Стивън Ериксън
Ковачница на мрак (8)

4.

Равнината Блещукаща съдба не беше виждала дъжд от десетилетия и все пак черната трева беше гъста като козина по хълмистата земя, израсла чак до раменете на коня в равните участъци. Тънките остри стръкове задържаха топлината на слънцето и да се мине през тях беше все едно да скочиш във врящ казан. Металните части от снаряжението — токи, катарами, оръжия и броня — пареха при допир. Кожените бавно се свиваха и напукваха в хода на дневния преход. Платът задушаваше кожата и я правеше зачервена, гореща и раздразнена.

Стражите на Външния предел, най-северния район от равнината, граничещ със сребристото като живак море Витр, носеха коприна и почти нищо друго и въпреки това страдаха ужасно, наложеше ли им се да се задържат за повече от няколко дни извън крайните постове, както и конете им, покрити с дебели дървени плочки броня, която да пази краката и долните им части от горещината и острите режещи стръкове трева. Патрулите край морето Витр бяха мъчително изпитание и малцина тайсти проявяваха готовност да служат като Стражи.

И толкова по-добре, помисли Фарор Хенд: ако имаше повече луди като тях, тайстите щяха да са в беда. Покрай самия бряг на Витр тревите отстъпваха на гола земя, осеяна с разронени камъни и трошливи канари. Въздухът, хлъзгащ се от кроткото море, пареше дробовете, изгаряше ноздрите и всяка сълза щипеше жестоко.

Яхнала коня си, тя гледаше как по-младият й братовчед извади меча си и положи единия ръб в жлеб в една канара край брега на Витр. Някаква отрова от странната течност разяждаше и най-твърдата скала и Стражите бяха започнали да си правят брусове от избрани канари. Мечът на спътника й бе изкован от Хуст, но много отдавна и поради това — милостиво мълчалив. Все пак беше нов за ръката на Спинок Дурав, предаван от поколения в семейството й. Виждаше гордостта, изписана на лицето му, и беше доволна.

Третият и последен ездач в този патрул, Финара Стоун, беше препуснала покрай брега на запад и Фарор от доста време я беше изгубила от поглед. Не беше необичайно някой да тръгне сам толкова близо до Витр — голите вълци на равнината никога не се доближаваха толкова, а от други зверове бяха останали само кости. Финара нямаше от какво да се бои и рано или късно щеше да се върне. Щяха да вдигнат бивака си за нощта в заслона на високите скали, където отминали бури бяха издълбали дълбоко навътре в бреговата линия, достатъчно далече от Витр, за да се опазят от по-отровното му въздействие, и в същото време — на безопасно разстояние от края на тревите.

Мечът на Спинок застърга успокоително, щом той започна да го точи, а Фарор се извърна в седлото си и се загледа над сребристата морска шир. Таеше в себе си закана за разпад, поглъщане на плът и кост при допир. Но засега повърхността бе спокойна, макар и изпъстрена, отразила сякаш облачно небе. Ужасните сили, които обитаваха дълбините, оставаха затихнали. Напоследък това беше необичайно. Последните три пъти, когато дотук беше стигал патрул, бяха отстъпили назад от яростните бури и след всяка от тях още суша се оказваше изгубена.

Ако загадката на Витр не бъдеше разгадана, ако силата му не бъдеше притъпена, изтласкана назад или унищожена, щеше да дойде време, навярно след по-малко от дванайсетина столетия, когато отровното море щеше да погълне цялата Блещукаща съдба и така да стигне до самите граници на Куралд Галайн.

Никой не знаеше със сигурност какъв е източникът на Витр — никой сред тайстите поне. Фарор вярваше, че тайните може да се открият при азатанаите, но пък нямаше никакво доказателство за това, а и беше само един Страж от среден ранг. А учените и философите на Карканас бяха затворена в себе си ксенофобска пасмина, пренебрежителни към чужденци и техните чужди нрави. Като че ли ценяха невежеството и го смятаха за добродетел, когато е тяхно.

Може би между военните трофеи от форулканите, сега притежание на лорд Урусандер, щяха да се открият някои податки. Макар че като се имаше предвид натрапчивото увлечение на Урусандер по закони и правосъдие, такова откритие изглеждаше малко вероятно. Все пак в маниакалните си проучвания той можеше да се натъкне на някои древни съждения за Витр… „Но дали изобщо ще ги забележи?“

Заплахата, която представляваше Витр, беше общопризната. Неизбежността й беше добре осъзната. Няколко хилядолетия бяха къс отрязък от време, наистина, а на света съществуваха истини, за чието осъзнаване бяха нужни столетия. Това водеше до един прост факт: времето им изтичаше.

— Казват — заговори Спинок, след като се изправи и огледа острието на меча си, — че някакво качество на Витр попива в ръба, заздравява го против нащърбване и дори счупване.

Тя се усмихна.

— Така казват, братовчеде.

Той я погледна и за пореден път я обзе някаква странна завист. Коя жена нямаше да се просне в нозете на Спинок Дурав? Но тя не можеше, не смееше. И не защото той едва бе навлязъл в пълнолетието си, докато тя имаше единайсет години над неговите и беше сгодена освен това. Щеше да пренебрегне тези две пречки на мига. Не, родословните им линии бяха твърде близки. Хенд — нейната фамилия, беше само с едно коляно отдалечена от дома Дурав. Забраните бяха изрични и неотменими: нито децата на братя, нито на сестри не можеше да се сношават.

И все пак, тук навън, толкова близо до Витр, толкова далече от земите на Тайст, вътрешен глас й нашепваше, извисяваше се лъстив и настойчив в мигове като тези. Кой щеше да разбере? Финара Стоун беше заминала и едва ли щеше да се върне преди свечеряване. „Земята гола е и твърда/ и всички тайни тя ще затаи,/ а безразлично е небето/ за гледката на тленните игри.“ Толкова много секващи дъха истини имаше в поезията на Галан, сякаш беше проникнал в собствения й ум и можеше когато пожелае да проникне в безброй други умове. Бяха истини, намиращи собствения си вкус, и го правеха личен, докато не се окажеше, че Галан сякаш говори пряко на всеки един свой слушател, на всеки един читател. Чародействата на дълбаещите в тайните на Нощта изглеждаха недодялани в сравнение с магията в поезията на Галан.

Думите му подхранваха най-съкровените й желания и това ги правеше опасни. Тя с усилие накара шепота в ума й да затихне и потисна сладостните, но запретени мисли.

— Чувал съм слухове — продължи Спинок, докато прибираше меча в ножницата, — че имало азатанайски съдове, годни да съхраняват Витр. Сигурно са направени от някой непознат и рядък камък.

Тя беше чувала същото и такива подробности я убеждаваха, че азатанаите разбират естеството на тази ужасна отрова.

— Дори наистина да има такива съдове, каква би била целта да се съхранява Витр?

Видя го как сви рамене, преди да тръгне към коня си.

— Кой лагер е близо, Фарор?

— Тъй наречената Купа. Още не си го виждал. Аз ще водя.

Усмивката му, така невъзможно невинна, я възбуди и тя извърна очи, хвана юздите и се изруга наум за слабостта си. Чу го как се качи на седлото на коня си. Обърна своя и го подкара по пътеката, водеща назад от брега.

— Майка Тъма е отговорът на това — каза зад нея Спинок.

„Така се молим.“

— Поетът Галан е писал за това — каза тя.

— Защо ли не се изненадвам? — отвърна Спинок развеселено. — Моля, продължи, о, прелестна братовчедке, да го чуем.

Тя не му отговори веднага, понеже се мъчеше да успокои сърцето си, което внезапно се бе разтуптяло. Беше се присъединил към Стражите преди година, но за първи път флиртуваше така откровено с нея.

— Е, добре, щом толкова искаш. Галан пише: „В непрогледна тъма чака всеки отговор.“

След малко — конете крачеха бавно по неравната земя — Спинок изсумтя:

— Така си и мислех.

— Ти мислиш, Спинок?

Той се засмя.

— Чуя ли думи на поет, забравям изобщо как се мисли. Подобни изкуства не са за мен.

— Човек се учи — отвърна тя.

— Нима? — Тя долови усмивката в думата му. После той продължи: — А сега, в достолепната си мъдрост, може би ще ме потупаш по главичката?

Тя го погледна.

— Обидих ли те, братовчеде?

Той завъртя глава.

— Ни най-малко, Фарор Хенд. Но пропастта на годините между нас не е толкова огромна, нали?

Тя се вгледа дълго в очите му, след това отново се обърна напред.

— Скоро ще се стъмни и Финара много ще се разстрои, ако не сме приготвили храната, когато дойде. И не сме вдигнали шатрите също така, с готова постеля.

— Финара разстроена? Още не съм го виждал, братовчедке.

— Нито ще го видим тази нощ.

— Тя ще ни намери ли в тъмното?

— Разбира се, по светлината на огъня ни, Спинок.

— В място, наречено Купата?

— Е, да, има го това. Все пак тя добре го познава — тъкмо тя го откри.

