Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (19)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Personal, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лий Чайлд
Заглавие: Нещо лично
Преводач: Веселин Лаптев
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Обсидиан“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Абагар“ АД
Излязла от печат: 31.10.2014
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Shutterstock
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-365-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/254
История
- —Добавяне
15
Полицейският участък, в който ни откараха, не беше истински полицейски участък. Нямаше нищо общо с мястото, където почтените граждани ходят да се оплакват за изчезнала котка или откраднат портфейл. Приличаше по-скоро на разузнавателен бункер с анонимна сива врата в дълга редица държавни учреждения. Намираше се на Левия бряг, непосредствено до Националното събрание — Капитолия на Франция, така да се каже. Зад сивата врата започваше стръмно стълбище, по което слязохме два етажа по-надолу. Озовахме се в подземен лабиринт от стаи с ниски тавани, боядисани в сиво и застлани със сив линолеум. Обект на ГДВС, отгатнах аз с надеждата, че спестените от обзавеждане пари се харчат за смислени неща.
Въведоха ни в нещо като заседателна зала без столове.
Върху дълга маса бяха подредени дванайсет лаптопа, отворени под един и същ ъгъл и показващи едно и също нещо на екраните си — анимирани скрийнсейвъри на Police Nationale. Някакви топчета прекосяваха бавно екраните, блъскаха се във всичките им ръбове и отскачаха. Като в онези автомати с жетони от детството ми, на които играех пинг-понг. Зад нас се появи дребна жена на четирийсет и пет-шест, с мека тъмна коса и умни черни очи. При други обстоятелства може би щях да я покани на вечеря. Но изобщо не бях удостоен с поглед.
— Досиетата ни вече са дигитални — обяви тя, без да се обръща конкретно към никого. — Започнете отляво надясно и скоро ще научите всичко, което ние знаем.
Последвахме съвета й и се струпахме пред първия екран. Хенкин почука тъчпада с идеален нокът. Може би ходеше на маникюр. Скрийнсейвърът изчезна и на негово място се появи видеозапис. Реших, че е репортаж на живо на някоя голяма телевизия. Президентът държеше реч, застанал пред някакви широки мраморни стъпала. Зад него се развяваха френски знамена. Блиндираните панели почти не се виждаха. Микрофоните му представляваха няколко малки черни пъпчици на края на извити стъбла, поникнали от катедрата пред него. По качеството на звука си личеше, че са насочени директно към гърдите, гърлото и устата му и не предават страничните шумове. Но микрофоните на телевизионния екип ги улавяха — приглушената глъчка на тълпата и тътена на уличното движение. Самата реч беше наситена с клишета — как прогресът все още е възможен и как двайсет и първи век би могъл да бъде векът на Франция. Разбира се, при провеждане на правилната политика, която по една случайност беше неговата. В един момент се препъна в някаква дума и замислено погледна високо вляво. После наведе поглед към микрофоните. Точно три секунди по-късно погледът му отново се измести наляво, към нещо по-близко, и той пак заекна. След още две секунди тялото му изчезна под цяла купчина мъже с тъмни костюми и слушалки в ушите, които го извлякоха настрани. Приличаха на гигантска костенурка, която се движи бързо.
Нокътят на Хенкин отново влезе в употреба. Той върна записа до първото заекване на президента и погледа му нагоре вляво.
— Видял е пламъка от дулото. Няма какво друго да бъде. — После, три секунди по-късно: — А това е куршумът, улучил блиндираното стъкло.
Не чухме изстрел. Някой голям експерт по дигиталните записи вероятно би могъл да изолира пукота, но това нямаше значение за нас. Всички вече знаехме, че е било стреляно с пушка.
— Достатъчно ли видяхме? — попита Хенкин.
Бенет кимна, аз не казах нищо. Хенкин чукна по тъчпада и на екрана се появи карта на Париж. Червена стрелка, маркирана с буквата А, сочеше стъпалата пред Дома на инвалидите, а друга, маркирана с Б, беше доста по-далече — сред плетеницата от малки улички, близо до булевард „Сен Жермен“. Върховете на двете стрелки бяха свързани с тънка червена линия, под която беше изписано: 1273 м.
— Домът на инвалидите е някогашна военна болница — обади се Бенет.
— Знам — кимна Хенкин. — Която днес е паметник, и то доста внушителен.
Логично място за важна политическа реч. Емоционално значимо, с голяма открита площ отпред, за да побере една прилична тълпа слушатели, но не чак толкова голяма, за да се получи неловко, ако дойдат малко хора. И в двата случая имаше предостатъчно място за подвижните телевизионни станции с техните сателитни чинии. Стрелката близо до булевард „Сен Жермен“ със сигурност локализираше жилищната сграда. Един наистина далекобоен изстрел от изток. Куршумът бе прелетял над ниски сгради и много открити пространства, почти успоредно на реката и насочен към място на не повече от 900 метра от там, където се намирахме в момента. Много близо до всеки, който има нещо общо с правителството.
Хенкин кликна върху някаква икона и на екрана се появи снимка на президентската катедра с блиндираните стъкла отстрани. Беше солидна, вероятно сглобяема. Почти невидимите панели бяха високи два и двайсет и широки метър и двайсет. Дебелината им положително беше дванайсет-тринайсет сантиметра. Поставени бяха на известно разстояние от катедрата. Приличаха на стените на гигантска телефонна кабина.
— Окей? — вдигна глава Хенкин.
Бенет кимна, а аз не казах нищо. Руснакът кликна на следващата икона, която се оказа снимка в близък план на попадението в стъклената преграда. То не беше нищо повече от малка бяла люспа с тънки пукнатини наоколо, дълги два-три сантиметра, които бягаха встрани като паешки крачета. Хенкин отвори още няколко постепенно увеличаващи се снимки в близък план, които завършваха с една, направена през електронен микроскоп. На нея дупката изглеждаше като Големия каньон въпреки твърденията на автоматично нанесената информация, че става въпрос за люспа с дебелина, по-малка от два милиметра. Накрая отново се появи първата снимка, но вече анимирана с помощта на същата телевизионна технология, която се използва при спортните програми — кадърът замръзва, а след това се завърта, за да бъде видян от друг ъгъл. Същото се случи и на екрана — в един момент гледахме люспата почти странично, а после кадърът се смени, позволявайки оглед и малко по-отвисоко. Това трябва да бе зрителната линия на стрелеца през телескопичния мерник на снайпера от терасата на апартамента, отстоящ на близо 1300 метра.
В нормалния си размер люспата беше трудно различима, но после върху снимката кацна една яркочервена точка, придружена от извити тънки чертички, измерващи разстоянието между попадението и ръбовете на панела. Малко над петдесет сантиметра от левия ръб и малко над седемдесет сантиметра от горния.
Хенкин изглеждаше разстроен от тези мерки.
— Виждате ли това, което виждам аз? — попита той и се приведе над екрана.
Бенет не отговори.
— Не знам какво виждаш — обадих се аз.
Хенкин се обърна, погледна вляво и вдясно от себе си, търсейки тъмнокосата жена.
— А сега можем ли да отидем в апартамента? — попита я той.
— Не желаете ли да видите и останалата част от презентацията? — отвърна с въпрос тя.
— По-точно?
— Криминологична експертиза, анализ на следите, балистика, хроматографско изследване и прочие.
— Те ще ни кажат ли кой е стрелял?
— Не съвсем.
— В такъв случай не — отсече Хенкин. — Не ни трябва да гледаме подобни глупости. Искаме да видим апартамента.