума. За подобно нещо са нужни наистина свръхестествени умения. Които според Хенкин е притежавал единствено Дацев.

— Добре, тук имаме напредък — кимна О’Дей. — Значи стрелецът е Дацев.

— И Хенкин осъзна това — отвърнах аз. — Наблюдавах го. Беше костелив орех, но с мека сърцевина. Сутринта беше кисел, тъй като беше станал твърде рано. Но едновременно с това беше и доволен. Чувстваше се като на екскурзия в Париж. Проблемът според него беше на друг човек, най-вероятно мой. Дори ми плати закуската. После се изясниха някои неща и денят съвсем не се оказа толкова безгрижен. Защото проблемът беше станал негов. Трябваше да се прибере у дома с лошите новини. Но никак не му се искаше. Падаше си малко бюрократ.

— Но Дацев го гръмва и му спестява неудобството.

— Не — поклатих глава аз. — Не е бил Дацев.