— Значи няма да се скита изгубена.

— Няма — отвърна Фарор.

— И тъй — добави Спинок, отново развеселен, — тази нощ няма да види никакви откровения. На светлината на огъня няма да се намерят отговори.

— Изглежда, разбираш Галан съвсем добре, Спинок Дурав.

— Старея с всеки миг.

Тя въздъхна.

— Като всички.

 

 

Капитан Финара Стоун спря коня и очите й се приковаха в изхвърления на морския бряг труп. Горчивият въздух беше станал сладникав от тежката миризма на гниеща плът.

Години наред беше патрулирала из равнината Блещукаща съдба и Външния предел, края на морето Витр. Никога досега не беше виждала изхвърлено от вълните на брега същество, живо или мъртво.

Беше се отдалечила много от приятелите си и щеше съвсем да се е стъмнило, преди да успее да се върне при тях. Този път обаче съжали за това, че е сама.

Звярът беше огромен, но толкова много от него беше разядено от киселинния Витр, че беше трудно да се определи що за същество може да е било. Тук-там по гърба на масивния торс бяха останали раздрани късове люспеста кожа, съвсем избеляла. По-надолу, по-близо до сушата, едрите парчета мускулеста плът отстъпваха на извита ограда от зацапани в червено ребра. Белият търбух, затворен между тези ребра, беше раздран и изсипал гниещи органи на земята, където Витр бавно се надигаше и спадаше по кварцитния пясък.

Най-близкият заден крайник, извит като на котка, се изпъваше нагоре в щръкнала бедрена кост, стигаща на нивото на очите й, както седеше на коня. Имаше останки от дебела заострена опашка. Предните крайници като че ли се протягаха към брега и дланта на единия се беше изпънала навън с дебели ноктести пръсти, заровени дълбоко в пясъците, сякаш звярът се беше опитвал да се изтръгне от Витр, но това, изглежда, се бе оказало невъзможно.

Главата липсваше, а вратът между раменете изглеждаше раздран от зъби.

Не можеше да определи дали съществото е било сухоземно, или морско, а доколкото знаеше, митичните дракони бяха крилати, само че нямаше никакви следи от криле зад изгърбените рамене. Дали това беше някакъв сухоземен родственик на легендарните Елейнт? Нямаше как да разбере, а сред тайстите само малцина бяха твърдели, че са виждали дракон. До този момент Финара беше почти сигурна, че онези разкази са преувеличени — никой звяр по целия свят не можеше да е толкова голям, колкото ги изкарваха.

Докато конят помръдваше неспокойно под нея, Финара огледа остатъка от врата и се опита да си представи тежестта на главата, която бяха държали огромните мускули и жили. Погледна голям кръвоносен съд, вероятно сънната артерия, чийто разкъсан край оформяше отвор, достатъчно широк, за да побере юмрук.

Някакъв каприз на въздушното течение донесе към тях тежка воня, конят отстъпи назад и копитата му изтупаха в пясъка.

При звука разкъсаният врат се надигна.

Дъхът на Финара спря и тя зяпна невярващо как близката ръка на трупа заора дълбоко в лъскавия пясък. Задните крайници се свиха и избутаха. Торсът се надигна нагоре по брега, после тупна толкова тежко, че земята потрепери. Трусът събуди у Финара внезапно усещане за опасност и тя подкара коня си назад, без да откъсва очи от грозно раздрания врат, който се поклащаше и тръпнеше безпомощно на раменете. Другата ръка се изви и се намести до първата, заби дългите си като ловни ножове нокти в пясъка.

— Ти си мъртво! — извика тя. — Главата ти е откъсната! Витр поглъща плътта ти. Време е да спреш да се бориш.

Звярът замръзна за миг, сякаш чу и разбра думите й… а след това се хвърли към нея, преодоля разстоянието невероятно бързо и едната му ръка замахна…

Конят й се вдигна на задните си крака и изцвили в паника. Блъскащата и дращеща във въздуха ръка го докопа за предните крака, прекърши дървените плочи на бронята и завъртя животното във въздуха. Финара полетя надолу и усети огромната тежест на коня, изведнъж озовал се над нея. Невярваща, безпомощна и потресена от невероятно връхлетялата я смърт, усети как стъпалото на единия й ботуш се изхлъзна от стремето… но нямаше да е достатъчно. Вече падаха заедно.

Втората ръка се пресегна от другата страна. Видя за миг как ноктите й посякоха по-близо, изпълниха полезрението й, а след това последва ударът и цвиленето на коня рязко секна, а тя изхвърча настрани и се завъртя във въздуха.

Падна тежко на лявото си рамо, с лице натам, откъдето беше дошла, и видя трупа на коня — главата и повечето от врата му бяха откъснати. Звярът го блъскаше яростно с ръцете си. Кости се кършеха с трясък и кръвта се изливаше върху пясъка.

После демонът отново застина.

Болка изпълни рамото на Финара. Беше се счупила кост и огънят прониза ръката й, дланта й изтръпна. Тя се помъчи да затаи дъх, за да не я чуе съществото — вече не вярваше, че е мъртво, и дори се чудеше дали изобщо е възможна смърт за същество като това. Подозираше, че магия задържа жизнената му сила, стихийно непокорство напук на всякакъв разум, и дори действието на Витр да го беше унищожило напълно, поглъщайки дори костите му, все пак нещо безформено и нажежено до бяло пребиваваше сега на този бряг, изхвърлено от дълбините и все така живо.

Стиснала зъби, за да надмогне вълните от болка, Финара започна да се избутва назад по пясъка с пети. Замръзна, щом видя как звярът се размърда и разкъсаният врат потръпна. След това цялото тяло се разтресе толкова силно, че плътта се раздра, а демонът сякаш се смъкна надолу и се сви, ивица кожа на хълбока му започна да се издува, после се разцепи и се показаха острите ръбове на счупени ребра.

Финара изчака десетина удара на сърцето, след което продължи бавното си мъчително отстъпване нагоре по пясъчния склон. В един момент петата на ботуша й откърти голям колкото юмрук камък и той се изтъркаля надолу, но това не предизвика реакция от страна на звяра. Добила отново кураж, тя присви крака и се изправи; лявата й ръка увисна безпомощна и подута. Обърна се, начерта в ума си пътя за отстъпление между канарите и предпазливо тръгна нагоре.

Щом стигна, се извърна и погледна към вече останалото далече назад същество. Беше изгубила седлото и цялото си снаряжение, навързано за него. Погледна копието си — оръжие, което носеше още от Кръвния си ден: беше наполовина затиснато под трупа на коня. А и животното й беше верен спътник от толкова време… Въздъхна, обърна се на изток и тръгна.

Дневната светлина гаснеше и Финара трябваше да вземе решение. Вървеше по осеяния с канари ръб над пясъчния бряг, но бавно, а увисналата й ръка я затрудняваше. Ако се спуснеше долу на брега… трябваше да си признае, че бреговата линия будеше в нея непознат досега страх. Нямаше как да е сигурна дали извлеклият се на брега звяр е единствен. Като нищо можеше да има и други, и това, което й се стореше в сумрака като скала, можеше като нищо да се окаже друго такова същество. Другата възможност беше да тръгне косо навътре в сушата, на по-равната ивица от Блещукаща съдба, където тревите бяха изсъхнали и бе останал само камънак и прашлива пръст. Рискът в това, с настъпващата нощ, можеше да дойде от високите треви — голите вълци с охота гонеха плячка в пустинния район.

Все пак на равното можеше да върви по-бързо и да стигне до приятелите си много по-скоро. Финара извади меча си, който някога бе на баща й, Хуст Хенаралд. Беше мълчаливо оръжие, отпреди Пробуждането, но отлично. По дължината на острието минаваха лъкатушещи шарки, извити при дръжката. Вляво от нея морето Витр блестеше призрачно и блясъкът заигра пред очите й по лъскавия метал.

Финара тръгна през разядените канари и скоро стигна до равнината. Погледна стената от черна трева вдясно. В нея имаше по-тъмни пролуки, издаващи някои от скритите пътеки, утъпкани от зверовете, обитаващи Блещукаща съдба. Повечето бяха малки, използвани от сърноподобни животни, които Стражите виждаха много рядко, а и тогава — само блясък на люспеста козина, мярнала се за миг гърбица или високо вдигната, шмугваща се в тревата опашка. През други пролуки лесно можеше да мине кон — те бяха от хегестите, влечугоподобни глигани, грамадни и зли. Но преминаването на тези зверове през високите треви беше шумно и тя щеше да чуе всяко приближаване отдалече. А и хегестите не можеха да надбягат конен Страж: лесно се уморяваха или губеха интерес. Единственият им враг бяха вълците, привлечени от някой труп в равнината, в утъпкани участъци трева, плувнала в кръв и осеяна с раздрана козина.

Помнеше как бе чула веднъж такава битка в далечината, пронизителния, разкъсващ ушите вой на вълците и тежкия гневен рев на подгонения хегест. Такива спомени бяха неприятни и тя пак погледна с опасение високите треви.

В небето бавно се появиха звезди, като пръски Витр. Легендите разказваха за време без звезди, когато нощният купол бил ненакърним и дори слънцето не смеело да отвори самотното си око. Тогава камък и земя нямало, нищо нямало освен Мрак, първичната сила, във вид на нещо, което можело да се сграбчи, да се задържи в шепа и да се изсипе между пръстите. Дори по онова време в земя и камък да се бил таял някакъв живот, това било само обещание за бъдеща възможност.

Това обещание само чакало целувката на Хаоса, като животворяща искра и като противопоставяща се сила. Обгърнат от наложения ред, вътрешно присъщ на Мрака, Хаосът подел войната, която била животът. Слънцето отворило окото си и с това посякло на две цялото съществувание, разделяйки селението на този свят на Светлина и Мрак — а те също подели война помежду си, отразявайки борбата на самия живот.

В тези войни бил изваян ликът на времето. „Раждане се ражда и смърт свършва.“ Тъй бяха написали древните в пепелищата на Първите дни.

Финара не можеше да проумее описаното от тях съществуване. Щом нямаше време преди, нито време след, то не беше ли мигът на сътворението вечен и същевременно вечно мигновен? Не беше ли все още в своето пораждане и същевременно вечно умиращ?

Казваха, че в първата тъмнина нямало никаква светлина и че в лоното на светлината нямало никаква тъмнина. Но без едното другото не би могло да се разпознае като съществуващо — нуждаеха се едно от друго в самото утвърждаване на състоянията си, защото тези състояния съществуваха само в сравнение — не, всичко това объркваше мислите на смъртния, оставяше ума заклещен в понятия, скрити в сенки. Финара инстинктивно се плашеше от такива крайности, в мисъл, както и в поведение. Вкусвала беше горчивата отрова на Витр. Познавала беше ужасяващата пустота на непрогледния мрак. Дръпвала се беше уплашено от зноя на огъня и от заслепяващата светлина. За нея животът можеше да се вкопчи само в място точно като тази тънка граница, граница между две гибелни сили, и така да съществува в несигурност — в тези студени равнодушни сенки.

Светлината вече воюваше в дълбините на небесната нощ — звездите бяха доказателство за това.

Помнеше как бе коленичила, в мига на своето заклеване да служи като Страж, помнеше боязливото си присвиване в онази магическа пустота и убийствения студ на сферата от мощ, обкръжила Майка Тъма. И с онова смразяващо докосване, там, на челото й, й бе предложена някаква неустоима утеха, нашепване за пълно отдаване — страховете бяха дошли чак по-късно, с всяващите трепет секващи дъха последици. В края на краищата, преди да прегърне Тъмнината, Майка Тъма беше смъртна жена Тайст — не много по-различна от самата Финара.

„Но сега я наричат богиня. Сега коленичим пред нея и приемаме лика й като лик на самата Тъма, присъствието й — като самата първична сила. Какво е станало с нас, че толкова да затънем в суеверие?“

Предателски мисли бяха това — знаеше го. Играта на философа за отделяне на власт от вяра беше лъжа. Верите обхващаха целия диапазон, от почитането на всемогъщи духове в небето до вричане в любов пред мъж. От вслушване в гласа на божия воля до приемане правото на офицер да командва. Единственото различие бе в мащаба.

Беше превъртала в главата си аргументите в полза на това твърдение безброй пъти. Доказателството според нея се намираше в използваната разменна монета, защото винаги беше една и съща. От форулканския командир, заповядала на войниците си да влязат в битка, до плащането на глоба за вадене на оръжие по улиците на Карканас: „Не се ли подчиниш, излагаш се на смъртен риск. Ако не живота, то свободата ти, а ако не свободата, то волята ти, а ако не волята, то желанието ти. Какво са тези неща? Монети с различна мярка, измерител на стойност и цена.

Властвай над тялото ми, властвай над душата ми. Монетата е същата.“

Нямаше никакво време за учени и техните извъртащи игри. И никакво време за поети също така, поетите сякаш бяха обсебени от манията да прикриват сурови истини в изкусителна реч. Дарът на всички тях в цялост беше отвличане, опияняващ танц по ръба на пропаст.

Внезапно мярнало се смътно петно в сумрака. И пронизителен вой, предназначен да смрази плячката. Острието лъсна като змия под вихъра на звездите, като език на Витр. Разкъсващ ушите крясък и мятащо се по земята смъртно ранено тяло. Съсък и ръмжене, дращещи лапи зад нея. Замах…

 

 

Фарор Хенд се изправи рязко и вдигна ръка на Спинок да мълчи. Нов зловещ вой прокънтя в нощта далече на запад. Спинок извади меча си и бавно се изправи. Финара Стоун беше закъсняла — половината нощ бе изтекла.

— Не чувам друг глас — каза Фарор. — Нито на хегест, нито на трамил.

— Нито на кон — каза Спинок.

Вярно беше. Тя се поколеба, дъхът й бавно излезе на съсък през ноздрите.

— Все пак — продължи Спинок — съм притеснен. Обичайно ли е Финара да остава сама на открито толкова късно?

Фарор поклати глава и взе решение.

— Стой тук, Спинок. Ще ида да я потърся.

— Отиваш при онези вълци, братовчедке?

Нямаше да го лъже.

— Само за да се уверя, че плячката им не е нашият капитан.

— Добре — отвърна той. — Защото вече ме е страх за нея.

— Разпали огъня по-силно — каза тя, взе седлото си и тръгна към коня.

— Фарор.

Тя се обърна. Очите му блестяха над първите пламъчета, близнали нагоре от жарта. Лицето му бе червено от светлината им.

— Пази се — каза той. — Не искам да те загубя.

Тя помисли какво да му каже, за да го успокои, да го изтласка от неща, скрити под думите му. Да изтласка и себе си.

— Спинок — каза му. — Имаш много братовчеди.

Той изгледаше изненадан.

Тя се обърна и тръгна отново към коня си, за да не го гледа повече. Тонът й бе прозвучал пренебрежително. Не беше искала да е така, но грубостта му вече отекваше в мълчанието помежду им, жестоко като рана. Бързо оседла коня и измъкна копието си от калъфа. Смуши животното с пети, изведе го от заслона на високите назъбени канари и го подкара към тревите.

В нощта отекна нов, пронизителен вълчи вой. Срещу дребна плячка глутниците бяха от не повече от три-четири звяра. Но това сега прозвуча като от десетина гърла, може би дори повече. Твърде много дори за хегест. Но тя не чу други викове, а ревът на трамил можеше да събори и каменен зид.

„Тя е. Конят й е мъртъв. Бие се сама.“

Под вихъра от звезди Фарор пришпори коня си в галоп.

Споменът за лицето на Спинок над оживелите пламъци витаеше в ума й. Изруга тихо и се помъчи да го разсее. След като това не подейства, се постара да го преобрази в лика на годеника си. Малцина щяха да твърдят, че Кагамандра Тюлас е красив: лицето му беше прекалено слабо, дори мършаво — нещо, което бе придобил от войните — годините на лишения и глад, — а в очите му имаше нещо кухо, като празни раковини, обитавани от жестоки спомени, които се свиваха в боязън от светлината. Знаеше, че не я обича. Убедена беше, че не може повече да обича.

Роден в малък дом, той беше служил като офицер в легиона на Урусандер, на длъжност командир на кохорта. Ако нищо друго не се беше случило с Тюлас във войните, положението му нямаше да е особено ценно за дома Дурав. Мъж с низше потекло от Легиона не бе голяма придобивка за никоя невяста. Но ако беше възможна любов — ако този вгорчен, увреден човек можеше да спечели такова нещо и да съумее да се отзове подобаващо, — тогава малцина щяха да се противопоставят на брачния съюз. Само че в този момент славата бе намерила Тюлас и когато спаси живота на Силхас Руин, командирът на кохорта си бе спечелил благословията на самата Майка Тъма. Нов Висш дом щеше да е възнаграждението от този брак, издигането на разширената фамилия на Кагамандра.

Заради собственото си родословие Фарор трябваше да намери начин да заобича Кагамандра Тюлас.

И все пак, докато яздеше в нощта, не можеше да намери в ума си лицето му — оставаше замъглено, безформено. А в онези тъмни петна, където трябваше да са очите му, виждаше блещукаща светлина на огън.

Обсебванията бяха безвредни, стига да оставаха затворени вътре, пленени и оставени да крачат в клетката на съвестта. А ако изкушението беше ключ за тази клетка — е, тя го беше заровила дълбоко.

Тежкото копие й пречеше и тя реши да го намести в прикрепеното към седлото гнездо. Не чуваше вълчия вой вече от доста време и по голата, окъпана в сребриста светлина околност пред нея нямаше нищо, което да издаде присъствието им. Но тя знаеше на какво разстояние може да се чуе такъв вой.

С усилие на волята прочисти ума си и наостри сетива към тревите. Поязди още малко, а после някакъв инстинкт я накара да забави коня. Копитата забиха в двоен ритъм, щом животното премина в тръс и я заподмята на седлото. Вече се вслушваше за звука, от който се боеше: приглушеното ръмжене на вълци, дърлещи се над убитата си плячка.

Но вместо него свиреп крясък разцепи нощта и я стресна. Тя издърпа копието и се надигна на стремената. Дръпна юздите и принуди коня да мине в ходом. Викът беше наблизо. Все пак не можеше да види пред себе си нищо нередно.

„Там.“

Изгърбена фигура, кървава диря, черна в сивата прах. Отвъд нея — още една.

Фарор подкара коня си покрай първия мъртъв вълк. Забиване на меч беше пронизало меката тъкан на корема и бе разпрало вътрешностите. В бягството си дивото същество беше влякло червата си, докато накрая не се беше оплело в тях. Сега вълкът лежеше неподвижно, като нещо преобърнато отвътре навън. Кръвта се съсирваше по люспестата му козина и потрепващите очи гаснеха.

Вторият звяр, който лежеше на десетина разтега по-натам, беше посечен почти на две — посичане надолу през гръбнака и между ребрата. Земята наоколо беше раздрана на бразди. Фарор предпазливо се приближи.

Никакви следи от ботуши в пръстта, но браздите от нокти и ритащи крака като нищо можеше да са ги скрили.

От дълбоката рана все още течеше кръв и когато се наведе, Фарор успя да види тупащото с усилие сърце на звяра. Фарор се отдръпна. Злите вълчи очи я проследиха и главата понечи да се надигне.

Тя опря върха на копието в меката торбичка на гърлото и натисна. Вълкът се опита да захапе пръта, но после отпусна глава и очите му угаснаха. Фарор издърпа оръжието и се огледа.

Тревите бяха като разбита стена на петнайсетина крачки вляво от нея, повечето смачкани и накъсани от преминаването на много зверове. Тук-там плиснала кръв бе оставила тъмни ивици в сивата прах. Търсещият й поглед се спря на една от пътеките, където скорошното преминаване беше сякаш най-яростно. Гъстите корени от двете страни на пътеката бяха покрити със съсирена кръв. Видя и посечени от острие стръкове.

Спря коня и се вслуша, но тъмната нощ бе стихнала отново. Фарор погледна пътеката с опасение. Подозираше, че ако тръгне по нея, ще се натъкне на ужасна сцена — вълци, оглозгващи труп. Щеше да й се наложи да ги прогони, стига да можеше, та макар и само за да спаси останките на Финара Стоун. Ясно й беше, че битката е свършила.

Поколеба се. Наистина си беше страшно. Не беше сигурно, че ще може да надвие голите вълци. Още глутници щяха да бъдат привлечени тук от миризмата и злокобния вой, който бе чула преди малко. Някъде във високата трева имаше оголено място, отъпкано и кърваво, и около него кръжаха съперничещи глутници. Вече можеше да са се насъбрали петдесет звяра — и щяха да са гладни.

Мисли за брак, за живот в Карканас и за греховни желания — всичко това отпадна, щом осъзна, че Спинок може да се окаже сам, изправен пред опасността да се върне до укреплението без защита по фланговете. Сам и изоставен. А Кагамандра Тюлас щеше да бъде оставен да скърби, или поне да си дава вид, че скърби — но и това щеше да потъне в онези кухи очи, още един жесток спомен към безбройните други, и той щеше да изпита угризението от това колко слаба е тази скръб, а то щеше да издълбае още повече празнота в корубата на душата му.

Хвана по-здраво копието, наведе се напред, прошепна в ухото на коня и се приготви да го пришпори по пътеката.

Смътен звук зад нея… и тя се извърна.

Финара Стоун се измъкваше измежду канарите над брега. Мечът й беше прибран в ножницата и тя махна на Фарор да се приближи.

С разтуптяно сърце Фарор подкара ходом към капитана.

С второ махване Финара й посочи да слезе.

Беше оплискана със засъхваща кръв. Лявата й ръка като че ли беше счупена, рамото — ужасно изкълчено. Вълчи зъби бяха разкъсали мускула на лявото й бедро, но раната беше превързана грубо.

— Помислих, че…

Финара я дръпна към себе си и прошепна:

— Тихо! Нещо е излязло от морето.

„Какво?“ Объркана, Фарор посочи към пътеката през високата трева.

— Тревите са сечени с меч. Помислих, че си ти, капитане.

— И щеше да тръгнеш след мен? Страж, щях да съм мъртва. Щеше да дадеш живота си безсмислено. На нищо ли не съм те научила?

Фарор не отговори, едва сега осъзнала, че е започнала да желае този край, макар все още да я нараняваше скръбта, която можеше да изпитат другите. Бъдещето изглеждаше безнадеждно — не беше ли по-простичко да загуби живота си сега? Канеше се да направи точно това и я беше обзело спокойствие, дори възторг пред лицето на вечния покой.

— Глутницата беше малка — продължи Финара след миг мълчание, през който се вгледа напрегнато в лицето на Фарор. — Бързо се справих с нея. Но опасността бе твърде голяма, затова се върнах сред скалите. И намерих следа… излиза от Витр.

— Но това е невъзможно!

Финара отвърна с гримаса.

— Щях да се съглася с теб… вчера. Но сега… — Поклати глава. — Стъпки, пълни с локвички Витр, изляла се в тях. Тъкмо проследявах дирята, когато ти дойде.

Фарор отново се извърна към високите треви.

— Но там… — Тя посочи. — Чух вълчи вой.

— И аз — кимна капитанът. — Но кажи ми, Фарор Хенд, мислиш ли, че едно същество от Витр ще се страхува от вълци?

— И какво ще правим?

Финара въздъхна.

— Чудя се дали не долових лудостта ти. Трябва да разберем повече за това странно същество. Трябва да оценим заплахата — все пак нали това е задачата ни на Външния предел?

— Значи го проследяваме?

— Не тази нощ. Ще се върнем при Спинок — трябва да си почина и раните ми трябва да се почистят, за да не заберат. Засега обаче води коня си за юздите. Щом се отдалечим достатъчно, ще яздим двете.

— Вълците ли убиха коня ти, капитане?

Финара се намръщи.

— Не. Дръж копието си в готовност и се пази от тревите.

Тръгнаха.

 

 

Раненият й крак ги забавяше и й се искаше да се качи на седлото зад Фарор. Изтръпването в ръката бе отстъпило на пулсираща болка, от която светът почервеня, и тя усещаше стърженето на кокал в кокал в рамото си. Но всички тези притеснения не можеха да заличат от ума й погледа, който беше видяла в очите на Фарор Хенд.

В него имаше жажда за смърт, лумнала черна и яростна. Виждала го беше и преди, започнала беше да вярва, че е недостатък сред тайстите, изникващ при всяко поколение като отровен плевел сред житно поле. Умът, притиснат в ъгъла, за да обърне после гръб на външния свят. Ум, който не вижда нищо друго освен стени — никакъв изход, никаква надежда за избавление — и закопнява за края на всички тревоги и смутове, за внезапното изчезване на „аз“, намерено в някое героично, ала обречено деяние, някой жест, предназначен да заблуди другите, предлагайки лъжливи мотиви. Скриването на тайното желание беше целта, а смъртта предотвратяваше всякакъв спор.

Струваше й се, че знае какво е обсебило душата на Фарор Хенд. Нежелан годеж, перспективата за живот, обвързан с един прекършен мъж. А тук, в тази пустош, където всякакви забрани отпадаха, до нея имаше един млад мъж, когото бе познавала през повечето си живот. Млад и дързък в невинността си, съзнаващ вродения си чар и съкровищата, които той можеше да му спечели. Спинок Дурав беше ухажван от жени и мъже още откакто бе навършил пълнолетието си. Беше се научил да не дава твърде много от себе си, тъй като ръцете, посягащи към него, не желаеха нищо друго освен завоевание и притежание. Беше достатъчно благоразумен, за да се пази.

И все пак той все още беше млад и обожанието, което явно изпитваше към по-голямата си братовчедка, прерастваше в нещо друго. Финара беше долавяла проблясъци на искреност в дискретните флиртувания на Спинок с Фарор Хенд. Двамата братовчеди вече се бяха въвлекли в мъчително изтезание, сякаш без да съзнават вредата, която обещаваше то, сигурността, с която щеше да съсипе живота им.

В по-мрачните времена в легиона бяха разкрити истини за естеството на изтезанието. Че като акт на жестокост, целящ да прекърши жертвата, изтезанието действа само с обещанието за края си: всяко изтезание намира ефективност в блаженството на облекчението. Тази игра на мъчителна болка между Фарор Хенд и Спинок Дурав беше в сърцевината си същото. Ако не се намереше облекчение, животът им щеше да е вгорчен, а самата любов — ако изобщо дойдеше — щеше да е още по-горчива на вкус.

Фарор Хенд разбираше това. Финара го беше видяла в очите й — внезапно прозрение, закипяло в бурята на собствената й предстояща смърт. Двете се бяха оплели в кълбо от невъзможности и така се беше родило страстното желание да умре.

Финара Стоун беше потресена, но не можеше да направи кой знае какво — все още не. Първо трябваше да се върнат във външния пост. Ако успееха, щеше да е лесно да се преназначи единият от двамата колкото може по-далече от другия. Разбира се, капитанът знаеше много добре, че това може да не подейства. Мъчението можеше да се простре на огромни разстояния и често пъти всъщност ставаше по-силно под напрежение.

Имаше и друга възможност. Беше се появила като случайна мисъл, в миг на искрено възхищение, но сега искрата я разпали… все пак остана достатъчно благоразумна, за да се побои, че мотивите й може да се окажат обект на подозрение и че дори тук ще има последствия. Можеше да предвиди някои от тях, но не всички. Все едно. Егоизмът все още не беше престъпление.

Щеше да е злоупотреба с ранга й, вярно, но ако приемеше цялата отговорност, можеше да смекчи щетата и каквото и да загубеше самата тя — е, щеше да го преживее.

— Сега — каза тя и Фарор измъкна едното си стъпало от стремето и се пресегна надолу.

Финара се хвана със здравата си ръка и се изруга за непохватността си. Стъпи в стремето с единия крак, издърпа се нагоре, прехвърли другия крак над задницата на коня, намести се отзад на седлото и чак тогава пусна ръката на Фарор.

— Явно много боли — каза Фарор Хенд.

— Е, нали се качих. — Финара обгърна със здравата си ръка кръста на Фарор. — Давай към Спинок, Страж. Сигурно е полудял от тревога.

— Знам — отвърна Фарор Хенд и пришпори коня.

— Колкото по-скоро разбере, че сме в безопасност, толкова по-добре.

Фарор кимна.

Финара продължи.

— Все пак ти си любимата му братовчедка, Фарор Хенд.

— Познаваме се добре, капитане, вярно.

Финара затвори очи. Искаше й се да отпусне лице на рамото на Фарор, да го притисне в гъстата черна коса, излязла изпод широкия ръб на шлема. Беше капнала. Събитията от тази нощ бяха изопнали нервите й докрай. Не мислеше ясно.

— Има отговорности — промърмори тя.

— Капитане?

— Твърде млад е, мисля. Този Витр… като целувката на Хаоса. Трябва да… трябва да пазим срещу такива неща.

Коприните помежду им бяха хлъзгави, изплъзваха се с подскачането на коня. Движението отпращаше вълни болка през раненото й бедро. Лявата й ръка беше невероятно подута, чудовищна като на демон.

„Може би ще се наложи да ги отрежат. Инфекцията е най-големият риск. Изпаренията от сребристото море са вредни, така поне казват. Заразена ли съм вече?“

— Капитане?

— Какво?

— Хванете се по-здраво за мен — усещам, че ме изпускате. Няма да е добре, ако паднете.

Финара кимна на рамото на Фарор. Конят под тях тичаше с усилие, дъхът му излизаше накъсан и горещ. „Само тъпи същества могат да носят такъв товар. Защо е така?“

 

 

Тежестта на капитана зад гърба й се местеше, Финара беше на косъм всеки момент да падне и Фарор Хенд хвана юздите с една ръка, а с другата стисна здраво китката на Финара.

Притиснато в нея тяло беше кораво и жилаво, почти като на мъж. Финара Стоун се беше сражавала в защита на мините Хуст като Домашен меч под командата на баща й. Беше само с няколко години по-голяма от Фарор и все пак за по-младата жена беше ясно, че в този скромен отрязък, който ги дели, има цял живот опит. През годините, в които бяха патрулирали заедно в Блещукаща съдба, Фарор бе започнала да мисли за капитана си като за стара и професионално отдалечена, както подобаваше за ветерани. Физически дъщерята на Хуст Хенаралд беше източена и с мускули, усукани като въжета. Лицето й беше на остри ъгли и същевременно със съвършени пропорции, а очите й много рядко се задържаха в очите на друг. Вечно бързо бягаха настрани.

Спомни си как Финара се беше взряла в нея преди малко и усещането беше почти физическо, сякаш я беше притиснала в стена. Мигът я беше потресъл. Не беше подготвена за другото разкритие. „Някой е дошъл от морето.“ Спомни си отново за вълците, посечени и присвити в собствената си кръв, осеяната с вътрешности и съсирена кръв пътека, врязала се през стената от трева.

„Някой е дошъл от морето.“

Успя да различи напред смътното сияние от лагерния огън. Спинок трябваше да е използвал целия им запас от дърва, за да направи този маяк. Капитанът нямаше да е доволна.

Спинок беше чул приближаването им и беше излязъл напред, с извадено оръжие. Тя му махна към лагера и подкара зад него.

— Капитанът е ранена. Помогни да я свалим, Спинок. Внимателно с лявата й ръка и рамото.

Усети го как пое Финара в ръцете си — тя беше почти в безсъзнание — и нежно я смъкна от конския гръб. След това слезе и тя усети как хладният въздух се плъзна по гърба й, след като влажните коприни се отлепиха от кожата й.

Спинок отнесе капитана до разпънатата походна постеля и попита:

— От коня ли е паднала?

Фарор видя невярващия поглед, който й хвърли. За Финара се носеше слух, че се е качвала на кон по виещо се стълбище на кула.

— Нападнали са я.

— Не мислех, че вълците биха рискували такова нещо.

Без да му отвърне, Фарор отиде до багажа си и започна да рови в превръзките, ножовете за изстъргване и мазилата, съставящи лечителския й комплект. Върна се при Спинок и коленичи до капитана.

— Първо ухапаното на крака й. Помогни ми да махна превръзката.

Раната, която се оголи, беше жестока. Плътта вече се беше подула и зачервила.

— Спинок, нажежи ножа за изстъргване.

 

 

Слънцето вече се беше вдигнало високо, а капитанът все още не се беше свестила. Фарор Хенд бе разказала на Спинок всичко, което знаеше за снощните събития, и Спинок се беше смълчал. Бяха използвали повечето й целебни мазила и нишката от сухо черво, за да обработят раната, след като изгориха каквото можаха от разкъсаната мъртва плът. Белегът щеше да е жесток, а все още не бяха сигурни дали са премахнали заразата. Финара Стоун продължаваше да гори в треска, когато наместиха костите и след това стегнаха в шина и превързаха раменната кост. Възможността да тръгнат да гонят странника оставаше далечна.

Най-сетне Спинок каза:

— Мислех, братовчедке. Май сме обречени да прекараме още една нощ тук, освен ако не вържем носилка между двата коня и да откараме капитана. Ако ще го правим, трябва да е веднага. Ще ни даде достатъчно време да стигнем до укреплението преди нощта.

— Капитанът иска да проследим странника.

Той се огледа.

— Трудно ми е да го повярвам, признавам. От морето Витр?

— Аз й вярвам. Видях мъртвите вълци.

— Не може ли да са тези, които са нападнали Финара? Ако е изпаднала в треска от инфекцията, може да се е объркала, да се е въртяла по собствената си диря. Онези следи може да са нейните.

— Изглеждаше с бистър ум, когато я намерих.

— Значи трябва да чакаме?

Фарор Хенд въздъхна.

— Нямам друга идея. — Погледна отпуснатото на земята тяло на Финара Стоун. — Съгласна съм с теб — капитанът трябва да се върне до външния пост колкото може по-скоро. Не е в състояние да ни води по дирята на странника, а без сериозен лечител като нищо може да умре.

— И какво предлагаш?

— Ще седне зад теб на коня ти — вързана за теб. И ще я откараш до външния пост. Аз ще проследя пришълеца.

— Фарор…

— Твоят кон е по-здрав и е отпочинал. Има моменти, когато трябва да яздим сами на тези патрули. Знаеш го, Спинок.

— Ако се събуди…

— Ще се разгневи, да. Но отговорността е моя. Може да си спести гнева за мен. — Стана. — Ти сам го каза: трябва да побързаме.

 

 

По време на подготовката Фарор се беше придържала към хладен професионализъм и не беше казала нищо, докато го гледаше как се отдалечи, гмурна се в нажежената като пещ пътека през тревите и изчезна от погледа й само едва след няколко удара на сърцето. Нямаше да има никакъв покой, никаква топлина, споделена помежду им. Бяха двама Стражи на Външния предел и ги чакаха задачи. Блещукаща съдба гъмжеше от опасности. Стражи умираха. Това бяха прости истини. Време беше Спинок да ги научи.

След това пое в тръс на запад, обратно по пътеката, по която беше яздила миналата нощ. На суровата слънчева светлина тревите изглеждаха още по-застрашителни и враждебни. Беше самозаблуда да си въобразяват, че познават света, че знаят всяка негова подробност. Винаги действаха невидими сили, по скрити схеми, които никой смъртен не можеше да проумее. В нейните очи животът не беше нещо повече от пресичане на непознати пътеки, една след друга. Това, което ги правеше, можеше да се опознае само ако проследиш една пътека, но това означаваше да изоставиш своята: онзи стремглав устрем към мястото, където свършват всички неща. Вместо това човек продължаваше напред, учуден — и често уплашен.

Погледнеше ли наляво, виждаше стената от черни треви, потръпваща, развълнувана и мъглива в дневната горещина. А знаеше, че из Блещукаща съдба има безброй пътеки. Навярно, ако можеше да й израснат криле като на птица, щеше да излети високо и да види всяка пътека, и може би да различи нещо като схема, карта на отговори. Щеше ли да й предложи облекчение това? Право напред границата се изпъваше като разбит път.

Най-после стигна до първия мъртъв вълк. Малки люспести плъхове бяха изпълзели от тревите, за да оглозгат трупа. Разбягаха се с приближаването й и се хлъзнаха като змии назад, за да потърсят подслон под дебелите стръкове. Тя подкара коня напред и стигна срещу отвора в тревите. Пролятата кръв беше почерняла, гъмжеше от насекоми и в горещината Фарор надуши вонята на бързо разлагаща се плът.

Дръпна юздите, изгледа за миг отвора и смуши коня през него.

Горещината сред високите стръкове я обгърна, задушаваща и свирепа. Конят изпръхтя, възбуден и изпънал уши назад. Фарор заговори тихо, за да го успокои. Вонята на кръв и сукървица лепнеше в гърлото й с всеки дъх, който поемеше.

Малко по-навътре се натъкна на още два мъртви вълка и откоси смачкана трева от двете страни. Спря коня, наведе се напред и надникна в една такава странична пътека. Едва успя да различи задните крака на трети вълчи труп. Изправи се и бързо преброи утъпканите ивици от двете страни.

Пет. Не можеше да има мъртъв звяр във всяка от тях, нали? Но засъхналата кръв беше навсякъде.

Продължи напред.

След петдесет крачки пътеката излезе на поляна и на поляната имаше още една избита глутница, четири вълка, разхвърляни със свирепи удари от двете страни на дълбоко разровена пътека, която цепеше право през центъра на поляната и изчезваше отсреща. Имаше нещо почти пренебрежително в начина, по който вълците бяха посечени и оставени да издъхнат от ужасните си рани.

Въпреки горещината Фарор Хенд потрепери, но прекоси поляната.

Продължаващата от другата страна пътека се стесни и конят и трябваше да избутва настрани дебелите остри стръкове — ръбовете им дращеха дървените плочи на бронята, пазеща краката и хълбоците му. Тежките стръкове се люшкаха и заплашваха да се огънат над нея и коня. Фарор извади меча си и започна да ги избутва от лицето и шията си.

Скоро реши, че това не е пътека на дивеч, защото вървеше много право, минаваше покрай потоци и извори, но не показваше отклонения. Посоката беше юг. Ако продължеше така, щеше да води към Карканас.

Пришълецът се беше придвижвал през нощта. Фарор не видя никакви следи от бивак или поне място, където да е отдъхвал. Вече беше късен следобед, небето беше без облаци, а светлината сякаш се беше втечнила във въздуха, като от пламъци, бушуващи под набъбваща кора, и тази светлина пъплеше през черните треви като зловещи езици. Никога не беше виждала такава светлина и светът наоколо изведнъж й се стори призрачен и зловещ. „Промени идат на този свят.“ Пот потече под копринените й дрехи.

Някъде на изток Спинок вече се приближаваше към външния пост, но сигурно щеше да стигне много след свечеряване. Тя знаеше, че той и Финара ще са в безопасност, докато са на коня. Вълците не обичаха конете, а освен това конете на Стражите бяха обучени за бой. И все пак се боеше за Спинок и Финара. Ако инфекцията на капитана се влошеше…

Излезе на нова поляна, а в другия й край стоеше жена, с лице към нея. Светлокожа, русата й коса разрошена и грубо отрязана до раменете. Беше гола, ако не се броеше заметнатата на раменете й люспеста кожа на вълк. Фарор успя да види жестоки изгаряния от слънцето почти навсякъде по тялото й.

Дръпна юздите, прибра меча си в ножницата, вдигна ръка и извика:

— Идвам с мир.

Не виждаше никакви оръжия, нито нож дори. Но в това нямаше никаква логика — вълците бяха избити с острие, а и златните кичури на жената бяха срязани като че ли със същото грубо пренебрежение.

„Много млада е. Тънка е като момче. Не е тайст.“

— Разбираш ли ме? Азатанай ли си?

При тази думи жената вдигна глава и очите й блеснаха рязко. После проговори:

— Разбирам твоя език. Но не е моят. Азатанай. Знам тази дума. „Азат древлид наратарх Азатанай.“ Хората, които не бяха родени.

Фарор Хенд поклати глава. Никога не беше чувала езика, на който заговори жената. Не беше азатанайски, нито форулкански.

— Проследихме те от морето Витр. Аз съм от Тайст, Страж на Външния предел. Името ми е Фарор Хенд, от рода на дома Дурав. Приближаваш се към границите на Куралд Галайн, дома на моя народ.

— Море ли?

— Можеш ли да ми кажеш името си? — попита Фарор.

Жената поклати глава.

— Отказваш ли, или не можеш да си спомниш?

— Не помня… нищо. Море?

Фарор Хенд въздъхна.

— Вървиш на юг… защо?

Жената отново поклати глава.

— Въздухът е толкова горещ. — След това се огледа и добави: — Май не очаквах това.

— Тогава ще ти дам име на тайст. Засега, докато паметта ти се върне. И ще те отведа до Карканас, където властва Майка Тъма. Приемливо ли е това?

Жената кимна.

— Наричам те Т’рисс.

Жената кривна глава и се усмихна.

— Родена от морето.

— Ще вървиш ли, или ще яздиш с мен?

— Животното ти изглежда полезно. И аз ще имам такова.

После се обърна и впи поглед във високите треви вляво от нея. Изведнъж нещо там се задвижи и Фарор посегна към копието. Черните стръкове трева се заогъваха и заусукваха, стягаха се на огромни възли. Чу се как изпращяха изтръгнати от твърдата земя корени, чу се и плющене и звук като при усукване на въжета. Пред очите й започна да изниква същество.

Кон от сплетена трева. Надигна се все едно се изтръгваше от земята и се изтръска от прахта. Беше грамаден. Очите му бяха зейнали дупки. Устата му — гмеж от остри стръкове. Тежестта му изглеждаше огромна, много по-голяма, отколкото трябваше да е за нещо, сътворено от трева.

Конят на Фарор отстъпи назад притеснено и тя едва го удържа.

Т’рисс вече беше почнала да си прави облекло от тревите, стилът като че ли наподобяваше коприните на Фарор. Не правеше никакви жестове, докато черните стръкове се виеха около тялото й, не издаваше с нищо владеенето на сила освен с волята си. Беше богоподобна магия и Фарор се изплаши до дъното на душата си. Вече загърната в тънко изплетена и странно гладка тъкан от треви, жената сътвори копие пак от тях, а след това меч и колан и го запаса. Накрая отново се извърна към Фарор.

— Аз съм родена от морето. Пътувам със Стража на Външния предел Фарор Хенд от рода на дома Дурав и яздим към Карканас, където властва Майка Тъма. — Изчака за миг и веждите й бавно се вдигнаха.

Фарор кимна.

Видимо доволна от това, Т’рисс отиде при странния си кон и пъргаво се метна на гърба му. Хвана юздите, които сякаш бяха израснали от бузите му, точно зад извивката на устата, и пъхна вече обутите си в ботуши крака в стремената от усукани стръкове. После пак погледна Фарор.

— Да отварям ли пътеката, Страж Фарор Хенд?

— Ако обичаш. Благодаря.

— Същата посока?

— Да.

— Майка Тъма. — Т’рисс се усмихна. — Хубава титла.

 

 

Слънцето гаснеше на хоризонта като разтопено в огнена локва и Шаренас Анкаду беше може би единствената, която не се радваше на кончината му. Кожата й имаше свойството да потъмнява много красиво, вместо да изгаря, и тя усещаше сиянието му на лицето, шията и ръцете си, отпуснати на рога на седлото.

Вярно, жегата беше свирепа, но Шаренас се наслаждаваше и на това. Не беше привикнала на студ, за разлика от повечето си родственици, като че ли, и всичките й спомени за северните кампании срещу джелеките бяха неприятни. Войниците в кохортата й неведнъж й се бяха присмивали за многото кожи и струпаните дърва, когато лагеруваха, и не малко от тях бяха предлагали да лягат с нея — не по задължение, както твърдяха.

В легиона, разбира се, си имаше правила, забраняващи подобни волности с подчинените, и това беше само едно от многото такива правила, които Шаренас бе имала повод да ругае — макар и само наум. Беше млада, когато получи командването на кохорта, но едва ли бе изненадващо, предвид славата на двама по-стари нейни родственици. Имало си беше последствия, с които трябваше да се примири.

Докато яздеше сега в компанията на други офицери от легиона — включително разжалвани и оставени да бездействат, — за миг изпита съжаление. Нито Инфайен Менанд, нито Тейт Лорат бяха приели да придружат тази група и Шаренас знаеше, че другите се чудят какво означава отсъствието им. Ако потърсеха отговори от нея — а тя бе доловила няколко хвърлени към нея погледа, — щяха да се разочароват. Шаренас обичаше сестра си и братовчед си, възхищаваше им се и се отнасяше с голяма почит към тях — и със силна вяра. Ако в близките дни се наложеше да се вземе страна, тя беше сигурна, че те няма да се поколебаят да се отзоват на повика.

При все това трябваше да признае, че не може да е напълно уверена в някой от спътниците си в това начинание, и с тази мисъл очите й проследиха отново грамадния бивш войник, яздещ зад авангарда на Хун Раал и Оссерк. Илгаст Ренд бе приел тази покана с неохота, или поне така се твърдеше, и настроението му несъмнено беше кисело, непроменено от самото им тръгване от Нерет Сор преди три дни. Всъщност, щом стигнаха до окрайнините на селището, първите му думи към Хун Раал бяха пряк въпрос: „Урусандер знае ли за това?“ Хун Раал беше избегнал въпроса с усмивка. Илгаст щеше да настои за отговор, ако не беше внезапното изявление на Оссерк, че баща му не само е в течение за предстоящото пътуване, но го одобрява.

Това беше лъжа, подозираше Шаренас. За миг си беше помислила, че Илгаст ще се опълчи на сина на Урусандер, но той просто се обърна с пренебрежително — и оскърбително за Оссерк — мълчание. Внезапният смях на Хун Раал и тежкото тупване по гърба на Оссерк бяха смекчили заплахата. Засега. Шаренас беше уловила гневния поглед, който Оссерк бе хвърлил към гърба на Илгаст няколко мига по-късно.

Е, съюзниците не бяха длъжни да бъдат и приятели. Илгаст Ренд беше господар на Голям дом. В много отношения имаше потенциално да губи повече от всяко друго лице в групата, ако нещата тръгнеха зле.

„Но няма. Хун Раал е доблестен. Знае какво прави и знае, като всички нас, че това, което правим, е правилното.“ За да потисне раждането на всякакви съмнения в ума си, трябваше само да мисли за Урусандер. А докато старият й командир бе средоточието на всичките им амбиции — източникът на гласа на разума, чрез който исканията им за признание и справедливост щяха да бъдат чути, трябваше да бъдат чути, — нямаше нужда да се притеснява особено за младия Оссерк и тънката му кожа, за детинщината му и за дразнещата му неувереност. Във всеки случай Хун Раал беше винаги до момчето, за да смекчава тирадите му и импулсивните му реакции.

Придружаваха ги още четирима, макар че само един заслужаваше сериозно уважение в очите им. Трите братовчедки на Хун Раал, Серап, Рисп и Севег, бяха войници, вярно, но поклоннички на Хун. И ако имаше някаква истина в слуховете, то увереността на Хун в техния съюз беше поне отчасти спечелена под кожите, въпреки че и трите бяха втори братовчедки — не достатъчно близки, за да е престъпление, но достатъчно, за да позачуди някого и Хун да си навлече нечие неодобрително мърморене. Тъй или иначе, ясно беше, че трите млади жени боготворят по-големия си братовчед, и представата, че в сърцевината на това преклонение лежи полова мощ, развеселяваше Шаренас. От друга страна, споделеното съжаление можеше понякога да прилича на вярност, а тъй като така и не беше споделяла постелята на Хун Раал, не можеше да е сигурна дали е едното, или другото. В края на краищата Хун Раал прекаляваше с пиенето.

Подозираше, че рано или късно ще го възседне, но само когато я мотивираше ясна политическа изгода. Самият той не беше достатъчно знатен, въпреки че родът му беше, и тя много добре можеше да види опърничавата му наглост, вечно бореща се с дълга му към лорд Урусандер. Щеше да дойде момент, когато да се наложи някой да го поозапти — заради собственото му добро, — и това, което той би могъл отначало да помисли за триумфално завоевание от негова страна, бързо да се окаже нещо съвсем друго. Няма нищо по-лесно на света от това да унизиш мъж, когато е между женски крака. Ефектът е почти мигновен и винаги безпогрешен.

След това щеше да е лесно да разкара трите братовчедки на Раал с влажните устни. Нямаше да е толкова лесно да разкара последния войник в групата им обаче, който съумяваше някак да изглежда все едно, че язди сам, макар че всъщност беше между тях — до самата Шаренас, отляво. Изправен в седлото, споен като железни мечове в мъж, застрашителен и опасен, Кагамандра Тюлас не беше проговорил, откакто напуснаха Нерет Сор.

Разбира се, той знаеше много добре, че външният пост на Стражите, към който яздеха, е също така назначението на годеницата му, Фарор Хенд, и че преди да е свършила тази нощ, ще застане пред нея — за първи път след обявяването на годежа.

Шаренас толкова искаше да види този момент. Щеше да е… прелестно.

Кагамандра Тюлас беше мъртъв отвътре. Всяка жена можеше да го види само с един бегъл поглед в лишените му от светлина очи. Наранената му душа беше оставена някъде назад, захвърлена на някое бойно поле. Беше коруба, духът на съществото му стържеше като гнили зъби в желязна броня. На Тюлас като че ли не му харесваше, че е жив, сякаш едва ли не копнееше за смъртта, за да се процеди навън мъртвият покой, който го беше обсебил отвътре, да отрови останалото от същността му, плътта му, кожата му, лицето му, след което щеше да може в сетния си дъх да благодари за щедростта на онези, които ще го положат в безмълвната му гробница.

Горката Фарор Хенд. В новия ред, с издигането на Урусандер, политическата целесъобразност нямаше да може да оправдае жестокостта си спрямо такива неща като брак и любов. Силата на Великите домове, с всичките им зорко охранявани порти и стени, с всичките им вълчи ями и смъртоносни капани, щеше да бъде изтласкана настрани. Службата на кралството щеше да се превърне в единствената мярка за стойност. В онова бъдеще, което все повече се приближаваше, Фарор Хенд щеше да е свободна да се омъжи за когото си избере, макар че според иронията на онова бъдеще Кагамандра Тюлас, който беше отдал буквално всичко от себе си в защитата на кралството, като нищо можеше да се окаже най-желаната плячка.

И наистина, кой друг можеше да се окаже най-вероятно застанал до лорд Урусандер, като призрака на роден брат, за да гарантира стискането на ръцете, което щеше да свърже Майка Тъма с командира на легиона? Кой освен Урусандер щеше да е достатъчно храбър и смирен, за да удостои така Кагамандра Тюлас? И не бе ли направила самата Майка Тъма онзи щедър жест на тържествено признание към спасителя на живота на Силхас Руин? Не, Шаренас нямаше никакво съмнение в това, Тюлас скоро щеше да се озове застанал до трона, с едната облечена в метална ръкавица ръка на ефеса на меча му, с празните му очи — оглеждащи тронната зала в търсене на предизвикателство, на каквото никой нямаше да се осмели.

При все това щеше да е окаян съпруг за всякоя жена, щеше да вгорчи всякаква политическа изгода.

Щеше ли да вземе за своя съпруга Фарор Хенд? Така изглеждаше. Решението вече бе всечено дълбоко в камъка, твърдо като волята на каменоделец. Шаренас се замисли мимоходом дали може с лукавство да спести на Фарор такъв живот на скръб и самота. Кагамандра не можеше да бъде достигнат, не можеше да бъде дискредитиран — дори нямаше да си помисли за такова нещо, колкото и сладък да изглеждаше триумфът. Тъй че за Фарор Хенд си оставаше да се справи сама. Шаренас не я познаваше добре, освен че беше от родословната линия Дурав. Страж без офицерско звание — а това едва ли беше пост, който човек би избрал с охота. „Освен ако… помисли защо го направи, да дойде чак тук… сгодена е и няколко дни след това избира собственото си изгнание от Карканас.

Ха! Разбирам. Тя избяга от него. Чак тук, колкото може по-далече от Тюлас. О, колко прелестно! Фарор Хенд — твоят годеник те проследи! Не си ли възбудена? Не си ли замаяна от романтиката на жеста?“

Вечерта във външния пост обещаваше да е доста оживена. Шаренас смяташе да се задържи близо до Хун Раал, докато говори с командира на Стражите в усилията си да сключи съюз с Калат Хустаин. Но колкото и очарователен да можеше да се окаже този разговор, интересите й вече се бяха изместили към драмата, или даже мелодрамата на тази съдбовна среща на годениците.

Горката Фарор Хенд. Щеше да е зашеметена. Щеше да се почувства толкова… уязвима.

А Шаренас тогава бързо щеше да предложи утеха. Разумна, разбираща, готова да изслуша, без да съди — а в онзи самотен външен пост към кого другиго можеше да посмее да се обърне Фарор? „Сподели ми тайните си, сестро, и заедно ще намерим изход от този кошмар. Дори това да означава съсипване на репутацията ти — ще ми благодариш за това след век или два, сигурна съм.

Покажи ми пътеката на своя копнеж, а аз ще хвана ръката ти и ще те поведа по нея. Както правят истинските приятели.“

 

 

Точно пред Илгаст Ренд яздеха капитан Хун Раал и Оссерк, синът на лорд Урусандер. Никой от двамата не вдъхновяваше Илгаст. Капитанът беше суетен и нагъл. Бъдещият принц беше най-бледото възможно отражение на баща си, лабилен и склонен към озлобление. Честно казано, беше изумително, че лорд Урусандер е създал такъв наследник. Но пък Илгаст много добре помнеше майката на Оссерк и нейната ненаситност. Ако не бяха физическите прилики между баща и син, като нищо щеше да е повярвал, че Оссерк е издънка от семето на някой друг мъж. Бездната знаеше, това беше век на бясно леене на семе сред тайстите. Жени мамеха, мъже кръшкаха, а сега дори Майка Тъма си беше взела любовник.

В днешно време тръскаха кутрета на пода като гнили плодове. Илгаст не беше очарован от това, в което се бяха превърнали неговите тайсти. Мирът, който бяха спечелили, вече бе опетнен от безделието и осезаемото отслабване на почтеността.

Мислите му се насочиха към Урусандер. Лордът се беше доказал като чудесен военен водач, но краят на войните не му се беше отразил добре. Той също залиташе встрани от пътя, губеше се в странни глезотии, по-подходящи за белокоси духовници с оцапани от мастило ръце.

От Урусандер щеше да се получи един равнодушен крал, а неохотата му да раздава привилегии — ненакърнимата му вяра в справедливостта — скоро щеше да отблъсне поддръжниците му. Хора като Хун Раал нямаше да се окажат облагодетелствани. Никакви богати дарове, никакви удостоявания със земя или титли и никакво накланяне на везните в дворцовото влияние. Колко време оставаше, преди да започнат да заговорничат срещу възлюбения си лорд? Илгаст разбираше тези глупаци много добре. Единствената им искрена амбиция беше собственото им издигане.

Най-голямото му притеснение беше, че извисяването на Урусандер на трона ще доведе до кръвопролитие. Дори крайно удовлетворителното изгонване на Драконъс и неговата чуждоземна пасмина не беше достатъчно, за да облекчи страха на Илгаст. Домашните мечове на мнозинството от Великите домове щяха да се противопоставят на издигането на лорд Урусандер и неговите последователи. В тази позиция имаше нещо повече от защитата на властта, която притежаваха. Познаваше хората си. Политическите машинации от страна на войници като Хун Раал щяха да ги оскърбят до дъното на душите им: щяха да видят съвсем ясно бруталната амбиция зад тези усилия. Щяха да се обидят, след това да се възмутят, а накрая — да се разгневят, благоприличието беше нещо много крехко. Нямаше да е нужно много, за да се разбие. „В свят на кръв всички се давят.“

Но ето, че сега яздеше в компанията на тези войници, отвратен от жалката атмосфера на фриволност, обкръжаваща Хун Раал и трите му блудкави братовчедки, от крехката самонадеяност на Оссерк, който продължаваше да се самозаблуждава, че той води групата. А зад Илгаст беше Кагамандра Тюлас, който продължаваше да се вглежда в отминалата вече война и сигурно щеше да си остане така до сетния му ден. И Шаренас Анкаду — вярно, най-малко неприятната от трите капитанки в легиона, самообявили се за „духовни сестри“ — но беше разочарован от това, че тя е тук. Беше я смятал за по-благоразумна, достатъчно съобразителна, за да се остави да я въвлече устремът на тези глупаци и да я понесе със себе си като утайка. Каква тогава беше неговата цел в тази ужасна компания?

Знаеше, че Хун Раал смята присъствието му за един вид завоевание и капитанът несъмнено очакваше неговия съюз в убеждаването на Калат Хустаин и Стражите да приемат тяхната кауза. Но истината беше, че Илгаст се беше самоизолирал, твърде примирен с пенсионирането си. И все пак светът не стоеше на едно място заради неговото привидно безразличие. Въпреки че никой не беше потърсил мнението му, вече се виждаше твърдо между двете страни. С кръвта на Велик дом в жилите си и с биографията си на командир на кохорта в легиона на Урусандер беше стъпил от двете страни на пропастта. Нито една от страните все още не го беше притеглила с достатъчна сила, за да не може да се възпротиви, тъй че продължаваше да стои твърдо — позиция, която внушаваше чувство за праведност в моменти на по-голямо невнимание.

Само че бавно бе започнал да осъзнава самотата си и другите рискове, с които бе свързана тази позиция. Беше се пазил от случайно притегляне, особено от страна на легиона, но събитията се развиваха все по-бързо и той вече не се страхуваше, че ще го притеглят. Боеше се, че ще го тласнат.

Знаеше, че има много други като него. Според него не съществуваше по-вярна мярка за глупост от това да си въобразяваш, че светът може да бъде сведен до две страни, едната изправена срещу другата с оголени зъби, размахва оръжия и хвърля омраза по врага. Нещата никога не бяха толкова прости. Илгаст не харесваше неморалността в титлата Консорт на Майка Тъма — ако наистина обичаше Драконъс, трябваше просто да се омъжи за него, по дяволите. В нарастващата мощ на култа на Майка Тъма избуяваше извратена сексуална невъздържаност. Не че беше лишен от страст, но долавяше хедонистично подмолно течение, вихрещо се под екстравагантната показност, гнило в самата си сърцевина.

Ако религиозният екстаз не беше нещо по-различно от кур в путка, тогава превърни в храм всеки бардак и да се свърши. Ако блаженството на спасението беше оргазмена тръпка, кой тогава оставаше да почисти оцапаното? И все пак Майка Тъма сякаш внушаваше тази мизерна капитулация. Всяка вяра, която подтикваше ума да изостави най-великите си дарове — на разум, на скептицизъм — в полза на празни баналности и блясъка, слагащ край на всякакво мислене… е, той нямаше да се примири с това. Нямаше да се заслепи, нямаше да си запуши ушите, нямаше да си затвори устата или да си отреже ръцете. Не беше животно, което да бъде впрегнато в ярема на нечия друга представа за истината. Щеше да намери своята или да умре, докато я търси.

Консортът трябваше да се махне. Майка Тъма имаше нужда от приличен брак или нищо. Дворцовата разпуснатост трябваше да свърши. Но тези твърдения не го притегляха в сянката на Урусандер, също както и не го тласнаха да застане с благородните си събратя. Бяха мнения, не укрепления.

Познаваше Калат Хустаин. Верността му беше безрезервна — към собствения му дом. Хун Раал щеше да се провали и с провала си щеше да всече в списъка на враговете си името на Калат Хустаин.

Илгаст Ренд смяташе да поговори със стария си приятел. Късно през нощта, при Вдигането на стражата, много след като глупаците се напиеха до войнствен ступор долу в главната зала. Щяха да обсъдят новите, гибелни течения и може би, преди разсъмване, щяха да намерят начин как да преплуват през тези свирепи води.

Така се надяваше.

Някоя нощ някой като нищо можеше да пререже гърлото на Хун Раал и той нямаше да липсва на никого. Да оставят Урусандер на интелектуалните му мастурбации не вредеше, а и освен това той беше заслужил последните си години на удоволствие, все едно колко съмнително можеше да изглежда това удоволствие. На Майка Тъма рано или късно Драконъс щеше да й омръзне. Всъщност тя можеше да навлезе толкова надълбоко в магията на Безкрайната нощ — или каквото там почиташе този култ, — че физическите страсти да останат зад гърба й. Да не би да не говореха, че вече е загърната в жесток и студен мрак ден и нощ?

Когато Консортът изчезнеше в този мрак, какво щеше да намери?

Илгаст помнеше времето, когато Майка Тъма бе позната с рожденото си име. Когато беше просто жена: красива, жизнена, притежателка на невъобразими сили и неочаквани слабости — жена като всяка друга, с две думи. До деня, в който беше намерила Портала. Мракът беше много неща. Преди всичко беше егоистичен.

Тъмнината падаше бързо и право напред Илгаст Ренд успя да види тъмната линия на тревите на Блещукаща съдба, а там, присвита в единия край, се издигаше каменна порта, бележеща Северния път. По-натам по този път скоро щяха да стигнат до външния пост, където Калат бе установил щаба си този сезон.

Стражите бяха странна порода, халтава сган неприспособенци. Точно това ги правеше толкова важни. В едно прилично общество трябва да има място за неприспособенци, място свободно от предразсъдъци и мъчение. В едно прилично общество такива хора не се оставят за задните улички, за сенките под мостовете, канавките и бордеите. Не се изхвърлят в пустошта, нито им режат гърлата.

Неприспособенците имат място на света и за тях трябва да се полагат грижи. Защото един ден може да потрябват.

При портата блеснаха факли. Пазачите бяха на поста си.

Хун Раал пред него се извърна в седлото си и погледна назад, макар да беше твърде тъмно, за да се види в какво впи погледа си. Отново се обърна напред и измърмори нещо, при което Оссерк бързо се озърна през рамо. После се обърна и се засмя.